Ч. Дж. Бокс
Синята зона (20)

Неделя, 07:05 часа

Когато слънцето се показа над планините, Виляторо бе в своята малка кола и се движеше на запад по двулентовата щатска магистрала, като се опитваше да се ориентира къде се намира. Гърбът му беше схванат от спането на старото легло, а стомахът му къркореше от глад. Беше се събудил още в пет часа, бе прекарал един час в пиене на безвкусно слабо кафе от кафемашината на мотелската си стая, като бе изгълтал цяла каничка, гледайки от леглото си предаванията за фитнес.

Той мина покрай брега на езерото, потънал в сянка и мъгла, и излезе на една права отсечка и стар мост, пресичащ тясната част над водата. Тъмни, обрасли с гори планини се издигаха стръмно от лявата му страна. Пътят бе обграден от гъсти храсти и избуяла до коляно трева, обсипана с роса. Щом слънчевите лъчи заструиха над върховете, капчиците сякаш пламнаха, образувайки килим от искри. Въздухът бе изпълнен с аромат на бор.

Придоби по-добра представа за района, като се отдалечи от градчето Кутни Бей. Областта се намираше в преходен период, новите заселници налагаха своята култура над местната. Някои от по-старите и по-малки къщи се издигаха близо до пътя. Моравите на много от тях бяха украсени с големи похабени остриета от циркуляр с изрисувани върху тях алпийски сцени. Имаше нещо живописно, но уморено в по-старите къщи, несъмнено обитавани от потомците на някогашни семейства, работили в предишната развита промишленост — дърводобива и въгледобива. Тези домове имаха миниатюрни морави, ниски бели огради и излъчваха чувство на смирение — съзнателно усилие от страна на собствениците да не се изтъкват.

Сетне идваха огромните нови къщи от стъкло и дърво с широки дворове, с лъскави джипове, паркирани на кръговата алея за коли, с атрактивни табели на фасадата, носещи имена като ранчо „Патешки поток“, имение „Еленов рог“, „Смърчов дом“. Навсякъде се виждаха табели с надпис: „Продава се парцел за строеж“. Напълно ново селище се оформяше около скелета на старото. Бяха построени голф игрища. Живописни магазинчета и еспресо барове се помещаваха в старите сгради, на чиито порти още стояха избледнели табели с надписи: „Смесен магазин“, „Рибарски принадлежности“.

Като видя границата с щата Монтана, той зави и пое обратно. Трафикът на пътя вече бе по-интензивен и по тротоарите се виждаха повече хора. По реповете се доставяха вестници, пред закусвалните бяха паркирани пикапи, чиито шофьори допушваха цигарите си, преди да влязат. В пълна противоположност на тях слаби, загорели от слънцето жени на неопределена възраст, някои от които водеха кучета на каишка, тичаха по брега на езерото в прилепнали пъстри екипи, а от ушите им висяха кабели на слушалки за айпод.

Като влезе отново в града, Виляторо погледна часовника си. Все още беше прекалено рано за Селесте да е отишла в службата, ако беше получила съобщението му от предната вечер, затова още не можеше да се надява на някаква информация за Нюкърк. Той стигна до центъра и спря на празното място зад очукан пикап, паркиран срещу старомодно ресторантче, наречено „Пенхендъл“.

Като изключи двигателя и посегна да издърпа ключа, Едуардо погледна през предното стъкло и ахна. На два метра от колата масивна кръгла меча глава гледаше право в него.

Отне му минута, преди да осъзнае какво вижда и да успокои разтуптяното си сърце. Беше мечка, разбира се, лежаща в каросерията на паркирания пред него пикап. Въпреки отворените очи и сивия език, който висеше от устата, звярът бе мъртъв, а главата му се подаваше над задния капак на камионетката. Предните лапи на мечката бяха поставени от двете страни на главата, което създаваше илюзията, че животното се опитва да слезе.

Щом дишането му се нормализира, Виляторо отвори вратата и слезе от колата, без да откъсва очи от муцуната. Чак сега видя, че от долната част на задния капак на пикапа тече струя кафеникава кръв и образува локва в канавката.

