Ч. Дж. Бокс
Синята зона (26)

Неделя, 12:59 часа

Старият телевизор в дома на Джес Ролинс приемаше само три канала, а от тях един имаше ясна картина. Отвън, върху бетонна плоча, бе монтиран по-стар модел сателитна антена, а върху телевизора имаше електронен приемник. Ани гледаше как Уилям се опитва да открие чрез кое копче на старото ръбесто дистанционно да включи сателитната антена. Искаше да гледа анимационни филми.

— Това направо ме подлудява — каза той, като насочи дистанционното към телевизора и електронния приемник и започна да натиска копче след копче. — Как може този старец да живее така? Без хубав телевизор? Дори не мога да хвана „Никелодеон“^[1].

— Продължавай да опитваш — насърчи го Ани. — Ще го откриеш.

— Чудя се дали всички кабели са свързани със сателитната антена отвън. Може би нещо е повредено.

— Стой вътре! — нареди му тя. — Чу какво каза той, преди да тръгне. Дръжте пердетата спуснати и лампите изгасени. Не би трябвало да се показваме навън.

Уилям направи гримаса.

— Ако този телевизор не заработи, излизам.

— Не, няма.

— Не, няма — повтори малкият подигравателно.

Ани взе дистанционното от ръцете му и го погледна. Имаше копче, на което пишеше „Сат“, и тя го натисна. Снежинките на екрана изчезнаха и на него се появи картина от испански сапунен сериал.

— Какво направи? — извика Уилям. — Дай ми го!

Ани му подаде дистанционното и брат й започна да сменя каналите.

— Той не е толкова голям селяндур, колкото си мислех — каза Уилям.

Тя стана от дивана и отиде в кухнята. Преди да излезе, фермерът бе заключил вратите и прозорците и им беше заръчал да не отварят, ако не са сигурни, че е той. Ани бе изненадана, че им казва това, тъй като за първи път заключваше входната врата. Даже му се наложи да напръска бравата с някакво смазочно масло, за да може да превърти ключа.

Тя надникна в кухненските шкафчета и хладилника. В шкафчетата имаше бисквити, подправки, овесени ядки, чай и кафе, а във фризера — замразени пакети с говежда кайма и пържоли. Никога досега не бе виждала толкова много кутии с червен пипер. Господин Ролинс бе обещал, че ще донесе хранителни продукти, като се върне от града. А преди това я попита какво обичат да ядат с брат й. Ани надраска набързо един списък и му го даде, а той го прочете, усмихна се и го мушна в джобчето на ризата си с дълъг ръкав.

— Кога ще се върнете? — попита го тя.

— В ранния следобед, мисля — отвърна фермерът. — И не забравяй: дръжте вратите заключени и всички лампи и уреди изключени.

— Вече ми го казахте три пъти.

Джес я погледна изпитателно.

— Е, надявам се, че някой от тях е оказал въздействие.

Уилям извика:

— Ани, ела да видиш това!

Беше намерил канала „Фокс Нюз“ и на екрана имаше снимка. Тя едва го позна, толкова зле изглеждаше.

— Защо показват Том по телевизията? — попита брат й.

Трескаво се мъчеше да открие копчето за увеличаване на говора.

— А, и нашите снимки… — възкликна той, когато училищните снимки на Ани и Уилям изпълниха екрана над надпис: „Тревога «Амбър».“

Ани многократно бе мислила да се обади на майка си. Дори бе стигала дотам да вдигне слушалката и да чуе сигнала „свободно“, преди да се откаже. Като видя снимките им на екрана, тя отново помисли за това.

Какво щеше да навреди, ако позвъни? Да каже: „Ние сме добре и те обичаме, мамо“. Да чуе гласа й? Обаче господин Ролинс беше казал, че Суон е в техния дом, а тя не можеше да понесе мисълта, че той ще вдигне слушалката.

Надяваше се, че когато се прибере, фермерът ще има някакъв план как да ги заведе вкъщи, където им беше мястото. Той, изглежда, бе на тяхна страна, но хранеше и някакви съмнения…

Щеше ли да се обърне срещу тях, както бе направил Суон? Възможно бе, но тя не смяташе така. Той явно им вярваше, макар и по своя си бавен начин. Освен това като че ли я харесваше. Ани бе забелязала, че господин Ролинс я гледа с нежност и тъга, сякаш виждайки нея, мислеше за някого другиго. Чувстваше, че фермерът е човек, на когото двамата с Уилям можеха да се доверят. Освен това нямаше друго място, където да избягат.

