Ч. Дж. Бокс
Синята зона (9)

Събота, 10:14 часа

— Извинете, че ви накарах да чакате — каза Джим Хърн на Едуардо Виляторо, като се настани отново зад бюрото си. — Това беше местен фермер. Мой приятел. Добър човек.

Виляторо седна на стола, който фермерът току-що бе освободил, като сложи куфарчето върху коленете си. Той видя как Хърн взе от бюрото една дебела папка, на чийто етикет пишеше „Ролинс“, и я постави върху шкафа зад него. Като извади от вътрешния джоб на сакото си визитка, Едуардо се наведе напред и я подаде на банкера.

Хърн я прочете и по трепването на светлосините му очи си пролича, че се е сетил.

— Детектив Виляторо от полицейското управление в Аркадия, Калифорния… Сега си спомням. Преди няколко седмици вие се обадихте и поискахте среща. И дойдохте тук чак от Южна Калифорния.

— Благодаря ви, че се съгласихте да се видим. След онзи разговор се пенсионирах.

— Поздравления — каза банкерът и по изражението му си пролича какво си помисли: че в края на краищата срещата не е официална, а от личен характер. И може би е загуба на времето му. След това попита: — Друг път били ли сте в нашия край? Впрочем ние казваме Северен Айдахо, а не Северно Айдахо.

— Разбирам.

— Е, идвали ли сте някога тук?

— Не.

— Харесва ли ви?

— Има много зеленина — отговори Виляторо, като си помисли: „И много бели хора“.

— Да, той е нашето кътче от рая — каза Хърн.

Едуардо се усмихна.

— Мястото е чудесно. И много спокойно, както изглежда.

— Обикновено е така — отвърна банкерът. — Макар че тази сутрин имаме проблем. Вероятно сте видели обявата отвън. Изчезнали са две деца.

Виляторо бе видял всичко: жените, които пристигнаха с обявата, и онази, шумната, с пискливия като на малко момиченце глас, която разказа на всички в банката какво се е случило, както и разговора между нея и фермера, който бе излязъл от кабинета на Хърн.

— Надявам се, че децата са добре — каза той. — Бях поразен от факта колко задушевно е всичко. Сякаш хората от града смятат, че собствените им деца са изчезнали. Стана ми приятно да бъда свидетел на такова поведение.

Банкерът се вгледа в него. „Търси признаци на неискреност“, предположи Виляторо.

— Имаме склонност да се грижим за своите — поясни Хърн. — Може би в Ел Ей не е така.

— Лос Анджелис е твърде голям град — въздъхна Едуардо. — Впрочем там не е толкова лошо, колкото се говори. Има някои квартали, където хората се грижат едни за други. Но и е много лесно човек да бъде погълнат.

Банкерът сякаш обмисли за момент думите му, после отново се взря във визитката.

— Е, след като вече не работите за полицейското управление, какво мога да направя за вас? Да не би да искате да се оттеглите тук след пенсионирането?

Едуардо го погледна безизразно. За момент не разбра какво бе казал Хърн, нито защо го е изрекъл.

— Не — отговори той разтревожено, като вдигна отбранително ръка. — Не, не. Идвам по друг въпрос.

— О, тогава извинете. Просто предположих.

— Искам да завърша едно разследване, по което работих години наред. То ме доведе тук.

Джим Хърн се облегна назад.

— Какво разследвате още?

Като отвори куфарчето си, Виляторо измъкна от папката си пет листа и ги подаде на банкера. Те представляваха ксерокопия на двете страни на стодоларови банкноти. На всяка от тях се виждаше серийният номер, последван от поредица банкови идентификационни номера, подчертани с жълт маркер. Хърн позна идентификационните номера.

— Тези са минали през моята банка — каза той. — Фалшиви ли са?

— Не, редовни са.

Банкерът повдигна въпросително вежди.

Виляторо поясни:

— Както знаете, има служби, които извършват електронно сканиране на парите, които преминават през търговската мрежа, за да проверяват за маркирани или фалшиви банкноти. Системата не е съвършена, но когато регистрира находка, от службите увеличават честотата на сканиране, за да определят източника. Когато има няколко находки от една и съща банка, това може да е нещо важно.

— В смисъл?

— Ще започна от самото начало. Преди осем години бе извършен въоръжен обир на хиподрума край моя град, който е… беше в околностите на Лос Анджелис. Бяха откраднати милиони долари в брой и по време на обира загина един от охранителите. Както се досещате, беше вътрешна работа и служителите бяха изправени пред съда и изпратени в затвора. Случаят бе възложен на мен и аз служех за свръзка между моя малък участък и полицейското управление в Лос Анджелис, което разполага с много повече детективи и по-големи ресурси. Прехвърлихме разследването на тях, въпреки че тогава аз бях против. Решението бе взето от моя началник, който много си пада по външни експерти.

