Ч. Дж. Бокс
Синята зона (23)

Неделя, 10:17 часа

Джес Ролинс и Едуардо Виляторо излязоха заедно от ресторанта, след като бившият детектив бе настоял да плати сметката. Джес усещаше присъствието му зад гърба си, докато вървеше през улицата към пикапа си.

— Хубава утрин — каза той, като спря на осевата линия и огледа планините, които се издигаха от всички страни. Нямаше никакво движение. Небето бе безоблачно и синьо, докъдето поглед стига. Ранните лъчи на слънцето топлеха лицето му.

— Много хубава утрин — добави Едуардо. Той видя новинарския екип на „Фокс Нюз“ да прибира камерите и озвучителната техника във вана си, паркиран надолу по улицата. Репортерът, който преди малко бе на екрана, стоеше отстрани и решеше косата си пред едно огледало.

Бяха прекарали последния половин час във взаимно изучаване. Джес научи защо Виляторо е дошъл в Кутни Бей, изслушвайки подробностите за обира в „Санта Анита“. Повярва му, когато той каза, че се приближава до нещо и колко важно е за него да разреши случая. Ролинс го изслуша търпеливо, като се опитваше да не мисли за ранчото си, където бяха децата, или за последиците от сегашното си положение. Беше изчакал да свърши историята за обира, за да се върнат към настоящия момент и да чуе какво ще каже Едуардо за бившите ченгета, които помагаха на шерифа в разследването.

Джес не искаше да му разкрие тайната си и прибързано да го попита за тях.

Когато стана дума за Сингър, Виляторо не даде толкова информация, колкото Джес се бе надявал да получи. Лейтенант Сингър бил познато име на Едуардо, защото участвал в разследването на обира в „Санта Анита“, но той не бил водещият следовател. По-скоро бил една от административните пречки. Нюкърк също бил свързан с разследването, обясни Виляторо. Той бил сигурен, че Нюкърк е от екипа, на който е бил възложен случаят. Според Едуардо имало и други. Сега чакал да му съобщят имената им и връзката им с делото. Имало и още нещо, само че той още не можел да сглоби картината.

— Просто е твърде голямо съвпадение — каза Виляторо — двама души от замесените в „Санта Анита“ да бъдат точно тук от всички други възможни места. Не мислите ли?

Джес отвърна, че не може да прави категорични изводи.

— Не ми харесва единствено фактът, че в долината отново има лоши ченгета — добави фермерът.

Едуардо бе на същото мнение.

— Искрено се надявам случаят да не е такъв — каза той. — През целия си живот съм работил с полицаи. Повечето бяха почтени и отдадени на задълженията си. Разбира се, имаше и някои мързеливи. Но истински лоши ченгета не съм срещал. Тази мисъл ме безпокои и се надявам да е погрешна.

— Да, така е…

— Имаше някои полицаи, с които взаимно не се харесвахме. Доста от ченгетата в Лос Анджелис, с които работих, ме гледаха високомерно — и мен, и моя участък. Смятаха ни за второразредни полицаи. Може и да сме били такива, но бяхме много близо до хората от нашия град. Вече не е така. Трудно е да се приспособиш към отчуждението. Виждам това да се случва и тук.

— Не съм от хората, които се противопоставят на промяната. Не се обиждайте, но дядо ми е променил това място, когато е дошъл тук и е основал фермата си. Ще бъде егоистично от моя страна да си мисля: „Сега, когато съм тук, никой друг няма право да бъде“. Живей и остави другите да живеят, така си мисля аз — рече Ролинс.

Виляторо кимна в знак на съгласие.

— Хубав извод. Възхищавам се на това.

— Просто искам новите преселници да имат малко уважение към онова, което е било, преди да дойдат тук — добави Джес. — По дяволите, ако се преместя в Лос Анджелис, няма да очаквам хората да сложат по една крава във всеки двор и елени в парковете само за да се чувствам по-удобно.

Пенсионираният детектив каза с усмивка:

— На едно мнение сме за уважението.

— Дяволски сте прав. Може би трябва да имат и малко чувство за история — добави фермерът.

— И за дълг — вметна Едуардо. — Съществува и дълг. Все още мога да повторя последните думи на Етичния кодекс на полицая, въпреки че не съм го изричал на глас цели тридесет години.

Ролинс учудено повдигна вежди.

— А какво гласи той?