— Пролетен лов на мечки — каза някой зад него и той стреснато подскочи, затръшвайки вратата на колата. Веднага се засрами от реакцията си. — Извинете — каза непознатият. — Не исках да ви плаша.

Беше зрял мъж в края на петдесетте или в началото на шейсетте години, слаб, със зацапана каубойска шапка и светло дънково яке. Едната му ръка бе превързана. Едуардо веднага го позна — беше фермерът, който се бе срещнал преди него с Джим Хърн в банката. Обаче не си спомняше предния ден да носеше превръзка. Тогава не ги бяха запознали и Виляторо не беше сигурен, че мъжът го е познал. „Какво беше името върху папката, която Хърн премести настрана? Ролинс?“

— Вече съм добре — рече Едуардо. — Просто погледнах и изведнъж тази мечка…

— Знам — кимна мъжът. — Иска ми се да не правят това, но то е нещо като традиция тук. Когато някой ловец убие мечка, длъжен е да я докара в града и да почерпи всички в заведението.

Виляторо кимна към бар „Пенхендъл“ от другата страна на улицата.

— Това място става ли човек да закуси?

— Да, става. Е, не е толкова добро, колкото беше, обаче все още е от местата, където кореняците като мен обичат да се събират сутрин.

— Тукашните ходят ли на църква в неделя?

След кратко мълчание фермерът отвърна:

— Да, ходят. Обикновено и аз съм там, но не и днес.

— Просто се питах. Изглежда като градче на вярващи хора. И аз живеех в такова селище.

Фермерът го изгледа с леко подозрение.

Едуардо отново се обърна към мечката.

— Местните ядат ли месото им?

Мъжът сви рамене.

— Някои правят наденици от него. На вкус прилича на свинското. Аз самият никога не съм го харесвал особено.

Виляторо потръпна. Искаше му се поне очите на мечката да бяха затворени. Дразнеше го и фактът, че езикът е изплезен. „Ако някога ме открият мъртъв — помисли си той, — надявам се езикът ми да не стърчи така, надебелял и грозен…“

— Е, благодаря — каза Едуардо и пресече улицата, насочвайки се към ресторантчето. Преди да влезе, той пусна две монети от двадесет и пет цента в автомата за вестници и си взе последния брой на „Кутни Бей Кроникъл“. Поглеждайки назад, забеляза, че мъжът с каубойската шапка все още стои от другата страна на улицата и разглежда мечката. Виляторо плъзна очи по камионетката му и видя надписа на вратата — „Ранчо Ролинс“.

„Точно така — рече си той. — Ролинс.“

 

 

Беше време, когато голямата кръгла маса в ъгъла на „Пенхендъл“ повечето сутрини бе запазена за фермерите. Джес за първи бе седнал там като момче заедно с баща си. Все още си спомняше възторга, който изпита, когато той му махна да слезе от стола край бара, където се бе настанил, и освободи място за сина си на полукръглата, тапицирана с винил пейка. Това бе нещо като покана да седне редом с възрастните и всички мъже го знаеха, затова замърмориха добродушно, докато се отместваха вляво, за да му направят място. Те се пошегуваха с него заради горещия шоколад, който си донесе, и предложиха да напълнят чашата му със силно кафе. Джес им позволи. Беше достатъчно умен, за да седи мълчаливо и да слуша. Разговаряха за цените на говедата, вредните плевели, хищниците, за политика и за купувачите на едър рогат добитък. Но това бе преди много години…

Колко различно бе, когато Ролинс повтори жеста към собствения си син. Джес-младши отказа да дойде, примижавайки отегчено, и обърна гръб на масата. Всички останали фермери в сепарето видяха какво се случи и се загледаха в чашите си с кафе, сякаш те внезапно им се сториха много интересни. Джес се почувства унижен. Това бе първото от още много унижения, които щеше да понесе заради сина си.

Сега масата бе заета от голямо семейство гости на града, които очевидно планираха да прекарат деня в туризъм, съдейки по модерните им спортни обувки и облекло.

Ролинс се настани на един стол до бара и сложи шапката си на плота. До него група мъже говореха високо, наобиколили млад човек с брада, който имаше кръв по ризата. Той беше ловецът на мечки.

— Какво да ви поръчам? — попита ловецът, след като изтри бирената пяна от мустаците си.

