Ч. Дж. Бокс
Синята зона (31)

Неделя, 17:49 часа

Домът на Антъни и Джули Родейл беше прекрасен. Огромна нова къща, изградена от дървени трупи, с южно изложение и много прозорци. Меки наземни светлини маркираха алеята за коли и тази за разходка. Дебели индийски килими застилаха пода, а високият сводест таван в голямата стая го караше да се чувства незначителен. Препарираните глави на елени и лосове, закачени от двете страни над каменната камина, и половин дузина разноцветни лакирани риби — предположи, че са сьомги, макар че никога не беше виждал такива — блестяха на светлината на полилея.

Джули Родейл, която гледаше „60 минути“, когато Виляторо пристигна, седеше на един фотьойл на няколко крачки от големия екран и ядеше макарони със сирене от една огромна купа. Заговориха, ала тя продължаваше несъзнателно да си гребва, като понякога го караше да чака отговора й, докато дъвчеше.

Госпожа Родейл беше висока руса жена с кръгло лице и пълни бузи. От начина, по който роклята й се бе опънала около копчетата, Едуардо предположи, че или е надебеляла наскоро, или просто е отказала да приеме, че има нужда от по-свободни дрехи. Тя не се поколеба да разговаря с него.

— Казахте, че сте били детектив, нали? — попита Джули Родейл. — Като пристигнахте, си помислих, че работите към шерифството. Очаквам да науча нещо за моя съпруг Тони.

Виляторо си записваше в малко тефтерче, което бе намерил в мотелската си стая, най-вече за да прави нещо. От практиката си знаеше, че хората са склонни да говорят и да кажат повече, когато разпитващият ги обръща внимание на всяка тяхна дума и си води бележки. За нея явно не беше важно, че той не е от местната полиция или че е пенсионер, а само, че се интересува от това, което тя имаше да каже.

— Споменахте, че е отишъл да лови сьомга.

— Да. — Жената погледна към закачените на стената риби. — Той живее за това. Е, поне всеки уикенд. През зимата си купува такъми и чете риболовни списания, а през пролетта, лятото и есента ходи за риба. Бях с него няколко пъти, дори си купих книга на тази тема, но ми се видя ужасно скучно.

— Той често ли ходи сам?

Тя лапна една лъжица макарони и кимна утвърдително.

— Не през цялото време. Понякога убеждава някого от неговите стари приятели да отиде с него. Роб Нюкърк ходи от време на време, но както знаете, той има деца и не може да се измъква толкова често, колкото Тони. Никой не може, това е нелепо.

Виляторо си записа името на Нюкърк.

Опитваше се да говори спокойно и дружелюбно.

— И трябваше да се прибере тази сутрин?

— Дори още снощи — отговори госпожа Родейл, дъвчейки. — Каза, че има някаква работа в понеделник, така че трябваше да се прибере досега. Вече започвам страшно да се нервирам.

— Притеснявате ли се за него?

— Не съвсем — отвърна тя, като поклати глава. — Той е здрав мъж. Винаги носи служебното си оръжие. Не за това се тревожа. Просто си мисля, че камионетката му може да е заседнала някъде или че се е изгубил, или че се е напил. Казвам му да си носи мобилния телефон, но Тони винаги твърди, че ходи много далече и няма сигнал.

Тя продължи да дъвче невъзмутимо.

— Една жена се чувства самотна, когато е рибарска вдовица — добави Джули. — Така се наричам аз: „рибарска вдовица“. Виждате ли всичките тези риби на стената? Това е нищо. Трябва да надзърнете в мазето ни. Искате ли да го видите?

— Това е достатъчно — каза той. — Не искам да ви отнемам твърде много време.

— Да ви изглеждам заета? — Госпожа Родейл се изсмя.

— Значи живеете тук от четири години? — попита Едуардо.

— Имате предвид в тази къща или в Айдахо?

— И двете…

— Да, от четири години. Преместихме се тук, след като Тони се пенсионира рано от полицията. Бях готова да отида където и да е след всички онези години, в които се чудех дали той няма да бъде застрелян или пребит до смърт, или нещо от този род. Беше такова облекчение, знаете ли?

— Съпругата ми е напълно наясно с това чувство.

