Ч. Дж. Бокс
Синята зона (28)

Неделя, 16:03 часа

Джим Хърн седеше на стола с отворен в скута си вестник, а на екрана срещу него мудно течеше бейзболният мач на „Сиатъл Маринърс“. Не знаеше кой ининг е, какъв е резултатът, нито с кого играят. Вместо това се взираше в нещо в пространството между себе си и телевизора — стена, през която не можеше да види, стена, която сам бе създал, която от тази сутрин сякаш ставаше все по-дебела и трудна за игнориране…

Стената — Джим бе започнал да мисли за нея като за бариера пред всичко останало — бе започнала да расте, докато двамата с Лора бяха на църква. Причина за появата й не беше проповедта на пастора, нито обстановката наоколо. Причината бе, че за първи път от два дни и половина умът му бе празен, което отчасти се дължеше на тежкия махмурлук, който го измъчваше. Празнотата се изпълни с мисли за срещата му с Едуардо Виляторо и прочетеното във вестника за усилията да бъдат намерени изчезналите деца на Моника Тейлър. За бившите полицаи от Лос Анджелис, които бяха начело на специалния отряд. За собствената си роля във всичко това, за собствената си отговорност.

Сякаш съзираше нещата за първи път, Хърн огледа стаята, в която седеше. Беше прекрасна всекидневна с висок таван, с под от шистови плочи, покрит със скъпи килими, и стереоуредба, чиито възможности не познаваше. През огромния панорамен прозорец се виждаше дългата полегата морава, която водеше до малко, обградено с дървета езеро, на чийто бряг бе обърната с дъното нагоре дървената му рибарска лодка. Чуваше Лора в кухнята, където готвеше и говореше с майка си, която беше в санаториум в Спокан. Ароматът на неделната вечеря изпълваше дома му. Тя пържеше пиле — любимото му ястие, което приготвяше по старомодния южняшки начин, като накисваше парчетата в мътеница, след това ги овалваше в галета, а после пак ги потапяше в мътеница. Това отнемаше цял следобед. Искаше му се да бъде развълнуван, но яденето бе последното нещо, за което мислеше.

Хърн се чувстваше като измамник в собствения си дом. „В тази къща трябва да живее някой истински бизнесмен, а не аз“ — мислеше си банкерът. Някой, който нямаше да се измъчва като него от случващото се в долината; някой, който можеше да оправдае участието си в този процес. Независимо от къщата, езерото, имението и статуса си, Джим се чувстваше като беден родео каубой, който е сключил сделка с дявола. Трябваше да спре да се терзае и да направи нещо по въпроса.

Той се изправи и се протегна, а костите му изпукаха глухо. Местата на старите травми се схващаха, когато стоеше неподвижен твърде дълго, както бе направил днес, и му бяха нужни няколко минути на болезнено разтягане, за да се отпуснат.

В къщата имаше три телефона: един в кухнята, където беше Лора, един в спалнята и един в кабинета му. Като пъхна сгънатия вестник под мишница, той надзърна в кухнята и вдъхна дълбоко наситения аромат на ястието, което се приготвяше, докато Лора се извърна от печката и го видя. Беше притиснала телефона на рамото си, така че ръцете й да са свободни. Тя вдигна въпросително вежди.

— Ще се бавиш ли още?

— Майка ми е — измънка тя.

— Поздрави я от мен — каза Хърн. — Ще говориш ли още дълго?

Лора го стрелна нетърпеливо с очи и покри слушалката с ръка.

— Тъкмо ми разказва за танците, които са имали снощи в санаториума — поясни тя. — Както знаеш, двете разговаряме всяка неделя. Какво е толкова спешно?

— Няма нищо спешно — излъга той. — Не се притеснявай за това.

Чу я да подвиква след него, докато прекосяваше всекидневната. Сетне грабна мобилния си телефон от библиотеката, където го бе оставил, и излезе навън.

По следобедното небе пълзяха дъждовни облаци, които закриваха слънцето, и той усети мирис на влага във въздуха. Ароматът на боровете беше особено силен, сякаш ниското атмосферно налягане го притискаше към земята. Във вестникарската статия бе посочен телефон на разследващия екип, на който да се съобщава информация за изчезналите деца. Хърн нямаше какво да съобщава, но предположи, че това е най-добрият начин да се свърже с човека, с когото искаше да говори. Той набра номера и след три позвънявания се обади една секретарка.

— Бих искал да говоря с лейтенант Сингър, моля.

— Изчакайте за момент, сега ще ви свържа.

Джим изчака една минута, слушайки лоша музикална интерпретация на „Нощта, когато сломиха стария Дикси“^[1].

