Емил Зола
Труд (9)

IV

Оттогава Люк, строителят, основателят на града, се съвзе, искаше, действуваше; хората и камъните се надигаха, като чуеха гласа му. Този апостол пое радостно мисията си с всички сили. Беше много весел. Водеше борбата на Крешри срещу „Бездната“ с тържествуващо ликуване, като печелеше малко по малко хората и нещата благодарение на жаждата си за любов и щастие, които излъчваше около себе си. Основаният от него град трябваше да му върне Жозин. Заедно с Жозин щяха да бъдат спасени клетниците по цялата земя. Той вярваше в това и работеше за любовта, уверен, че ще победи.

Веднъж в един ясен ден със синьо небе той попадна на една сцена, която го развесели още повече и изпълни сърцето му с нежност и надежда. Като обикаляше района на завода в желанието си да надникне навсякъде, той с изненада чу нежни гласове, свежи изблици на смях, идващи от един край на имението откъм подножието на Монбльозите, оттам, където една стена разделяше земите на Крешри от земите на „Бездната“. И когато се приближи предпазливо, защото искаше да гледа, без да го видят, той откри едно прекрасно зрелище — една група деца играеха свободно на слънцето, отдали се едно на друго с цялата си братска невинност.

От тази страна на стената беше Нане, който всеки ден идваше при другарите си в Крешри; с него бяха Люсиен и Антоанет Бонер, които навярно бе подмамил и увлякъл в някакъв страшен лов на гущери. И трите деца с вирнати нослета се смееха и крещяха, а едновременно с тях от другата страна на стената други деца, които не се виждаха, също така се смееха и крещяха. Не беше трудно да се разбере, че в дома на Низ Делаво са били на гости нейните малки приятели, които сега, пуснати в градината, бяха дотичали на виковете на другата група: децата от двете страни изгаряха от желание да се видят, да се съберат, за да си поиграят весело заедно. Но най-лошото бе, че бяха зазидали вратата, след като оттатък се бяха уморили да се карат напразно, без да могат да попречат на децата да общуват като съседи. У Делаво наказваха при нарушаване на изричната заповед да не се отива дори до края на градината. В Крешри се мъчеха да накарат децата да разберат, че могат да предизвикат неприятност, някакво оплакване, а може би и процес. Но те преминаваха оттатък като невинни хлапаци, които не можеха да устоят на невидимите сили на бъдещето; те упорито се стремяха да се събират, да се смесват, да се побратимяват, чужди на злобата и борбите между класите.

Пискливите чисти, кристални гласове продължаваха да звънтят като песен на чучулига:

— Ти ли си, Низ? Добър ден, Низ!

— Добър ден, Нане! Сам ли си, Нане!

— О, не, не! С Люсиен и Антоанет! А ти, Низ, сама ли си?

— О, не, не! С мене са Луиз и Пол!… Здравей, здравей, Нане!

— Здравей, Низ!

И при всеки поздрав, повтарян безброй пъти, избухваха смехове и пак смехове, толкова смешно им изглеждаше, че разговарят така, без да се виждат, сякаш гласовете им падаха от небето.

— Я слушай, Низ, още ли си тук?

— Ами да, Нане, още съм тук!

— Низ, Низ, слушай, няма ли да дойдеш?

— Ах, Нане, Нане! Как да дойда, като са запушили вратата?

— Прескочи, прескочи Низ, моя малка Низ!

— Нане, мой малък Нане, прескочи, прескочи!

И изведнъж, силно развълнувани, шестте деца започнаха да повтарят: „Прескочи, прескочи!“, като танцуваха пред стената, сякаш ако скачаха все по-силно и по-силно, щяха да скочат толкова високо, че да се видят и да съберат заедно. Те се въртяха, танцуваха, правеха поклони на тази неумолима стена; с могъщото детско въображение, което премахва препятствията, те си ръкомахаха едни на други пред стената.

После като флейта прозвуча гласът на Нане:

— Низ, не знаеш ли как?

— Не, Нане! Не зная.

— Слушай тогава! Аз ще се кача на стената, Низ, и ще те дърпам за раменете, за да те прехвърля тук.

— Така, така, Нане! Изкачи се, мой малък Нане!

Катерейки се с ръце и крака ловко като котка, Нане веднага се намери горе на стената, която възседна като кон. Той изглеждаше много смешен с валчестата си глава с големи сини очи и разчорлена руса коса. Беше вече навършил четиринадесет години, но беше дребен, здрав, усмихнат и решителен.

— Люсиен, Антоанет, вие двамата наблюдавайте да не дойде някой!

И като се наведе в градината на Делаво, много горд, че е овладял положението и че може да гледа и на двете страни, той извика:

— Качвай се, Низ, за да те хвана!

— А, не! Няма да бъда аз първа, Нане. Аз ще вардя от тази страна.

— Тогава кой, Низ?

— Чакай, Нане, внимавай. Пол ще се изкачи. Тук има една решетка. Той ще опита дали не ще се счупи.

Настъпи мълчание. Чуваше се само пукането на старо дърво, примесено със заглушен смях. И Люк се питаше дали не трябва да се появи, за да възстанови реда, като накара двете групи да отлетят като врабчета, изгонени от хамбар. Колко много пъти самият той се бе карал на тия деца от страх, че непозволените им игри ще станат причина за някаква досадна неприятност. Но толкова очарователни бяха тези смели деца, които се радваха, че се срещат въпреки всичко, въпреки препятствията! За миг той се въздържа.

Разнесе се победен вик; главата на Пол се появи над стената, видя се как Нане го издърпва, прехвърля го на другата страна и го пуска да падне в ръцете на Люсиен и Антоанет. Пол, макар че и той беше навършил четиринадесет години, не беше тежък, а слаб и нежен — едно хубаво русо момче, много добро, много приятно, с живи, интелигентни очи. Веднага, още щом падна в ръцете на Антоанет, той я целуна, защото добре я познаваше и обичаше да се среща с нея, тъй като тя беше едро, красиво и много грациозно момиче за своите дванадесет години.

— Готово, Низ! Единият мина! Кой е следващият?

Но гласът на Низ прозвуча тревожно, заглушено:

— Шт! Шт, Нане! Нещо мърда там до кокошарника. Легни върху стената, бързо, бързо!

После, когато опасността мина:

— Нане, внимавай! Редът е на Луиз, аз ще избутам Луиз!

И наистина този път се появи главата на Луиз, една глава на козичка с черни, малко полегати коси очи, с тънко после, остра брадичка, една изразителна и смешно весела главичка. Едва единадесетгодишна, Луиз беше вече една малка, волева и свободна женичка, която тревожеше родителите си, добрите Мазелови, изумени, че техният невъзмутим егоизъм е могъл да роди такава буйна дивачка. Тя дори не дочака Нане да я прехвърли, сама скочи, увисна на врата на Люсиен, момчето, което обожаваше, най-голямото от всички, едро и здраво като мъж, макар че беше на петнадесет години, което много сръчно и много изобретателно й изработваше прекрасни играчки.

— Станаха двама, Низ! Само ти остана, качвай се бързо! Още ли мърда нещо там при кладенеца?

Изпращя дърво, навярно част от дървената скара се счупи.

— Олеле, Нане, не мога! Луиз е ударила с крака и счупила решетката.

— Чакай, няма нищо, дай ми ръцете си, Низ, аз ще те изтегля.

— Не, не! Не мога! Нали виждаш, напразно се надигам, много съм малка!

— Аз нали ти казвам, Низ, че ще те издърпам… Още, още! Аз ще се наведа, а ти ще се надигнеш. Хоп! Нали виждаш, че те дърпам!

Той беше легнал по корем върху стената и като по чудо пазеше равновесие; и със силно напрягане повдигна Низ до себе си и я сложи да възседне стената. Русата й къдрава главичка беше още по-разчорлена отколкото обикновено, розовите й устни и хубавите й сини очи бяха все така засмени. Тя и нейният приятел Нане бяха двойка, подхождаха си по светлия златист цвят на косата, по еднаквото руно, развято от вятъра.

За миг те останаха така победоносно яхнали стената, с лице един към друг, възхитени, че са толкова нависоко.

— О, този Нане, колко е силен, успя да ме издърпа, ей!

— Защото ти много се протегна, Низ… Аз съм вече на четиринадесет години, нали знаеш.

— А пък аз, Нане, съм на единадесет… Ха, кажи де? Като че ли сме на кон, на един много висок кон от камък.

— Слушай, Низ, искаш ли да се изправя?

— О, съвсем прав! Ще се изправя и аз с тебе, Нане!

Но отново нещо мръдна в градината, този път откъм кухнята; и разтревожени, те се хванаха през кръста и се търкаляха прегърнати, като се притискаха с всички сили един към друг. Можеха да се убият, но се смееха като луди, и когато паднаха на земята, очаровани от премятането, продължиха да си играят и да се смеят още по-силно, без да чувствуват някаква болка. Пол и Антоанет, Люсиен и Луиз вече си играеха, като тичаха лудешки между храстите и срутените скали, които създаваха прекрасни кътчета тук в подножието на Монбльозите.