— Хей, Ани, ела да видиш това! — извика отново брат й от всекидневната.

— Какво има пък сега? — попита тя, като го видя да стои пред един отворен шкаф от тъмно дърво.

— Това е страхотно — каза той, като се дръпна настрана, за да може тя да погледне вътре.

Винтовки и ловни пушки, общо седем на брой, бяха наредени на специална етажерка. До прикладите им имаше кутии с куршуми с различен калибър. Уилям посегна към една от пушките, но Ани го спря.

— Не ги пипай! — скара му се тя, като натисна ръката му надолу.

— Но те са страхотни! — възрази момчето. — Чудя се защо той има толкова много оръжия?

— Господин Ролинс е фермер. Фермерите притежават много оръжия.

— Да, за мечки и други такива… — размечта се Уилям, широко отворил очи. — Той дали ще ми покаже как действат?

Ани сви рамене.

— Попитай го, като си дойде…

Искаше й се господин Ролинс да бе заключил по някакъв начин оръжията. Уилям очевидно бе очарован от тях и тя се опасяваше, че той може да ги извади и да си играе, ако реши, че може да му се размине.

— Аз мога вече да те защитя — каза брат й напълно сериозно. — Така че ако се наложи той отново да отиде в града, ще бъдем в безопасност.

Тя се пресегна, за да затвори вратата на шкафа.

— Недей — помоли я Уилям. — Погледни тази.

Преди Ани да успее да се намеси, той бръкна в шкафа и откачи една винтовка с лостова система за куршумите. Пушката очевидно бе стара, с протрита до блясък цев и резкѝ по дървения приклад.

— Тази изглежда подходяща за каубой — каза брат й, като я извади от шкафа. — По-тежка е, отколкото си мислех. — На цевта имаше надпис. — Какво пише тук?

Ани прочете гравирания надпис:

— „Изработена от «Уинчестър Рипийтинг Армс Къмпани», Ню Хевън, Кън“.

— Кън ли?

— Кънектикът. „Патентована на 21 август 1884 година. Цев — хром-никелова стомана, 25-35“. Не знам какво означава това.

— Леле, чудя се дали е твърде стара за да стреля.

— Не знам — каза тя. — Остави я.

— Ани…

— Остави я веднага!

Той го направи, но се позабави, докато я намести на етажерката.

— Признай, че е страхотна стара пушка — каза Уилям.

Тя затвори шкафа с оръжията.

— Има още нещо — заяви брат й, като прекоси всекидневната и отиде до едно бюро, чиято надстройка се затваряше с рулетка. — Почакай да видиш това.

— Не трябва да надничаш в чужда къща — каза Ани, като приближи до него.

— О, ти не надничаше ли в дома на господин Суон?

Уилям издърпа едното чекмедже на бюрото. Най-отгоре се виждаше снимка в рамка на господин Ролинс — много, много по-млад, с военна униформа и фуражка. Фермерът гледаше право във фотоапарата, сякаш искаше да покаже колко е сериозен. В чекмеджето имаше и кутии с военни медали.

Брат й ги отвори.

— Бил е снайперист в армията — възкликна той, като й показа един от медалите. — Получил е и тази сребърна звезда. Има още няколко, но не знам какво означават.

Ани докосна сребърната звезда с върха на пръстите си.

— Може би е по-печен, отколкото си мислехме — добави Уилям.

— Чудя се къде ли е получил тези медали.

— Трябва да го попитаме — вдъхнови се брат й. — Обзалагам се, че има истории за разказване.

Щом чуха бръмченето на автомобил, двамата се спогледаха, после бързо захлопнаха капачетата на кутиите, върнаха ги в чекмеджето и го затвориха.

Уилям отиде до прозореца и дръпна леко пердето настрана, преди тя да успее да го спре.

— Някой се задава по пътя — каза той. — Обаче не мисля, че е господин Ролинс.

Те се свиха под бюрото, като прегърнаха с ръце глезените си, застанали нащрек.

— Кой ли може да е? — попита Уилям.

— Успя ли да видиш нещо?

— Само една черна камионетка.

— Колко души имаше в нея?

— Не мога да кажа.

— Не трябваше да дърпаш така пердето.