После чу:

— Сингър слуша. — Гласът беше глух и делови.

— Лейтенант Сингър, обажда се Джим Хърн — каза той.

Никакъв отговор.

— Вашият банкер — припомни Хърн.

— Знам кой сте — отвърна лейтенантът безстрастно, с лека нотка на раздразнение.

— Надявам се, че можем да поговорим няколко минути.

— За какво? Точно сега съм зает, както можете да си представите.

— Става дума за един пенсиониран детектив от Калифорния. От Аркадия, където и да е това. Посети ме в службата и задаваше въпроси за парични депозити и банкноти, появили се на пазара, които явно са били маркирани. Тези банкноти са били проследени обратно до моята банка.

Студеното мълчание в другия край на линията изнерви Хърн.

— Лейтенант Сингър?

— Тук съм.

— Мисля, че трябва да се срещнем и да поговорим за тази ситуация.

— Защо? — попита бързо Сингър, като гласът му се снижи.

— Ами… — Джим не знаеше какво да каже.

— Какво ами?

— Сигурен съм, че той ще се върне. Няма да му отнеме много време да открие притежателите на някои сметки и ще иска да узнае всичко за тях. — На Хърн не му хареса как прозвучаха думите му: като на уплашен конспиратор. Искаше му се лейтенантът да каже нещо, с което да го увери, че няма за какво да се притеснява.

Най-накрая отговорът дойде.

— Слушайте ме внимателно, господин банкер — каза Сингър почти шепнешком. Джим откри, че натиска бутона за звука на телефона си, за да може да го чуе. — Засега не казвайте нищо на онзи човек. Нищо.

— Но…

— Няма но, господин банкер. Що се отнася до вас, вие нямате никаква представа за какво говори той. Или още по-добре, ще бъдете зает за среща с него. Той не може вечно да се мотае тук. Ще изчезне.

Хърн не можа да не обърне внимание на думите „ще изчезне“.

— Ще говорим, когато това приключи — каза лейтенантът. Всичко ще сложим в ред. Договорихме ли се?

Джим погледна мобилния си телефон, сякаш той бе преминал на другата страна и се бе обърнал срещу него. После го затвори и сложи край на разговора.

 

 

Когато се обърна отново към къщата, Лора стоеше на вратата.

— Откога водиш разговорите си на моравата? — попита тя.

Той сви рамене и се опита да мине край нея, но тя му препречи пътя.

— Джим?

„Достатъчно“, каза си той. Не трябваше повече да крие. Хърн протегна ръце и я хвана нежно за раменете, като я погледна право в очите. Видя, че тя е готова да чуе всичко, но в същото време е уплашена.

— Забърках се в сложна ситуация — призна той. — В банката. Сега тя се връща да ме срита в задника. Може да имам големи проблеми.

Тя се взря изпитателно в лицето му.

— Всъщност — продължи Хърн, като направи жест, обхващащ целия имот — може да съм изложил на риск и двама ни, както и всичко, което притежаваме.

— Какво си направил, Джим? — попита Лора.

— Не става въпрос за това, което съм извършил — отвърна той, — а за това, което не съм. Затворих си очите, когато знаех, че не е редно, което е също толкова лошо. Позволих нещо да случи, без да го спра, без да задам правилните въпроси. Направих го, защото знаех, че ако нарочно отвърна поглед, това ще увеличи бизнеса, и точно това се случи. Обаче знаех, че не трябва. Знаех, че нещо не е наред.

Тя бавно поклати глава. Щеше ли да настоява за подробности?

— Джим — каза Лора, — това не си ти. — Думите й го засегнаха повече от всичко друго, което би могла да каже.

Той наведе глава, не можеше да я гледа в очите.

— Лора, имам нужда от твоето позволение да се опитам да оправя нещата, знаейки, че може и да не успея. Така ще изложа на риск моята работа и нашата репутация.

Жена му въздъхна, което го изненада.

— Винаги те е било грижа за нашето социално положение много повече от мен. Ще бъда също толкова щастлива в старата ни къща и с долината такава, каквато беше, докато растяхме. Знам, че не мога да върна времето назад, както и ти не можеш. Обаче няма да имам нищо против, ако не сме постоянно заети с това да правим впечатление и да каним всички. Не съм сигурна, че си заслужава. Няма значение колко хубава е нашата къща, за да сготвя неделната вечеря.

Хърн бавно вдигна глава, изумен, влюбен в нея…

— Направѝ каквото трябва, за да оправиш нещата — добави Лора.

— Тогава ще пропусна вечерята — отвърна той.

— Тя ще те чака, докато се върнеш.