Ч. Дж. Бокс
Синята зона (35)

Неделя, 20:21 часа

Джим Хърн усети как го обзема паника, когато ДЪЖДЪТ намаля, превръщайки се в студена мъгла, която увисна над павираните улици, а гумите на колата му преминаваха с плясък през образувалите се локви. Нещо се случваше в неговия град в този късен час на неделната вечер, но той още не можеше да разбере точно какво, колко значително беше то, нито колко души бяха замесени. Също както във всекидневната си, когато внезапно се бе почувствал като измамник в собствения си дом, той шофираше през Кутни Бей с натрапчивото впечатление, че е чужденец в този град, независимо от познатите сгради и околности.

Джим зави със своя „Шевролет“ към паркинга на Областния съвет и спря до блейзъра на Ед Кери. Зарадва се, че откри шерифа, тъй като двамата мъже, които опита да намери по-рано, ги нямаше. Лейтенант Сингър не беше в стаята на специалния отряд в Областния съвет, нито в дома си. А Едуардо Виляторо не беше се връщал в мотелската си стая от късния следобед.

Хърн слезе от автомобила си и се помъчи да се успокои, като вдъхна дълбоко от влажния въздух. Погледна часовника си. Не беше свършил нищо при цялото си обикаляне наоколо, освен да се увери, че каквото и да ставаше, то се случваше някъде другаде, а той нямаше представа къде.

Сега си помисли, че се е озовал на правилното място, съдейки по трите телевизионни буса, които заемаха по-голямата част от паркинга пред сградата. Кипеше трескава дейност. Личеше си, че всички те са пристигнали минути един след друг и техническите екипи бяха на тротоара, борейки се за по-добра позиция. Някои развиваха дебели кабели, които се виеха като змии на асфалта. Хърн позна един известен репортер, ярко осветен от няколко преносими прожектора, и си помисли, че изглежда по-нисък, по-слаб и по-крехък, отколкото по телевизията. Мъжът сякаш чакаше някой да му каже нещо по слушалката в ухото му. Като погледна към бусовете и суетящите се мъже и жени, Джим изпита страх за Кутни Бей.

Избягвайки новинарските екипи, които се бяха разположили така, че предните врати и табелата на Областния съвет да се виждат на заден план при заснемането, той заобиколи отзад, където се намираше служебният вход. Вратата бе отворена, както трябваше да бъде, но секретарката — пълна жена с яркочервена коса — погледна разтревожено през дебелите стъкла на очилата си. Тя не беше свикнала с посетители, влизащи оттук в сградата, и за разлика от повечето хора в града не го познаваше.

— Шерифът вътре ли е? — попита Хърн. — Видях колата му отпред.

— Мисля, че е тук за малко — отговори жената, като се огледа, а очите й примигваха като луди зад стъклата, — но смятам, че ще се прибира вкъщи. Не е ли нещо, което може да почака до сутринта?

Джим бе обхванат от нетърпение.

— Мислите ли, че ще съм тук по това време, ако беше нещо, което можеше да чака? Къде е той? В кабинета си? — попита той, като бутна люлеещите се врати встрани от бюрото й и мина край нея.

— Да, но изчакайте да му позвъня… — каза жената.

Шериф Кери тъкмо оставяше телефонната слушалка. Кабинетът му бе ярко осветен, въпреки че останалата част от управлението тънеше в мрак. Когато Хърн се показа на вратата, Кери бавно го погледна с безизразен поглед. Той не изглеждаше изненадан, че местният банкер е в кабинета му късно в неделната вечер. Изглеждаше ужасно, помисли си Джим, напълно различен от самоуверения мъж, който бе водил пресконференцията предния ден.

— Добре ли сте, шерифе?

Кери бавно кимна. Очите му изглеждаха влажни. Тъмните кръгове около тях имаха вид на нарисувани.

— Здравейте, господин Хърн.

Джим се пресегна през бюрото, за да се здрависа с него. Ръката на шерифа беше студена и отпусната.

— Шерифе, изглеждате ужасно.

Кери се усмихна печално.

— Наистина съм уморен, господин Хърн.

— Наричайте ме Джим. Няма да ви задържам. Просто се опитвам да разбера две неща и се надявам да ми помогнете.

— Много е късно за това.

— Знам — каза банкерът, без да е сигурен дали Кери имаше предвид напредналия час, или положението като цяло. Той се вгледа в шерифа и видя един физически и емоционално изтощен човек. Моментът не беше подходящ за признания. Те трябваше да почакат.

— Когато се кандидатирах за шериф, наистина не си мислех, че ще има вечери като тази — каза Кери тихо, гледайки в някаква точка зад Хърн. — Не мисля, че съм… подготвен за такива ситуации. Случват се твърде много неща. Това надхвърля възможностите ми, Джим. Знаеш ли, искам просто да се прибера у дома, да си легна в леглото и никога да не се събудя.

