Ч. Дж. Бокс
Синята зона (8)

Събота, 09:14 часа

Моника Тейлър не беше на себе си от тревога. Ани и Уилям ги нямаше от деветнадесет часа. Не беше спала и яла, нито се беше къпала, нито сменяла дрехите си, откакто Том бе излязъл от дома й предната вечер. Нощта беше дълга и ужасна. Беше станала още по-мъчителна, когато от фурната започна да излиза дим — бе забравила за лазанята — и алармата се включи. Моника стоеше на предната морава, плачейки неудържимо, утешавана от един пожарникар доброволец, докато останалата част от отряда нахлу в дома й с пожарогасители и маркучи, оставяйки кални стъпки по килима и балатума. Появиха се отново няколко минути по-късно, носейки опушена, димяща тава, пълна с черна слуз. Съседите, излезли по халати или анцузи, се прибраха по домовете си.

Преди да изгори лазанята, помощник-шерифите бяха идвали два пъти: за да чуят нейните първоначални опасения и отново към полунощ, за да вземат снимки на децата и описание на дрехите, с които са били облечени, когато ги е видяла за последен път. Разликата в държането им от първото посещение, когато единият от тях се бе опитал да я сваля, и второто, при което даже флиртаджията извръщаше очи и говореше с печален тон, внесе в дома й атмосферата на нарастващата тревога от изчезването.

В крайна сметка шерифът се умори от ежечасните й обаждания през нощта и изпрати лекар, който й предписа валиум. Лекарството притъпи болката й, но не я прогони. Стигаше й само да погледне училищните снимки на Ани и Уилям, чиито рамки и стъкла сега бяха покрити с фин слой лепкави сажди, за да си припомни отново всичко.

Беше си изработила своеобразна система, за да оцелее от напрежението. Тя се състоеше в това, да мине през дома си, да излезе през задната врата в двора, да тръгне наляво, да обиколи къщата, а после да влезе отново през главния вход. През цялото време стискаше безжичния телефон, сякаш искаше да изстиска сок от него. Като минаваше по коридора, Моника се поглеждаше в огледалото и виждаше някаква друга, почти напълно непозната личност. Жената, която гледаше отсреща, беше със зачервени очи, подпухнали клепачи, хлътнали бузи, сплъстена и разрошена коса. Имаше изнемощяла и съсухрена фигура. Сега Моника знаеше как ще изглежда, когато остарее.

Щом телефонът звъннеше, а той звънеше често, тя ахваше, молеше Бог това да е едно от децата й и натискаше бутона за включване. Обаждането нито веднъж не беше от Ани или Уилям, а от шерифството, от някой загрижен съсед, от местния вестник или от пощальонката Фиона Притцел, която й каза, че била „последният човек на земята, видял децата живи“. От думите й краката на Моника се подкосиха и тя се подпря на стената, за да не падне.

Отново и отново възпроизвеждаше предишната сутрин, като всеки път променяше ситуацията, така че Том напускаше къщата преди закуска или — още по-добре — изобщо не идваше в дома й. Мразеше се заради случилото се и многократно молеше господ да й даде втори шанс, за да оправи нещата. Мислеше си, че и той като шерифа по всяка вероятност се е уморил да я слуша напоследък, особено след всички тези години, в които даже не се бе сещала за него. Обаче оттук нататък Том нямаше да бъде част от живота й, закле се тя. Не искаше повече такива като него.

Моника никога не бе имала ориентир в живота. Собствените й родители не й бяха давали напътствия, особено за ситуация като тази. Тя винаги бе завиждала на хора, които сякаш разполагаха с предварителен план, с посока, с нещо в себе си, което им осигуряваше някаква основа. В мигове на объркване и отчаяние Моника нямаше на какво да се осланя, на кого да се обади за съвет или подкрепа. Със сигурност не и на майка си. А кой знае къде беше баща й?