— Едно кафе ще е достатъчно — отговори Джес.

— Нещо по-силно? Имам убита мечка отвън.

— Видях я — каза Ролинс. — Поздравления, но кафето ми стига.

Добави наум: „Преди малко приготвих закуска и ядох с две изчезнали деца“.

 

 

Виляторо слушаше размяната на реплики от едно сепаре, докато чакаше кафето си. В Ролинс имаше нещо, което го караше да му се възхищава. Фермерът излъчваше сдържано достойнство, нещо стабилно и старомодно. Искаше му се да се запознае с него, но мъртвата мечка го бе разтърсила до дъното на душата му. Щеше да го направи след закуската.

Бившият детектив си даде поръчката и разгърна вестника. В днешния брой преобладаваха материалите за изчезналите деца на семейство Тейлър. Снимките им — същите, които бе видял в банката и на листовки в шерифството, бяха отпечатани на първа страница. Фотографията на жената, която бе забелязал да сграбчва Ролинс за ръката — тя беше представена като пощальонката Фиона Притцел — бе поставена под заглавието „Последната, видяла децата“. Той прочете част от интервюто. Притцел казваше, че е имала чувството, че нещо не е наред, когато свалила от колата си братчето и сестричката, за да отидат за риба. „Трябваше да се доверя на интуицията си и просто да откарам тези деца у дома, при майка им“, добавяше тя. Обвиняваше се, а сетне сама се опровергаваше: „Но аз просто разбрах, че е невъзможно тези деца да са тръгнали ей така, без разрешението и одобрението на майка си“.

„Горката майка — помисли си Едуардо, като поклати глава. — Само това й липсва, да я корят.“ Той потърси във вестника снимка на Моника Тейлър и намери една на следващата страница. Тя бе привлекателна жена, но бе отказала да даде интервю за „Кроникъл“. Вместо това някакъв доброволец, Оскар Суон, който се бе представил за неин говорител, заявяваше, че тя взема успокоителни и е твърде притеснена, за да направи изявление.

Името Суон му се стори познато. Виляторо почувства, че се задъхва. Възможно ли бе двама от тях да са тук? Беше ли просто съвпадение? Не вярваше в това.

Той подчерта името във вестника, преди да продължи да чете. Шериф Ед Кери бе цитиран надълго и нашироко. Беше същото интервю, което Едуардо чу предната вечер по новините от Спокан. Кери на няколко пъти споменаваше своя разследващ екип.

 

 

Когато бе запитан за подробности за така наречения „Идеален екип“, за който се говореше, че е съставен от пенсионирани полицейски служители от Лосанджелиското полицейско управление, Кери отговори: „Доброволците безкористно отдават своето време и опит за разрешаването на случая. Аз и жителите на окръга ще им бъдем вечно задължени“. Но шерифът отказа да разкрие имената на доброволните следователи. Заяви само, че ги ръководи бивш старши полицай, който е участвал в десетки широкомащабни разследвания.

 

 

Джес четеше същата статия, след като нарочно бе скрил снимката на Фиона Притцел с чашата си с кафе.

Суон се представяше като говорител на Моника Тейлър… Какво, по дяволите, означаваше това? Докато размишляваше върху този факт, кафето му се стори студено и горчиво. Ако Ани и Уилям му казваха истината, Суон бе спечелил благоразположението на майка им, за да може да отклони или да попречи на всеки техен контакт с нея. Той щеше да бъде там, ако някой от тях се обадеше, и вероятно щеше да вдигне телефона.

„Мили боже!“ — помисли си Ролинс.

На телевизора в ъгъла се появиха вече познатите снимки на Ани и Уилям Тейлър, а след това и топографска карта на щата Айдахо. В помещението настъпи тишина, тъй като всички се обърнаха към екрана. Репортер, който предаваше на живо, проследи картата — той стоеше насред главната улица на Кутни Бей, като държеше микрофон и гледаше право в камерата. Над рамото му се виждаше табелата на ресторанта.

— Този кучи син е застанал точно отпред — възкликна ловецът на мечки. — Ако изляза през главния вход, момчета, ще ме видите по „Фокс Нюз“.

— Вече достатъчно сме те гледали — подхвърли един от компанията му.