Тя загреба пълна лъжица макарони.

— Не ми изглеждате като тукашен човек.

Виляторо се усмихна.

— Значи няколко от вас, имам предвид няколко пенсионирани полицаи, се преместиха тук по едно и също време? Тони приятел ли е с другите? Споменахте Нюкърк.

За първи път тя се поколеба за момент.

— Защо ме питате за неговите приятели?

— От любопитство. Чух, че няколко от тях помагат на областния шериф по случая с изчезналите деца. Ала очевидно Тони не участва в това.

Джули се засмя.

— Повярвайте ми, ако не беше за риба, щеше да е с тях. Мъжът ми обича да се мотае със старите си приятели ченгета. Човек би си помислил, че са му втръснали след всички онези години, но не е така.

Едуардо се размърда на стола си.

— Те не участват ли в някаква благотворителна фондация?

— Да, има нещо такова. Аз не знам много по този въпрос. Те се срещат от време на време. Обаче Тони не говори много за това. Имате предвид лейтенант Сингър и сержант Гонзалес, нали?

— Те разбират ли се добре? Приятели ли са? — Виляторо се надяваше, че Родейл се е отчуждил от другите бивши ченгета и че това е причината той да не е предложил помощта си заедно с тях. Ако Тони имаше проблеми с тях, разсъждаваше Едуардо, може би щеше да е по-лесно да говори с него, отколкото с другите.

— Така мисля — отговори жената не много убедено.

— В последно време бил ли им е малко сърдит?

Джули духна силно, за да махне един кичур коса от лицето си.

— Бих казала, че напоследък е станал раздразнителен. Обаче не искаше да обясни защо. Сега, като се замисля, Тони се промени след срещата им преди две седмици. Може да са си казали нещо, не знам. Той не говореше за тези неща.

— Добре. Вие обадихте ли им се да ги питате дали знаят къде е отишъл Тони?

— Разбира се, че го направих. Още вчера. Но единственото, което знаеха, бе, че е казал, че отива за риба.

— Всичките ли го знаеха? Не бяха ли изненадани, когато им позвънихте?

Тя помълча за миг със застинала във въздуха вилица.

— Не. Защо да бъдат изненадани? Всички бяха загрижени. Особено лейтенант Сингър. Той каза, че винаги е смятал, че не е добра идея човек да ходи сам на лов или риболов. Аз му отвърнах, че съм напълно съгласна с него. Защо питате?

— Просто така — отговори той и бързо смени темата. — Имате доста голям дом. Обзалагам се, че в Ел Ей такава къща ще струва няколко милиона долара.

— Даже повече — рече госпожа Родейл с усмивка. — Тони се справи добре с пенсията си. Освен това се справи много удачно с инвестициите. През всички онези години нямах представа, че е купувал акции и други подобни неща. Но когато ми спомена, че иска да се пенсионира по-рано, ми съобщи, че е спечелил цялото това… богатство… на фондовата борса. Обясни ми също, че се е отказал, преди балонът да се спука, така че можем да си позволим подобна къща.

Виляторо я наблюдаваше внимателно. Тя говореше откровено, очевидно вярваше, че съпругът й е забогатял по законен начин.

— Добре се е справил — съгласи се той, като се огледа. — Съпругата ми Дона само би си мечтала за такъв дом.

Джули се усмихна собственически.

— Мъжът ми ме порази. Направо ме шокира. Не знаех, че се е интересувал от акции, или нещо подобно. Дори не подозирах за страстта му към риболова, докато не се преместихме тук. Това само доказва, че можеш да живееш с някого двадесет години и да не го познаваш истински, нали?

Тя се облегна назад и въздъхна.

— Все пак трябва да призная, че понякога ми липсва старият квартал. В него нямаше нищо специално, просто улица с много стари къщи… Обаче съжалявам за гласовете на децата навън и за кварталните празненства, които си организирахме от време на време през лятото. Беше истински хаос, но сега ми е тъжно, че не съм част от него. Предполагам, че ми липсват и съседите. Единственото, което чувам тук, са птичките. На моменти това леко доскучава. Знаете ли, бих искала да имам повод да изскоча от къщи, за да видя какво става.