Люк намери, че е много късно да се намесва, и реши да си отиде незабелязано, без да вдига шум. Щом не бяха го видели, нямаше да знаят, че си е затворил очите. Ах, тия скъпи деца, нека се отдават на пламъка на младостта си, като се събират така под свободното небе въпреки забраните! Те бяха цъфтежът на живота, който много добре знаеше за какви бъдещи жътви цъфти така в тях. Те носеха може би помирението на класите, утрешния ден на справедливостта и мира. Това, което бащите не можеха, да направят, те ще го извършат, а техните деца ще направят още повече благодарение на непрекъснатия ход на еволюцията, която биеше във вените им. И Люк се криеше и се отдалечаваше, за да не ги разтревожи; той самият весело се смееше, като ги слушаше да се смеят, без да мислят, че ще им бъде трудно да се прехвърлят отново през стената. Никога досега той не се бе надявал на среща с толкова хубавото бъдеще, никога не бе чувствувал в себе си такава смелост за борба и победа.

Ожесточената и безпощадна борба между Крешри и „Бездната“ продължи дълги месеци. Люк, на когото за миг се стори, че е почувствувал първото сътресение, че е пред прага на разорението, положи всички усилия да се задържи прав. Той не се надяваше да спечели скоро почва, искаше само да не губи; за него беше добър успех, че нищо не се промени, че остана жив, въпреки че върху него се сипеха удари от всички страни. Но каква огромна работа и каква радост в мъжествения труд! Той непрекъснато проповядваше идеята на своето чудно дело. Беше едновременно навсякъде, въодушевяваше работниците в халетата на завода, затягаше братските връзки между възрастните и между малките в Обществения дом, бдеше за добрата организация на магазините. Винаги го срещаха по слънчевите булеварди на раждащия се Град, сред жените и децата; той обичаше да играе и да се смее като млад баща на този малък народ, който беше негов. Всичко никнеше, растеше, организираше се по негов жест, благодарение на неговия гений, на неговата способност на творец, от чийто отворени две ръце падаха семена навред, където минеше. Най-голямото чудо беше победата му над своите работници, сред които за известно време бе проникнал духът на раздора и бунта. Макар че винаги се различаваха в разбиранията си с Бонер, Люк успя да спечели дотолкова привързаността на този много смел и много добър човек, че той му стана най-верният и най-предан помощник, без когото делото сигурно не би могло да се осъществи. Освен това силата на любовта му оказа въздействие върху всички работници и те постепенно се бяха групирали и сплотили около неговата личност; те чувствуваха колко е сърдечен, колко им е близък като брат, как живее само за щастието на другите, уверен, че в това се състои личното му щастие. Жителите на Крешри се превръщаха в членове на едно голямо семейство, чиито връзки ставаха все по-тесни и всеки в края на краищата започваше да разбира, че работи за личното си щастие, когато работи за щастието на всички. В продължение на шест месеца нито един работник не напусна предприятието: наистина тия, които бяха напуснали, не се върнаха, обаче тия, които останаха, толкова много се привързаха, че отказваха да получават своята част от печалбите, за да може заводът да натрупа значителен и солиден резервен фонд.

В този критичен период само солидарността на всички сдружени членове, борещи се за общото дело, спаси Крешри, не позволи да рухне под отвратителния егоизъм и завистта на стария Боклер. Решителна помощ оказа и увеличеният резервен фонд, събран толкова предвидливо. Той позволи да се издържи в тежкото време, предотврати да се прибягва през кризите до гибелни заеми. Благодарение на него можаха на два пъти да купят нови машини, необходими поради изменения в производството, които много снижиха себестойността на продукцията. После се явиха няколко щастливи възможности — по това време имаше големи строежи на мостове, на железни конструкции, на железопътни линии, които поглъщаха значителни количества релси, железни греди и скели. Продължителният мир в Европа беше особено благоприятен за развитието на металургическата индустрия, произвеждаща за мирни и граждански цели. Никога дотогава благотворното желязо не беше вкарвано до такава степен в дома на хората. По този начин производството на Крешри се увеличи, но печалбите не бяха много големи, защото желанието на Люк беше да произвежда евтини изделия, като мислеше, че това е бъдещето. Той укрепваше завода чрез едно много мъдро ръководство, чрез непрекъснати икономии, тази резерва от налични пари в касата, които можеше да използува още при първа опасност; освен това предаността и себеотрицанието на сдружените работници, стигащи дотам, че се отказваха от дела си от печалбите, довършваха останалото и позволяваха да се дочака денят на победата без много страдания.

В „Бездната“ положението изглеждаше много цветущо, оборотът не бе намалял, реализираше се все още от скъпото производство на снаряди и оръдия, което предизвикваше голям шум с успеха си. Но това вече беше само привидно и от време на време Делаво започна да чувствува сериозни затруднения, които не споделяше с никого. С него наистина беше целият Боклер, цялото общество на буржоазията и застрашения капитализъм. Освен това той си оставаше убеден, че на негова страна са истината, властта и силата и че в края на краищата ще победи. Обаче едно тайно съмнение го потискаше, безпокоеше го суровият живот в Крешри, чийто провал той предсказваше всеки три месеца. Той не можеше да се бори срещу производството на железни и стоманени изделия за търговска цел, срещу тези релси, тези греди и тези скели, които съседният завод произвеждаше на ниска цена при отлични условия. За него оставаха само фините стомани по цена три-четири франка килограма, каквито фабрикуваха и две предприятия в съседния департамент. Те страшно много го конкурираха и той чувствуваше, че от трите завода единият е излишен, обаче въпросът бе да се разбере кои бяха тези два завода, които ще изядат третия. Изтощена в борбата с Крешри, „Бездната“ не беше ли предприятието, осъдено да загине? Това съмнение отсега нататък го измъчваше, макар че удвояваше усилията си и упорито вярваше в правото на тази религия, наречена наемен труд, която защищаваше. Но се тревожеше не само от конкуренцията и изхода от индустриалните борби, плашеше го най-вече фактът, че не можеше да се облегне на един резервен фонд, който да му дава възможност да устоява на непредвидени катастрофи. Ако настъпи криза, ако се прекрати работата, ако избухне стачка или просто настане лоша година, провалът ще бъде неминуем, защото заводът не ще има с какво да живее, докато чака подновяването на работата. Дори още сега при един спешен случай за изработката на едно ново съоръжение той трябваше да вземе назаем триста хиляди франка, лихвите на които вече тежаха върху годишния баланс. А какво би станало, ако се наложи да сключва нови и нови заеми до окончателното проваляне в пропастта на дълговете?

По това време Делаво се опита да вразуми Боажелен. Когато го беше убедил да му повери остатъците от своето богатство, той му беше обещал, че ако купи „Бездната“, ще му осигури големи доходи, които ще му позволят да продължи да води разкошен живот. Обаче, откакто срещаше затруднения, той искаше да го накара да бъде доста благоразумен, като съкрати за известно време разходите си, уверявайки го, че пак ще заживее така, дори още по-нашироко, щом положението стане благоприятно. Ако Боажелен се беше съгласил да харчи само половината от печалбите, щеше да може да учреди прословутия резервен фонд и „Бездната“ щеше да премине победоносно през лошите години. Но Боажелен се оказа неотстъпчив, искаше всичко, не желаеше да се откаже от нищо — нито от приемите си, нито от лова си — и водеше все по-разкошен живот. Дори между двамата братовчеди избухваха спорове. От момента, в който капиталът заплашваше, че няма вече да дава очакваните приходи, че робите на труда, работниците, не могат да поддържат повече разкошния живот на безделника, капиталистът започваше да обвинява директора на завода, че не изпълнява обещанията си, щом иска да подяжда рентите му. И Делаво, разгневен и отчаян от тази глупава жажда за наслада, все още не подозираше, че съпругата му Фернанд стои зад хубавеца братовчед, че тя именно е развратницата, хищницата, жената, за чиито капризи и безумия са прахосани всички пари. В Гердаш беше непрекъснат празник. Фернанд, опиянена от победите си, изпитваше такова прекрасно удовлетворение, че всяко прекъсване на нейните развлечения би й се сторило като провал. Тя насъскваше Боажелен, като му разказваше, че съпругът й не работи както трябва, не извлича максималното от завода; и според нея, за да бъде активизиран, трябва непрекъснато да му искат пари. Поведението на Делаво, този властен човек, който никога нищо не споделяше с жените, дори и със собствената си, макар че я обожаваше, беше убедило в края на краищата Фернанд, че предположенията й са верни. Ако тя иска да осъществи мечтата си — да се завърне в Париж със спечелени милиони, трябва постоянно да измъчва мъжа си и лакомо да поглъща всичко, за да се увеличава стократно всичко.

Една вечер обаче Делаво се отпусна пред Фернанд. Бяха се върнали от Гердаш след един лов, по време на който Фернанд, която много обичаше да препуска с кон, бе изчезнала заедно с Боажелен. След лова бе дадена голяма вечеря и едва след полунощ те се бяха прибрали с кола в „Бездната“. Младата жена, която изглеждаше съсипана от умора и преситена от шумните развлечения, с които изпълваше живота си, побърза да се съблече, показа за миг прекрасната си уморена плът и се изтегна под завивките; в същото време и съпругът й, без да бърза, бавно се събличаше, като се въртеше из стаята с гневен и загрижен вид.

— Я ми кажи — запита най-сетне той, — каза ли ти нещо Боажелен, когато двамата се отдалечихте?

Изненадана, Фернанд отвори очи.

— Нищо — отвърна тя, — поне нищо интересно… Какво искаш да ми каже?

— О! — подзе Делаво. — Защото преди това ние с него имахме един спор. Той пак ми поиска десет хиляди франка до края на месеца. Този път аз отказах решително, невъзможно е, това е безумие.

Тя вдигна глава, очите й пламнаха.

