Ч. Дж. Бокс
Синята зона (37)

Неделя, 21:36 часа

В колата миришеше на бърбън, дъжд и обгоряла прах от парното, което не беше използвано скоро. Виляторо се опита да настрои вентилатора, така че стъклото да не се замъглява отвътре. Нюкърк, мокър, пиян и развълнуван, го бе запотил с дъха си.

Като излязоха от алеята за коли на Родейл, Роб каза:

— Карайте натам! — И посочи наляво с отворената бутилка „Дива пуйка“, която бе извадил изпод якето си.

Едуардо завъртя волана и чу плисъка на водата, пръскаща изпод гумите, по шасито на малкия автомобил. Не знаеше по кой път, нито в коя посока поемат. Всичко му изглеждаше еднакво: черни мокри дървета, обграждащи като стени пътя, мокър асфалт, никакви светлини.

— Искате ли малко? — попита бившето ченге, като му подаде бутилката.

— Не, благодаря.

— По-добре си пийнете. Ще имате нужда.

Тъй като му се искаше Нюкърк да говори, пенсионираният детектив взе бутилката и отпи от нея. Бърбънът беше едновременно сладък и парлив. Той опари устните му, които бяха напукани от надморската височина, от силното слънце и редкия въздух.

— Спрете ей там! — каза бившето ченге.

— Къде? Защо?

— Просто го направете и излезте.

Виляторо направи, както му каза. Роб слезе от колата заедно с него. Двамата мъже оставиха вратите си отворени. „Какво? — зачуди се Едуардо. — Той ли иска да кара?“

— Сложете си ръцете на капака и се разкрачете! — нареди бившето ченге. — Знаете реда.

— Това не е необходимо…

— Направете го — настоя Нюкърк. — Това, което ще ви кажа, е само за вашите уши. Трябва да съм сигурен, че не сте въоръжен и не носите подслушвателно устройство.

— Аз съм пенсионер.

— Така казвате вие.

Виляторо се подчини и постави длани върху мокрия метал. Роб отиде зад него, умело го претърси от яката и раменете до обувките. Едуардо усети, че смъква чорапите му.

— Какво правите?

— Проверявам дали не носите резервен пистолет — отговори бившето ченге, като се изправи, доволно, че е чист.

„Резервен пистолет?“ — помисли си Виляторо. Фактът, че на Нюкърк изобщо му бе хрумнало това, говореше откъде идва полицаят. През всичките си години в управлението Едуардо дори и не бе помислял да носи незаконно оръжие. Не беше се налагало. Очевидно Нюкърк идваше от различен свят, където резервните пистолети бяха нещо обичайно.

— Съжалявам — каза бившето ченге. — Трябваше да се уверя.

Виляторо се качи отново в колата и погледна дигиталния часовник на таблото. Сети се за администраторката в мотела. Тя сигурно го чакаше и той изпита угризения.

Роб вдигна бутилката и отпи.

— Доста е серт, човече — каза той и изтри устата си с ръкава.

Едуардо рече:

— Значи искате да говорите?

Усети, че бившият полицай извърна глава към него и го загледа втренчено.

— Не. Просто не исках да пия сам. Не бъдете тъп, по дяволите.

Виляторо стисна зъби. „Остави го да говори. Не проваляй всичко, като го подканяш.“

Минутите се нижеха, докато караше. Нюкърк отпи отново, после се отпусна назад на седалката. Едуардо не откъсваше очи от пътя.

— Исках да бъда най-доброто ченге в полицията — каза Боби. — Нямах намерение да променям света, или нещо подобно, а просто да си върша работата възможно най-добре и да се грижа за семейството си. Но най-вече мечтаех да бъда страхотно ченге. Исках, като се погледна в огледалото вечер, след работа, да кажа: „Човече, ти си много добър полицай“.

Виляторо кимна и намали вентилатора на размразителя на стъклото.

