Ч. Дж. Бокс
Синята зона (45)

Понеделник, 02:41 часа

Джим Хърн си помисли: „Хубаво е да яхнеш отново кон“.

Щом навлязоха в горичката зад ливадата, остави Чили да се движи в лек тръс. Искаше хем да запази силите й, хем да й даде възможност сама да избира пътя сред храсталаците. Тя виждаше по-добре от него в мрака под плетеницата от ниски клони, така че той отпусна юздата и я остави да го води. Кобилата заобикаляше повалени дървета и дънери, като пристъпваше внимателно, подчинена на инстинкта си. Джим знаеше, че някъде напред има ограда от бодлива тел, която отделя ранчото на Ролинс от земята на Горското стопанство. Кобилата вероятно щеше да я види преди него.

Харесваше му, че Чили е упорита. Разбираше защо Джес я обича. Беше от конете, които са най-добри, когато им поставиш задача: да отделят животни от стадото, да подкарват говедата или, както бе в случая, да препуснат до Кутни Бей…

Джим се радваше, че той също има цел, че върши нещо, което може да спаси живота на семейство Тейлър, Виляторо и Ролинс. Това бе най-малкото, което можеше да направи. Нощният преход беше тежък, но поне нямаше време да мисли за това, как с действията си беше предизвикал сегашната ужасна ситуация, че беше виновен… Най-после правеше нещо добро, нещо правилно за Моника и Ани. Тази трудна езда беше неговото изкупление. Мисълта за това го накара да се усмихне.

Дъждът беше спрял и гората отново се изпълни със звуци: тихото пращене на боровите иглички под копитата на коня, шумоленето от панически разбягващи се от пътя му животинки, които изобщо не виждаше… Яздейки, той сякаш се свързваше с природата, ставаше част от нея. Можеше да усети трептенето на земята, което достигаше до него чрез копитата на кобилата. Сякаш енергията, която се излъчваше от земята, го изпълваше отново. Беше забравил чувството да бъде свързан с нея. Дали щеше да убеди шерифа? Смяташе, че може…

Усети колебанието на Чили, почувства как мускулите й се напрегнаха и след миг зърна четирите тънки жици бодлива тел, които минаваха между коловете пред него. Като стигна до оградата, Хърн зави надясно и пое нагоре по хълма, покрай бодливата тел, търсейки някаква порта. Ако не можеше да я намери, щеше да се наложи да направи стария каубойски трик — да откачи телта от коловете и да стъпи на нея, докато преведе коня. Това понякога стряскаше конете, не беше безопасно.

Дърветата се разредиха и пред него се ширна ливада, окъпана в синкавата светлина на звездите. Излезе под открито небе. Сега видимостта бе по-добра, но никъде не виждаше портата.

Хърн разглеждаше оградата толкова напрегнато, че първоначално не си даде сметка, че звуците в гората са секнали и сега се чуваше единствено тропотът на копитата и скърцането на коженото седло. Нещо бе накарало дивите животни да замлъкнат. Той забеляза, че Чили гледа напред с наострени уши, широко отворени очи и потрепващи ноздри.

В тъмната гора, от другата страна на поляната, изпука съчка.

Джим дръпна юздите, за да обуздае коня, и изпънал гръб на седлото, се взря в мрака. Помисли си: „Телената ограда стига чак до пътя. Ако някой обикаля ранчото, сигурно ще се води по нея“.

Откъм дърветата се чу глас:

— Господине, имате ли нужда от помощ?

Гласът беше дълбок, с мексикански акцент. Хърн застина.

Пушката беше мушната дълбоко в кобура на седлото, под дясното му бедро, и прикладът й стърчеше от кожения ръкав. Джим се наведе назад, като посегна надолу с дясната си ръка. Почувства хладината на метала в долния край на приклада и го обхвана с пръсти.

Чили отскочи назад, когато една фигура се показа сред тъмните дървета. Скокът й свари Хърн неподготвен и той се изви напред на седлото, за да запази равновесие, но светлината на електрическото фенерче го заслепи. Прозвуча изщракване, но той никога не чу гърмежа.