— Почакайте — прекъсна го Хърн. — Това да не е онзи обир в „Санта Анита“? Четох за него.

— Да, на хиподрума „Санта Анита“ — отвърна Едуардо. — Една от най-големите фирми в Аркадия. По онова време съпругата ми работеше в него и познаваше много от служителите, както ги знаеха и всички в града. Да, бяха откраднати 13,5 милиона долара в брой.

— Там не се ли е състезавал Сийбискит^[1]?

— Да — отговори Виляторо. — На хиподрума има негова статуя.

— Жена ми ме накара да прочета книгата и тя много ми хареса. Гледахме и филма. Той не ми допадна особено. Предполагам, че просто не могат да направят хубав филм за кон. Конете са доста деликатни същества.

— Познавате ли ги? — поинтересува се Едуардо.

— Някога се състезавах в родео — отговори Хърн. — Обичам конете. Липсва ми това, че не съм около тях.

Виляторо вметна:

— Да се върнем към обира.

— Извинете. Моля, продължавайте.

Едуардо се покашля и поднови разказа си:

— Разбира се, всички служители, които бяха осъдени, твърдяха, че са невинни, но доказателствата бяха твърде убедителни. Четох съдебните протоколи и ако бях съдебен заседател, също щях да ги осъдя. Един от служителите издаде останалите и свидетелства срещу тях. Обаче има един голям проблем. Нито една от откраднатите банкноти не бе намерена и нито един от осъдените не изяви желание да каже нещо, въпреки че вероятно можеше да сключи сделка и да избегне затвора. И цели седем години тези хора мълчат.

— Да му се не види — възкликна банкерът. — Това е дълго време. Сигурно са доста жилави.

Виляторо махна с ръка.

— Не толкова… Моята съпруга каза, че хвърлените в затвора просто не са от хората, които ще извършат подобно престъпление за нищо на света. За мен това бе добра информация, така че се срещнах и говорих с тях. Те отчаяно искаха да излязат и се кълняха, че нямат какво да ни кажат.

Хърн се намръщи.

— Ние продължихме да чакаме — продължи Едуардо. — Разпитвах ги през няколко месеца, като се надявах, че някой от тях ще признае къде са парите. Дълго време смятахме, че са ги заровили някъде. Ще излязат вероятно след пет-шест години, а дори и да са повече, предполагам, че за подобно възнаграждение могат да почакат. Обаче не изглежда да знаят. Дълбоко в себе си чувствам, че ако знаеха къде са парите, щяха да ми кажат. Досега някой от тях щеше да се пречупи или да се обърне към Бог, или просто да поиска да излезе от затвора.

— А какво стана с човека, който е свидетелствал срещу тях?

— А! — въздъхна Виляторо. — Той вече не е между нас. По-малко от година след делото стана жертва при грабеж в един супермаркет в Лос Анджелис. Купувал си мляко и попаднал под кръстосан огън при престрелката между собственика на магазина и престъпника, който се опитал да го ограби.

— И този, който го е застрелял, не е бил заловен?

— Не, за съжаление.

— Интересно — каза Хърн. — И какво общо има всичко това с мен и моята банка?

Едуардо посочи към ксерокопията на стодоларовите банкноти.

— По времето, когато стана обирът, касиерите и счетоводителите на хиподрума имаха доста ефикасна процедура за броене и осчетоводяване на парите. И съвсем добър метод за опис на парите в брой. Хиподрумът нямаше маркирани банкноти, каквито сигурно има вашата банка, нито боядисващи пачки^[2]. Можете да си представите морето от пари, което постъпва в ден на големи надбягвания на всеки двадесет и няколко минути, когато залагащите отидат на гишетата. Обирът бе направен след едно от най-големите състезания за годината — „Брийдърс Къп“-„Южна Калифорния“. Навсякъде има компютри, разбира се, но в края на деня парите в брой трябва да отговарят на регистрираните в компютрите, така че все още се броят на ръка отзад. Това отнема време. Щом се установи, че парите в брой са точно, бронирани коли ги извозват до банката. При това бързане да се натоварят парите няма начин да се маркират или опишат всички банкноти. Най-доброто, което можели да направят по онова време, било да запишат серийните номера на произволно избрани банкноти. В този случай касиерите записвали серийните номера на всяка петдесета стодоларова банкнота. Сега се използват скенери, но тогава това се правело на ръка.

Хърн слушаше внимателно и подкани Виляторо да продължи.

— В крайна сметка разполагаме със серийните номера на 1377 стодоларови банкноти. Останалите били банкноти с друга номинална стойност или постъпления от кредитни карти. Но повечето приходи били в брой и под формата на дребни банкноти в обращение. Почти напълно непроследими.

