Ч. Дж. Бокс
Синята зона (21)

Неделя, 09:55 часа

Първите тридесет секунди от видеозаписа показваха футболен мач от плейофите на „Сиатъл Сийхоукс“ от предишния сезон. Когато защитникът се изтегли назад, за да подаде топката, екранът внезапно избледня и се покри със снежинки. Чу се ясно изпукване, след това се изпълни с ярко осветения образ на мъж, който се виждаше само до раменете, в тъмна стая.

— Казвам се Том Бойд…

Бяха в командния център при затворена врата. Нюкърк стоеше в задния край на помещението, а пред него — шерифът. Усети силно парене в стомаха и очите му се насълзиха от вкуса на надигналата се в гърлото му киселина. Досега не беше виждал записа, защото бе отказал да го наблюдава, докато снимаха предната нощ. Вместо това бе стоял на верандата, като пиеше бърбън „Дива пуйка“ и се любуваше на отражението на звездите в далечното езеро.

Единственото, което знаеше, беше, че записът е продължил дълго. По думите на Гонзалес направили тринадесет опита, докато се получи както трябва. Роб се бе прибрал у дома в четири и половина сутринта. Вратата на спалнята му бе заключена, а на дивана във всекидневната бяха оставени одеяла и възглавница. Дори кучето му го избягваше.

— Работя за „Юнайтид Парсъл Сървис“ тук, в Кутни Бей, и трябваше да споделя това, за да ми олекне, преди да напусна завинаги щата.

„Бойд изглежда ужасно на записа“, помисли си Нюкърк. Лицето му бе бледо и изпито, очите му блестяха и в същото време блуждаеха. Роб забеляза, че или Сингър, или Гонзо бяха закопчали ризата на мъжа до яката, за да скрият изгарянията от електрошока. Но когато Бойд леко извърна глава, докато говореше, на Нюкърк му се стори, че зърва горния край на единия белег. Дали и някой друг щеше да го забележи, ако не го търсеше специално? Усети как го обгръща гореща вълна и се извърна настрана. Спешно се нуждаеше от чаша студена вода.

— Нямах намерение да нараня тези деца. Дори не си спомням как се случи. Но искам да кажа какво го провокира. Сякаш бях там само минута, а когато дойдох на себе си, то вече се бе случило. Сякаш бях загубил съзнание, или нещо такова. Чувствам се много зле заради това…

Шерифът изпъшка:

— По дяволите!

Нюкърк погледна към него. Кери изглеждаше зле на закуска, но сега беше неузнаваем. Шерифът сякаш всеки момент щеше да рухне. Раменете му бяха приведени, ръцете му висяха безсилно край тялото.

— Няма да съобщя къде са телата. Едва ли някога ще ги намерите. Всичко, което мога да кажа, е, че те не страдаха толкова много, колкото аз сега. Съжалявам, разбира се. Те не го заслужаваха. Може би ако майка им ги бе научила да не крадат, нямаше да се стигне до тези неща… Но не мога да я виня напълно. Тя се нуждае от помощ, ала не съм аз човекът, който може да й я даде.

Бойд замълча, преглътна мъчително, сякаш изпитваше болка, после продължи:

— Не си правете труда да ме търсите. Когато видите това, ще съм толкова далече, че няма да ме откриете. Всичко, което искам да кажа, е, че ми се ще това да не се бе случвало и че няма да се повтори. Аз приключих с наркотиците и с алкохола.

За първи път Том погледна настрана от камерата, след това отново се обърна към нея. За Нюкърк причината бе очевидна: Бойд търсеше одобрение. Но дали някой друг щеше да го разтълкува по същия начин?

— Това е. Изчезвам.

„За теб със сигурност е вярно“ — помисли си Боби.

Екранът отново изсветля и се покри със снежинки, преди футболният мач да продължи. Стаята се изпълни с гласа на коментатора, който описваше някакво повторение. Няколко минути никой не проговори.

Най-накрая Сингър отиде до видеоапарата и го спря на пауза.

— Искате ли да го изгледате отново, шерифе? — попита той.

— Боже мой, не — простена Кери. — Не искам да го гледам втори път точно сега.

— Изглежда, вече се добрахме до нашия човек — каза лейтенантът. — А дали ще успеем да го намерим, е съвсем друго нещо.

— Клетите деца. Мили боже.