— Бях като всички, отначало се стараех — продължи да говори Роб. — Когато видех бебе на майка наркоманка или човешки същества да се отнасят към себеподобните си като към парцал, го приемах много лично. Мислех си, че ще мога да убедя тези хора, да им покажа, че някой го е грижа за тях. Но знаете ли какво научих? Разбрах, че най-доброто, което можеш да направиш, е да арестуваш колкото се може повече от тях и да доведеш нещата докрай, да се увериш, че ще отидат в затвора. Научих, че едва десет на сто от тях могат да тръгнат по правия път и че това е всичко, на което можеш да се надяваш. Дори не ме интересуваше дали са десет или пет процента, докато си вършех работата. Просто исках да пълня затворите, да държа тези отрепки далече от добрите хора, това желаех да правя. И свърших доста добра работа, макар че вън, на улицата, бе като военна зона. Нямате представа какво беше…

— Не, нямам.

— Но не можеш да обсъждаш тези неща с никого, освен с други ченгета — продължи Нюкърк. — Не можеш да се прибереш вкъщи за вечеря и да кажеш: „Маги, скъпа, как мина денят ти? Ходи ли да пазаруваш? Как беше в първи клас, Джош? Днес баща ти имаше интересен ден. Намери в един контейнер за боклук труп на единадесетмесечно бебе с изгаряния от цигари по цялото тяло“.

Виляторо го погледна изпитателно. В очите на бившето ченге се отразяваха зелените светлини на таблото. Роб гледаше право напред, говорейки повече на себе си, отколкото на него.

— Знаете ли какво е да издържаш семейство с деца с полицейска заплата? Жена ми трябваше да работи, а децата ми бяха малки. Трябваха забавачници и всичките там тъпотии. Служителите в тях не бяха кой знае колко по-добри от копелетата, които арестувах по улиците. Всъщност натъкнах се на някои от тях на улицата. Реших, че трябва да отведа синовете си и дъщеричката си далече от подобно място. Тогава започнах да кандидатствам за работа на места, където исках да живея. Монтана, Уайоминг… Но полицейската заплата там беше много по-ниска, отколкото тази, която вече получавах. Взех да си мисля, че никога няма да се измъкна. И че ще се превърна в един от онези наемни работници, които, дори на сън да ги бутнеш, могат да ти обяснят до стотинка каква пенсия ще получат.

Виляторо поиска да каже: „Знаел си каква е заплатата, когато си кандидатствал за работата“. Но замълча. Трябваше да остави Нюкърк да продължи да говори.

— Точно тогава разбрах за охранителната дейност в извънработно време. — Бившето ченге се усмихна. — Открих, че мога почти да удвоя доходите си, ако искам да нося униформа и да бъда наемен охранител. Това означаваше много извънредни часове, мамка му, но взех да изплувам на повърхността. Освободих се от дълговете. Вижте, жена ми обича да живее над възможностите ни… А и на децата не мога да кажа „не“, когато става въпрос за щастието им. Така че доста работех като охранител.

— В „Санта Анита“ — вметна Едуардо.

— Наред с други места. Но най-много в „Санта Анита“. В стаята за броене на пари, но вие знаете това.

От начина, по който го каза, Виляторо настръхна. Започна да си мисли, че бившето ченге смята, че му е известно повече отколкото знаеше в действителност. За да поддържа заблудата му, реши да не коментира думите му.

Нюкърк отпи голяма глътка, после потърка очи.

— На този етап все още бях горд, че съм полицай. Гордеех се, че работя в Лосанджелиското полицейско управление. Независимо от това, което виждате — каза той, като посочи към себе си, — все още мисля, че е от най-добрите управления в страната. В него има хиляди всеотдайни мъже и жени, които всеки ден рискуват живота си, като излизат на улицата. Те са добри хора, човече, упорити и честни, с малки изключения. Жалко, че всички сочат малцината лоши и изкарват всички нас шибани престъпници. Казват, че сега е по-добре, че новият шеф прочиства нещата. Би било чудесно, ако това е вярно. Обаче градът си е все такава помийна яма, а управлението има нужда от два пъти повече хора. Боже, нуждаем се дори от три пъти повече полицаи. Обаче данъкоплатците не искат да дават парите си за тях.

Виляторо го слушаше търпеливо. Сетне вметна:

— „Санта Анита“.

— Само това ли ви интересува? — Роб го изгледа насмешливо.

