Ч. Дж. Бокс
Синята зона (5)

Петък, 18:15 часа

Първото, което Ани долови, докато пътуваха по пътя към къщата на господин Суон, бе миризмата. Някакъв остър и зловонен мирис се носеше в пропития с боров аромат въздух и се засилваше, колкото повече приближаваха дома му сред гъстите дървета. Той им позволи да се изправят от пода на пикапа още щом зави от пътя в собствената си алея, и Ани видя каква бе причината за тази миризма — свине.

— Те са моето семейство — каза с усмивка Суон. — Знаят, че татко се е прибрал.

— Виж прасетата! — възкликна Уилям, като се наведе над Ани към отворения прозорец на пикапа. — Леле колко са развълнувани!

Щом забелязаха наближаващия червен пикап, те заквичаха и затичаха из своето заграждение, като се щураха насам-натам по хлъзгавата земя и шляпаха из локвите. Ани преброи най-малко двадесет прасета, а може би и повече. Едното й се стори огромно, тъмно и четинесто, с размерите на малък камион. Не знаеше, че свинете могат да стават толкова големи.

— Едрото се казва Кинг — каза Суон, като й намигна, сякаш допускаше, че тя знае кой е Кинг, но не беше така. — Кръстих го на един тип, който навремето ни създаде доста проблеми. Това лято Кинг спечели първа награда на панаира на окръг Панд Орей.

— Той е страхотен — възкликна въодушевено Уилям. — Обзалагам се, че може да яде много.

Ани бе престанала да трепери, макар че още се чувстваше ужасена. Не можеше да прогони от ума си онова, което бяха видели с Уили в къмпинга. Възможно ли бе мъжът, когото бяха застреляли, още да е жив? „Не, каза си тя, абсурдно е.“ Спомни си как онези мъже стояха надвесени над него и стреляха ли, стреляха… Никога нямаше да забрави тази картина. Очите на шофьора, вперени в нейните, дори и сега я караха да потръпва.

— Добре ли си? — попита Уилям, усетил нейното потреперване.

— Да — отвърна тя, без да споделя интереса му към свинете. Как можеше да се интересува от прасета след онова, което току-що се бе случило? Добре де, момчетата бяха различни. Дори и брат й.

Суон натисна дистанционното и вратата на тройния гараж се отвори. Като караше бавно, той паркира вътре. Ани понечи да слезе, но той я спря:

— Почакай една минутка.

Тя изчака, докато вратата на гаража се затвори. Наблюдаваше как Оскар отиде до прозорчето и надзърна през него към алеята. Очевидно доволен, че никой не ги е последвал, той заяви:

— Добре, можете да слизате, деца.

 

 

Домът на Суон бе чист и светъл, с голяма стая, в която се влизаше през друга, по-малка. Беше напълно различен от този на майка й, помисли си Ани. Той живееше сам със семейството си от прасета и като се изключат кухнята и всекидневната, къщата изглеждаше напълно необитаема. Над камината имаше снимки на господин Суон в полицейска униформа и набор от медали и ордени, поставени в рамка. Освен тях на стените нямаше нищо друго.

Той отвори пакет с бисквити, наля две чаши мляко и ги сложи на масата, като каза:

— Не съм свикнал да имам компания тук.

Ани се запита дали майка й е идвала тук, когато те за кратко бяха заедно.

— Почакайте ме — добави Оскар. — Трябва да отида да проведа няколко телефонни разговора. Хапнете си. В хладилника има още мляко, ако искате.

— Ще се обадите ли на мама? — попита Ани, докато Уилям измъкна три бисквити от пакета.

Лицето на Суон помръкна и стана сериозно.

— Не веднага — отвърна той. — Ако онези мъже разберат кои сте, а те могат да открият това наистина бързо, първото нещо, което ще направят, е да отидат у вас. Ако майка ви знае, че сте тук, вероятно ще им каже или те ще я принудят да го стори. Разбираш ли за какво говоря?

Ани кимна утвърдително, усещайки как студените пръсти на страха отново пропълзяха по тялото й.

— Налага се да проведа няколко разговора — повтори Суон. Той беше от възрастните, които си мислеха, че трябва да обясняват и да повтарят многократно, сякаш тя и Уилям бяха извънземни. — Имам няколко познати, които може да знаят какво става. Не искам да излагам никого от нас на по-голяма опасност, отколкото сме сега, това се отнася и за майка ви.

— Ще се обадите ли на шерифа? — попита Ани. — Може да иска да узнае какво се е случило.