— Касетата принадлежи на Бойд, в това няма никакво съмнение — заяви Сингър. — Той притежава колекция с мачовете на „Сийхоукс“ от миналата година. Осемнадесет касети, всичките от една и съща марка, наредени на лавицата му за книги. Последната липсваше. Явно тя е тази, която току-що гледахме. Видеокамерата също липсваше, но е останал нейният калъф.

— Вероятно трябва да вземем обучени кучета — предложи Гонзалес. — Може да им дадем да подушат дрехи от къщата на майката и да ги пуснем край потока. Смятам, че там ще открием телата. Не познавам положението тук, но ние имаме на разположение няколко водачи на кучета, които можем да повикаме.

Кери изглеждаше неспособен да помръдне или да продума. Той се взираше невиждащо в застиналото изображение на екрана.

— Шерифе? — повика го внимателно лейтенантът.

— Майката трябва да научи — отговори Кери. — Не очаквам с нетърпение този разговор.

По лицето на Сингър се изписа съчувствие. На Нюкърк отново му се повдигна. Той пак се опита да не повърне. Погледна настрана, към празната заседателна зала на общинските съветници, надявайки се, че като не вижда лейтенанта, Гонзалес и шерифа, това ще успокои стомаха му.

— Можем да се обадим на Суон — предложи Сингър. — Той да й съобщи новината.

Кери изглеждаше загрижен.

— Не. Това е нещо, което аз трябва да направя.

— Суон я познава — възрази лейтенантът. — По-добре ще е да я научи от него.

Шерифът обмисли казаното.

— Вероятно сте прав.

„Страхливец“ — рече си Боби.

— Време е да обявим тревога „Амбър“ и да се обадим на ФБР — заяви Кери. — Вече имаме заподозрян, но това е извън нашите възможности. Досега Бойд вероятно е прекосил половината Невада или Канада.

В очите на Сингър проблесна гняв, но за толкова кратко, че Нюкърк бе сигурен, че шерифът дори не го е забелязал.

— Никакво ФБР — заяви лейтенантът. — Знаете ли, че щом пристигнат, веднага изземват целия случай? Преживявал съм го, повярвайте ми. Най-опасното място на света, на което можеш да се окажеш, е между говорителя на ФБР и телевизионната камера. Те изкарват местните некомпетентни и некадърни. Федералните не могат да направят нищо, за което вече да не сме помислили.

Кери поклати глава.

— Имаме нужда от някого, който да анализира видеозаписа. Може да открият къде е направен или да видят в него нещо, което ние не забелязваме.

Роб бе изненадан от решителността на шерифа и покрусен от внезапния обрат, който бяха взели нещата. Сингър беше сигурен, че Кери ще се съобрази с него.

— Какво значение има къде е направен записът? — попита лейтенантът. — Важното е какво казва. Той признава, шерифе. Имаме обвиняем. Сега трябва да се съсредоточим върху откриването на Бойд и на мястото, където са труповете. От ФБР не могат да бъдат истински полезни тук. Вие познавате областта по-добре от тях.

Кери въздъхна колебливо:

— Не ми се струва нормално Бойд да запише признанието си на касета и на практика да ни предизвика да го намерим. Той не изглежда горд от това, което е извършил. Напротив, чувства се много зле и със сигурност изглежда така. Може би е трябвало да го направи, за да облекчи съвестта си, но защо просто не се предаде? Том не е закоравял престъпник, а един местен младеж, който е тръгнал по лош път.

— Шерифе…

Кери погледна Сингър.

— Така е. Доколкото си спомням, аз все още съм шерифът тук. На мен ми се струва разумно да се повикат експерти.

На външен човек, помисли си Нюкърк, можеше да му се стори, че Ед Кери е победил. Обаче лицето на лейтенанта беше спокойно, безстрастно. Сякаш той обмисляше от всички страни казаното от шерифа. Но Роб познаваше Сингър и знаеше, че той е най-опасен, когато изглежда спокоен.