— Как така безумие?… Защо не му дадеш тия десет хиляди франка?

Именно тя бе накарала Боажелен да иска тия десет хиляди франка за покупката на един електрически автомобил, с който горещо желаеше да се разхожда с луда скорост.

— Ами защото — извика забравилият се Делаво — кози глупак ще разори завода с тия негови непрекъснати разходи. Ние ще фалираме, ако кой не промени начина си на живот. Толкова е глупаво да устройваш такива празненства, безумна е тая суета да прахосваш за хората!

Тя седна в леглото малко пребледняла; а той, увлечен в своята откровеност, добави с жалката наивност на заслепен съпруг:

— В Гердаш има само един благоразумен човек — нещастната Сюзан, единствената, която не се забавлява. Мъчно ти става, като я гледаш толкова тъжна. Днес я помолих да въздействува на съпруга си, а тя, сдържайки сълзите си, ми отговори, че не иска да се намесва абсолютно в нищо.

Това неуместно споменаване на законната съпруга, която с такова благородство и достойнство се жертвуваше в доброволното си уединение, напълно разгневи Фернанд. Но тя се развълнува най-вече от мисълта, че заводът, източникът на удоволствията й, може да изпадне в опасност. И запита:

— Защо казваш, че ще фалираме?… Смятах, че работите вървят много добре.

Тя го запита с такава страстна тревога, че Делаво от недоверие и от страх да не преувеличи опасенията, които криеше и от самия себе си, се въздържа да каже цялата истина, защото гневът на жена му можеше да го накара да й се довери напълно.

— Работите наистина вървят много добре. Само че биха вървели още по-добре, ако Боажелен не изпразваше касата за идиотското съществуване, което води. Казвам ти, че той е глупак с беден мозък на суетен красавец!

Успокоена, Фернанд отново с гъвкаво движение изтегна очарователното си, изящно и стройно тяло. Съпругът й беше едно просто същество, един грубиянин и скъперник, който се стреми да дава колкото се може по-малко от големите суми, натрупани в касата на завода; а неуместните шеги, грубите думи по адрес на Боажелен бяха непреки нападки срещу нея и тя се чувствуваше лично засегната.

— Скъпи мой — заключи сухо тя, — не всички са създадени да оскотяват, като се съсипват от труд по цял ден; а тези, които имат пари, имат право да ги използуват както си щат, да се радват на развлеченията на един изискан живот.

Делаво искаше да отговори рязко. После с големи усилия успя да се въздържи. Защо да се опитва да обуздае жена си? Той се стесняваше с нея като с дете, оставяше я да прави каквото си иска, без да й се сърди за грешки в поведението, които сурово осъждаше у другите. Дори не забелязваше безумния й живот, защото тя беше неговото безумие, скъпоценният камък, който беше поискал да държи в грубите си работнически ръце. Най-силно я обичаше и желаеше вечер, когато след тежките работни дни, прекарани сред лютивия дим и черния оглушителен труд в „Бездната“, я намираше в леглото очарователно изящна и опияняващо благоухаеща. Той продължаваше да й се възхищава и да я обожава, тя си оставаше неговия идол, в краката на който със суеверно себеотрицание бе сложил собственото си достойнство и здравия си разум, идол, в който дори не можеше да се усъмни.

Настъпила бе тишина; най-сетне и Делаво си легна, без да угаси малката електрическа лампа, поставена върху нощната масичка. За миг остана неподвижен с широко отворени очи. До себе си чувствувате топлината, упоителния аромат на това женско тяло, чиито голи ръце и гърди сред дантелите бяха нежни като коприна. Но Фернанд вече заспиваше, затворила очите на хубавото си лице, което, побледняло от голямата умора, беше още по-съблазнително на фона на разпуснатата й коса.

Съпругът се извърна, целуна една къдрица до ухото й. После, понеже жена му не помръдна, той помисли, че е сърдита, и се помъчи да бъде любезен, да покаже, че разбира от слабостите към разкоша.

— Боже мой! Ще му дам тия десет хиляди франка, щом толкова силно желае да има автомобил. Това, което казах преди малко, беше от предпазливост… Ловът беше много хубав днес.

Тя продължаваше да мълчи. През малката й леко отворена червена уста, която откриваше блестящи, здрави зъби, излизаше равномерно топъл дъх; в същото време гърдите, едва потрепвайки, повдигаха червените си пъпки, сякаш уморени от дълга любов. Тя спеше, съсипана, полугола, отхвърлила единия край на завивката, която закриваше опиянението от днешните развлечения.

— Фернанд, Фернанд! — повика тихо Делаво, като я докосна с нова целувка.

И когато се убеди, че е заспала, той се примири и се отказа.

— Тогава лека нощ, Фернанд!

Той угаси електрическата лампа и се изтегна по гръб. Но не можеше да заспи, очите му останаха широко отворени в мрака на стаята. И обзет от треска и безсъние до тази толкова топла и благоухаеща жена, отново започна да се безпокои от кризата, която преживяваше заводът. В това мъчително състояние на безсъние трудностите му се виждаха още по-големи, никога досега не бе гледал на бъдещето толкова трезво и толкова мрачно. Ясно виждаше причината за разорението — това безумие към развлеченията, тази глупава и болнава жажда да се изядат току-що спечелените пари. Положително бе, че някъде имаше пропаст, в която изтичаше богатството, някаква ужасна язва, която поглъщаше всичкото здраве и цялата печалба на труда. Делаво, който беше много откровен със себе си, поставяше на изпитание съзнанието си и не намираше нищо, в което можеше да се упрекне. Ставаше рано сутрин, последен напускаше халетата вечер, винаги беше бдителен и ръководеше многобройния персонал, сякаш командуваше полк. Освен това работеше упорито с всичките си забележителни способности, беше праволинеен в грубостта си, притежаваше рядка по своята методичност и логика сила, една вярност на боец, който е обещал да победи и който иска да победи или да загине. И ужасно страдаше, че въпреки героизма си чувствува как се плъзга към катастрофа, как всичко, което създаваше, бавно се руши всеки ден от някаква сила, която не знаеше откъде идва и не можеше да спре с енергията си. Навярно непрекъснатите разходи, това, което наричаше глупашки живот на Боажелен, тази ненаситна жажда за удоволствия беше язвата, която унищожаваше завода. Но кой караше Боажелен да оглупява така, откъде идваше безумието на този нещастен човек, когото не можеше да разбере с разсъдъка си той, Делаво, този благоразумен, скромен, въздържан, работлив човек, който мрази безделието и насладите, разрушаващи творческите сили на здравето?

И Делаво не подозираше, че разрушителката, отровителката живееше непрекъснато до него, че това е неговата обожавана Фернанд, тази толкова красива, толкова изящна и гъвкава жена, заспала до него, чието топло благоухание го опияняваше с любов. Докато в черните пушеци, сред изгарящите отблясъци на пещите той полагаше всичките си сили, за да измъква пари от измъчените работници, тя се разхождаше в светли тоалети под сенките на парка в Гердаш, хвърляше парите на вятъра, хрускаше с белите си зъби като бонбони тия стотици хиляди франка, които хиляда наемни работници изковаваха в кънтящия грохот на големите чукове. И дори тази нощ, докато той с отворени очи в мрака се измъчваше от мисълта как да посрещне предстоящите плащания и се питаше какви нови усилия трябва да положи, за да спечели и даде обещаните суми, тя спеше до него, тяло до тяло, отпочиваше от опиянението през деня, съсипана от сладострастие, толкова уморена от наслади, че от лекото дишане едва се повдигаше преситената й гръд. От време на време в него се пораждаше желание към тази жена, която му принадлежеше и която никак не познаваше. Тя беше гола с изнемощели крайници и толкова отпуснато тяло, че би могъл да я обладае, без може би тя да усети. После той мислено се върна отново към опасностите, които криеше индустриалната битка; за него Фернанд пак стана несъзнателно дете, чийто сън уважаваше така, както търпеше и прищевките й, без да прониква дълбоко в това божествено тяло, идола на вярата му. Най-сетне той заспа и сънува, че под „Бездната“ има порочни и сатанински сили, които прояждат почвата, за да потъне заводът напълно през някоя разкъсвана от светкавици бурна нощ.