Хърн не знаеше какво да каже. Той едва познаваше човека, а онова, което знаеше, не беше окуражаващо. Не бе очаквал да стане свидетел на емоционалното му рухване.

— Мога ли да ти донеса нещо? Кафе? — попита неуверено банкерът.

Шерифът поклати отрицателно глава.

— Един куршум в мозъка може да помогне.

Когато видя разширените очи на Хърн, Кери вдигна ръка.

— Само се пошегувах — каза той. — Или нещо такова. — Шерифът кимна към вратата на кабинета си. — Онези хора отвън чакат изявление от мен. Сега е сублимният момент.

Кери започна да разказва на Джим какво се е случило през последните три дни — от изчезването на децата до признанието на Том Бойд; от създаването на специален разследващ отряд до телефонното обаждане, което бил получил току-що от своя заместник за тежкия побой над Оскар Суон. Не стигало това, ами Моника Тейлър била изчезнала от дома си, отведена от мъж, който по описание приличал на Джес Ролинс.

— Фиона Притцел също подозира Ролинс — добави шерифът.

Хърн беше смаян от всичко чуто.

— Как може да се случва всичко това? — възкликна той накрая. — Сякаш вече не познавам това място.

Кери поклати глава.

— Аз също.

Джим помисли върху чутото. Умът му се замая да прехвърля възможности, всички до една ужасни.

— Шерифе, знаеш ли къде е сега Сингър? Или останалата част от специалния отряд?

Кери поклати отрицателно глава. Сякаш искаше да каже, че като всичко останало този отряд е извън неговия контрол.

— Как може просто да са си тръгнали? — попита Хърн. — Да не би да са в болницата при Суон?

Шерифът сви рамене.

— Може би. Не знам.

— Ами Едуардо Виляторо? Детективът? Знаете ли къде е той?

Кери пак сви рамене.

Ядосан, Хърн повиши глас:

— Виж какво, шерифе, давам си сметка, че е трудно в момента. Вероятно не си спал от два дни. Но ти си шерифът, дявол да го вземе! Не можеш просто да седиш тук.

Кери го погледна с празен поглед.

— И това, което ми каза за Джес Ролинс… — продължи Хърн. — Не вярвам на нито една дума. Познавам Джес, откакто се помня. Няма начин — никакъв начин — той да е замесен в изчезването на тези деца. Всеки, който го познава, знае това. Фиона Притцел е клюкарка, и то от най-лошите. За бога, смяташ ли, че Сингър и останалите от отряда са й повярвали?

Шерифът погледна настрани.

— Може би.

Джим се изправи.

— Трябва да ги разубедиш. Върви при тях и им кажи, че Джес е добър човек, а Фиона е луда. Кажи и на онези репортери отвън, преди да излъчат тези твърдения в цялата страна. Виж, дойдох тук тази вечер, защото преди четири години открих сметка в банката, която не трябваше да откривам. Беше точно когато полицаите от Ел Ей започнаха да идват в нашия град. По онова време се направих на недоразбрал, признавам си. Трябваше да задам повече въпроси, но исках тези пари заради бизнеса. Обаче аз не държа под контрол цялата долина. Никой не я държи. Тя все още е наша, просто трябва да предявим отново правата си над нея. Време е да покажеш известни качества на водач. Затова са те избрали хората. Шерифе!

Хърн откри, че крещи — нещо, което рядко му се случваше. Но вместо да достигнат до Кери и да го раздвижат, крясъците му постигнаха обратен ефект. Шерифът сякаш още повече се затвори в себе си и не каза нищо.

Банкерът се огледа. Червенокосата секретарка стоеше на вратата с отворена уста и премигваше с такава скорост, че погледът й се замъгляваше.

— Шерифе, чух да се вика — едва прошепна тя.

— Всичко е наред — отвърна Кери толкова уморено, че на Хърн му дожаля за него. — Връщай се на работа.

Когато секретарката напусна кабинета, Джим се помъчи да говори по-спокойно.

— Значи не знаеш къде са всички?

Шерифът поклати отрицателно глава.

— Сингър може да е в болницата, както предполагам.

— Добре тогава — каза банкерът, като се изправи. — Моля те, свържи се с лейтенанта. Кажи му, че Джес Ролинс е добър човек. Не позволявай на пресата да тиражира онези глупости. Не бива да позволяваме да се случи нещо, което не трябва.

Кери кимна безизразно.

Хърн се обърна към вратата.

— Джим — извика омаломощено шерифът. — Прехвърлям всичко на щатските и федералните власти. Обадих им се и те ще пристигнат тук утре сутринта. Знам, че са изминали само два дни, но това е твърде голям случай за мен.

