Ч. Дж. Бокс
Синята зона (39)

Неделя, 22:32 часа

Малката кола се справи с нанагорнището и стигна до равен участък. Виляторо видя между дърветата да проблясва самотната лампа на веранда. Вече не чувстваше пръстите на ръцете си и краката си. Беше го обхванало пълно спокойствие.

— Спрете тук! — нареди Нюкърк.

Едуардо се подчини. Бившето ченге се наведе и измъкна ключовете на автомобила.

— Слизайте!

Виляторо отвори вратата и слезе. Студеният дъжд боцкаше лицето му и шумолеше в листата на дърветата. Пред него имаше някакво заграждение, а зад летвите на оградата тичаха някакви огромни тъмни фигури. Чу сумтене, сякаш издадено от човек, а после квичене. Това бяха свине.

Едър мъж, облечен с дъждобран и насочил пистолет към него, излезе от сенките край една барака. Позна Гонзалес.

— Добра работа, Нюкърк — каза Гонзо.

— Имам жена и дъщеря — продума Виляторо. Гласът му прозвуча неузнаваемо.

Бившият сержант спря на няколко крачки от него и хвана пистолета с две ръце, дулото сочеше в лицето на пенсионирания детектив.

Едуардо чу Нюкърк да казва:

— Съжалявам, човече.

Гонзалес попита:

— Ти ли ще го направиш, или аз?

Роб отговори задавено:

— Ти го направи.

— Не трябваше да идваш тук, старче — рече Гонзалес на Виляторо. — Трябваше да си останеш във второстепенната дивизия. Мамка му, пенсиониран си, нали? Какво те е прихванало?

Едуардо вдигна поглед и видя един сребрист пръстен да виси в тъмното, на сантиметри от очите му. Беше отворът на дулото. Запита се дали да замахне, да се опита да удари или да изрита някого и да се помъчи да избяга. Обаче не го биваше в боя. Двете сбивания, в които бе участвал на младини, бяха завършили зле — беше се озовал треперещ на земята, докато го налагаха с юмруци и го плюеха. Не притежаваше психиката на бияч, предпочиташе разума пред силата. През тридесетте години служба никога не бе нападан и принуждаван да извади оръжието си. „О — рече си с горчивина, — ако можех да изживея отново живота си, щях да се науча да се бия.“ През ума му мина странна мисъл: „Дали да гледам, или да затворя очи?“. Горещи сълзи запариха очите му и той ядосано ги избърса.

— Майната ти — каза Гонзалес и дулото се отмести. — Човек трябва да довежда докрай започнатата работа. Това ти каза лейтенантът, нали?

— Предполагам — каза с въздишка Нюкърк.

— Тогава довърши я.

Виляторо усети как стомахът му се разбунтува и се помъчи да не повърне.

— Погрижи се за този тук — каза Гонзо, като се обърна към къщата и се отдалечи. — Оправи се с този измислен полицай. — После се изкиска тихо.

Едуардо се почувства унизен. Беше и ядосан, но най-вече ужасѐн.

Усети натиска на дулото в гърба си, подканващ го да върви напред.

— Идете до края на кочината, като се придържате до оградата — нареди Нюкърк със слаб глас. — И не поглеждайте назад към мен.

„Той ще ме застреля в тила. Така е по-добре, отколкото в лицето.“

Като тръгна, препъвайки се, усети, че едно от прасетата, най-огромното, върви успоредно с него от другата страна на оградата. Чуваше го как изгрухтява при всяко поемане на дъх.

Обувката му се закачи в някакъв корен и той залитна, но Нюкърк го сграбчи за яката на ризата и го задържа прав.

— Гледайте къде стъпвате, дявол да ви вземе.

— Съжалявам.

— Млъкнете!

Бившето ченге го забута напред, докато не стигнаха под дърветата в ъгъла на заграждението. Без да изпуска яката му, Нюкърк продължи да го насочва. Виляторо чуваше прашенето на боровите иглички под краката си, въпреки че навсякъде около тях капеше вода от дърветата.