През следващите дни Фернанд си спомни за опасностите, които съпругът й предвещаваше. Макар че си обясняваше това с неговата любов към трупането на пари и с омразата му към пищните развлечения, тя изтръпваше при мисълта за възможно разорение. Какво ще стане с нея, ако Боажелен бъде разорен? Това щеше да бъде не само краят на този прекрасен живот, за който винаги бе мечтала, краят на възнаграждението за някогашната мизерия, когато ходеше с продънени ботинки и беше зависима от грубите прищевки на мъжете; това щеше да бъде и завръщане в Париж като победени от съдбата, квартира за хиляда франка в покрайнината на някой отдалечен от центъра квартал, малка служба за Делаво, който ще живурка, а тя отново ще изпадне в простащината и низостта на домашната работа. Не, не! Не беше съгласна, нямаше да остави да изтръгнат от ръцете й златната плячка, ще защищава своята победа с цялата си плът, с всичките сили на алчното си същество. В нея, в това толкова фино и очарователно тяло, в тази лекомислено прелестна жена се криеше една ненаситна вълчица с кръвожаден инстинкт. Тя бе решила да не се отказва от нито едно свое желание, да се насити докрай на удоволствията, без да позволи на другите да й отнемат нещо или да я злепоставят. Тя ненавиждаше този кален и опушен завод, в който ден и нощ чуваше как чудовищните чукове изковават удоволствията й; отвращаваше се от него като от килер, в който крият мръсотии; а работниците, които изгаряха кожата си в пламъците на този ад, за да й осигурят едно щастливо съществуване в мързел и прохлада, считаше за някакви домашни животни, които я хранят и я избавят от всякакъв уморителен труд. Нито веднъж нейните крачета не стъпиха върху грапавия под на халетата и никога не бе проявяла интерес към човешкото стадо, което преминаваше покрай вратата й, сломено от прокълнатия труд. Но това стадо беше нейно, заводът беше неин и затова мисълта, че могат да й отнемат богатството, като разорят завода, я вбесяваше, настройваше я войнствено, сякаш подготвяха атентат лично срещу нея. И поради това всеки, който вредеше с нещо на „Бездната“, ставаше неин личен враг, опасен злосторник, от когото тя мечтаеше да се отърве по всички възможни начини. Омразата й към Люк се увеличаваше още от първата им среща, на онзи прием в Гердаш, когато с женската си проницателност беше видяла в него човека, който ще й препречва пътя. И наистина тя винаги се бе сблъсквала с него и ето че сега той заплашваше да разруши „Бездната“, а самата нея да хвърли отново в мизерно съществуване. Ако го остави да действува, ще настъпи краят на нейното щастие, това ще й отнеме всичко, което обича в живота. И обзета от смъртоносна ярост, тя мислеше само как да го премахне, като си въобразяваше катастрофите, в които ще го унищожи.

Бяха изминали осем месеца от онази последна любовна нощ, през която Жозин и Люк се бяха сбогували, оставяйки за по-късно щастието, което животът им дължеше, когато избухна една драма, която щеше да предложи на Фернанд бленуваната и очаквана катастрофа. Жозин си беше тръгнала оплодена в обятията на Люк през тази толкова тъжна и прекрасна нощ. До петия месец на бременността й самият Рагю не забеляза нищо; едва една вечер, когато пиян поиска да я бие, той разбра това по изплашения жест, който тя направи, за да защити корема си. Отначало се вцепени от смайване.

— Ти си бременна, ти си бременна, мръснице! О, значи, затова бяха тия криеници, дори ризата не си сменяше пред мене… Трябва да съм толкова глупав, колкото ти си лъжкиня, за да не видя нищо!

Но бързо се опомни и като мълния го порази мисълта, че това дете не може да бъде от него. Нали, както сам казваше, той винаги я търсил само за удоволствие и взимал сигурни мерки. Никакво дете, никакво обвързване. Заедно са се забавлявали, а след това — сбогом и лека нощ, без да си зачернят живота. Тогава откъде е дошло това дете? Кой го е направил? И той отново сви юмруци, ръмжейки от усилващ се гняв.

— Ах, мръснице! Нали не се е направило само?… Нима ще се осмелиш да твърдиш, че аз съм го направил, защото много добре знаеше, че никога не съм искал да правя деца… От кого е? Отговори, отговори, отговори бързо, мръснице! Или ще те смачкам!

Жозин, съвсем бледа, втренчила кротки и безстрашни очи в пияницата, не отговаряше. Тя беше изплашена, но и учудена, че той е така разгневен, защото вече не проявяваше интерес към нея и всеки ден я заплашваше, че ще я изхвърли на улицата, като повтаряше, че много ще се радва, ако някой друг мъж я прибере. Самият той се бе върнал към развратния живот, съблазняваше младите фабрични момичета, които се съгласяваха да го слушат, задоволяваше се с дрипави проститутки, които скитаха вечер из вонящите улици на Боклер. Тогава, щом като я обиждаше, че вече не я иска, защо побесня така, като видя, че е бременна?

— Не е от мене! Нали няма да посмееш да кажеш, че е от мене?

Най-сетне, без да го изпуска из очи, тя отговори с тих и дълбок глас:

— Не, не е от тебе.

Той замахна с юмрук, за да я убие. Но тя се отдръпна и юмрукът докосна само рамото й. Той продължаваше да крещи:

— И се осмеляваш да ми го кажеш, мръснице такава!… А името на мъжа, кажи ми името на мъжа, за да си уредя сметката с него!

Тя пак отговори спокойно:

— Няма да ти кажа името му, ти нямаш никакво право да го знаеш, защото хиляди пъти си ми казвал, че ти е дошло до гуша от мене и че мога да си потърся друг.

После добави:

— Не искаше да имаш дете от мене, аз съм бременна от друг и този друг сега е мой съпруг — това не те засяга.

Той щеше да я убие. Тя трябваше да бяга, за да избегне ритниците, с които той озлобено се стремеше да я засегне точно в корема. Вбесяваше го това, което тя бе казала — че друг я е направил майка и че отсега нататък нито тялото й, нито животът й зависеха от него. Той, който не бе искал да има дете, страдаше от смътна болка при мисълта, че не е бащата. Чувствуваше, че тя вече не му принадлежи, че никога не му е принадлежала. Някой друг му я беше отнел, преди той да бе успял да я направи своя; а сега вече никога нямаше да я направи своя. Това именно смътно чувство предизвикваше в него страшна ревност, каквато никак не познаваше и от която смяташе, че няма да страда. Тази Жозин, на която той казваше, че ще изхвърли на улицата и която изоставяше заради отвратителни проститутки, сега трябваше да държи заключена, да следи и да кипи от ярост, когато я види да разговаря с някой мъж. Разгневен от ревност, той непрекъснато биваше жесток към нея, изтезаваше я, като се стараеше да нарани тялото й, това тяло, собствеността над което бе загубил по своя вина. И в накърнената си мъжка гордост, че не бе успял да създаде живот, той винаги отново се озлобяваше срещу другия, непознатия, който бе направил плътта на Жозин част от своята плът.

— Кажи ми името му, кажи ми името му и, кълна ти се, ще те оставя спокойна.

Но тя не скланяше. Понасяше обидите я ритниците, като повтаряше с пълна откровеност:

— Няма нужда да знаеш името му — това не те засяга.

Рагю нямаше основание да подозира Люк, пък и такова предположение дори не му идваше наум, защото никой освен Сьорет не знаеше за посещенията на Жозин при Люк. Той търсеше съперника сред приятелите си, като смяташе, че в момент на отчаяние тя се е отдала на някой младеж от неговата среда някоя вечер в деня на плащането, когато виното загрява кръвта. И затова търсенията му бяха напразни, нямаше резултат от дебненето и разпитването и още повече се озлобяваше.

Жозин се криеше от всички, страхувайки се, че Люк ще пострада заради тази бременност, ако тайната им бъде открита. Когато се беше убедила, че е забременяла от него, тя най-напред изпита огромна радост, поиска й се да изтича, за да му съобщи голямата, хубавата новина, уверена, че той ще сподели нейния възторг. После се разтревожи и реши, че трябва да чака, за да не предизвика някаква катастрофа в тия тежки дни, които преживяваше заводът на Крешри. Но един случай най-сетне стана причина Люк да научи за зачеването на това любимо дете, на което той беше баща. Един ден, когато, разговаряйки, придружаваше Бонер до дома му, той попадна на група жени, на които Свадливката разказваше, че снаха й била бременна, злъчно коментираше този факт и подхвърляше отвратителни неща. Той се изненада и сърцето му силно заби. Понякога Жозин ходеше в Крешри, за да прибира Нане, който се застояваше тук по цели дни; и тя се появи точно в този миг, когато разговаряха за нейната бременност, та трябваше да отговаря на въпросите. Да, почти от шест месеца, и това вече доста ясно се вижда. Тя беше забелязала Люк, долови, че е толкова силно развълнуван, изумен в своето мълчание, и й стана мъчно, че не може да му заговори, че не знае как да му съобщи за голямото си щастие. Отчайваше я мисълта, че го измъчва страшно съмнение, добре знаеше, че само една дума би го успокоила и извънредно много зарадвала. Тази думичка напираше от сърцето й и я задушаваше: „От тебе е!“ И с очарователен жест успя да му го каже в един миг, когато клюкарките престанаха да я гледат и продължиха да бърборят. Най-напред тя постави двете си ръце върху издутия корем, после с жест на благодарност и любов ги вдигна върху устните си и с една невидима целувка му изпрати вестта за неговото бащинство; той разбра много добре, почувствува се така безкрайно радостен, както и тя, когато бе разбрала, че е бременна от него.

В този ден Люк и Жозин не можеха да си разменят нито една дума, остана само този прекрасен жест, тази целувка, която окончателно запечати техния съюз. Но Люк, обзет от голямо вълнение, се осведоми и скоро узна за страшните гневни пристъпи от ревност на Рагю, за жестокостите му и за строгия контрол, който упражняваше над жена си. Дори и малко да се бе съмнявал в бащинството си, тази жестока ревност, породена от появата на това дете, би била достатъчна да му докаже, че наистина е бащата. Отсега нататък Жозин ще бъде негова жена. Тя беше негова, само негова, защото носеше в утробата си дете от него. Истинският съпруг беше бащата; удоволствието, което се изтръгва от една жена, не оставя следа, то не се брои. Единствената вечна и здрава връзка, която свързва мъжа и жената, е детето, зародишът на живота, новото същество, сътворено от неразривния съюз на две същества. И поради това докато Рагю беснееше от ревност, той не изпитваше ревност към Рагю, защото за него Рагю не съществуваше, той беше нещо като крадец, когото забравят, след като отмине. Жозин принадлежете завинаги на Люк; тя щеше да се върне отново при него, детето ще бъде цъфтежът на техния живот.