Джим Хърн погледна към ксерокопията на банкнотите върху бюрото си.

— В продължение на три години не бе докладвано за нито една стодоларова банкнота със записан сериен номер. Нито една — повтори Едуардо. — После се появи една, която бе минала през четири различни банки. Но първоначалната банка беше вашата. Не направихме нищо, защото една банкнота не означава нищо. През това време тя можеше да е минала през дузина частни лица или търговци. Все пак й направих ксерокопие и я запазих в досието на случая. Нейното копие е точно пред вас. През годините се появиха още две — една в Калифорния и една в Невада, после и в Небраска. Изглеждаше, че няма връзка между тях. Обаче преди два месеца изскочиха още четири. И четирите идваха от вашата банка. Те са на четирите листа отгоре. Щом се случи това, усетих, че има нещо. Предадох тази информация на колегите от полицейското управление на Лос Анджелис, с които бях работил, но що се отнася до тях, случаят бе приключен. Моят участък е много малък, разполага само с четирима детективи. Нямаше достатъчно бюджет да ме командироват да обикалям из страната, за да проследя нещата, пък и наближаваше времето да се пенсионирам. Никой от другите детективи не пожела да поеме случая след моето напускане. Но тези банкноти ме тревожеха и продължават да ме тревожат. Те са единствената ми връзка с откраднатите пари, а следователно и с престъпниците. Разбирате ли, господин Хърн, Аркадия е спокойно място, или поне беше такова. Там не се случват повече от четири убийства годишно. За тридесетте ми години служба в участъка средният брой беше две убийства. Само две. И те не бяха ужасни, мистериозни престъпления, а лесно разрешими случаи. Убийството на банковия охранител е единственото неразкрито убийство в нашите архиви и случаят бе възложен на мен. Просто не мога да напусна, без да се опитам да го разреша, дори и това да стане в личното ми време.

Банкерът разглеждаше банкнотите, очаквайки да чуе още нещо.

— Мисля, че някой, който има достъп поне до част от парите от „Санта Анита“, живее в този район и работи с вашата банка — добави Едуардо. — Бих искал да се опитам да открия кой е той.

— И как предлагате да стане това?

Виляторо се усмихна.

— Бих искал да погледна вашите сметки. Главно тези, които са били открити преди четири години и все още са действащи. Смятам, че мога да попадна на име, което да ми се стори познато. Особено ако мога да проследя това име до Калифорния. После ще стесня кръга.

Хърн направи гримаса.

— Знаете, че не можем ей така да ви дадем списък на нашите клиенти. Това е незаконно.

Едуардо кимна утвърдително.

— Да, знам това. Но ако успея да накарам съответните власти да поискат достъп, надявам се, че вие ще проявите отзивчивост. Това е единственото, за което ви моля. И, разбира се, ако имате някаква идея от самото начало кой би могъл да е този човек…

Поклащайки отрицателно глава, банкерът подаде ксерокопията на Виляторо.

— Нямам никаква представа. Имаме стотици нови клиенти и съм готов да се обзаложа, че една четвърт от тях са дошли от Калифорния. Наистина нямам представа, а и да имах, не съм сигурен, че имам право да ви кажа.

— При обира загина човек, господин Хърн. Човек със съпруга и две деца.

Банкерът погледна настрана.

— Това няма нищо общо със случая и вие го знаете.

Едуардо се облегна назад.

— Извинете. Разбирам ви.

— Идете да говорите с шерифа — каза Хърн. — Той се казва Кери. Ако успеете да го убедите, той може да ви придружи до някой съдия, който да подаде искане за разглеждане на сметките. В противен случай не мога да направя нищо повече.

За момент в кабинета настъпи неловко мълчание, нарушено най-накрая от Виляторо:

— Аз определено ще се видя с шерифа. Такъв беше и моят план. Но от опит знам, че повечето пъти най-проницателният човек в една общност, когато става дума за оценка на характера на другите, е директорът на най-известната банка. Научих, че често в този род ситуации директорът или заместник-директорът на банката знае какъв е произходът на някои странни депозити в брой, както и ако има нещо необичайно в банковите навици на даден клиент. Големите, регулярни парични постъпления — да кажем, точно под лимита от десет хиляди долара, изискващ уведомление до КФН^[3] — обикновено привличат вниманието. Особено ако има… елементи… в рамките на общността, където подобни суми в брой са малко вероятни.

Едуардо почувства втренчения поглед на банкера и зачака неговия отговор. Когато заговори, гласът на Хърн прозвуча глухо:

— Знам за какво намеквате, господин Виляторо. Чули сте, както всички останали, историите за присъствието тук на привърженици на расистката теория за превъзходството на бялата раса. Истории за арийската раса и нацистите. Много хора в страната мислят, че ние не сме по-добри от „червените вратове“^[4] или расистите. Питате се дали тези хора не са наши клиенти.