Оскар я гледа няколко секунди, преди да отговори:

— След като се сдобия с малко повече информация, ще позвъня на съответните власти.

— Не разбирам какво имате предвид — каза Ани.

— Просто трябва да ми се довериш — отговори той, като тръгна по коридора към кабинета си, както предположи тя. Ани чу вратата да се затваря и да се превърта ключ. „Защо му е да прави това?“ — запита се тя.

Обърна се към брат си:

— Как можеш да ядеш?

— Гладен съм — отвърна той, пръскайки трохи по масата.

 

 

След няколко минути Ани стана от масата и си изми ръцете и лицето на кухненската мивка. Докато се бършеше с кърпата за чинии, тя погледна през прозореца и примижа срещу слънцето, което се показа иззад облаците и проблесна за кратко, преди да потъне зад върховете на дърветата. Скоро щеше да се стъмни. Не й се искаше да остава по тъмно в дома на господин Суон, но не бе сигурна защо е така.

В къщата цареше тишина и спокойствие, каквито нямаше никога в техния дом. Тя чуваше грухтенето на прасетата отвън и чуруликането на птица някъде в полумрака. Вътре ехтеше само ритмичното хрупане на Уилям, който дояждаше поредната бисквита.

— Трябваше и ти да се измиеш — каза му тя, забелязвайки колко мръсни са пръстите му.

В отговор той само сви рамене и продължи да яде.

— Господин Суон е симпатичен човек — рече след малко Уилям. — Радвам се, че ни взе.

Ани кимна към снимките над камината във всекидневната.

— И той е бил полицай.

— Вероятно има някакви оръжия — вметна брат й. — Чудя се дали ще ми ги покаже.

— Защо искаш да ги видиш?

Уилям повдигна учудено вежди.

— Те са страхотни.

Ани го изгледа неодобрително.

— Не видя ли какво направиха оръжията днес на онзи клет човек?

— Точно затова са ни нужни. За да не се случи същото и на нас.

— О, Уили… — промълви тя. Не искаше да спори с него по този въпрос.

— Въпреки това съм готов да се прибера вкъщи — каза брат й, като се облегна назад. — Според теб той кога ще ни закара у дома?

Ани погледна към затворената врата надолу по коридора.

— Не знам.

— Може би трябва да почукаме — предложи Уилям.

Тя поклати отрицателно глава. Сетне каза:

— Отивам да намеря тоалетната.

— Побързай — подвикна брат й след нея.

Като тръгна по коридора, Ани спря пред затворената врата на кабинета. Отвътре се чуваше гласът на Суон. Беше дълбок, но тя не можа да долови нито една дума, сякаш той нарочно говореше тихо.

Тоалетната се намираше в края на коридора. Ани включи лампата и затвори вратата. Като останалата част на къщата помещението бе сякаш неизползваемо и без нито едно петънце. Единственото нещо на стената бе стара табелка, на която пишеше: „Банята струва 5 цента, а бръсненето — 10“. Даже хавлиените кърпи бяха акуратно сгънати. Ани си помисли, че разбира защо господин Суон и майка й не можаха да си паснат.

Тя се огледа в огледалото и бе шокирана, като видя колко бледо и разстроено е лицето й. Русата й коса бе рошава и заплетена, с парченца от листа по нея. Очите й бяха хлътнали. Дрехите й бяха покрити с изсъхнала кал. На бузата й имаше драскотина. Не си спомняше кога я е получила, но поне не я болеше до мига, в който я видя. Сега щипеше.

Когато приключи, Ани излезе от тоалетната толкова тихо, колкото бе влязла. Сетне надникна в спалнята на господин Суон — беше голяма и сумрачна. Леглото му бе оправено и нямаше дрехи по пода.

Макар да знаеше, че не трябва, Ани влезе в стаята и се огледа. Стените бяха голи, с изключение на няколко снимки в рамка над скрина. На нощното шкафче до леглото стоеше телефон и тя се загледа в него. Ами ако той говореше с шерифа? Или с майка й?

Телефонът я привлече като магнит и тя сложи ръка върху слушалката. Знаеше, че е лошо, но искаше да разбере с кого говори Суон. Вдигна слушалката, колкото се може по-внимателно, и покри с ръка микрофона.

— Той при вас ли е сега? — попита Оскар някого.

— Здраво овързан — отговори мъжът отсреща. — В херметическа опаковка.

Суон нервно се изсмя.

„Кой ли е този? — зачуди се момичето. — Какво общо има това с каквото и да е?“.

— Всички ли са с теб? — попита Оскар.