Но оттогава Люк се безпокоеше, жестоко страдаше от мисълта, че Жозин е оскърбявана, малтретирана и непрекъснато застрашена от ритници. Недопустимо беше, че оставя в грубите и безчестни ръце на Рагю тази обожавана жена, която би искал да живее в райска нежност, обкръжена с всеотдайно уважение, достойно за майка, осветена от дете. Но какво да направи, че напълно да му принадлежи, когато самата тя упорито искаше да стои в сянка, за да не му причинява неприятности? Тя дори отказваше да се среща с него от страх да не бъдат изненадани, да не се разкрие тайната им, която така нежно криеше в дъното на страдащата си душа; и той трябваше да я дебне, да я изненада някоя вечер, за да размени с нея няколко думи.

Беше много тъмна нощ, когато, скрит зад един мрачен ъгъл на бедняшката улица „Три луни“, Люк успя да спре за миг минаващата Жозин.

— О, ти ли си, Люк! Колко си непредпазлив, приятелю мой! Моля те, целуни ме и бързо изчезвай!

Но той, разтреперан, я държеше за талията и страстно шепнеше в ухото и:

— Не, не, Жозин! Искам да ти кажа… Ти страдаш много и от моя страна е престъпление да оставям в такова тежко положение тебе, толкова милата и скъпата… Слушай, Жозин, дойдох да те взема, ще ме последваш, за да те настаня у дома, в твоя дом, като любима, обожавана и щастлива съпруга.

Тя беше вече склонна да се съгласи в тази нежна и утешаваща я прегръдка. Но изведнъж се измъкна от обятията му.

— О, Люк! Какво говориш? Толкова ли си неблагоразумен?… Да дойда с тебе, о, боже! Това твое признание може да ти навлече страшни опасности. В такъв случай от моя страна би било престъпление да те затруднявам толкова много в делото, което извършваш… Отивай си бързо! И да ме убият, няма да кажа твоето име.

Тогава той се опита да й докаже колко излишна е една такава жертва заради човешкото лицемерие…

— Ти си ми жена, щом като аз съм баща на твоето дете, и затова трябва да ме последваш. Утре, когато бъде изграден нашият Град на справедливостта, няма да има друг закон освен закона на любовта, свободният съюз ще бъде уважаван от всички… Защо да се безпокоим от хора, от които дори днес се възмущаваме?

После, понеже тя упорито продължаваше да не се съгласява с жертвата му, като казваше, че за нея е от значение и днешният ден, че иска да го види преодолял всички препятствия, могъщ и тържествуващ, той отчаяно извика:

— Никога ли няма да се върнеш при мене и никога ли това дете няма да бъде мое дете пред всички, пред целия свят?

Тя отново го прегърна с очарователна нежност и му прошепна тихо, долепила устата си до устните му.

— Ще се върна при тебе в деня, в който ще имаш нужда от мене, когато няма да ти бъда бреме, но опора заедно с това скъпо дете, което за нас двамата ще бъде нова сила.

А докато те си споделяха тази надежда за бъдещето на мира и щастието, около тях агонизираше в мрака тъмният Боклер, старият град, отровен от прокълнатия труд, смазан от вековното неравенство.

— Ти си моят съпруг, само ти съществуваш в моя живот; ако знаеше само колко много ми е приятно, дори когато ме заплашват, да крия името ти като забранено цвете и като някаква броня! О, не ме съжалявай толкова, аз съм доста силна и съм много щастлива!

— Ти си моя жена, аз те обикнах още първата вечер, когато те срещнах толкова нещастна и толкова божествена; ако ти криеш името ми, и аз ще крия твоето, то ще бъде моята вяра и моята сила до момента, в който ти самата ще обявиш нашата любов.

— Ах, Люк, колко си умен, колко си добър, какво щастие ни очаква!

— Ти, Жозин, ме направи добър и умен и само защото ти помогнах онази нощ, ние ще бъдем толкова щастливи по-късно, когато всички бъдат щастливи.

Те млъкнаха и още един миг останаха слети в мощна прегръдка. Той чувствуваше трепета на цялото й тяло, трепета на нейната свещена утроба на бременна жена, предвещаващ бъдещия живот, който той бе посял в нея; а тя, за да се слее с него още повече, притискаше влюбената си гръд към мъжките му гърди, сякаш изпитваше нужда да се влее и да изчезне в него. После тя се отдръпна, тръгна пак гордо и непобедимо към своята голгота; в същото време и той се загуби в мрака — укрепнал с нови сили, отиваше да продължи борбата и да извоюва победата.

Обаче няколко седмици по-късно една случайност разкри пред Фернанд тайната на Жозин. Фернанд познаваше Рагю, връщането на когото в „Бездната“ беше предизвикало сензация и когото оттогава Делаво престорено уважаваше и издигаше, като го назначи за майстор-леяр и го награждаваше, въпреки че му беше неприятно неговото отвратително поведение. Така че Фернанд знаеше за драмата, която разяждаше семейството на Рагю. Този последният съвсем не се стесняваше и открито сипеше хули върху жена си, като публично я обвиняваше, че е улична жена, която се отдава на първия срещнат. Думите му се разнасяха из халетата, хората се питаха — кой ли другар е баща на детето на Жозин? Това стигна дори в кабинета на директора и Делаво бе казал пред Фернанд, че всичко това му създава големи неприятности, защото Рагю, побеснял от ревност, лошо понасял бедата и работел, като луд — ту по цели дни не хващал инструмента си, ту се нахвърлял върху работата, месейки бясно стоманата като човек, който чувствува нужда да бие и да убива.

Една сутрин през зимата по време на закуската, Фернанд разпитваше камериерката си, която й сервираше чай с печени филийки; Делаво беше заминал предния ден вечерта за Париж, където щеше да остане три дни. Низ също беше там, седнала много послушно, като пиеше мляко и хвърляше алчни погледи към чая на майка си, едно забранено за нея лакомство.

— Истина ли е, Фелиси, че пак е имало кавга в дома на Рагю? Перачката ми каза, че този път Рагю едва не убил жена си.

— Не зная, госпожо, но навярно е преувеличение, защото преди малко видях Жозин да минава покрай нашата къща, видът й не беше по-лош от предишните дни.

Настъпи мълчание, после камериерката, отивайки си, добави:

— Но той положително ще я убие тия дни, защото така казва на всички.

Отново настъпи мълчание. Фернанд ядеше бавно, без да говори, унесена в черните си мисли, когато сред това тежко зимно безмълвие Низ с напевен глас каза тихо като на себе си:

— Истинският мъж на Жозин не е Рагю, а управителят на Крешри господин Люк, господин Люк, господин Люк!

Изумена, майката вдигна очи и втренчено я погледна.

— Какво каза? Защо говориш така?

Но изплашила се, че е казала тия думи, без да иска, Низ наведе нос над чашата си, като се мъчеше да изглежда невинна.

— Аз… за нищо. Не зная.

— Как не знаеш, малка лъжкиньо! Как ти дойде наум това, което изпя? Все някой трябва да ти го е казал, за да го повториш.

Все по-смутена, чувствувайки, че се е забъркала в неприятна история, която ще я отведе далеч, Низ упорствуваше срещу истината като си придаваше колкото може по-непринуден вид.

— Уверявам те, мамо, че понякога си пея неща, без да зная откъде са дошли в главата ми.

Фернанд, която я гледаше втренчено, за да разгадае детската лъжа, изведнъж бе озарена от една мисъл.

— Нане ти е казал това, което пееше, само Нане и никой друг.

Клепачите на Низ затрептяха, наистина бе Нане. Но тя се страхуваше да не й се карат, да не я накажат както в деня, когато майка й я хвана да прескача стената, завръщайки се с Пол Боажелен и Луиз Мазел от Крешри. И помисли, че трябва да упорствува в лъжата си.

— О, Нане, Нане! Ами аз не го виждам, откакто ти ми забрани!

Майката, разпалена от желание да узнае истината, стана много мила. Тя беше обзета от такова вълнение, че забрави задължението си да се кара на Низ за похожденията й с Нане, за нея беше важен само фактът, в който искаше да се увери.

— Слушай, дъщеричке, много е грозно да не казваш истината. Миналия път те лиших от десерта, защото искаше да ме увериш, че вие тримата сте прескочили стената, за да търсите топката си… Ако днес ми кажеш истината, обещавам ти да не те наказвам… Хайде, бъди откровена, нали е Нане?

Низ, която всъщност беше добро момиченце, отвърна веднага:

— Да, мамо, Нане ми каза.

— Казал ти е, че истинският съпруг на Жозин е господин Люк?

— Да, мамо.

— Какво знае той, защо казва, че господин Люк е истинският съпруг на Жозин?

При този въпрос Низ се смути, детската й невинност отново я накара да наведе нос над чашата си.

— Ами защото, защото… Сигурно защото той си знае!

Въпреки желанието си да бъде осведомена, Фернанд се засрами от въпросите, които поставяше на детето си. Тя не настоя повече, помъчи се да потули грубото любопитство, което бе проявила.

— Нане нищо не знае, говори глупости и ти си глупачка, като ги повтаряш. Ще ми направиш удоволствие, ако никога вече не плещиш подобни глупости, за да си ядеш редовно десерта.