— Не, не само това — отговори Едуардо, за да поддържа разговора. — Обаче прекарах последните седем години, опитвайки се да разбера какво се е случило там.

Бившето ченге се изсмя:

— Аз също.

Виляторо взе да си мисли, че не са стигнали доникъде, когато Нюкърк въздъхна:

— Това беше доста прилично занимание, също като при голяма част от полицейската работа. Дори не отваряхме вратата, докато не пристигнат бронираните коли. Тогава само излизахме навън и охранявахме периметъра, докато товареха автомобилите. Навъртахме се наоколо, докато се разотидат всички залагащи, после се прибирахме у дома. Добър ангажимент за мен и Родейл. Работихме заедно през цялото време. Служителите ни харесваха и ние ги харесвахме.

Нюкърк замълча за миг, потъвайки в спомените си.

— Гонзалес беше нашият сержант — продължи да разказва той. — Всички го уважаваха и се страхуваха от него. Той много ни юркаше, задето работехме като охранители в „Санта Анита“, шегуваше се, че сигурно там си имаме някакви момичета, щом тази дейност толкова ни привлича.

Виляторо мълчаливо направи връзката. Гонзалес фигурираше в списъка, беше един от полицаите в организацията с нестопанска цел, съгласно член 501, ал. В, т. 3 от Закона за вътрешните приходи, един от доброволците, които помагаха на областния шериф.

— Гонзо беше велик, защото не му пукаше от нищо. Той винаги правеше това, което е справедливо, независимо дали беше коректно, или не, от полицейска гледна точка. Мога да ви разкажа истории за него, от които ще ви се изправи косата. Чували ли сте за „виновната усмивка“?

— Не — отвърна Едуардо.

— Напомнете ми да ви обясня за нея по-късно. Казано просто, когато той заведеше някоя отрепка в Ранчото на правосъдието, тази отрепка си заслужаваше всичко, което й се случваше, разбирате ли?

Виляторо беше чел нещо за разследване на място, наречено „Ранчото на правосъдието“, но не бе чувал за резултатите от него.

— Сингър беше командващ офицер, беше старши на Гонзалес — продължи Нюкърк. — Той беше най-безпощадното копеле в управлението, макар че никога не повишаваше глас и не крещеше. Въпреки това защитаваше хората си до смърт. Навличаше си неприятности заради тях и запазваше такова спокойствие под напрежение, че началниците винаги идваха да го търсят, когато положението ставаше неудържимо. Нямаше човек в отдела, който да не бе готов да се жертва за лейтенант Сингър или Гонзо. Те бяха като митични герои. Една вечер Гонзо покани мен и Родейл да пием по чаша бира в един бар, където се събираха ченгета. Беше минала около година, откакто работехме като охранители в „Санта Анита“. Двамата си помислихме, че това е страхотно, и отидохме. Суон също беше там, тогава го видяхме за първи път. След няколко коктейла Гонзо започна да ни разпитва как бихме ограбили хиподрума, ако бяхме лоши момчета… Нали разбирате, нещо като какъв би бил най-добрият сценарий за извършване на обир.

Виляторо се взря в мъжа до себе си.

Нюкърк сви устни.

— Не беше така, както изглежда, човече. Беше просто разговор. Знаете как ченгетата постоянно го правят: опитват се да си представят как лошите момчета биха свършили нещо, за да могат да го предотвратят. Понякога трябва да мислиш като престъпник, за да можеш да го спреш. Освен това там не ставаше дума за истински пари, като тези, с които хората трябва да изхранват семействата си. Бяха загуби от залагания. Идиотите вече ги бяха загубили, така че нямаше да е толкова важно за тях. Хазартни пари, нали разбирате, като всички онези, които държавата събира от лотарии и други подобни глупости.

— Но те са принадлежали на някого — възрази Едуардо. — Принадлежали са на собствениците на хиподрума.

Нюкърк се изсмя.

— Сякаш не са ги застраховали. Очаквате да ми пука за застрахователна компания? Всички мразят тези типове. Завийте тук.

— Къде отиваме? — попита Виляторо, поемайки по друго двулентово шосе.