Джес трябваше да вземе важно решение. Лицата на Ани и Уилям, излъчвани по националните новини, го пришпорваха да го направи. Или вярваше на малките, или не. И в двата случая той ги укриваше, като не казваше на никого, докато цялата нация се тревожеше за тях и ги търсеше. Тайно ги подслони в дома си, а с това вече беше прекрачил чертата…

Вината му ставаше по-голяма с всяка изминала минута, в която пазеше мълчание. Обаче трябваше да научи повече за ситуацията. Ролинс винаги бе мислил за себе си. По дяволите, всички тук го правеха. Кой би могъл да го вини, че изчаква и изучава нещата, за да е сигурен, че постъпва правилно?

Добре, сега светът бе различен. Работещите двадесет и четири часа новинарски канали казваха на всички какво да мислят, за какво трябва да се тревожат. А изчезването на две деца беше голяма новина… Неизбежно скоро щяха да ги открият. Само се надяваше, че ще успее да отдели лъжата от истината, преди това да се случи.

Да съобщи за Ани и Уилям, бе най-лесното нещо, което можеше да направи. Или просто да ги върне… но на кого? Нали при родната им майка стоеше загадъчният Суон…

 

 

— Здравейте, шерифе — поздрави сервитьорката зад бара. — Какво да бъде?

Като всички останали посетители Виляторо видя как Кери влиза в ресторанта, отива уморено до бара и сяда на един от столовете. Както бе направил фермерът до него, шерифът свали шапката си и я постави на плота. Даже ловецът на мечки и подпийналите му приятели бяха спрели да говорят.

— Предполагам, че трябва да хапна, макар че въобще не съм гладен — обърна се Кери към сервитьорката. — За по-лесно ми приготви едни яйца с шунка, кафе, препечена филийка и бял хляб.

Сервитьорката записа поръчката и я занесе в кухнята.

Шерифът седеше с отпуснати рамене, униформената му риза бе смачкана, лицето — брадясало. Очите му бяха хлътнали, с тъмни кръгове под тях. Той държеше чашата си с две ръце и предпазливо отпиваше от кафето.

— Някакви новини, шерифе? — попита ловецът на мечки от края на бара.

Кери въздъхна:

— Не. — После, сякаш осъзнал колко безнадеждно бе прозвучало това, добави: — Обаче работим по въпроса.

Джес се помъчи гласът му да звучи спокойно. Той тихо попита:

— Как стои работата с доброволците? Наистина ли са бивши ченгета?

Шерифът го изгледа хладно, сякаш се опитваше да определи дали е негов поддръжник, или е от 49-те процента на гласувалите против него.

— А вие сте…

— Джес Ролинс.

— Точно така — каза шерифът, преструвайки се, че си спомня.

— Имам ферма северно от града, недалече от Санд Крийк.

— Точно така. Не е много далече от мястото, където изчезнаха децата на Моника Тейлър.

— На повече от шестнадесет километра е — отвърна Ролинс, като в гласа му се прокрадна отбранителна нотка.

Шерифът я долови и се смути.

— Нямах предвид това… Не намеквах нищо подобно.

Джес пренебрегна думите му.

— Та какви са вашите доброволци?

Кери бе благодарен, че сменят темата.

— Да, всичките са бивши ченгета. Пенсионери от ЛАПУ, но не са толкова стари.

— Колко са на брой?

— Четирима работят директно с мен. Но още няколко десетки са в издирващите екипи.

Ролинс кимна разбиращо. Както я бе помолил, Ани ги бе нарисувала на лист върху кухненската маса. Сгънатата рисунка беше в джоба му. Изображенията бяха доста елементарни: слаб мъж с бяла коса и сини очи; друг, носещ бейзболна шапка; а третият бе по-едър, по-мургав и с черни мустаци. Бяха трима, а не четирима. После Джес си спомни за Суон.

— Те познавали ли са се преди това? — поинтересува се той.

— Така мисля — отговори Кери. — Държат се доста свойски. Във всеки случай са напълно наясно кой е лидерът сред тях.

— А кой е той?

— Казва се Сингър. Бил е лейтенант, доколкото разбрах.