— Те не можаха да ме видят.

— Откъде знаеш? Следващия път само надзърни през процепа между пердетата, разбра ли?

Брат й понечи да спори, но се отказа.

— Добре.

Бръмченето на автомобила се усили, после замлъкна. Чу се шум от затръшната врата.

— Те са пред къщата — прошепна Ани. Тогава си даде сметка и възкликна: — Телевизорът! Оставихме го включен!

Уилям изпълзя изпод бюрото и взе дистанционното от малката масичка. Насочи го към екрана и започна да натиска бутоните. Преди да открие бутона за изключване, неволно натисна този за звука и музиката на анимационния филм прокънтя в празната къща. Дъхът на Ани секна, когато видя как брат й изпусна дистанционното и запълзя на четири крака, за да се скрие при нея.

— Съжалявам — прошепна той.

Тя го изгледа гневно.

Чу се силно чукане на входната врата, от което чиниите в кухнята се раздрънчаха.

— Ехо! Ехо!

Двамата се спогледаха. Викаше мъж с дълбок глас.

— Хей! Отворете! Полиция на Кутни Бей.

„Какво да правим?“ — попита с очи Уилям.

Ани сложи пръст пред устните си.

— Хайде, чух телевизора. Трябва да ви задам няколко въпроса.

Момичето разпозна лекия мексикански акцент на мъжа, с когото бе говорил господин Суон, докато те се криеха на пода на пикапа му.

Уилям закри с длани лицето си. Ани го потупа по гърба, за да го успокои.

— Хей, вие вътре. — Ударите по вратата се усилиха.

След това тя чу тракането на дръжката… Мъжът се опитваше да влезе. После настъпи тишина.

Ани усети, че брат й се опитва да се намуши още по-навътре в мрака под бюрото. Чу го да подсмърча, докато се мъчеше да сдържи сълзите си.

Някой премина пред единия прозорец на всекидневната и тя ясно видя през пердето очертанията на силуета. Той беше. Позна единия от убийците, онзи, мургавия. Беше набит мъж с едра глава и мустаци. Нарочно не каза на Уилям.

Мъжът мина пред втория прозорец, после се върна и фигурата му се очерта през пердето. Щръкналите му лакти приличаха на крила. Беше притиснал лице към стъклото и се мъчеше да погледне вътре през процепа между пердетата, като бе заслонил с длани очите си. Тъй като тя не го виждаше, предположи, че и той не я вижда. Обаче трябваше да изминат няколко кошмарни секунди, преди да осъзнае това.

Най-сетне мъжът продължи нататък. Тежките му обувки затрополяха по верандата, а след това настъпи тишина. Няколко секунди по-късно чакълът от едната страна на къщата захрущя.

Той отиваше да пробва задната врата.

Ани се опита да си спомни дали тя бе заключена. Господин Ролинс бе споменал нещо за заключването на вратите, но тя не го видя да отива в задната страна на къщата.

— Уилям — прошепна Ани. — Бъди готов да бягаш.

Задната врата изтрака, но не се отвори. В крайна сметка се оказа заключена. След това последва отново силно тропане.

— Хей, вие вътре, събудете се! — извика мъжът. — Полиция!

Момичето се запита лесно ли би могъл да разбие вратата. Доста лесно, заключи. Той беше едър човек, а вратата не беше много дебела.

После мъжът си отиде. Вече не се чуваше никакъв звук.

Дали си бе тръгнал?

Не, каза си Ани. Не беше чула двигателя на автомобила.

Сянката отново изпълни прозореца. Проехтя скърцане, пукане… Той се опитваше да го отвори.

След няколко минути бутане мъжът се отказа. Въздъхна тежко и отиде до другия прозорец.

— Ще взема една пушка — каза Уилям през сълзи.

— Не — отвърна му тя шепнешком. — Дори не знаеш как да я заредиш.

— Виждал съм как се прави по телевизията.

Ани си помисли за всички кутии с патрони, които бяха видели в шкафа с оръжията. Откъде би могъл да знае брат й кои от тях за кои пушки са? Нямаше как да стане…

Мъжът не успя да отвори и втория прозорец. Слава богу, господин Ролинс ги беше залостил чудесно.

Тя видя непознатият да се обръща и да потупва якето си. После се чу тихият звън на телефон.

— Нюкърк — каза мъжът, — къде си, по дяволите?