Виляторо изрецитира:

— Знам, че само аз съм отговорен за собствените си умения при изпълнение на професионалните ми задължения, и ще се възползвам от всички разумни възможности, за да повиша нивото на знанията и уменията си. Непрекъснато ще се стремя да постигна тези цели и идеали, като се посветя пред Бога на избраната от мен професия — полицейски служител.

— Жалко, че сте се пенсионирали — съжали Джес.

— Но не съм се пенсионирал за този случай. Не още.

Ролинс си помисли колко необичайно бе да разговаря с някого по тези въпроси. Особено с човек, когото срещаше за първи път. Фактът, че имаше и други, които мислеха по този начин, го накара да се почувства добре. Харесваше Едуардо Виляторо, обаче още не можеше да му разкрие тайната за децата.

Докато пресичаше улицата, Джес реши, че ако не друго, детективът може да му бъде от помощ. Щом не можеше да работи с хората от шерифството, в което Ролинс бе все по-уверен, защото те се бяха компрометирали, щеше да му се наложи да се свърже с някого другиго. Едуардо Виляторо бе човек, на когото можеше да се довери.

Като стигна до пикала си, Джес мушна ръка в джоба си, за да се увери, че визитката на Виляторо е там. Мъжът бе записал телефонния номер на рецепцията в мотела, където бе отседнал, както и номера на стаята си. На свой ред Ролинс му бе дал своя номер.

— Надявам се, че ще мога да говоря с вас от време на време, докато разследването ми продължава — каза Едуардо. — Добре е да разполагам с местен експерт, който познава нещата. Надявам се, че нямате нищо против. За мен това място е чуждо.

Джес се замисли за миг.

— Нямам нищо против. Само не ме карайте да доноснича за моите съседи. Няма да направя това.

— Не бих си и помислил подобно нещо — отвърна детективът с лека усмивка. — Просто вече виждам много неща, но не мога да сглобя цялостната картина, твърде странна е. Чувствам се така, както бихте се усещали, ако ви пуснат насред Източен Лос Анджелис без някого, който да ви помогне. Няма да знаете какво да правите, къде да отидете, кое е правилно. И там има хищници — добави той, като посочи към убитата мечка, — но те се обличат в разноцветни дрехи и носят пистолети. Само това е разликата.

Ролинс не каза нищо. Винаги си бе мислил, че е по-лесно за селските хора да живеят в града, отколкото дългогодишни градски жители да се преместят на село.

— Например — продължи Виляторо, като посочи източната планинска верига — като погледна натам, единственото, което виждам, е обрасла с дървета планина. Вероятно има и повече, но това е всичко, което възприемам.

Джес се обърна да види накъде сочи Едуардо.

— Това е Уеб Маунтин — обясни той. — Виждате ли зеленото, което е по-светло от останалото пространство? Нещо като мозайка? Това са трепетлики. Преди двадесет години там имаше пожар и трепетликите първи израснаха отново. В крайна сметка боровете ще вземат връх над тях, но това ще отнеме векове. Говореше се в Уеб Маунтин да се изгради ски курорт, но предприемачите бяха прогонени от природозащитниците. Мястото е добро обиталище на мечки. Предполагам, че точно там нашият ловец е застрелял мечката тази сутрин.

Той забеляза, че Виляторо се усмихва.

— Точно това имам предвид — каза бившият детектив. — Аз виждам планина, която изглежда като стотици други. Вие я виждате в исторически план, виждате случилото се в нея.

Ролинс посегна към вратата на пикапа си, но му хрумна по-добра идея. Можеше да отиде пеша до желаното място.

— Ето защо тази страна е невероятна — каза Едуардо. — Толкова е голяма и е така различна. Човек никога няма да узнае всичко за нея.

Джес потисна усмивката си.

— Вие сте интересен човек, господин Виляторо.

— Аз съм като риба на сухо. Обаче съм решителна риба.

— Така е — съгласи се Ролинс. — Донякъде и аз се чувствам по същия начин.

 

 

Тъй като сградата на областния съвет се намираше на две пресечки оттам, Джес реши да повърви. Нуждаеше се от няколко минути, за да помисли, да състави план. Той беше съкрушен и объркан. Имаше чувството, че нещата се въртяха вихрено около него и нарушаваха равновесието му.

