И докато еволюцията увличаше Боклер към неговата нова съдба, и докато Градът растеше под една непрекъснато увеличаваща се благородна сила, с неудържим устрем напираше младата, веселата и победоносната любов; навред безспирно се сключваха бракове, които сближаваха класите, ускоряваха настъпването на хармонията и крайния мир. Победоносната любов разрушаваше препятствията, тържествуваше и над тежките съпротивления, утвърждаваше буйната радост на живота и на всеуслишание, с гръмко ликуване оповестяваше щастието да живееш, да обичаш и да създаваш все по-многобройни поколения.

Люк и Жозин бяха дали пример. През последните шест години израсна цял орляк техни деца, три момчета и две момичета. Първородният син Илер, роден преди пожара в „Бездната“, беше вече на единадесет години. После, след всеки две години, дойдоха другите: деветгодишният Шарл, седемгодишната Терез, петгодишната Полин и тригодишният Жюл. В старата къщичка, разширена с пристройки, тези деца лудуваха, смееха се и бленуваха, растяха за успеха на бъдещето. Люк казваше на усмихващата му се Жозин, че неизменната им любов се дължи на тази тържествуваща плодовитост, че тя все повече му принадлежи при всяко дете, което му ражда. Любимата, стремежът към която някога го бе хвърлил в борба и го направи герой, сега се бе превърнала в майка, заобиколена от децата си, а самият той се бореше за това семейно огнище като миротворец в завоюваните земи. И все пак те продължаваха да се обичат като влюбени, защото любовта не остарява, тя вечно пламти в неугасващото огнище и е вечен източник на живота в света. Никога една къща, пълна с деца и цветя, не бе кънтяла така от светла веселост. Обичаха се така силно и с такава звънтяща радост, че за нещастието нямаше място. Когато в паметта на Жозин възкръсваше нещо от тежкото минало, когато си припомняше за страданията, за падението, което я застрашаваше, ако не беше спасителната ръка на Люк, тогава тя в изблик на безкрайна благодарност се хвърляше на врата му, а той, развълнуван, чувствуваше, че му става все по-скъпа при мисълта за ужасния позор, от който я бе спасил.

— Ах, колко много те обичам, мой добричък Люк! Ще мога ли някога да ти се отблагодаря за това, че ме направи толкова достойна, толкова щастлива?

— Скъпа, скъпа ми, Жозин! Аз трябва да те обичам силно от благодарност, защото без тебе нямаше да направя нищо от всичко това, което съм постигнал.

И двамата сякаш бяха пречистени от справедливостта и мира, които излъчваха; те казваха още:

— Трябва да обичаме другите така, както ние се обичаме, защото същият пламък сближава всички хора; нашето щастие на влюбени и съпрузи може да съществува само ако другите са щастливи. Божествена си ти, любов, защото няма живот извън тебе! Искаме да ни помогнеш да завършим нашето дело, да обгърнеш всички сърца, да накараш всички брачни двойки в Града да се любят и да раждат в името на всемирната любов, която трябва да сближи всички нас!

Като се смееха, те наричаха всичко това молитва на новата религия на човечеството. В дома им, в това изпълнено с нежност семейно огнище, цветето на любовта беше вече разцъфнало прелестно през първите години, които се изнизаха след пожара в „Бездната“. Нане, малкият Нане, станал вече мъж, живееше в дома на Люк, при своята кака, както продължаваше да нарича Жозин. С будния си ум, със смелостта и предприемчивостта си той така всецяло бе пленил Люк, че стана най-любимият му ученик и макар че беше още млад негов последовател, беше напълно пропит със словата на учителя. По същото време, в съседния дом на Жордан, Низ, малката Низ растеше под нежната любов на Сьорет, която я беше прибрала още на другия ден след катастрофата и се чувствуваше щастлива с това осиновено дете, като намираше в него един безкрайно очарователен другар и помощник. Така че Нане и Низ, като продължаваха да се виждат всеки ден, най-сетне разбираха, че не могат да живеят един без друг. Не бяха ли сгодени от най-ранно детство, в ония далечни дни, когато детската, божествено-невинната любов ги подтикваше да се срещат, да играят заедно, да не се страхуват от наказания и да прескачат стени, за да бъдат заедно? По това време те бяха с руси къдрави коси като агънца, смееха се еднакво със сребрист звън и при всяка среща се прегръщаха, без да знаят, че са разделени в два свята — тя бе буржоазка, дъщеря на директор, а той, уличното дете, беше беден син на презрения наемен труд. После страшната стихия на огъня — пожарът — ги обнови, неразривно ги свърза; когато Нане спасяваше Низ, и двамата бяха обгорени и за миг в смъртна опасност. Днес те пак бяха руси и къдрави, все така звънко се смееха с приятен вид, сякаш нарочно бяха събрани заедно, защото си приличаха. И сега, когато тя бе станала голямо момиче, а той голямо момче, те се обожаваха.