Закуската завърши мълчаливо в тишината на големия студ навън; нито дума повече не бе разменена между майката и дъщерята; едната — развълнувана от тайната, която беше научила, а другата — много щастлива, че така хубаво се отърва.

Фернанд прекара деня в стаята си, като размишляваше и обсъждаше. Най-напред искаше да разбере дали е истина това, което е казал Нане. Но защо да се съмнява? Момчето знаеше, навярно е видяло и чуло; то много обичаше сестра си, за да лъже по неин адрес; а освен това, ако се свържат всички малки случки, ще се разкрие истината за тази история. След това Фернанд помисли как може да използува това оръжие, което случайността слагаше в ръцете й. Тя мечтаеше, засега още смътно, да направи отровно това оръжие, да го превърне в смъртоносно. Никога досега не бе мразила толкова силно Люк. Делаво бе отишъл в Париж с единствената задача да преговаря за нов заем, „Бездната“ всеки ден все повече западаше и каква победа щеше да извоюва тя, ако успееше да премахне омразния ръководител на Крешри, човека, който застрашаваше нейния разкошен живот, изпълнен с удоволствия! Смъртта на врага и смъртта на конкуренцията ще премахнат възможността от провал. С един ревнив, пиян и разгневен Рагю събитията могат да се ускорят. Достатъчно е, разбира се, да го накараш да извади ножа от джоба си. Само че тя виждаше всичко това като в сън. Как да осъществи този сън, как да действува? Да уведоми Рагю, да му назове човека, чието име той се мъчеше да узнае от три месеца насам — очевидно това е най-подходящият план, но трудностите започваха после, когато се питаше по какъв начин ще уведомим Рагю, къде и чрез кого. Накрая се спря на анонимното писмо — ще изреже думите от някой вестник, ще ги налепи и ще дочака нощта, за да отиде и пусне писмото в пощата. Дори започна да изрязва думите. Но изведнъж този начин й се видя несигурен, не много действен, защото писмото е студено средство и човек може да не му обърне внимание. Ако Рагю не бъде изведнъж възбуден до безумие, ще вдигне ли ръка да убие? Трябва да му се набие истината в ума, и то при такива обстоятелства, че да полудее. В такъв случай кого да изпрати, как да избере доносника, отровителя? Обезсърчена, тя не можа да направи никакъв избор и нощта я завари още да търси трескаво, с натежала глава от тази трагедия, която не можеше да изведе докрай.

Все пак, когато си легна рано, към десет часа, Фернанд беше взела едно ново решение. На другия ден ще накара да й повикат Рагю уж да го попита дали е съгласен жена му да отиде при нея за няколко дни да шие; и когато останат да разговарят двамата насаме, може би тя самата ще намери начин да му каже всичко. Но и това не я задоволяваше много, тревожеха я последиците от един такъв откровен разговор, проведен тайно в кабинета на отсъствуващия й съпруг. Чувствуваше се щастлива, че той отсъствува, и изпъна на цялото легло гъвкавото си тяло и изморените си от треската крайници. Най-сетне, обзета от съмнение и не знаейки какво ще направи, заспа, толкова бе изтощена от умора, че до пет часа сутринта не помръдна, а само леко дишаше като дете. Когато стенният часовник удари пет аса, изведнъж се събуди; лежейки по гръб с широко отворени очи в мрака на стаята, подхвана размишленията си оттам, където ги бе прекъснала, и веднага с необикновена яснота взе смело решение. Беше много просто, самата тя трябваше да отиде в завода под съчинения вече предлог и да изтърве невъзвратимата дума по време на разговора. Беше осведомена, знаеше, че Рагю работи сега в нощната смяна, така че на разсъмване, към седем часа, ще може да слезе и да го посрещне в момента, когато дневните смени заместват нощните. Във възбудата, в която отново бе изпаднала, не разсъждаваше, беше напълно уверена, че е избрала най-правилното решение; тласкаше я да действува не толкова разумът, колкото самочувствието на хищна жена, съблазнителка на мъже, която разчита на сложността на човешките същества и на нещата, на обстоятелствата, които не й бяха съвсем ясни, но които положително ще настъпят.

Какво очакване от пет до седем часа в желания ден, който така бавно настъпваше! Тя не можа пак да заспи, въртеше се в горещото си легло, бързайки да изтича на тази среща, която сама си бе определила; досега нито една любовна среща, нито една надежда за ново, непознато, безумно удоволствие не бе я изгаряла така като с хиляди огнени игли. Тя не можеше да намери прохладно място за краката и ръцете си, препречваше цялото голямо легло с гъвкавите си прешлени като на тънка усойница, ризата й се бе надигнала от постоянното движение, гъстата й коса беше разчорлена и покриваше пламналото й лице. Но желанието й не отслабваше, дори не искаше да разсъждава повече, да предвиди как ще се развият работите, да ги организира предварително, за да осигури успех на плана си. Беше убедена, че всичко ще върви много добре. Стори й се, че съдбата я отнася към неизбежни събития, в които ще играе решителна роля и които ще се подчиняват на нейната воля. И се измъчваше само от дългото чакане, понеже не знаеше вече как да убие минутите; най-после започна сама да се гали, за да угаси малко огъня, който изгаряше кожата й. Нейните малки, дълги и нежни ръце бавно се плъзгаха нагоре по бедрата, спираха се на корема, отново се спускаха надолу, плъзгаха се навсякъде, галеха я леко, едва доловимо, после отиваха още по-нагоре чак до твърдите гърди, където изведнъж се разяряваха, сграбчваха двете гърди и ги мачкаха в острата възбуда, която не можеше да се успокои.

Най-сетне в седем часа без четвърт — точно времето, което си бе определила — Фернанд скочи от леглото. Студът в стаята я смрази; тя стана много спокойна, пълна господарка на себе си. Макар че едва се зазоряваше, тя не запали лампа, не отвори дори прозоречните капаци. Само събра косата си, нави я и я закрепи с фуркети; без да си слага корсет, облече един широк, бял фланелен пеньоар, в който цяла се уви, и обу велурени пантофи, също така бели. И слезе както в дните, когато сутрин трябваше да даде някакви нареждания, за които се бе сетила през нощта.

Долу слугините не бяха още станали, като използуваха отсъствието на господаря и разчитаха, че госпожата ще спи до късно. Фернанд с необикновено самообладание премина през кабинета на съпруга си, отвори вратата на тесния и къс коридор, който съединяваше кабинета със заводската сграда, където се намираше администрацията. Чиновниците идваха в осем часа, а момчето, което метеше помещението, се шляеше навън, по пътя, заедно с пазача, който спокойно пушеше лулата си. Те дори не я забелязаха и тя можа да прекоси двора, да влезе в халето на леярските пещи, без никой да я види. Беше спокойно самоуверена пък и обстоятелствата бяха благоприятни — работниците от нощната смяна си бяха отишли, макар че работниците от дневната смяна не бяха още дошли. И като връх на щастливия шанс тук беше само Рагю, който, увлечен като бесен в работата, бе закъснял и сега трябваше да се преоблече.

Макар и да знаеше пътя, Фернанд никога не се осмеляваше да влиза така сама в това мрачно царство на въглищата и желязото. Тя изпитваше голямо отвращение от такава мръсотия и мизерия. И затова малко се смути, когато трябваше с белия си пеньоар и с белите си пантофи да влезе в огромната мрачна дупка на леярското хале. Раждащият се ден едва проникваше в помещението, в което само две запалени пещи прорязваха летящите пушеци като два звездни лъча. Тя не знаеше къде да стъпи сред калните локви на пода, почернял от въглищен прах и отрупан със слитъци желязо. Задавяше се от острата миризма на газовете от пещите и човешките изпарения. Все пак влезе и в просторното празно хале веднага забеляза Рагю, който вървеше към дървената барака, където работниците окачваха дрехите си. През цялата нощ майсторът-леяр беше месил стоманата, изпаднал в бясна жажда да унищожава и да забравя, която го караше да върти ръжена като оръжие, с което би разсякъл света. Беше още облян в пот, хвърлил престилката си и останал само по риза и работна дреха; и преди да облече градските си дрехи, той допиваше четвъртия литър вино, с който надхвърляше обичайната си нощна дажба; той пиеше от шишето, беше пиян от виното, от пламъците и от нестихналата ярост. И изведнъж от прага на бараката видя Фернанд, една съвсем бяла жена в страшния мрак на халето, и толкова се учуди на това видение, че тръгна напред, за да се увери.

Като го видя, че надига бутилката, за да изпразни в гърлото си това, което бе останало в нея от литъра, Фернанд се смути още повече и се спря. Той беше полугол, разкопчаната риза откриваше много белите му гърди, а голите до рамене ръце показваха също кожата си, фина и блестяща кожа на рижия мъж, която рязко се отличаваше от цвета на зачервеното и изпечено от огъня лице. Тя си помисли, че трябва да почака, докато се облече, та после да отиде при него. Но това не стана, защото той тръгна към нея и тя трябваше веднага да започне разговора.

— Аз съм, Рагю, искам да ви помоля за нещо и понеже знаех, че сте тук…

Той толкова много се изненада от смущението й, че продължаваше да я гледа с отворена уста. Тогава и тя самата почувствува необяснимото неприличие на постъпката, но престана да се безпокои и побърза да обясни, като се насочи право към целта:

— Исках да ви попитам дали ще се съгласите вашата жена да дойде при мене за няколко дни. Имам нужда някой да ми помогне и затова помислих за нея.

Изведнъж Рагю забрави, че това посещение на Фернанд е необикновено. Вълна на безумен гняв накара да закипи кръвта в главата му.