Беше й трудно да отглежда сама две деца. Мъжете, с които се срещаше, или бяха разведени и самите те обременени, или женени и търсещи флирт и лесна свалка, или незрели като Том. Нито един не притежаваше потенциала или поне желанието да стане добър баща на децата й, за което тя жадуваше. Ани имаше нужда от мъж в живота си, а Уилям дори още повече. Ала със сигурност тези, които срещаше, се интересуваха само от нея, но не и от децата й. Всъщност Моника не можеше да ги вини за това, но го правеше. Беше пропиляла твърде много години в надежди, в апатия и бездействие, в тъпчене на едно място, надявайки се някой мъж да й хвърли спасителен пояс.

Тя беше напълно наясно с факта, че не е единствената самотна майка на света. Собствената й майка бе имала същата съдба, след като баща й — който наричаше Моника „моята принцеса“, „моето ангелче“, „моята цветна пъпчица“ — ги бе напуснал, без да каже довиждане. Но с това свършваше приликата, защото Моника обичаше силно децата си.

Обаче беше проявила слабост. Влечението, което бе изпитвала към Том, сега й се струваше нещо, което се е случило през друг живот. То беше толкова безсмислено, повърхностно, егоистично…

Разбира се, беше искала да прави секс с него. След първия път — и още. Но тя не беше животно. Беше се научила да се контролира, да не се поддава на най-низките си инстинкти. В живота й бе имало и други мъже, по-добри, които бяха искали да останат по-дълго. Последният бе Оскар Суон. Ала Моника му бе отказала, а на децата си бе обяснила, че те — тяхното семейство — са на първо място. Ани и Уилям се нуждаеха от баща, не просто от мъж, и със сигурност не от поредица мъже. Моника знаеше какво причиняват те на малките, защото го бе изпитала на собствения си гръб.

Телефонът в ръката й иззвъня, стряскайки я за пореден път. Като го вдигна до ухото си, чу писукащ звук и той се изключи. Беше забравила да го зареди.

Тя го пъхна със замах в гнездото за зареждане, като й се искаше той да звънне пак, но това не се случи.

За първи път откакто се помнеше, животът й бе напълно целенасочен: искаше да се върнат децата й.

 

 

Моника седеше до кухненската маса, взряна отново в дигиталния часовник на микровълновата фурна — вече бяха изтекли двадесет и шест часа — когато шериф Ед Кери почука на мрежестата задна врата.

— Може ли да вляза, госпожо Тейлър?

Тя вдигна очи към него и кимна утвърдително, нямайки сили да говори.

Докато влизаше, Моника огледа изпитателно лицето му с надеждата, че то ще й разкрие защо е дошъл. Закле се, че ако очите му избягват нейните, ако новините, които й носеше, бяха лоши, ще умре на място. Обаче лицето му бе безизразно и може би малко шеговито, сякаш се преструваше на загрижен, но си личеше, че не е така.

Шериф Кери беше висок и носеше наперено униформата си, но нямаше как да прикрие шкембето, което стърчеше от едрото му тяло и опъваше силно копчетата на жълтеникавокафявата му риза с къс ръкав. Като влезе, той свали сламеножълтата си каубойска шапка и повдигна колана на панталоните си, които още при първата крачка отново се смъкнаха под корема му.

— Опитах да ви се обадя по-рано — каза Ед Кери, като кимна към телефона, а във въздуха увисна незададеният му въпрос: „Защо не вдигна?“.

— Батерията беше изтощена — отвърна тя с глух глас, сякаш проговаряше за първи път. — Значи сте били вие?

Той кимна утвърдително и махна с ръка към един от столовете.

— Имате ли нещо да ми казвате?

Шерифът седна и се огледа за чисто от сажди място, където да сложи шапката си. Най-накрая я постави на коляното си.

— Трябва да ви задам няколко въпроса — започна Кери и този път очите му избягнаха да срещнат нейните.

— О, не…

— Не, не е това — каза бързо той, давайки си сметка какво я бе накарало да подскочи.

— Намерихте ли ги?

Шерифът поклати отрицателно глава.

— Ще ми се да имам по-добри новини, но не е така. Единственото, което мога да ви кажа, е, че един от моите заместници е открил някои неща при Санд Крийк. Въдица и обувка, затънала в калта. Надявах се да дойдете до шерифството, за да видим дали ще можете да ги познаете.