Идилията продължи близо седем години, през време на които Люк създаваше от Нане човек, а Сьорет помагаше на Низ да израсне красива и добра. Момичето беше тринадесетгодишно, когато загинаха трагично баща му и майка му, чиито изгорели трупове дори не бяха намерени под развалините. Дълго време Низ изтръпваше от ужас, но нямаше защо да се бърза със сватбата, чакаха да навърши двадесет години, за да може да се реши сама, напълно съзнателно и свободно. Впрочем и Нане беше твърде млад, едва три години по-голям от нея, и още се учеше на занаят под нежните грижи на апостола. Освен това и двамата бяха толкова весели, толкова игриви, че не проявяваха нетърпение, просто бяха очаровани, че се веселят заедно, загледали се един друг в очите. Срещаха се всяка вечер, много забавно им беше да си разказват как са прекарали деня, да разговарят за най-обикновени, все едни и същи неща. Хващаха се за ръце, изпитваха голямо удоволствие да се гледат и на раздяла си разменяха по една продължителна целувка. Но в това добро, силно и нежно разбирателство не липсваха и малки любовни караници. Понякога Нане намираше, че Низ е много горделива, и много властна, и казваше, че играела роля на принцеса. Освен това тя беше голяма кокетка, обичаше хубавите рокли и празниците, на които да може да му се покаже в тях. Наистина не беше забранено да бъдеш красива, а напротив — изискваше се да бъдеш винаги колкото се може по-красива. Но не беше хубаво да помрачаваш красотата си, като се отнасяш с презрение към нещастните хора. В Низ имаше малко нещо от стремежа на майка й към удоволствия и от деспотизма на баща й, тя лесно се сърдеше и се мъчеше да доказва, че е самото съвършенство. Но тъй като обожаваше Нане, напълно му се доверяваше, съгласяваше се с него и в желанието си да му бъде приятна искаше да стане най-добрата, най-скромната и най-нежната от всички женички. И когато не успееше, а това се случваше често, тя казваше през смях, че дъщеря й, ако има такава, положително ще бъде много по-добра от нея, защото трябвало време, за да се демократизира княжеската стръв и след всяко поколение да става все по-братска.

Най-сетне, когато Низ навърши двадесет години, а Нане двадесет и три, стана сватбата, която беше желана, предвидена и очаквана. През изминалите седем години всеки ден се правеха стъпки към развръзката на тази дълга и щастлива идилия. Понеже дъщерята на Делаво се омъжваше за брата на Жозин, съпругата на Люк, и тази сватба гасеше омразата и утвърждаваше договора за съюз, пожелаха да й придадат тържественост, да я превърнат в празник, който ще ознаменува опрощаването на мигналото и лъчезарното навлизане в бъдещето. Решено бе забавата с песни и танци да стане в района на бившата „Бездна“, в едно от халетата на новопостроения завод, който бе продължение на Крешри, на целия този индустриален Град, който заемаше огромна, все повече увеличаваща се площ.

Люк и Сьорет на драго сърце станаха организатори, разпоредители на това сватбено празненство, а също така и свидетели при сключване на брака — той от страна на Нане, а тя от страна на Низ. Искаше им се да придадат на събитието тържествен блясък, да го превърнат в ликуване на осъществената най-сетне надежда, да изобразят с него самата победа на Града на труда и мира, вече изграден и процъфтяващ. Хубаво е народите да имат големи развлечения, общественият живот се нуждае от празници на красотата, радостта и ентусиазма. Люк и Сьорет поради това избраха халето на голямата леярна, едно огромно хале с чудовищни чукове, гигантски движещи се мостове, извънредно мощни подвижни кранове. Новите постройки, изцяло от тухли и стомана, бяха чисти и светли, през големите им прозорци нахлуваха обилно въздух и светлина. Съоръженията останаха на мястото си, защото никой не можеше да си представи, че за тази церемония на тържествуващия труд може да има по-хубав декор от тези гигантски, величествено красиви машини с мощни очертания, създадени с разум, сила и увереност. Само че ги украсиха със зеленина и венци от цветя, както някога са бивали украсявани древните олтари. По тухлените стени окачиха гирлянди, а плочите на пода обсипаха с рози и цъфнали жълтуги. Картината представляваше разцвета на човешкото усилие, вековното усилие за постигане на щастието, най-сетне разцъфнало тук, изпълнило с благоухания труда на работника, някога несправедлив и тежък, а сега свободен, привлекателен, станал източник на щастие.