Това бе започнало, когато управителят на ранчото, Хърбърт, си бе тръгнал и бе нарушил обичайния ред, към който Ролинс бе привикнал. При всички трудности, с които трябваше да се справя един фермер — атмосферни условия, цени, природни бедствия, законови наредби, бракониери, лоши работници — бе наложително да има някакъв установен ред. Работата трябваше да се свърши в определени часове. Ранчото не можеше да се управлява само по инстинкт. Но при липсата на Хърбърт и с появата на изчезналите деца и тяхната опасна история, той се чувстваше като кораб, изгубил пристан. Носеше се по течението и не бе сигурен в себе си.

Независимо дали бе съобщено за убийството, или не — независимо дали изобщо се бе случило — всичко останало, което бе научил тази сутрин, като че ли клонеше към версията на Ани и Уилям за събитията. Идеята, че убийците са бивши полицаи, които бързо са се внедрили в шерифството, за да могат да контролират нещата, пасваше. Поставянето на човек да пази майката — също. Обаче без трупа на застреляния мъж казаното от децата можеше да се отхвърли като плод на въображението им. Всичко зависеше от убийство, за което очевидно никой друг не знаеше. И от мъртвеца, който явно не липсваше на никого…

Джес си помисли за последиците от странната ситуация, в която се беше озовал, и това още повече го разтревожи. Ако всичко, което Ани и Уилям му бяха разказали, се окажеше лъжа, той щеше да бъде виновен за голяма измама пред обществото, а вероятно и за престъпление. Всеки изминал час, в който пазеше тайната си, беше поредният жесток час за майката.

А какво ли имаше на видеокасетата, за която Нюкърк бе прошепнал на шериф Кери?

Какво го възпираше да влезе в шерифството и да им каже, че знае къде са изчезналите деца, а после да ги заведе в своето ранчо? Отговорът беше много простичък, внезапно осъзна Джес. Той имаше доверие на Ани.

Обаче още не беше напълно сигурен. Нуждаеше се от повече информация. Какво имаше на видеокасетата? Трябваше да разбере. После щеше да реши.

 

 

Като минаваше край агенцията за недвижими имоти, Ролинс ускори крачка, но тя го видя.

— Джес?

Той забави ход, чудейки се дали да спре, или да продължи. Съжали, че не бе поел с пикапа за шерифството, за да избегне тази среща.

— Джес?

Спря на тротоара и пъхна ръце в джобовете си, като погледна към нея изпод периферията на шапката си. Боже, колко добре изглеждаше! Елегантна, стегната, облечена с черни панталони, бяла риза и леко сако. Носеше матово червило, което не бе виждал преди, а тъмната й коса беше прибрана назад. Нямаше бели коси — сигурно се бе боядисала. Тя никога не беше изглеждала толкова добре в ранчото.

— Здравей, Карън.

— Изненадах се, като погледнах навън и те видях да минаваш.

— Работиш в неделя, а?

— Финализираме сделка в единадесет часа. Чакам купувачите. Ей, какво ти е на ръката?

— Нараних се на една кука — отговори той, надявайки се, че това ще е достатъчно.

Карън спря на тротоара и неловко скръсти ръце пред гърдите си. Той не очакваше прегръдка, но му изглеждаше странно да говори с нея от метър и половина разстояние. Струваше му се огромно.

— Какво правиш в града? — попита тя.

— Отивам до областния съвет.

Карън сви устни.

— Те не работят днес.

— Търся шерифа…

— О! — възкликна тя, като го огледа внимателно, чудейки се какво ще последва.

— Искам да разбера дали има някакви новини за изчезналите деца — обясни той.

— Не е ли ужасно? — каза Карън, като поклати глава. — Никой, с когото съм говорила, не си спомня да се е случвало такова нещо преди. Надявам се да ги намерят и те да са добре. Направо е отвратително.

— Да — съгласи се Ролинс.

— Изминал си целия този път до града, за да попиташ за тях? — Тя го наблюдаваше внимателно.

— Закусих в „Пенхендъл“ и си помислих, че мога да проверя, докато съм тук — рече той.

— Това ли е единствената причина?

Джес знаеше какво има предвид тя и извърна очи. Не беше помислил за това. Жегна го познато чувство на вина. Не знаеше какво да каже. Мълчанието продължи твърде дълго.

— Говоренето винаги е било трудно за теб, нали?

Усети, че дланите му започват да се потят в джобовете му. За щастие тя смени темата.