Моника трескаво мислеше. Разбира се, че щеше да познае обувката, ако беше на Ани или на Уилям. Но каква марка беше въдицата, която Том каза, че липсва?

— Мога да го направя — отвърна тя. — Но ще трябва да се обадя на един човек за въдицата.

— На Том Бойд, предполагам.

— Да.

Кери кимна в знак на съгласие и посегна към джобчето на ризата си.

— Имате ли нищо против да си водя бележки?

— Не, защо…

Ед се размърда неловко на стола си. Той беше новият шериф, избран на този пост едва преди няколко месеца с минимална преднина пред другите кандидати. Идваше от сферата на недвижимите имоти. Тя се запита колко ли разбира от работата си. Четиридесет и девет процента от жителите на областта се питаха същото.

— Помощник-шерифите мислят, че това може да е повече от… нали разбирате… обикновено загубване на деца.

Моника почувства, че в нея се надига някаква сила, която не знаеше, че притежава. Искаше й се действието на валиума да се е разнесло, за да може да се концентрира по-добре.

— Какво намеквате?

— Ами, госпожо Тейлър, решихме да разглеждаме този случай като криминално престъпление, а не като ситуация с изчезнали лица. Въдицата е намерена, заплетена в храсталаците, на сто метра от потока. Обувката е открита в калта на пътеката малко по-нататък и ясно се е виждала. Това кара заместниците ми да смятат, че който я е изгубил — а ние мислим, че може да е била Ани — лесно е можел да се върне и да я измъкне. Обаче тя не го е направила. Това показва, че може би е бързала. Нали разбирате, сякаш е бягала от нещо или от някого.

Момина усети как очите й се разширяват и въздухът не й достига.

Кери извади един средно голям найлонов плик и го вдигна към светлината. Вътре имаше кална обувка. Гледката я попари като вряла вода и я прикова за стола.

— На Ани е — каза тя почти шепнешком. — От кого са бягали?

Шерифът сложи обувката на масата и вдигна безпомощно ръце.

— Не знаем това. Моите хора са открили следи в калта на онова място, но те били неясни. Снощният дъжд е заличил почти всичко. Огледът продължава, всички щателно претърсват района на сектори, сантиметър по сантиметър.

Светът сякаш внезапно се преобърна и потъмня. През цялата безсънна нощ Моника си бе представяла децата си, изгубени някъде в гората, сгушени заедно под дъжда. Надяваше се, че са намерили някакъв заслон и са били достатъчно умни да останат там. Дори й бе минала мисълта, че са паднали в потока и са били отнесени от водата. Това бе ужасно. Обаче изобщо не се досети за това, което й казваше сега шерифът — че някой е преследвал децата й.

— О, не…

Моника се взря в обувката, в петната от кал от вътрешната страна и скъсаните връзки. Сякаш насилието бе опаковано в чиста кутия.

Кери присви очи и я погледна изучаващо.

— Госпожо Тейлър, добре ли сте?

Тя бавно поклати глава.

— Не, не съм. Казвате ми, че някой е преследвал моите деца?

— Още не знаем със сигурност — отговори той. — Това е предположение, основаващо се на много малко доказателства. Обаче няма как да го изключим и трябва да разгледаме всички възможности. Например палавниците може да пристигнат всеки момент. Кой знае, вероятно са останали у приятели…

Тя продължи да клати глава. Сърцето й бе свито. Трудно й бе да си поеме дъх. Беше дала на помощник-шерифа имената и телефонните номера на всички приятели на Ани и Уилям, а и лично се бе обадила на родителите им. Никой от тях не беше виждал децата й.

— Госпожо Тейлър, налага се да ви попитам дали познавате някого, който може да има нещо срещу вас или вашите деца.

— Какво?

— Някой да ви е заплашвал? Да ви е преследвал? Знаете ли дали децата ви са имали проблем с някого, който би могъл да се опита да ги сплаши или нарани? Двете имат различни бащи, нали?