— Просто карайте. Вече ви казах.

Едуардо понечи да въздъхне, но се спря, за да не покаже, че започва да го мъчи лошо предчувствие.

Роб отново отпи от бутилката, после додаде:

— Никой не трябваше да пострада. Мамка му. Планът не беше такъв.

„Най-после“ — помисли си бившият детектив. Нюкърк бе признал, че е участвал. Беше работил седем години, за да чуе това.

— Двамата с Родейл измислихме поставянето на бомбички със сълзотворен газ в чувалите с парите. Така те можеха да бъдат задействани с дистанционно, когато колата спре на кръстовището. В началото имахме великата идея Сингър и Гонзо да нахлуят маскирани в стаята за броене на парите и да наредят на всички да легнат на пода. По дяволите, дори бяхме разработили вариант, при който Гонзалес щеше да удари с пистолета си Тони или мен, за да изглежда всичко достоверно. Обаче вероятността да се измъкнат с автомобила, след като направят това, и да не ги види никой или да не бъдат заловени, беше много малка. Така че на Сингър му хрумна да изчакаме, докато бронираната кола излезе от парка, и да я ограбим, когато е далече от хиподрума. Това беше най-добрата идея, така че гласувахме за нея.

— Значи идеята е била на Сингър? — попита Виляторо.

— По дяволите, не знам дали беше на Сингър, или на Гонзо. Това няма значение. Но, слава богу, лейтенантът отговаряше за нея. Той не е от хората, които пришпорват нещата. Говорихме за обира и го планирахме в продължение на година и половина. Правехме си срещи, на които обсъждахме всичко в подробности и се опитвахме да отхвърлим някои неща. Няколко пъти минахме по трасето през нощта, за да засечем времето и да синхронизираме детайлите. След като се спряхме на идеалния план, изминаха още четири-пет месеца преди да решим да го реализираме. Сингър дори не искаше да опитваме, преди да измисли как да изпере парите. Даже не бях помислил за това, но лейтенантът е страшно умен. Той обясни, че в днешно време най-трудното нещо след обира на някое място е да измислиш какво да правиш с парите, защото вече никой не плаща в брой. Точно тогава му хрумна да основем фондация и всички ние да станем нейни служители. Щяхме да скрием парите и да ги внасяме на малки части в легитимни сметки, а не да ги депозираме наведнъж. А като служители на фондацията щяхме да си плащаме заплати и големи премии. Беше направо блестящо.

Виляторо съжали, че няма подслушвателно устройство. Но дори да не успееше да спечели доверието на Нюкърк, дори сетне бившият полицай да отречеше всичко, той щеше да знае как е извършен обирът, кой е участвал в него и къде са парите.

— Освен това — продължи бившето ченге, почуквайки по таблото с бутилката — трябваше да изчакаме, докато всички обстоятелства се подредят идеално. Да бъде ден с големи парични постъпления на хиподрума, двамата с Родейл да сме на смяна, Сингър и Гонзалес да не са на работа, за да могат да задействат бомбичките със сълзотворен газ и да нападнат бронираните автомобили, Суон да е дежурен патрул, за да ескортира бягащата от местопрестъплението кола до моргата за автомобили, където тя щеше да бъде смачкана. Спомняте ли си, че не бе намерена?

— Спомням си.

Нюкърк се изсмя доволно.

— Суон откара лейтенанта и Гонзо, заедно с 13,5 милиона в брой, до Лос Анджелис с полицейски ван, на който бяхме извадили седалките и ги бяхме оставили в домовете си. Представяте ли си?

Виляторо го прекъсна:

— Обаче един от охранителите беше убит.

Нюкърк сякаш помръкна.

— Да, това все още ме ядосва. Някакъв тъпак се опитал да се прави на каубой. Наложило се Гонзо да го застреля.

— Той се казваше Стив Никълъс — вметна Едуардо. — Имаше жена и две деца.

Отначало Роб не отговори, само се взираше през предното стъкло.

— Това не трябваше да се случва — каза той. После се умълча за дълго.