— Повечето — отговори мъжът. — Очаквам Гонзо да се върне.

— Надявам се да не се забави. Не знам колко дълго ще мога да ги заглавиквам.

Ани ококори очи. Да ги заглавиквам ли каза?

— Да, знам. Почакай, мисля, че виждам колата му.

— Добре.

— Да, той е. Готови сме.

— Тогава да приключваме с тази работа — рече Суон. — Това е лошо, знаеш, нали?

— Знам. Нюкърк е разколебан за нас. Изглежда на път да се изпусне в гащите.

— Не го обвинявам.

— Беше добър ход да ги заведеш у вас. Господ знае какво щеше да се случи, ако някой ни бе видял на пътя с тях.

Ани бавно свали слушалката и я остави на мястото й, което бе доста трудно, тъй като ръката й трепереше.

Когато погледна напред, установи, че очите й са привикнали към полумрака в стаята. Видя снимките над скрина и приближи до тях. Още пози на господин Суон в полицейска униформа, плюс една фотография, на която той бе на рибарско корабче в океана или в голямо езеро, и друга — на група мъже, явно приятели от полицията. Тя внимателно я разгледа и сърцето й се разтуптя.

Господин Суон стоеше в средата на групичката от петима мъже. Бяха се прегърнали през рамо и няколко от тях бяха широко усмихнати. Но не и мургавият, който бе намръщен. Сингър — шофьорът — гледаше във фотоапарата със същия напрегнат поглед, който бе видяла в светлосините му очи. Мъжът с бейзболната шапка бе ухилен, а къдрокосият, когото бяха убили този следобед, изглежда, се бе смял толкова силно, че лицето му бе размазано на снимката.

Докато тичаше по коридора, чу Суон да отключва вратата на кабинета.

Уилям я видя да идва. За щастие бе станал от масата и стоеше до вратата. Той явно се изненада, като я видя запъхтяна, а и на лицето й сигурно се бе изписала тревога, защото очите му се разшириха и устата му се изкриви, както когато се канеше да заплаче.

— Да вървим — изсъска му тя. — Бягай!

Брат й не възрази, а отвори вратата към гаража. Ани я затръшна зад гърба си. Чу господин Суон да вика от дъното на коридора:

— Хей! Къде отивате?

Гаражът бе потънал в мрак, нарушаван единствено от деветте сини квадратчета на прозорчето на вратата. Тя не знаеше къде е бутонът за отварянето й, но видя бледа розова светлинка близо до очертанията на кухненската врата и я натисна. В гаража нахлу дрезгава светлина и средната врата започна да се отваря.

— Бягай — изкрещя Ани и двамата затичаха към отвора, като се претърколиха под вдигащата се врата.

— Спрете! — Господин Суон нахлу подир тях в гаража и светна лампите на тавана. — Веднага се върнете! — извика.

Отново бе заваляло. Ани хвана Уилям за ръката и двамата хукнаха край заграждението на прасетата. От мрака изникна огромно туловище — Кинг, блъсна се в оградата и изквича, карайки ги да се отклонят от алеята и да се шмугнат в тъмния храсталак.

Докато тичаха, прескачайки паднали дънери и провирайки се сред храсти, които сякаш ги дърпаха назад, тя чуваше как Суон крещи от къщата:

— Не бягайте от мен! Ще се изгубите там! Върнете се веднага! Говорих с майка ви! Всичко е наред, тя идва да ви прибере!

— Ани… — възкликна Уилям, разколебан.

— Той лъже — отвърна му тя, без да спира. — Суон е приятел с мъжете, които видяхме този следобед.

Брат й каза нещо, което Ани не можа да разбере. Звучеше повече като рев на животно. Той плачеше. Тя спря, обърна се и го прегърна.

— Недей — изхлипа Уилям и я отблъсна.

Ани протегна ръце и го сграбчи за раменете, като навря лицето си в неговото.

— Уили, чух го да говори с тях, с мъжете, които срещнахме днес. Господин Суон е техен приятел. Те идват насам за нас, защото ги видяхме да убиват човек. Не можем да се доверим на никого, разбираш ли?

Той понечи да възрази, но отмести очи.

— Просто искам да се прибера у дома — помоли с разтреперено гласче, от което я заболя сърцето.

— Още не можем да го направим — отвърна Ани. — Те ще ни потърсят първо там. Това е единственото вярно нещо, което ни каза Суон.

— Тогава къде ще отидем?

Тя го придърпа към себе си, прегърна го силно и прошепна до ухото му:

— Колкото се може по-далече от това място.