— Да — кимна Моника, потръпвайки от това как звучеше признанието й. — Но както знаете, нито един от тях не е наблизо.

Били, бащата на Уилям, беше убит при бунт в щатския затвор на Айдахо в Бойзи. Тя се бе развела с него три години преди това, когато го осъдиха за притежаване и ръководене на четири лаборатории за производство на метамфетамин. Те очевидно осигуряваха на Били много повече приходи от мизерния му строителен бизнес. Бракът им бе мъртъв осем месеца след сватбата, но продължи още две години. Били се гордееше с факта, че има син, но не харесваше особено Уилям и също като Том го наричаше „мамино синче“. Уили едва познаваше и почти не си спомняше баща си, но понякога говореше за него като за митично същество — смел и легендарен разбойник от Дивия запад. Моника не насърчаваше измислиците на сина си, но и не очерняше Били пред него, защото не смяташе, че това ще послужи за нещо добро. Ани познаваше Били такъв, какъвто беше, и въртеше красноречиво очи, когато брат й говореше за своя баща разбойник. Обаче Били никога не би заплашил сина си или Моника, защото накрая просто не го бе грижа за никого от тях.

Допреди година Ани също бе смятала Били за свой баща. После се бе добрала до истината. Денят, в който тя попита, бе ужасен за Моника. Тогава тя просто отвърна: „Той се разболя тежко“. Дъщеря й не прие отговора. Беше ясно, че той не я удовлетворява. Моника знаеше, че с течение на времето ще има още въпроси, и се страхуваше от тях. Сега се надяваше Ани да се върне, за да може да й отговори.

— Той мъртъв ли е? — попита шерифът.

— Нещо такова. И той е в затвора.

Ед Кери я изгледа строго, въздържайки се да изкаже гласно преценка.

„Да — помисли си тя, — свикнала съм с такива погледи…“

— Трябва да проучим всяка възможност, за да можем да я отхвърлим с основание — каза Кери, прекъсвайки мислите й. — Извинете, че ще бъда груб, но предполагам, че семейството ви има сравнително ниски доходи. Така ли е?

Моника кимна утвърдително. То беше очевидно.

— Да се сещате за някого от работата ви? Недоволни служители?

— Не. Нищо необичайно.

Той погледна бележките си.

— Вие сте управителка на фирмен магазин за дамска конфекция, нали?

Тя кимна утвърдително.

— Това ми осигурява постоянен доход и прилична здравна осигуровка за децата. Сама по себе си работата е безсмислена.

— Някакви проблеми със съседите?

Моника поклати отрицателно глава. Тя се държеше настрана от тях, освен неизбежната размяна на любезности за времето или свързани с училището теми. Единственото, за което се сети, бе оплакването на един пенсиониран ерген от квартала, че Ани и Уилям минават през двора му, като отиват на училище, и тя го съобщи на шерифа. Той си го записа.

— А какво ще кажете за фамилията си? Имате ли богати роднини? Може ли някой похитител да държи децата ви за откуп?

— Майка ми чисти чужди къщи и обслужва бар в Спокан — отговори спокойно Моника. — Баща ми почина преди години. Не притежаваме нищо.

— А други роднини?

Тя си помисли за Сенди в Кор Дълейн — единствената братовчедка, която познаваше. Тя бе омъжена за градски съветник и имаше четири будни деца. Известно време бе канила Моника на пикници и семейни тържества и често се бе обаждала да я вика да отидат на църква. Сенди дори бе казала, че може да й помогне да „се запознае с някой добър мъж“. Тя, както и всички останали, знаеше какво се е случило с Били. Това бяха благородни жестове от една свястна жена, но Моника не можа да се реши да ги приеме. Не искаше да бъде проект на Сенди, обект на нейните усилия за вършене на добри дела. Моника бе много горда, за да приеме помощ. Напоследък братовчедка й рядко се обаждаше.