— Жена ми ли! Жена ми ли искате? Ах, по дяволите! Вземете я, вземете я и не ми я връщайте, нека да пукне!

Фернанд очакваше такова избухване. Тя се престори на изненадана, на разчувствувана от състрадание и отчаяние:

— Не се ли подобриха отношенията във вашето семейство? Предполагах, че сте й простили, че работите се нареждат в името на бедното малко същество, което ще се роди.

— Какво да простя? — извика Рагю при този нов удар с камшик, който тя му нанесе по раната, предизвикана от ревност. — Да простя заради детето, което курвата си е направила? Курвата ще си прави удоволствие, а аз ще похабявам тук силите си!

— Разбира се, жена ви е постъпила лекомислено; тя е толкова млада, толкова красива, че е естествено на нейната възраст човек да обича удоволствията, да се отдава на хубавите, господа, които я ласкаят.

Той затвори очи пред огнената картина, рисувана от нея, като беснееше и глухо ругаеше:

— Ще й дам аз на нея господа да я ласкаят! И вие, госпожо, искате да простя, да храня нейното копеле, копелето, което е заченала като мръсна кучка?

Тогава Фернанд се престори на силно учудена и като си даде вид на съвършено невинна, изрече приготвените думи:

— Но на мене друго ми казаха! Смятах, че този въпрос за детето е уреден. Нима бащата няма да го вземе и се погрижи за всичко?

— Кой баща?

— Ами директорът на Крешри, този господин Люк, който всъщност е бащата.

— Как така бащата?

Изумен, Рагю не разбираше; той беше приближил горещото си потно лице до този изящен женски образ, до тази свежа уста, от която излизаха странни думи.

— Нима това не е вярно? Вие нищо ли не знаете? О, господи, колко съжалявам, че много се разприказвах! Бяха ми казали, че сте се разбрали с този господин Люк и ще задържите жена си, при условие че вземе детето, тъй като той го е направил.

Тръпки разтърсиха Рагю, в очите му блестеше безумие; той все повече приближаваше към нея долната си сгърчена челюст. Той яростно ругаеше, загубил всяко приличие, защото беше вече само мъж, пред когото стоеше жена.

— Какво ми бръщолевиш ти? За какво си дошла тук? Ти искаш да ме накараш да вярвам, че господин Люк е опал с жена ми; това е твърде възможно, дори вярно, защото сега очите ми се отвориха и всичко си обяснявам. Не се бой, господин Люк ще си получи заслуженото, аз имам грижата… Ами ти? Защо си дошла? Защо ми наговори всичко това?

Той така страшно дишаше в лицето й, че тя се изплаши, чувствуваше, че той има надмощие над нея, че цялата й привлекателна женска ловкост е безсилна пред този обезумял дивак. Опита се да се отдръпне назад.

— Вие не сте на себе си, Рагю. Ако искате, елате при мен, когато се успокоите, да си поговорим.

С един скок Рагю й прегради пътя.

— Не, не! Слушай сега, искам да ти кажа…

В страха си тя не забеляза, че пеньоарът й се е разтворил; той виждаше част от изящните й като коприна гърди. А най-вече той чувствуваше, че тя е гола, без корсет, без пола, едва загърната с тази развяваща се дреха, която може да смъкне само като я дръпне с грубите си ръце. Тя миришеше на хубаво, благоухаеше и беше още съвсем топла от леглото, влудяваше го необикновеното появяване на тази бяла плът, на тази съвсем бяла жена в неговия черен ад с огнени езици.

— Чакай, нали ти каза, че хубавите господа ласкаят нашите жени и им правят деца… Тогава, значи, съвсем справедливо е да им върнем това и е ред и техните жени да минат през нашите ръце.

Тя разбра, той я блъскаше към дървената барака, към тази мръсна съблекалня, тази мрачна дупка, в дъното на която бяха захвърлени дрипи. Тя също загуби самообладание и започна да се защищава, възмутена и ужасена от приближаването на чудовищните обятия.

— Оставете ме, ще викам!

— Ти няма да викаш, няма да събереш хората. За тебе ще бъде много по-зле.

Издал напред долната си челюст, той продължаваше да я блъска грубо и да я опипва с коравите си ръце. Миризма на див звяр лъхаше от него, от бялата му кожа, която тя виждаше през разтворената му риза. Гореща пот го обливаше и възбуждаше както по време на бясната нощна работа, а кръвта му, сякаш нагрята от пещта, кипеше във вените му. И самата тя, опалена от този чудовищен пламък, чувствуваше, че е безсилна, че не може да се съпротивлява, че е покорена, че няма вече смелост да вика за помощ.

— Кълна ви се, че ще викам, ако не ме пуснете.

Но той мълчеше, стиснал зъби, изпаднал във френезия, в която жаждата да пролива кръв достига до полов нагон, до жажда за изнасилване. С един последен тласък той я повали в ъгъла върху натрупаните стари миризливи дрехи. С двете си ръце той смъкна пеньоара и разкъса ризата й; разголена, той я притискаше под себе си, мъчеше се да не й позволява да го драска с ноктите си по тялото. Смътна ярост я беше обзела, тя се биеше мълчаливо като диво животно, скубеше косата му, хапеше го по раменете, опитваше се да го засегне по-надолу, да го обезобрази, а той продължаваше да ругае:

— Курви, курви, всички сте курви!

Изведнъж тя престана да се съпротивлява. Вълна на отвратително сладострастие, някакво страшно опиянение заля плътта и, някаква силна тръпка потисна волята й, накара я да се самозабрави и я упои. И това страшно сладострастие бе породено от самото нейно падение, от този отвратителен куп дрехи, от смрадливата мрачна барака, от този побеснял дивак с миризма на звяр, с потна кожа и с нагрята от пещите кръв — изобщо от цялата тази стоварила се върху нея мрачна тежест на „Бездната“, на това унищожаващо човешкия живот чудовище, чийто мрак, прорязан от пламъци, адски замайваше главата й. Тази жадуваща за удоволствия жена, тази развратница, толкова малко галена от съпруга си и от своя любовник-хубавец, бе разтърсена от възбуда. Тя се примири, прие в обятията си пияния грубиянин и в неизпитвана досега спазма извика обезумяла от удоволствие като самка, обладана от самец в дъното на гората.

Рагю веднага след това се изправи на крака. Също като глиган в бърлогата си, той се въртеше и ръмжеше, докато бързо се обличаше. Сакото му беше паднало под нея, той я ритна като ненужна вещ. После я ритна още два пъти с вид на човек, който е загубил нещо; и при всеки ритник ръмжеше:

— Мръсница! Мръсница! Мръсница!

После, едва като се облече, той намери това, което търсеше — ножа си, който се беше изплъзнал от джоба му и паднал под единия от разтворените крака на жената. Той го грабна и изскочи с последно ръмжене:

— А сега другия! Ще му видя сметката!

Останала да лежи неподвижно върху старите дрипи, Фернанд, съсипана от преживяното насилие, беше закрила лице с двете си сгърчени ръце. Миг след това тя с мъка се изправи, отново нави косата си и се уви колкото можа в дрипите на пеньоара. И има необикновеното щастие да се завърне така, както беше дошла, без да срещне никого, като се промъкваше край сградите и тичешком преминаваше през безлюдните помещения. И най-сетне, когато се прибра в стаята си, тя се почувствува спасена. Но какво да прави с разкъсаните, изцапаните, нечистите дрехи, в които се беше върнала? Пантофите от бял велур бяха почернели от кал, по белия фланелен пеньоар имаше петна от масло и въглища, по разкъсаната риза личаха отвратителни следи. Тя бързо реши, сви в пакет това бельо, което никой не трябваше да види, и го скри под един мебел с мисълта по-късно да го изгори, както убиецът прави с окървавените си дрехи. После, след като облече чиста риза, отново си легна, безсилна да стои права — искаше да заспи, да забрави необикновената минута, която беше преживяла! Но макар и да беше сменила ризата си, животинската миризма на мъжа беше останала по кожата й, а косата й беше запазила пиянския дъх, който я бе замаял. И отново трябваше да преживее минутата на това опиянение, на това ужасно сладострастие, на миризмата на хищен звяр, с която беше напоено тялото й и която бе проникнала чак под ноктите й. Тя не можеше да заспи, лежеше по гръб, без да мърда, потънала в завивките, затворила очи, притиснала с ръце голия си корем, все още в плен на ужасния спомен, който я разкъсваше, който я изгаряше в непрекъснатото повтаряне на това непознато, жестоко удоволствие, на което не можеше да се насити. Минаваха часове, тя не мърдаше, потънала в едно отвратително и едновременно прекрасно главозамайване без край.

Чак към десет часа камериерката Фелиси се осмели да почука и да влезе, озадачена, че госпожата още не е позвънила; имаше и още една причина — тя с нетърпение искаше да й съобщи голямата новина, която разтърсваше квартала.

— Госпожата да не е болна?

Не получила отговор, тя почака един миг, после се насочи към прозореца, за да отвори капаците, както правеше обикновено. Но я спря един шепот, идващ откъм леглото.

— Госпожата още ли иска да си почива? Пак не последва отговор. И Фелиси, която изгаряше от желание да съобщи на госпожата голямата новина, все пак се осмели да каже:

— Госпожата не знае ли?

Дълбоко трепетно мълчание изпълваше потъналата в мрак стая. От смътно очертаващото се легло долиташе само леко дишане, издаващо един буен, извънредно пълнокръвен живот, скрит тук под задушаващите завивки.