— Е, да.

Хърн махна рязко с ръка.

— Ние ги прогонихме оттук преди години, господин Виляторо. Не ги харесвахме повече и от вас. Спипахме ги по същия начин, както федералните — Ал Капоне. Те не плащаха данъците си. Отидоха си преди много години, макар че репутацията, която имаме, като че ли никога няма да ни напусне.

Едуардо остана за момент мълчалив. Той вярваше в искреността на разпаленото му обяснение, в неподправеното му негодувание. Чувстваше, че Хърн ще му помогне. Редица банкови служители бяха открито враждебни и можеха да отклонят едно разследване. Джим Хърн не му изглеждаше от хората, които биха направили това.

— Благодаря ви, господине — каза Виляторо, като затвори дипломатическото си куфарче и се изправи. — Простете, ако съм обидил вас или вашата общност.

— Прощавам ви — отвърна банкерът, като се ръкува с него. — Само не забравяйте да кажете на вашите приятели в Лос Анджелис, че сме прогонили оттук тези копелета. А и нашият край е последното място, където подобни хора биха искали да живеят в днешно време. Имате ли представа колко много пенсионирани полицаи са се преместили тук? Те представляват най-големия дял сред нашите пенсионери.

Едуардо кимна утвърдително.

— Чух за това. Един от най-добрите ми приятели в Лосанджелиското полицейско управление нарича това място Синята зона. Любопитно е, че толкова много пенсионирани полицаи се преместват тук. Каква е причината според вас?

Хърн посочи към прозореца.

— Нашият край е прекрасен, както сигурно сте забелязали. Планини, езера, много възможности за излети. Плюс страшно евтина земя в сравнение с цените, на които сте свикнали. А и според мен атмосферата тук е приятна. Хората са корави и независими. Те не задават много въпроси, вярват в максимата „живей и остави другите да живеят“. Не обичат никаква форма на управление или власт, но се придържат към закона и реда. Всеки притежава оръжие и се гордеем с това. Докато си добър съсед, не ги интересува откъде идваш, нито какво си извършил ти самият или баща ти. Освен това са от работническо потекло. Повечето са били дървосекачи, миньори или каубои. Мисля, че се чувстват доста комфортно с бившите ченгета, които дълбоко в себе си също са хора на труда, тоест техни братя — каза банкерът, като се изчерви. — Това май прозвуча като реклама на търговската камара.

— Всичко е наред — побърза да го увери Виляторо. — Явно сте мислили много по този въпрос.

— Искам да познавам клиентите си — отговори Хърн, като се приведе на стола и подпря ръцете си със сплетени пръсти на бюрото — жест, който подсказа, че срещата е към края си.

Едуардо се обърна към вратата, но гласът на банкера го спря.

— Господин Виляторо, преди да си тръгнете, имам един въпрос към вас.

— Да, питайте…

— Обирът в „Санта Анита“ истинската причина ли е да сте тук?

Едуардо се поколеба, преди да отговори.

— Да — изрече той меко.

Хърн помълча замислено, после каза:

— Желая ви късмет тогава. И добре дошли в Кутни Бей.

— Благодаря. Тук всички изглеждат дружелюбни.

— Такива сме — отвърна банкерът. — Въпреки че човекът със стодоларовите банкноти може да не е съгласен с това.

— Вярвам, че всичко, което обсъждахме, ще остане поверително, нали?

— Разбира се — отговори Джим Хърн, като го изпрати до вратата. — Разбира се, че ще е така.

Докато Виляторо пресичаше преддверието, банкерът извика след него:

— Шерифът може да е малко зает сега. — Той посочи към обявата за Ани и Уилям Тейлър.

Едуардо я погледна, после се обърна към Хърн.

— Не разполагам с толкова много време.

 

 

След като детективът си тръгна, Джим Хърн се върна в кабинета си, затвори вратата и се облегна на нея. Това бе единственото място в кабинета му, където не можеха да го видят през прозорците.

Той стисна очи и пое дълбоко дъх. Ала усети, че в него се надига желанието да изкрещи. Дланите му бяха студени и той ги вдигна и разтърка лицето си.

Виляторо го бе сварил неподготвен. Имаше време, преди няколко години, когато мислеше за това, което бе направил, или по-точно за това, което не бе направил, и тази мисъл го държеше буден през нощта. Но както всичко друго, тя постепенно го бе напуснала. Смяташе, че му се е разминало, тъй като нямаше последствия. Обаче дълбоко в себе си се съмняваше.

Трябваше да знае, че този ден ще настъпи.