„Всеки момент ще го направи.“ Той почти не чуваше шума от дъждовните капки заради бученето в ушите си. И заради още нещо…

— Господине, готов съм да пръсна окото ви.

Думите не бяха казани от Нюкърк, осъзна Едуардо. Гласът идваше откъм дърветата, от тъмнината. Беше дълбок и някак познат, но Виляторо не можа да определи чий е и за момент си помисли, че е игра на собственото му въображение, на мозъка му, който му дава секунда-две фалшива надежда. Обаче усети, че пистолетът се отдръпва от гърба му и чу бившето ченге да пита:

— Кой е там?

От тъмното прикритие на дърветата се разнесе още един звук — конско пръхтене.

— Човекът, който се кани да ви пръсне главата.

Виляторо почувства как Нюкърк сграбчи по-здраво яката му, но махна пистолета от гърба му. Там наистина имаше някого! А гласът беше на онзи фермер, с когото бе говорил на закуска. Ролинс.

Пистолетът се появи отново, но този път бе притиснат до слепоочието му.

— Не знам кой си — каза бившето ченге, — но ако не отстъпиш, този човек е мъртъв.

— Както изглеждат нещата, той така или иначе е мъртъв. Така че стреляй. Тогава чисто и просто ще има двама мъртъвци.

Едуардо се опита да погледне в посоката, откъдето смяташе, че идва гласът, но пистолетът, опрян в главата му, не му позволи да мръдне. Всеки момент очакваше да чуе гърмежа, да зърне блясъка на експлозията и тялото му да се свлече на земята. Обаче Нюкърк не направи нищо.

— Кой си ти? — попита той с треперлив глас.

— Знаете ли какво — каза Ролинс, — без пострадал няма проблем. Пуснете човека и отстъпете назад, а аз ще ви оставя да си тръгнете.

Виляторо почти физически усети как бившето ченге мислеше върху казаното и претегляше шансовете си. Едуардо искаше да каже нещо, но гласът му сякаш го бе напуснал.

— Не мога да се върна ей така — рече накрая Нюкърк с тънък като на момче глас.

— Пуснете го да си върви, а аз ще ви оставя да стреляте в земята — заяви Ролинс. — Те ще си помислят, че сте свършили работата си, а аз никога няма да ви издам. Няма да го направи и господин Виляторо.

„Той произнесе правилно името ми“ — помисли си пенсионираният детектив.

— Това няма да мине — възрази Нюкърк.

— Не мисля, че имате избор.

— Те ще разберат.

— Лошо за вас, ако го направят.

— Но…

Виляторо усети, че мъжът пусна яката му, както и че пистолетът вече не е опрян в главата му, въпреки че кожата му пареше на мястото, където той бе притиснат. Беше свободен. Той се осмели да направи крачка напред и нищо не се случи.

— Продължавайте да вървите, Едуардо — каза Ролинс. — Не спирайте, не се обръщайте назад.

Виляторо го послуша. Той излезе изпод дърветата и почувства студените дъждовни капки върху главата си. Никога не бе изпитвал по-приятно усещане. Продължи да върви. От тъмнината една ръка го сграбчи за мишницата и го придърпа до топлото мокро тяло на някакъв кон.

— Тръгвайте напред и стреляйте — каза Ролинс на Нюкърк, — но не си и помисляйте да вдигнете отново пистолета.

Гърмежът беше рязък, но приглушен, и Едуардо усети как коленете му се разтрепериха от звука. Други изстрели не последваха.

— А сега се връщайте в къщата — нареди фермерът на бившето ченге.

Най-сетне Виляторо се обърна и зърна гърба на Нюкърк, който се отдалечаваше от гъсталака. Сянката на огромното прасе го следваше край оградата. Животното грухтеше, гладно и възбудено.

— Качвайте се — прошепна Ролинс на Едуардо, като му подаде ръка.

— Никога не съм яздил — отвърна пенсионираният детектив.

— Няма да яздите. Ще се държите за мен.