Толкова много хора — Севди, банкерът Джим Хърн, съседите от нейната улица, които винаги я канеха на църква или да поиграят бинго — се бяха опитали да й помогнат след развода, но по онова време тя не го бе възприела като загриженост. Особено Хърн, който бдеше над нея и винаги бе на разположение да й помогне по своя тих и незабележим начин. Ала тя често бе възприемала опитите им като намеса в живота й или като съжаление. Сега си даде сметка, че това е било грешка. Може би ако се бе доверявала повече, щеше да има някого, който да заведе Уилям на риболов.

Шерифът вдигна ръка.

— Както казах, трябва да разгледам всяка възможност. Това сигурно е неприятно за вас.

Моника отново кимна, но добави:

— Не толкова неприятно, колкото факта, че децата ми ги няма.

Той я погледна съчувствено, после очите му станаха сурови.

— А този Том Бойд? Една съседка съобщи, че снощи го е видяла да излиза от дома ви. Тя каза, че видимо е бил ядосан и го е чула да крещи и да затръшва вратата. Чула е и вас да крещите. Имахте ли някакви разногласия?

„Не — помисли си тя. — Шерифът не трябва да отива в тази посока“. А на глас каза:

— Скарахме се.

— За какво?

Тя преглътна мъчително.

— Том откри, че въдицата и рибарската му жилетка ги няма. Помисли си, че Ани ги е взела. Той не се разбираше добре с нея и аз му казах да си върви. — Знаеше как прозвуча това и добави: — Обаче съм сигурна, че Том няма нищо общо. Децата отдавна ги нямаше, когато се случи това.

Шерифът я попита за часа на спречкването.

— Беше около шест часа вечерта — отговори Моника. — Изчаках още два часа, преди да ви се обадя.

Видя как Кери пресмята наум. Том би имал достатъчно време преди мръкване, за да проследи и да хване Ани и Уилям.

— Той ми се обади снощи — добави тя. — Беше след десет. Може би в десет и половина. Попита дали децата са се прибрали.

— Как звучеше?

Моника преглътна.

— Беше пиян. Беше в някакъв бар.

Шерифът кимна, сякаш тя бе потвърдила нещо.

— За последно е видян снощи в бара „Санд Крийк“. Барманът каза, че е бил много пиян. Все още носел униформата си и бил много объркан и разстроен. Отказал да му даде повече пиене и Том се ядосал и си тръгнал към единадесет часа.

Моника се хвана за думите объркан и разстроен.

— Един познат на Бойд спомена, че той има буен характер — вметна Кери. — Той е културист, нали? Може би използва стероиди? Бихте ли потвърдили буйния му нрав, госпожо Тейлър?

 

 

Шерифът задава въпроси още половин час. Моника отговори честно на тях и видя как Ед Кери започна да трупа улики срещу Том. Тя не знаеше, че Бойд е бил арестуван два пъти за нападение. Нямаше представа, че бившата му съпруга е повдигнала обвинение срещу него за побой над едно от децата им. „Как не съм разбрала това?“ — питаше се Моника. Почувства се глупава и измамена. Отново.

— Не мисля, че е Том — каза тя накрая, след като шерифът се изправи и мушна тефтерчето в джоба си. — Ако беше той, нямаше ли да прибере въдицата си? Не е ли това причината, заради която според вас той би се опитал да намери децата ми?

— Помислих и за това — отговори Кери, като нахлупи шапката си. — Обаче може малките да са я загубили, преди той да стигне там. Или не е могъл да я намери в тъмното. Ще трябва да го попитаме за това — допълни зловещо.

— Просто не мога да повярвам — едва отрони Моника.

Шерифът постоя мълчаливо, сякаш имаше още нещо за казване, преди да си тръгне.

Тя вдигна очи.

— Том не е отишъл на работа тази сутрин — заяви Кери. — Неговият началник каза, че не се е обадил и по телефона. Бойд го няма в дома му и никой не го е виждал да се прибира снощи. Камионът му също липсва. Трябвало е да го върне снощи, но не го е направил.

— Служебният му камион ли? — попита Моника невярващо.

За първи път шерифът се поусмихна.

— Помислихте си, че лесно ще открием толкова отличително превозно средство, нали?