— Моника Тейлър… — подметна Карън. — Чух някои неща за нея.

Ролинс отново я погледна.

— Чух, че хойка — продължи тя. — Знаеш ли, бившият й съпруг е бил в затвора. Тя не се ползва с добра репутация.

— Общественото мнение е променливо като времето — отвърна Джес твърде бързо.

Лицето й потъмня.

— Какво искаш да кажеш?

— Нищо. Забрави.

— Не можеш ли да го забравиш? Минаха три години.

Джес погледна към ботушите си, после към небето „Не — помисли си. — Не мога.“ Не че искаше тя да се върне при него, не и сега. Беше заради годините на измама преди изневярата. Тайните писма, обажданията по телефона, любовните афери, мъжете. Как би могъл просто да забрави? Как го правеха другите хора? Като погледнеше назад, тъмната страна в нея просто се беше оказала по-силна от слабата му надежда за потомство…

От агенцията излезе Брайън Балард, новият съпруг на Карън. Беше облечен по същия начин като в петък: разкопчана риза, яке, намачкани дънки „Докерс“ и мокасини.

— Тук всичко наред ли е? — весело се заинтересува той. — Попита ли Джес за имота?

— Не сме стигнали до това — отвърна Карън, без да отделя очи от Ролинс.

— Няма да продавам, докато не се наложи — заяви Джес. — Нищо не се е променило.

Брайън прегърна Карън през кръста и я притегли към себе си, сякаш да покаже, че е негова.

— Знаеш ли, не е необходимо това да се превръща в съперничество. Ние ще работим с теб.

— Точно сега съм зает — каза Ролинс.

Брайън извърна очи към жена си за обяснение. Тя гледаше Джес. Гледаше го по онзи съсредоточен начин, който той добре си спомняше, сякаш като се взираше в лицето му, можеше да прочете мислите му.

— Какво става, Джес? — попита Карън. — Чувствам, че нещо не е наред.

Ролинс се опасяваше, че гласът му ще го издаде.

— Няма нищо — отвърна той. — Трябва да тръгвам.

 

 

Като остави колана си, чифт многофункционални клещи „Ледърман“, джобното ножче и монетите си при жената, която проверяваше за сигурността, Джес влезе в офиса на шерифа и застана на гишето. Не беше сигурен какво или кого търсеше. Може би някой отзивчив служител. Някой, когото познаваше.

Той отстъпи встрани, когато трима мъже в края на петдесетте или началото на шейсетте си години се появиха от дъното на коридора, за да получат обратно вещите си.

Единият каза ядосано:

— Това са глупости.

Вторият вметна:

— Няма начин да осигурят достатъчно хора. Шерифът винаги се оплаква, че не му достига персонал, обаче ни отпрати.

Третият добави:

— Как биха могли да разполагат с достатъчно помощници? Това е заради онзи задник Сингър, обзалагам се. Чувал съм разни истории за този човек.

Първият мъж вдигна очи, докато пъхаше портфейла в джоба си, и видя, че Ролинс ги изчаква да минат през детекторната рамка.

— Извинете, не исках да ви карам да чакате.

— За да предложите помощта си ли сте дошли? — попита Джес. — И вие ли сте полицаи?

— Пенсионирани — отговори вторият мъж. — От Лосанджелиския полицейски участък. Обаче шерифът дори не се срещна с нас. Накара секретарката си да излезе и да ни каже да оставим за всеки случай имената си, но в момента не се нуждаел от помощта ни. Можете ли да повярвате на подобни глупости при две изчезнали деца?

Ролинс си помисли, че това е повече от интересно.

Секретарката му каза, че шерифът е вътре, но не може да го приеме. Преди Джес да успее да попита защо, тя добави:

— Заспал е на бюрото си. Бедният човек е изтощен. Току-що проведе пресконференция, за да съобщи, че се обявява тревога „Амбър“. Сега всички в страната ще издирват Том Бойд и онези клети дечица. Предполагам, че сте чули какво се случи. По спешен въпрос ли го търсите?

Спешен ли беше въпросът? Не беше сигурен.

Том Бойд… Беше чувал това име.

— Служителят на Ю Пи Ес ли? — попита той невярващо.

— Точно той — отвърна жената.