— Може дори да сме закъснели — отвърна банкерът. — Изненадан съм, че си чакал толкова дълго. И, шерифе, предлагам да се вземеш в ръце. Иди си вкъщи, изкъпи се и се обръсни. Опитай се да действаш като професионалист.

Кери вдигна очи, като гледаше отнесено.

— Ще се опитам — каза той.

 

 

Докато се отдалечаваше от областния съвет по посока на болницата, Хърн се помъчи да се свърже с Джес Ролинс по мобилния си телефон. Никой не вдигна, а фермерът не разполагаше с гласова поща. Искаше да предупреди Джес какво става, да го уведоми в какво го подозират заради клюките на Фиона Притцел. Притъмняваше му само от мисълта, че Ролинс е заподозрян в отвличане или блудство с деца.

На излизане от града реши да се отбие в болницата, за да види дали ще може да открие Сингър. Смяташе за наложително да каже на лейтенанта, че техните бизнес дела приключват, че трябва да разчистят нещата без значение какви ще са последиците. Независимо от всичко, което се случваше, и героичната роля на Сингър в специалния отряд, Хърн отчаяно искаше да запази техните взаимоотношения. Това щеше да бъде първата му стъпка към възвръщане на почтеността, въпреки че щеше да бъде и повод за банковите одитори да поставят под съмнение преценката му, а за Борда на директорите да обсъди неговото оставане на работа.

Той паркира колата зад болницата и остави мотора включен, като измъкна мобилния си телефон, за да се обади на Лора и да я предупреди, че ще закъснее повече отколкото си е мислел. Докато звънеше, се загледа как червеният неонов надпис „Спешна помощ“ над входа се отразяваше наопаки върху капака на колата му, оцветявайки като мъниста капчиците дъжд.

— Здравей, скъпи. — Гласът на жена му звучеше уморено.

— Извинявай, че ти звъня толкова късно — каза Джим, все още загледан в отражението. — Преди да се прибера, ще отида до ранчото на Джес Ролинс.

— На Джес? Той добре ли е?

— Така мисля — отвърна Хърн и се опита да й разкаже накратко това, което знаеше.

Докато говореше, а тя слушаше съпричастно — Лора никога не бе харесвала Фиона Притцел — той едва не пропусна леката промяна в отражението на светлината върху капака на колата, когато нечия фигура мина пред нея. Взирайки се през набраздения от водните струи страничен прозорец, Джим продължи да говори, докато фигурата — мъж, облечен сякаш в бели болнични дрехи и с дебело бинтована глава — се заклатушка между редиците автомобили, като се подпираше от кола на кола, за да не падне.

— Мили боже! — възкликна внезапно Хърн. — Няма да повярваш кой мина току-що край колата и дори не ме видя.

— Кой?

— Бившият полицай, за когото ти казах. Онзи, който е бил пребит. Оскар Суон.

— Шегуваш се.

— Ни най-малко — отвърна той, наблюдавайки как Суон преминава, залитайки, от кола на кола, като сега се навеждаше и надничаше във всяка от тях. Но за какво?

Откри отговора, когато бившият полицай отвори вратата на един стар червен автомобил и алармата се включи. Видя как Суон с мъка се настани на шофьорската седалка и чу грубия вой на стартиращ двигател.

— Той краде кола — каза Хърн.

Чу как Лора ахна.

— Ще тръгна след него — заяви, знаейки, че веднага ще последва протест от нейна страна.

 

 

Суон явно се прибираше вкъщи. Банкерът го следваше на доста голямо разстояние и дори изостана още повече, когато бившето ченге напусна града и пое по засенчената от дървета щатска магистрала, която водеше към къщата му. Той виждаше да проблясват задните му светлини, когато Суон завиваше или имаше пролука между тъмната стена на дърветата.

Защо този човек си бе тръгнал просто така от болницата? И открадна кола?

Мобилният телефон лежеше в скута на Хърн и той видя как чертичките на батерията му бавно намаляват, докато на дисплея не замига надписът „Няма захранване“. Където и да отидеше, каквото и да направеше сега, щеше да бъде без връзка с външния свят, освен ако не намереше стационарен телефон. Съжали, че не бе помолил Лора да се обади на шерифа, после си помисли колко безполезно щеше да е това, предвид състоянието, в което беше Кери, когато бе напуснал кабинета му.

Мина половин час, преди стоповете на Суон да присветнат, когато той зави от магистралата по двупосочното шосе, което водеше към дома му. Джим ги видя, спря край пътя и угаси фаровете си. Изчака, докато колата на бившия полицай се скри между дърветата, преди отново да включи фаровете и да потегли.