— Аз просто не мога… — Тя не довърши изречението, давайки си сметка, че вече го е казала.

— Мисля, че ще приключим с това доста бързо — заяви Кери. — Моля се то да свърши добре, но просто не се знае. Силно се надяваме, че ще успеем да го намерим и да ви върнем децата невредими.

Моника го изгледа напрегнато, очаквайки да извади и другата обувка.

— Иска ми се да имах повече хора, които да работят по случая, госпожо Тейлър. Но разполагам само с четирима помощници за целия окръг. Трима от тях сега са при Санд Крийк и претърсват с екип от щатски криминалисти, които пристигнаха тази сутрин. Започнаха да ми се обаждат отвсякъде. Разни журналисти, дори продуцент от „Фокс Нюз“ в Спокан. Както знаете, изчезналите деца са голяма новина. Ако успеем да свържем Том Бойд с вашите деца, ще можем да обявим тревога „Амбър“, но случаят още не отговаря на стандартите за това. Направих справка. Първият критерий е полицията да потвърди, че е извършено отвличане. Обаче не знаем дали е истина. Не можем просто да всеем паника у всички толкова рано.

— Толкова рано? — попита тя учудено.

— Госпожо Тейлър, още не са изминали двадесет и четири часа. Дотогава дори не считаме човек за изчезнал. Не че вестникарите се интересуват от това. Засега ги удържам, но те ме заангажират. За щастие имам скрити козове.

— Какво искате да кажете?

Сега той се усмихна широко.

— Четирима дългогодишни опитни полицаи ми предложиха доброволно помощта си. Те дойдоха тази сутрин и попитаха какво могат да направят. След като разговарях с тях, им дадох правомощия да се заемат с това и нещата вече се случват. Имаме страхотен късмет.

Тя беше объркана.

— Кои са те?

— Най-добрите от Лосанджелиското полицейско управление — отговори шерифът. — Пенсионирани ченгета, които са работили по десетки случаи като този. Казаха ми, че искат да служат на новата общност, сред която живеят. В рамките на няколко часа ми помогнаха да създам команден център и точно те разбраха за Том Бойд. Ние сме страшно доволни, че са тук, госпожо Тейлър.

Тя кимна в знак на съгласие. За първи път от четиринадесет часа се почувства леко обнадеждена.

— Знам, че искате да стоите до телефона — каза Кери, като огледа кухнята. — Аз също мисля, че е необходимо. Обаче се нуждаете от малко помощ. От известна подкрепа. Има ли някого, когото можем да повикаме да бъде с вас?

Моника нямаше роднини, които да живеят наблизо, а и приятелите й не бяха много. Сенди беше на морски круиз със съпруга и децата си. Помисли си за Джим Хърн — банкера, който винаги се бе държал добре с нея — но знаеше колко неуместно би изглеждало това.

— Онази жена, Фиона Притцел, постоянно ми предлага да дойде да стои при мен — отговори тя. — Обаче аз не искам помощта й.

Шерифът се съгласи.

— Ако нямате нищо против, ще помоля да дойде един от полицаите доброволци. Нужно е да обхванем всички позиции. Ако някой се свърже с вас с информация за децата ви, трябва да го узнаем веднага. Искаме да подслушваме обажданията. И ако някой държи децата ви…

— Нямам нищо против.

— Името му е Суон. Бивш сержант от полицията.

— Познавам го — каза глухо Моника.

— Да, той ми предложи. Помоли да ви попитам дали сте съгласна…

Моника си помисли за приятното му лице и маниери, за плътния му глас. Обаче той бе някак прикрит и затова се бе разделила с него. Имаше чувството, че Суон винаги я наблюдава, както полицай гледа заподозрян, а не както мъж гледа жена.

— Няма проблем. Той е голям чистофайник. Много организиран човек. Вероятно ще ми помогне да се справя с всичко това.

Шерифът изпъшка и протегна ръка.

— Ще направим всичко възможно да намерим децата ви, госпожо Тейлър. Ще помоля господин Суон да ви донесе нещо за ядене. Ще се обадя и на лекаря да мине отново.