— Добре — съгласи се лейтенантът с лека усмивка. — Вие сте шерифът. Ние сме тук, за да ви помогнем, а не да ви казваме какво да правите. Но, моля ви, разберете — щом от ФБР пристигнат, това вече няма да е вашето шоу. Те ще прегледат всичко. Как е водено разследването, как ръководите службата си, всичко. Ако не открият Бойд или труповете, ще кажат, че се дължи на това, че разследването е водено нескопосано през първите етапи. Ще дават ежечасно пресконференции, за да захранват медиите със сензации, и накрая вие ще излезете виновен. Не заслужавате това, шериф Кери. Не сте направили нищо нередно. Скъсахте се от работа, както и ние. Но в крайна сметка, каквото и да стане, ще има хора, избиратели, които ще си помислят, че сте чакали случаят да стигне до задънена улица, за да извикате тежката кавалерия. Нали казахте, че сте спечелили изборите с 51 процента? Колко избиратели ще наклонят везните в обратната посока? По-малко от сто, предполагам. Колко души ще си помислят, че сте се провалили, макар това да не е така? Не съм живял тук много години, но съм бил достатъчно дълго, за да знам, че гражданите не си падат по намесата на ФБР. Тук хората са независими. Защо да избират шериф, щом единственото, което ще направи, е да повика федералните агенти, когато не знае какво да предприеме по-нататък?

Кери слушаше мълчаливо, без да отмества очи от Сингър. Накрая извърна глава и погледна Гонзалес, който се бе облегнал на стола си със скръстени ръце, очевидно разочарован от него. После се обърна назад към Нюкърк, който каза:

— Направете това, което смятате за необходимо, шерифе.

— Дванадесет часа — заяви решително шерифът, като се изправи. — Разполагате с това време да изясните нещата. В Кор Дълейн има един човек с ловджийски кучета, с когото имаме договореност. Ще трябва да издадем нов бюлетин за издирването на Бойд и да обявим тревога „Амбър“, за да сме сигурни, че всички в страната ще го търсят. Ще обявим, че подозираме, че е въоръжен и опасен. Но ако до дванадесет часа не намерим Бойд или телата, ще се обадя на ФБР.

— Напълно справедливо — съгласи се лейтенантът.

Роб се втренчи в Сингър. Какво си мислеше той? Какво значение имаше един ден?

Шерифът излезе от стаята и затвори вратата, но веднага я отвори и надникна вътре.

— Ще помолите ли Суон да съобщи новината на майката?

— Да — отвърна лейтенантът. — Впрочем аз бих се въздържал от публично разгласяване на признанието. Поне до утре, ако може.

— Ще кажа на пресата само за тревогата „Амбър“ — съгласи се Кери. — Дотогава ще ни се наложи да видим още много статии за белите расисти, които са живели тук.

 

 

Сингър изчака, докато шерифът влезе в кабинета си в дъното на коридора, и чак тогава се обърна към Гонзалес и Нюкърк.

— Това означава, че разполагаме само с днешния ден, за да намерим децата.

— Ама че дивотия… — изруга Гонзо. — Може би видеозаписът беше лоша идея.

Лейтенантът поклати отрицателно глава.

— Не, не беше. Сега шерифът изобщо не се съмнява кой го е извършил. В крайна сметка това беше целта на видеокасетата.

— Какво ще стане, ако федералните агенти я прегледат? — попита Боби. — Какво ще стане, ако открият къде е заснета? Или ако забележат как Бойд поглежда към Гонзо, за да разбере дали е казал всичко както трябва? Стори ми се, че видях изгарянията от електрошока, когато той извърна глава.

В отговор Сингър го изгледа студено. Роб млъкна.

— Ние осигурихме признание на шерифа, Нюкърк. Дадохме му печеливш ход. Той ще помисли за това и ще осъзнае, че е по-добре да приключи със случая, отколкото да нищи…

— Ами ако не го направи? Изглеждаше доста решителен.

— Тогава ще се занимаваме с това — отвърна лейтенантът. — Ще бъдем една крачка пред него. Не е толкова трудно.

— Къде ли са тези шибани хлапета? — попита риторично Гонзалес, като погледна картата на окръга, закована с кабарчета на стената. — Може вече да са мъртви. Колко време може да преживеят две деца в тези гори, без някой да ги види?

Гласът на Сингър се сниши до шепот.

— Може някой да ги крие. Ако е така, трябва да открием кой е той.

— Ами ако вече са ги намерили? — попита Нюкърк.

— Ако се появят, ние сме в отлична позиция да се погрижим за това — отвърна лейтенантът. — Ще можем да се доберем до тях, преди да са гъкнали. Имаме човек при майка им, не помниш ли? Мислиш ли, че ще проговорят, ако знаят какво може да й се случи? Няма начин да останат достатъчно дълго извън нашия контрол, за да ни прецакат. Ала предпочитам да не ни се налага да поемаме по този път — добави той, сменяйки внезапно посоката на мисълта си. — Твърде е рискован. Един ден някой от тях ще проговори. Значи трябва да излезем и да ги намерим сега. Знаем, че са някъде там. Трябва да се справим с това още сега.