— И така, госпожо, един работник от „Бездната“, онзи Рагю, вие го знаете, току-що уби с нож господин Люк, управителя на Крешри.

Фернанд, сякаш изхвърлена от пружина, седна на разхвърленото легло, съвсем бледа, разчорлена и разгърдена.

— А! — каза тя просто.

— Да, госпожо, забил е ножа си в гърба му, между двете плешки. Казват, че било заради жена му. Какво голямо нещастие!

С втренчени в далечината очи, сякаш гледаше невидимото, с повдигащи се гърди и с тяло, изпънато от спазмата, която продължаваше, Фернанд седеше неподвижна в полумрака.

— Добре — каза тя най-сетне, — оставете ме да спя.

И когато камериерката затвори тихо вратата, тя пак се отпусна в разтуреното легло, легна встрани, обърна лице към стената и отново застина неподвижна. Сега един отвратителен вкус на кръв се смесваше с миризмата на хищен звяр, с която изцяло бе напоена; и една чудовищна възбуда от престъплението се сля с нейното удоволствие.

Стори й се, че умира, толкова това чувство беше силно, остро, сякаш желязно острие разсичаше най-потайните и най-нежни гънки на сладострастието. Това беше незабравимо — щастието, ужасът и тържеството, цялата и нервна система се беше съчетала в един пристъп на възбуда, каквато досега никога не бе изпитвала и каквато никога вече нямаше да изпита. Тя стоя така унесена с часове в мрака на парещото легло, с лице към стената, сякаш не искаше да се върне към баналността на всекидневието си, за да може да преживява до безкрайност отвратителната наслада.

Беше около девет часа на това бледо зимно утро, когато Люк бе ранен. Както обикновено, той отиваше да направи утринното си посещение в училищата, най-любимото му занимание през деня; и Рагю, който го дебнеше, скрит зад ствола на един чашкодрян, се хвърли върху него, заби ножа си между плешките, когато той беше на прага, като се смееше с момиченцата, които бяха притичали да го посрещнат. Люк извика силно и падна, а убиецът побягна към склона на Монбльозите, където изчезна сред скалите и храсталаците. По това време Сьорет беше в млекарницата, която се намираше на другия край на парка. Ужасени, присъствуващите момиченца се разбягаха, като зовяха за помощ и викаха, че Рагю е убил господин Люк. Изминаха няколко минути, докато работниците от завода, чули виковете, можаха да вдигнат жертвата, загубила съзнание от силния удар. Беше вече изтекла локва кръв; стъпалата на дясното крило на Обществения дом, където се помещаваше училището, бяха червени, сякаш осветени от кръвта. Никой дори не помисли да преследва Рагю, който бягаше в далечината. А Люк, когото работниците искаха да пренесат в една съседна зала, дойде в съзнание и помоли със слаб глас:

— Не, не там, приятели, а у дома.

Трябваше да му се подчинят и го пренесоха с носилка до къщичката, в която живееше. Но когато с големи усилия го поставиха в леглото му, той отново загуби съзнание от силните болки.

В този момент пристигна Сьорет. Едно от момиченцата има смелостта да отиде до млекарницата и да й каже; а един от работниците изтича до Боклер, за да доведе доктор Новар. Като влезе и видя Люк, прострян бледен и окървавен в леглото, Сьорет помисли, че е мъртъв; тя падна на колене пред леглото, обзета от толкова силна мъка, че издаде любовта си към него. Беше хванала една от безжизнените му ръце, целуваше я и като ридаеше, изливаше чувствата си, потискани в дъното на душата й. Наричаше го своя единствена любов, единствено съкровище. Загубеше ли го, тя загубваше всичко, дори сърцето си, нямаше повече да обича и да живее. И в отчаянието си не забелязваше, че Люк, облян от сълзите й, беше дошъл в съзнание и я слушаше с безкрайна нежност и тъга.

После с лек като полъх глас той прошепна:

— О, вие ме обичате! Бедната ми, бедната ми Сьорет!

Но тя, изненадана и щастлива, че той е жив, не съжали за признанието си, а напротив — радваше се, няма да има нужда да го лъже повече, като беше уверена, че никога не ще му причини страдание със своята любов.

— Да, аз ви обичам, Люк, но това няма никакво значение. Вие ще живеете и това ми стига, аз не ви ревнувам, че сте щастлив… О, Люк, живейте, живейте, аз ще ви слугувам.

В тази трагична минута, когато смяташе, че смъртта е близко, това откровение, тази безмълвна и несподелена любов, която го окриляше и придружаваше като ангел-пазител, го накара да изпита огромна и мъчителна нежност.

— Бедната ми, бедната ми Сьорет! О, моя божествена и тъжна приятелко! — прошепна той с отслабващия си глас.

Вратата се отвори и в стаята влезе много развълнуван доктор Новар. Той веднага се зае да разгледа раната, подпомогнат от Сьорет, чиито качества на добра милосърдна сестра му бяха известни. Възцари се дълбоко мълчание, един миг на неизразима тревога. После настъпи очакваното облекчение, едно разнежване от надежда. Ножът бе опрял до костта на плешката и се бе отклонил встрани, не бе засегнал нито един важен орган, а бе разкъсал само тъканта. Но раната беше страшна, може би костта бе счупена, което можеше да предизвика усложнения. Макар да нямаше непосредствена опасност, лечението положително щеше да бъде много продължително. И все пак каква голяма радост, че смъртта е избягната!

Без да отдръпва ръката си от ръката на Сьорет, Люк леко се усмихваше. Той попита:

— А знае ли моят добър приятел Жордан?

— Не, още нищо не знае, от три дни се е затворил в лабораторията си. Но ще ви го доведа… Ах, приятелю мой, колко щастлива ме прави уверението на доктора!

Сияеща, тя продължаваше да държи ръката му, когато вратата се отвори отново. И в този щастлив миг влезе Жозин. Веднага щом научила за убийството, тя бе тръгнала тичешком, ужасена и обезумяла. Значи, случило се бе това, от което се страхуваше. Някой негодник бе издал нейната скъпа тайна и Рагю бе убил Люк, нейния съпруг, бащата на нейното дете. Животът й бе свършил, тя нямаше вече какво да крие, тя ще умре тук, в дома си.

Люк извика, като видя Жозин. Той бързо изпусна ръката на Сьорет и направи свръхчовешко усилие да се привдигне.

— О, ти си, Жозин! Ти се връщаш при мен!

И когато, залитайки от своята много напреднала вече бременност, тя се наведе над него до леглото, той забеляза смъртната й уплаха и я успокои.

— Ти се връщаш при мене заедно със скъпото дете, Жозин; не се отчайвай, аз ще живея, докторът ме увери. Ще живея за вас двамата!

Тя го слушаше и въздъхна дълбоко, сякаш животът се връщаше в нея. Господи, нима се осъществяваше непоколебимата надежда, това, което очакваше от живота, което изглеждаше толкова трудно?

Той ще живее; този ужасен удар с нож съединяваше завинаги тези, които бяха неразривно свързани един с друг.

— Да, да, аз се връщам при тебе, Люк, ние се връщаме при тебе и вече никога няма да се разделим, тъй като няма вече какво да крием… Спомни си, аз ти бях обещала да се върна при тебе в деня, в който ти ще имаш нужда от мене, когато няма да ти бъда пречка, но помощница с това скъпо дете, което ще свърже нас двамата с нова сила… Всички други връзки са развързани, аз съм твоя жена пред всички, мястото ми е тук до тебе.

Той беше толкова развълнуван, толкова радостен, че сълзи се появиха в очите му.

— А, скъпа, скъпа Жозин, любовта и щастието влязоха тук заедно с тебе!

Но изведнъж той се сети за Сьорет. Вдигна очи и я видя изправена от другата страна на леглото малко бледа, но усмихната. С благодарствен поглед той отново й се усмихна.

— Добрата ми Сьорет, трябваше да крия от вас тази тайна.

Тя леко потръпна и каза просто:

— О, аз знаех, една сутрин видях Жозин да излиза от къщата ви.

— Значи, знаели сте!

Той си обясни всичко и изпита към нея дълбоки чувства на съжаление, възторг и обожание. Нейното себеотрицание, нейната любов към него, засвидетелствувана с безкрайна нежност като дар на целия й живот, го вълнуваше и въодушевяваше като акт на най-висш, най-чист героизъм. Тихичко, почти на ухото му, тя добави:

— Не се безпокойте Люк, аз знаех и си останах вашата най-предана и най-братски любеща ви приятелка!

— Ах, Сьорет! — повтори той едва чуто. — Ах, божествена и тъжна приятелко!

Виждайки колко е отпаднал, доктор Новар се намеси и абсолютно му забрани да говори. Добрият доктор тайно се радваше на всичко, което научи тук.

Много хубаво беше, че неговият ранен имаше сестра и жена, които ще го гледат; но трябваше да бъде благоразумен, да не вдигне температура от много вълнение. Люк обеща да бъде разумен, да не говори и само да отправя нежни погледи към Жозин и Сьорет, тези два ангела, единият отдясно, другият отляво на леглото му.

Настъпи дълго мълчание. Пролятата от апостола кръв беше голготата, страданието, което щеше да роди победата.

Двете жени тихо се суетяха около него и той отвори очи, за да благодари с поглед. После, заспивайки, прошепна:

— Най-сетне любовта дойде, сега сме победители.