 

 

Хърн никога не бе посещавал къщата на Суон и знаеше, че стъпва по тънък лед, щом навлезе в частната собственост и се заизкачва бавно по склона. Нямаше намерение да се изправя очи в очи със Суон, нито да се доближава до дома му. Единственото, което искаше, бе да види къде ще го отведе пътят, както и че бившият полицай се е прибрал жив и здрав — за което се надяваше — и да продължи към ранчото на Джес Ролинс.

Чувстваше се едновременно развълнуван и ужасен от това, което правеше. Но чистата случайност да види Суон на паркинга и да го проследи до неговия дом, му беше дала цел в нощ, когато безрезултатните му усилия го подтикваха да направи още нещо. Може би проследяването на бившето ченге нямаше да доведе до нищо. В такъв случай само Лора щеше да знае.

Когато зърна приглушена светлина на лампи между дърветата, той угаси фаровете и спря. Не искаше да кара до къщата на Суон.

Джим изключи двигателя и се измъкна от колата, като внимаваше да не затръшне вратата. Докато вървеше между дърветата към светлините, очите му привикнаха към тъмнината и невидимите досега дървесни стволове се откроиха в мрака. Земята в гората беше подгизнала от влага и той стъпваше внимателно, за да не се подхлъзне и да падне.

Хърн долови движение, шум от стъпки, така че застина и се взря в тъмнината. Пред него пробяга елен. Сърцето му биеше толкова учестено, че той действително чуваше ударите му.

Разположена на седемдесет и пет метра нагоре по хълма, къщата на бившия полицай бе ярко осветена както отвътре, така и отвън. До червената кола, която бе откраднал Суон, Джим разпозна белия джип на Сингър. Имаше и лъскав черен пикап с хромирани джанти на колелата. Той веднага се досети, че целият специален отряд е в дома на Суон. Изпита истински ужас. Къщата изглеждаше странно място за среща, когато групата бивши ченгета разполагаше с цялото шерифство. Явно нещо не беше наред…

Страхът го сграбчи и краката му сякаш натежаха, а движенията му станаха по-бавни. Вървеше достатъчно близо до голямо заградено място, за да долови грухтенето вътре. Прасета… Огромна свиня се втурна към него. Хърн отскочи назад, стъпи върху издаден над земята корен и падна на лакти. Докато лежеше в калта, чу накъсаното дишане на свинята и до него достигна горещият й зловонен дъх.

Задникът му бе осветен от идващ от къщата лъч светлина, който се процеждаше между дъските на оградата. Като се изправи отново на крака, мобилният телефон падна от джобчето на ризата му, удари се в коленете му и отскочи на няколко крачки пред него, насред един осветен участък.

В момента, в който излезе от сенките, за да го вземе, входната врата на къщата внезапно се отвори. Хърн замръзна на място, виждайки как трима мъже — той разпозна силуетите на Сингър, Суон и Гонзалес — излязоха на предната веранда. Дали можеха да го забележат?

Дъхът му секна. Местеше очи от телефона към мъжете на верандата. Щом той го виждаше в осветения участък, значи можеха да го съзрат и те. Мъжете погледнаха в неговата посока. Не видя да изваждат оръжия.

После Сингър се обърна към Суон и каза нещо, което той не можа да чуе, показвайки в посоката на Хърн. Едва тогава банкерът осъзна, че те гледаха към тъмния път, а не към него. Сякаш очакваха някого. Способността му да диша се възвърна, но дъхът му излизаше хрипливо.

Джим отстъпи назад в сенките, без да откъсва очи от лейтенанта и Суон. Молеше се да не настъпи някоя суха клечка под дърветата или да не нагази отново в калта. Трябваше да остави телефона. Нямаше друг избор.

Докато си проправяше път между дърветата към колата си, Хърн мислеше за банковите сметки, които беше открил за Сингър. И които бързо нарастваха с депозитите в брой, всеки от които бе малко под лимита от десет хиляди долара, над който банката трябваше да уведоми Комисията за финансов надзор. Джим бе посъветвал своя главен касиер да не се притеснява от това, защото парите идват от дарения чак от Лос Анджелис и са за добра кауза. Обаче знаеше още от първата си среща с лейтенант Сингър и Тони Родейл, че нещо не е съвсем наред. Първият депозит беше на стойност от 9780 долара в банкноти от по десет и двадесет долара. Вторият депозит от 9670 долара пристигна още на следващия ден. Сетне и на по-следващия…

Джим Хърн осъзнаваше своята вина. Знаеше, че като се е направил на недогледал, е допуснал да се случи всичко това, и че малкото му прегрешение е поставило началото на поредица от проблеми и недоразумения.

Трябваше да предупреди Джес Ролинс. Ранчото бе отдалечено само на няколко километра. Щеше да отиде първо там.