Гонзо се съгласи. Роб не каза нищо.

— Господа, погрижете се мобилните ви телефони да са заредени. След като се оправим с пакета, искам двамата да излезете на полето. Започнете оттам, където ги видяхме за последен път — от дома на Суон. Досега държах екипите на издирващите доброволци извън този район. Всички те са съсредоточили търсенето си край потока, където знаем, че децата не могат да бъдат. Така че тръгнете от имота на Суон. Вървете от къща на къща. Започнете да претърсвате сградите. Те може да се крият в някоя стара барака или изоставен обор.

Нюкърк изведнъж си спомни, че тази вечер трябваше да вземе децата си след тренировката им по баскетбол. Боже…

Сингър говореше по мобилния си телефон със Суон. Той махна на Гонзалес.

— Оскар може да се срещне с вас в дома си след четиридесет и пет минути. Дотогава ще успеете ли да доставите пакета?

Денис кимна утвърдително.

— По същия начин както преди ли?

— Да.

— Колко могат да изядат, за бога?

Лейтенантът се усмихна.

— Те могат много да ядат, Гонзо.

— Не е ли жестоко да ги храним с месо, пълно със стероиди? — изкиска се бившият сержант. — Свинското вече няма да е екологично.

— Почакай малко — каза Нюкърк, като направи крачка към него. — Какво криеш от мен?

— Господин Бойд ни напусна — отговори Сингър.

— В крайна сметка той не се оказа толкова корав — вметна Денис. — Умря от страх, или нещо такова. Тази сутрин го намерих мъртъв.

Роб замълча, осмисляйки чутото. Гонзалес разпери ръце, сякаш искаше да каже: „Какво да се прави?“.

— Беше твърде груб с него — рече Нюкърк.

Гонзо сви рамене.

— Каза, че ще го оставиш жив — обърна се Роб към лейтенанта.

— Ще се оправим с това — отвърна Сингър пренебрежително. После добави: — Иди да заместиш Суон в къщата на майката, докато него го няма. Не й позволявай да вдига телефона или да говори с някого, без да си проверил кой е. Всъщност просто я дръж настрана от всички. Оскар ще се върне бързо да те смени.

Нюкърк кимна покорно. Също като Гонзалес, той инстинктивно потупа по оръжието под якето си и по мобилния телефон в джоба на ризата си. Изпита желание да закачи полицейската палка на служебния си колан, но разбира се, вече не притежаваше такава.

— И още нещо, Суон — рече Сингър по телефона. — Кажи й, че Том Бойд е признал. Това сигурно ще я задържи затворена в стаята й за известно време.

Лейтенантът пъхна телефона в джоба си. После внезапно попита:

— Нюкърк, с нас ли си?

— Какво искаш да кажеш?

— Не си се разколебал, нали?

— Не. Просто имах да свърша някои неща тази вечер.

Денис изсумтя презрително.

— Това е по-важно, не мислиш ли? — попита Сингър, като пресече стаята и прегърна Роб през рамо. Независимо от жеста, Нюкърк усети как пръстите му болезнено се впиха във врата му. — Ще се измъкнем от това, Боби. После всичко ще бъде както преди, ще можем да забравим и да продължим напред.

— Добре.

— Повярвай ми — добави лейтенантът. — Всичко е под контрол. — Нюкърк почувства, че пръстите му отпуснаха хватката си, и си отдъхна. Сингър разроши косата му и събори шапката му. — Дръж телефона си включен — добави той.

Внезапно Роб се сети за нещо, което беше забравил да каже на лейтенанта.

— Тази сутрин в ресторанта отново видях онзи Барни Файф^[1], бившия полицай от Аркадия.

— Виляторо ли?

— Той седеше там и наблюдаваше всичко. Това копеле ме изнервя, лейтенант. Около него се мъти нещо.

— Направих проучване… — тихо заяви Сингър. — Той може да се окаже проблем.

Гонзалес се изкиска.

— Добре. Още неприятности. Ударите не спират да се сипят.

 

 

Нюкърк се добра до тоалетната, преди да повърне. Докато триеше лицето си с мокра книжна салфетка, той погледна в огледалото и видя чистача — същия, който предната вечер неволно бе блъснал вратата, докато бършеше с парцала.

— Какво гледаш бе? — сопна се Боби.

— Нищо — отвърна чистачът. — Предполагам, че трябва да почистя това.

— Сигурно… — Нюкърк излезе, бършейки уста с ръкава си.