В другия край на стаята видя заместник-шерифа Бъди Милън, който веднъж бе участвал в бригада за събиране на сено в ранчо „Ролинс“. Бъди му махна с ръка и Джес отвърна на поздрава му, после мина през люлеещите се врати встрани от гишето и седна до бюрото на заместник-шерифа.

— Тъкмо си мислех за теб — каза Бъди. — Бях с издирващия екип недалече от фермата ти, за да търся изчезналите деца. Всеки път като видя ливадите ти, започва да ме боли гърбът.

Милън изглеждаше уморен и Ролинс си отбеляза наум, че униформата му беше се изцапала при търсенето.

— Защо са били отпратени онези мъже? — попита той. — Те са пенсионирани полицаи, които доброволно са предложили помощта си.

— Не са първите, които връщаме — отговори Бъди. — Половината от пенсионираните ченгета идваха тук.

— Тогава защо шерифът отхвърля помощта им?

Бъди сви рамене.

— По искане на Сингър. Предполагам, казал е, че вече има достатъчно хора навън. Той командва парада. Аз лично мисля, че това са пълни глупости. Ние трябва да имаме стотици издирващи там.

— И те мислеха така — каза Джес.

— Виж, остава малко, докато ми изтече смяната, после си отивам у дома и се просвам на леглото. Не съм спал от тридесет и шест часа.

— Нямате късмет, а? — попита Ролинс.

Заместник-шерифът тъжно поклати глава. После огледа помещението и се наведе към Джес.

— Не трябва да ти казвам това, но работите се развиват бързо. Попаднахме на нещо. Един местен човек е записал с камера признанието си.

Джес изненадано се отпусна на облегалката на стола.

— Наистина ли? Служителят от Ю Пи Ес? — Видеокасетата.

Бъди кимна утвърдително.

— За съжаление сменяме целта на търсенето — от издирване на изчезналите деца в търсене на телата им. Това е ужасно. Но моля те, пази го в тайна. До утре няма да се съобщава официално.

Ролинс се опита да прикрие смущението си. Щеше му се да каже: „Те са добре, Бъди“, но се овладя. Ала какво означаваше това, че Том Бойд е признал? За какво?

„Заместник-шерифът е добър човек — каза си Джес. — На него може да му се вярва. Навярно той може да помогне да се уредят нещата.“

— Бъди…

Телефонът на бюрото иззвъня. Заместник-шерифът протегна възпиращо едната си ръка, а с другата вдигна слушалката. Ролинс зачака, като се опитваше да подбере думите си и се чудеше дали няма да е по-добре да заведе Бъди някъде извън шерифството, за да му съобщи новината. Може би трябваше да направи още малко проучване, да получи повече информация за признанието, което бе променило всичко и бе направило още по-смущаващо и без това заплетеното положение.

Бъди слушаше, като издаваше звуци, потвърждаващи, че следи мисълта на обаждащия се. Сетне надраска някакъв адрес в бележника си.

— Добре, госпожо. Той има ли мобилен телефон? Пробвахте ли в хотела му?

Заместник-шерифът погледна към Джес, като мърдаше вежди, докато му говореха отсреща.

— Не можем да обявим един човек за безследно изчезнал, преди да изтекат двадесет и четири часа от неговото отсъствие — каза той. — Съжалявам. В 99,9% от тези случаи всичко се оказва наред. Обаче ще си запиша това сведение и ще предам информацията на шерифа. Аз лично ще се свържа с вас още утре сутринта. Но когато той се появи, моля ви не забравяйте да ни се обадите и да ни уведомите незабавно.

Бъди затвори телефона и записа още нещо в бележника си.

— Някаква жена казва, че съпругът й трябвало да се прибере снощи от риболов, ала не се върнал. Иска да го обявим за издирване, сякаш в момента си нямаме предостатъчно работа. Обзалагам се, че ще се прибере тази вечер. Навярно е затънал в калта или е претърпял авария, или по-вероятно се забавлява в някоя долнопробна кръчма или стриптийз бар. И се хващам на бас, че тя ще забрави да ни се обади, за да ни каже, че се е върнал.

Думите му поразиха като гръм Джес. Осъзна, че трепна. За щастие заместник-шерифът не забеляза.

Имаше изчезнал мъж…

Реши да покани Бъди да изпият по едно кафе.

Заместник-шерифът продължи:

— Жената каза, че той е пенсиониран полицай и никога не е закъснявал, без да се обади.

— Да не би да е от онези ченгета от ЛАПУ? — попита Ролинс с внезапно пресъхнала уста.