Най-накрая Виляторо попита:

— А какво ще кажете за онзи служител, който натопи колегите си от стаята за броене на парите? Защо го направи, ако не е бил замесен?

Нюкърк сви рамене. Той сякаш бе изгубил желание да разкаже останалата част от историята.

— Беше човек на Сингър — рече накрая бившето ченге. — Лейтенантът разполагаше с нещо уличаващо срещу него, което нямаше никаква връзка с хиподрума. Снимки, на които той продава дрога или е с някакво жиголо, нещо такова… Не знам какво точно, но бе достатъчно лошо, та онзи да направи каквото му нареди Сингър.

— Но служителят умря, преди да успее да свидетелства в съда — вметна Едуардо.

— Колко удобно, нали? — отвърна мрачно Нюкърк. — Попаднал под кръстосан огън, докато си купувал пакет цигари в магазин от веригата „Севън Илевън“. Продавачът получил куршум, свидетелят също, а крадецът изпразнил касата и избягал невредим. Единственото, което видели на охранителната камера, бил едър мъж в черно да влиза и да стреля.

Виляторо осмисли чутото.

— Бил е Гонзалес, нали? — попита той.

Бившето ченге кимна утвърдително.

— А Суон разследваше случая.

„Боже — помисли си Едуардо. — По-лошо е, отколкото си мислех.“

— Създаването на благотворителна организация е било майсторско попадение, признавам го — каза той на глас. — Правенето на малки депозити в банка в Северно Айдахо не привлече ничие внимание в продължение на години. Единственият проблем бе проследяването на няколко стодоларови банкноти дотук. Може да не сте си дали сметка, че някои от тях могат да бъдат свързани с обира.

Нюкърк се обърна, на лицето му се изписа презрение.

— Разбира се, че знаехме за серийните номера на някои стодоларови банкноти. Двамата с Родейл бяхме в стаята за броене на парите, не помните ли? Знаехме за това. Да не мислите, че сме тъпи?

— Не — побърза да отвърне Виляторо, чувствайки как в гърдите му се надига страх. Той се опита да не го покаже.

— Точно там Тони Родейл оплеска нещата — добави бившето ченге, като повиши глас, а очите му заблестяха от гняв или сълзи, Едуардо не можеше да определи. — Той беше касиерът. Той правеше депозитите. Сингър бе измислил всичко. По график Тони внасяше парични суми, които се предполагаше, че са събрани от полицаи от Лос Анджелис и други места. Обаче знаехме, че серийните номера на някои от стодоларовите банкноти са записани. Така че работата на Тони бе да се качи в колата си и да обикаля страната, за да разваля стодоларовите банкноти в ресторанти, бензиностанции, барове или където и да е другаде. Той казваше на жена си, че отива за риба, но задачата му бе да разваля стотачките и после да внася по-дребните банкноти. Това бе единственото шибано нещо, което трябваше да прави.

Сега Виляторо започна да разбира. Той си помисли за сьомгите, закачени на стената в дома на Родейл, за всичките години, в които той бе мамил жена си за отсъствията си. Спомни си за местата, където се бяха появили някои от идентифицираните маркирани банкноти: Калифорния, Невада, Небраска. Всичките бяха на един или два дни път с кола от Кутни Бей, но достатъчно далече едно от друго, за да не може да се установи никаква схема.

— Обаче копелето стана алчно — продължи Нюкърк. — Сингър забеляза, че някои от депозитите са намалели, и разбра, че Тони краде, което се оказа вярно. Идиотът бе използвал някои от стодоларовите банкноти, за да залага на футбол при някакъв долнопробен букмейкър в Кор Дълейн. Разбира се, Тони не искаше да признае, но лейтенантът намери букмейкъра, изнуди го и ни доказа истината.

Бившето ченге се наведе, така че лицето му се озова на сантиметри от това на Едуардо. Когато заговори, Виляторо усети киселия му дъх.

— Тони изложи на риск всичко. Не само себе си, но и всички нас, плащайки дълговете си към букмейкъра с откраднати стодоларови банкноти. С нашите пари. Когато откри това, Сингър се опасяваше, че е само въпрос на време някой като вас да дойде тук, проследявайки онези банкноти.