Виляторо се изправи и затвори бележника си. Изпита съжаление към нея с огромната й къща, дебело тяло и голяма купа макарони със сирене. Тя изглеждаше мила, нормална жена, човек, с когото съпругата му би се сприятелила.

— Знам какво имате предвид — увери я той, благодари й и каза, че няма нужда да го изпраща.

— Завъртете се наоколо — препоръча му Джули. — Тъкмо ще видите как ще накълцам на кайма моя човек, щом най-сетне се прибере. Следващия път ще залепя проклетия мобилен телефон на челото му.

 

 

Небето се озари от светкавица и се разнесе тътен на гръмотевица, когато Виляторо приближи до колата си на алеята за автомобили. Буреносните облаци бяха закрили залязващото слънце и бе станало по-тъмно от обичайното. Въздухът бе изпълнен с влага и той очакваше всеки момент да завали.

Тони Родейл беше изчезнал…

Същият, който бе работил като охранител в „Санта Анита“ заедно с Роб Нюкърк в деня на обира; който се бе пенсионирал преждевременно; който беше касиер на Социална фондация на пенсионираните калифорнийски полицаи и следователно бе натоварен да прави паричните депозити в тяхната сметка…

Ако се появеше, Едуардо искаше да се срещне с него. Трябваше да има причина, поради която само четирима от петимата бивши полицаи бяха предложили помощта си на шерифа, а петият бе поел по собствен път. Може би бяха възникнали разногласия между тях, сигурно се бяха скарали. А имаше и вероятност, допусна Виляторо, Родейл просто да е искал да отиде за риба.

Проблесна нова светкавица, последвана от трясъка на гръмотевица, който с мощта си сякаш люшна върховете на дърветата и плътни дъждовни струи зашибаха клоните. Нямаше отделни капки, дъждът плисна изведнъж, с пълна сила. Виляторо пусна чистачките на висока скорост и включи фаровете.

Докато шофираше, той бе толкова погълнат от мислите си и от проливния дъжд, че когато фаровете му осветиха една кола, спряна така, че почти изцяло препречваше автомобилната алея на Родейл близо до шосето, реагира късно и едва не я блъсна. Премина на сантиметри от предната й броня. Едуардо натисна спирачките, като спря на метър и нещо след нея и погледна в огледалото за обратно виждане.

Шофьорската врата, която за малко не беше ударил, се отвори и Нюкърк слезе от автомобила. Бившият полицай бе осветен за миг в червено от габаритите на колата на Виляторо, после излезе извън видимостта на огледалото и почука на прозореца.

След известно търсене на бутона за отваряне в наетия автомобил, Едуардо го намери, натисна го и стъклото се смъкна надолу. Нюкърк мушна глава вътре.

— Мислих върху това, което ми казахте на паркинга. Смятам, че трябва да поговорим.

Дъхът на бившето ченге вонеше на уиски.

— Искате ли да се срещнем някъде? — попита Виляторо.

Нюкърк поклати отрицателно глава.

— Нито едно място не е безопасно. Не трябва да ни виждат заедно.

Виляторо откри, че стиска волана толкова силно, та чак ръцете му са изтръпнали. Той бавно отпусна пръсти.

— Твърде много хора познават колата ми — продължи бившето ченге. — Да вървим с вашата.

— Колата не е много голяма.

Нюкърк огледа вътрешността. Седалката до шофьора беше покрита с карти, папки и листове.

— Разчистете това и аз ще се кача.

— Не съм сигурен…

— Искате ли да говорим, или не? Решавайте. Не ми се нрави да стоя тук, навън, където някой може да мине с колата си и да ме види. Освен това започвам да подгизвам.

Едуардо си даде сметка каква възможност може да е това. Можеше да разреши случая. Обаче се страхуваше. Отново проблесна светкавица и проехтя гръмотевица. Той събра книжата и ги хвърли през облегалката на малката задна седалка, а Нюкърк се отпусна тежко до него и затвори вратата. От дрехите му се издигаше пара.

— Къде отиваме? — попита Виляторо.

— Просто карайте — отвърна бившето ченге.

Едуардо включи на скорост и те поеха по щатската магистрала. Дъждът се лееше върху предното стъкло.

— Ще ви покажа къде са заровени труповете, така да се каже — добави Нюкърк.