— Точно това каза тя. Защо?

Джес не можеше да се сети за някоя лъжа. Не го биваше в тези работи. Вместо това той погледна бележника на Бъди и запомни името, което бе записано в него.

— Няма значение — отвърна.

 

 

С разбунтуван стомах Джес отиде в мъжката тоалетна. Наплиска лицето си със студена вода и го подсуши с книжна салфетка. Чувстваше се слаб, краката му се подгъваха, ранената му ръка пулсираше от болка.

Чу шляпането на парцал в кофа с вода и видя чистача зад гърба си. Ролинс затвори за момент очи. Точно сега това му идваше твърде много.

Чистачът завъртя парцала, като държеше главата си наведена, така че дългата коса скриваше лицето му, а раменете му бяха приведени, сякаш искаше да остане незабелязан.

— Джей Джей?

Парцалът застина. Чистачът бавно вдигна глава и погледна през кичурите коса. Джес си спомни как бе забелязал по-рано, че по снимката на детско лице човек може да открие отличителните черти на възрастния, в когото то ще се превърне. Не че беше ги разпознал навремето, но сега, като гледаше старите фотографии — онези от началното училище, ги виждаше. Момчето отрано бе загубило допир с реалността. Беше родено със заболяване, което винаги си е било в него, дебнещо, проявило се чак в края на пубертета, и което се бе развихрило през първата година в колежа. Лекарите казаха, че е параноидна шизофрения и разни други неща, чиито названия Ролинс не можеше да си спомни. Синът му винаги бе проявявал странности — говореше си сам, търкаше с четката зъбите си, докато не се разкървяваха, от дванадесетгодишна възраст не позволяваше да бъде докосван. После положението се влоши — проявиха се халюцинации, яростни изблици, давене на малки котенца, защото според него майка им се е опитала да го задуши, докато спи. Момчето избра да използва химически препарати, за да се опита да промени света около себе си, да го направи такъв, какъвто то го възприемаше. И бе успяло до известна степен. На Джей Джей не му беше съдено да се присъедини към фермерите на масата за закуска.

— Джес-младши, позна ли ме?

Синът му го погледна с мътен поглед. Лекарството, което пиеше и което му позволяваше да работи, докато бе лишен от свобода, го правеше инертен и безстрастен. Но без него той щеше да навреди на себе си и на другите.

— Татко.

— Как си, сине?

На лицето му се появи лека усмивка.

— Не много добре.

— Изглежда, здравата работиш.

Джей Джей кимна утвърдително.

— Просто си мия.

Ролинс се опита да го насърчи:

— Нещата наред ли са?

С известно забавяне Джей Джей заклати наляво-надясно рошавата си глава. Фермерът пристъпи към него, но синът му вдигна парцала, за да го спре.

— Не ме докосвай.

— Няма, сине. Спомням си колко мразиш това. Какво не е наред?

Измина минута, докато въпросът му проникне в съзнанието на Джей Джей и той успее да състави отговор. Усилието му да събере мислите си и да ги изкаже на глас сломи сърцето на Ролинс.

— Тук има някои лоши хора, татко.

— В затвора със сигурност има такива.

— Не — Джей Джей ококори очи и още по-силно заклати глава.

— Бившите ченгета ли имаш предвид? — попита Джес, като измъкна рисунката на Ани, разгъна я и му я показа. — Това те ли са? — Тревогата, изписана на лицето на сина му, му подсказа отговора.

Джей Джей закима усилено.

— Те наистина са лоши.

— Вярвам ти, синко — каза Ролинс и очите му се насълзиха.

— Не ме докосвай.

— Няма, сине.

 

 

Като прибра вещите си от жената, отговаряща за сигурността, Джес намери един обществен телефон във фоайето на областния съвет. Той се опита да прогони опустошителната мъка, която изпита от това, че бе видял Карън и техния увреден син в една и съща сутрин. Измъкна визитката на Виляторо от джоба си, набра номера и бе свързан с мотелската стая. Линията бе заета, затова остави съобщение:

Господин Виляторо, обажда се Джес Ролинс. Не знам какво означава това, но може би трябва да проверите още едно име. И то е на бивш полицай. Имам името му…

Докато говореше, Джес си помисли, че нещата бяха станали много по-ясни и много по-лоши. Сега със сигурност знаеше на чия страна е.