— И ето ме и мен — вметна Виляторо, без да е сигурен защо го каза.

— Ето ви и вас, по дяволите — рече бившето ченге, сякаш нещо го измъчваше.

— Но къде е Тони Родейл?

Нюкърк понечи да отговори, после погледна настрани. Капчици пот блестяха по челото му. Измъченото му лице бе осветено от светлините на таблото.

— Точно това ще ви покажа — отговори той.

— О, не — прошепна Едуардо. — Убили сте го!

— Не само аз. Всички. Договорката бе всички да му пуснем по един куршум, за да бъдем еднакво виновни. Всички освен Суон, който закъсня.

„Още едно убийство“ — помисли си пенсионираният детектив. Беше твърде изумително за осмисляне. Стив Никълъс, вътрешният свидетел, продавачът в магазина. Сега и един от тях.

— Това можеше да успее — каза Нюкърк, — ако не бяха онези шибани деца, които ни видяха да премахваме Тони. Хей, продължавайте да карате.

Виляторо не си бе дал сметка, че е намалил скоростта до пълзене. Нещата се свързваха по начин, който не бе очаквал. Имаше чувството, че цялата кръв се е оттекла от лицето и ръцете му.

— Децата на семейство Тейлър! — възкликна той. — О, боже!

— Всичко става все по-лошо — каза бившето ченге и този път по лицето му се стичаха истински сълзи. — Едно престъпление, едно идеално планирано престъпление… Бяхме се уговорили да сме заедно цял живот. После Тони ни прецака, онези деца ни видяха, след това онзи тип от Ю Пи Ес. Имам чувството, че вече съм в ада. — Гласът му пресекна. — Всъщност смятам, че точно сега адът ще ми се види приятен и прохладен.

Виляторо увеличи скоростта, но си даде сметка, че ръцете му треперят. Беше му трудно да кара в своето платно. Какво имаше предвид Нюкърк, като спомена човека от Ю Пи Ес?

— Това е много по-голямо, отколкото си представях — каза той.

Реакцията на бившето ченге го изненада. Нюкърк се изсмя горчиво, после избърса с ръкав сълзите от лицето си, преди да мушне ръка отзад и да извади своя черен полуавтоматичен пистолет. Той го насочи към Едуардо, като завря дулото в тила му.

— Скоро ще стане още по-голямо — рече тихо с искрен глас. — Съжалявам, че трябва да направя това, човече. Особено след като и вие сте били полицай. — Изглеждаше така, сякаш бившето ченге не можеше да спре това, което вършеше, което бе в ход, въпреки че може би искаше.

— Намалете и завийте тук! — каза Нюкърк, като кимна към мокра черна пощенска кутия встрани от шосето, която бе в началото на черен път.

— Какво правите? — попита Виляторо, като гласът му прозвуча по-уверено, отколкото очакваше.

— Завийте тук! — повтори по-настойчиво бившето ченге.

— Някой идва — каза Едуардо, като кимна към светлините на фарове, които се показаха на шосето, на четиристотин метра от тях.

— Мамка му, кой ли може да е?

— Те ще ни видят — продължи Виляторо. — Ще видят оръжието.

Нюкърк свали пистолета, но го притисна под мишницата на пенсионирания детектив.

— Казах да завиете, по дяволите.

Пътят, по който искаше да поемат, беше черен път с две платна, осеян с локви от дъжда, който се изкачваше между дърветата нагоре по хълма.

— Не мисля, че тази малка кола ще може да се справи — отвърна Едуардо. — Нямаме никаква видимост, а пътят е стръмен.

— Увеличете скоростта! — нареди Нюкърк, видимо разтревожен. — Не намалявайте! Карайте! — изкрещя той, като заби пистолета в ребрата на Виляторо. — Тръгвайте веднага!

Като се подчини на заповедта и пое нагоре по хълма, задните гуми поднесоха в калта и Едуардо си спомни името, написано на пощенската кутия в началото на пътя, името на собственика на къщата, която скоро щяха да наближат: Суон.

Със странно спокойствие, може би дължащо се на шока, бившият детектив си помисли: „Ще умра“.