— А този Суон? — попита Ролинс, като почука с пръст вестника, мъчейки се да скрие трепета в гласа си. — Пише, че е говорител на Моника Тейлър. Как така?

„Шерифът като че ли застана нащрек“, помисли си Джес. Може би му задаваше твърде много въпроси.

— Познавате ли го? — поинтересува се Кери.

— Чувал съм името му — отвърна честно Ролинс.

— Ами, очевидно е приятел на майката. Сам пожела да стои при нея, в случай че някой се обади. Но при тази разгласа в пресата, вероятно прекарва повечето време да държи репортерите далече от нея. Аз наистина не мога да отделя човек за това.

Джес кимна разбиращо.

— Въпросът ми може да ви прозвучи малко странно, но това ли е единственото престъпление, по което работите в момента? Чух безумния слух за някакво убийство в окръга.

Шерифът вдигна изненадано вежди и го погледна по съвсем друг начин, сякаш казваше: „Този старец е луд“.

Той отговори тихо, както бе направил Ролинс, задавайки въпроса си:

— Къде, по дяволите, сте чули това?

— Знаете как говорят хората.

— И къде би трябвало да е извършено това убийство?

— Край потока.

Кери поклати отрицателно глава. Вената на слепоочието му бе изпъкнала и бясно пулсираше.

— Иска ми се да се придържат към реалния живот, дяволите да ги вземат.

— Значи няма друго голямо престъпление в района?

Кери се пресегна и почука с пръст по вестника, както бе направил Джес. Очите му бяха едновременно гневни и умоляващи.

— Това не е ли достатъчно?

Сервитьорката излезе от кухнята със закуската за шерифа и отнесе празните чаши от кафето им.

— Бихте ли ме извинили — каза Кери, като се обърна към чинията си и започна да топи жълтъка на яйцата със залци от препечената си филийка.

Джес се облегна назад. Той не забеляза мъжа, който влезе в ресторанта и тръгна право към шерифа.

Обаче Виляторо го видя. Това беше Нюкърк. Той приближи до Кери и го прегърна през рамо, така че да му каже нещо лично.

Ролинс гледаше настрана, но слушаше внимателно. Мъжът прошепна нещо за видеокасета. Той носеше бейзболна шапка.

— Как се добрахме до нея? — попита шерифът и залъкът хляб увисна пред устата му.

— Някой я е подхвърлил тази сутрин. Намерихме я в пазарска торбичка близо до входа на участъка. Не са видели кой я е оставил.

— Изгледахте ли я?

Нюкърк тържествено кимна.

— Това е нещо, което трябва да видите, шерифе.

— Имам ли време да довърша закуската си?

— Не, не мисля.

Кери извика на сервитьорката да сложи в кутия храната му.

— Кой е сниман на нея? Децата заснети ли са?

Преди да отговори, Нюкърк бързо огледа помещението. Той сякаш изведнъж се развълнува и Джес проследи погледа му. Нюкърк гледаше към мургавия мъж, който закусваше в сепарето. Същият, който преди малко се бе стреснал от мечката на отсрещната страна на улицата…

 

 

След като Нюкърк забързано изведе шерифа от ресторанта, Ролинс извади рисунката от джоба си. Той беше на нея — мъжът с бейзболната шапка. Джес се замисли за миг, сетне остави два долара и стана от стола си. Нахлупи шапката си и се отправи към вратата, когато мъжът от сепарето го спря.

— Одеве не ви се представих. Приятно ми е, името ми е Едуардо Виляторо.

— Джес Ролинс.

— Може ли да ви черпя едно кафе? — попита Виляторо, посочвайки към празното място в сепарето.

— Благодаря, не си падам много по кафето.

— А може ли да ви попитам нещо?

— Питайте…

— Дочух разговора ви с шерифа. Той спомена името на някакъв мъж, с когото работи, бивш лейтенант. Може ли да повторите името на този човек?

— Каза, че се наричал Сингър.

Едуардо присви очи. Сингър. Сега вече бяха трима.

— Познавате ли го?

— Да. Името със сигурност ми е познато.

Джес се опита да разгадае изражението на Виляторо, питайки се какво ли бе имал предвид…

— Мисля, че все пак ще пия едно кафе — каза той.