Към завода тръгнаха две шествия — едното от дома на годеника, другото от дома на годеницата. Люк водеше героя Нане, следваха ги жена му Жозин и техните деца. Сьорет пък водеше героинята Низ, осиновена от нея и от брат й Жордан. Този ден Жордан беше напуснал лабораторията си, в която прекарваше годините като часове в неуморни търсения. Цялото население на новия Град, в който работата бе прекратена по случай празника, беше излязло по пътя, за да приветствува брачната двойка. Хубавото слънце блестеше, веселите къщи бяха празнично украсени, а градините — изпълнени с цветя и птици. Зад двете шествия следваше колоната на работниците, едно голямо множество от радостен народ, който постепенно изпълни просторните халета на завода, широки и високи като сводовете на старите катедрали. Обаче годениците се отправиха към халето на голямата леярна, която изведнъж се оказа много тясна въпреки огромните си размери. Освен Люк и неговото семейство, Сьорет и Жордан тук бяха още Сюзан и Боажелен, братовчедът на младоженката Пол, който още не се беше оженил за Антоанет — сватбата им щеше да стане четири години по-късно. Тук бяха и Бонерови, Буронови, дори Фошарови и всички работници, които с мишците си бяха помогнали за тази победа на труда. Много се бяха размножили тези хора с добра воля и силна вяра, тези труженици от първия час; присъствуващият сега многолюден народ не е ли тяхното разраснало се семейство, техни братя, чийто брой все повече се увеличаваше всеки ден? Бяха пет хиляди, ще станат десет хиляди, сто хиляди, един милион, цялото човечество. На фона на мощните машини, украсени с цветя и гирлянди, церемонията се извърши с трогателна и величествена простота.

Усмихнати, Люк и Сьорет поставиха ръцете на Низ и Нане една в друга.

— Обичайте се с цялото си сърце, с цялата си плът и нека да ви се родят хубави деца, които да се обичат като вас.

Тълпата ги поздрави бурно и възхвали любовта, която единствена може да оплодотворява труда, непрекъснато да увеличава човешкия род и да разпалва желанието, вечното огнище на живота.

Но тази церемония се стори твърде много тържествена на Нане и Низ, които се бяха обичали, когато играеха, когато още бяха деца. Двете къдрави агънца, макар и да бяха пораснали, пак бяха като две очарователни и нежни кукли в белите си празнични дрехи. И затова сега не се задоволиха от това церемониално ръкостискане, което ги накараха да направят, а се прегърнаха един друг.

— О, мила малка Низ, колко съм доволен, че вече си моя. Чаках те толкова много години!

— О, мили малки Нане, колко съм щастлива, че най-сетне съм твоя, защото наистина ти ме заслужи.

— Помниш ли ти, малка Низ, как съм те дърпал за ръце, за да ти помогна да прескочиш стените, как съм те носил на гръб като изправен на задните си крака кон?

— А ти, малкия ми Нане, спомняш ли си как играехме на криеница, как ме откриваше в розите, където така хубаво се криех, и как примирахме от смях?

— Малка Низ, малка Низ, ще се обичаме, както сме играли, много, много силно, с всичките ни жизнени сили!

— Малки ми Нане, малки ми Нане, колкото много сме играли, толкова много ще се обичаме, ще продължаваме да се обичаме с нашите деца и ще си играем с децата на нашите деца!

Преизпълнени от щастие, те се целуваха, смееха се и се забавляваха. Въодушевени от тази картина, възбудени от звучната радост, присъствуващите започнаха да ръкопляскат, да възхваляват любовта, всемогъщата любов, която непрекъснато създава живот и щастие. Любовта основаваше Града, сътворяваше нови поколения по-добри хора за близките жътви на справедливост и мир. Веднага след това екнаха песни, пееха хорове с хармонично съчетани гласове, в които старците възпяваха покоя, който добре си бяха заслужили, мъже — победоносната мощ на своя труд, жените — животворната нежност на своята любов, децата — радостта и надеждата си. После започнаха танците, играеше цялото ликуващо население, а накрая се образува едно грамадно хоро, споило ръцете на този братски народ, което безкрайно се изви и под звуците на музики с часове се въртя из халетата на огромния завод. Хорото влезе в халето с пещите за пудлуване и с валцувачните машини, после мина в халето с пещите за топене, прекоси халето с кулите, върна се в халето за изливане на стоманата, изпълвайки със своите буйни ритми и весели рефрени високите помещения, където обикновено ехтеше само героичното дихание на труда. В миналото колко много се бяха мъчили, колко много бяха страдали в тъмната, мръсна и нездравословна каторга, която се издигаше на това място и която бе разрушена от пожара! Сега тук свободно влизаха слънцето, чистият въздух и животът. Сватбеното хоро се виеше и извиваше все около големите машини, огромните преси, страхотните механични чукове, гигантските стругове, които сякаш се усмихваха под украсата си от зеленина и цветя; хорото се водеше от младоженците, сякаш те бяха душата на всичко, утрешният ден на по-голяма справедливост и по-голямо братство, гаранция за което беше победата на продължителната им любов.

Люк подготвяше една изненада за Жордан, искаше на този празник да чествува и него, научния работник, чиито трудове щяха да донесат на Града повече щастие, отколкото сто години политическа борба. Когато съвсем се мръкна, целият завод светна, хиляди лампи го заляха с весела дневна светлина.

Търсенията на Жордан най-сетне бяха увенчани с успех, след много несполуки той беше открил начина за пренасяне на електрическата енергия без каквато и да е загуба чрез нови, остроумно конструирани съоръжения. Сега се икономисваше превозът на въглища, като ги изгаряха още пред шахтите, където машини превръщаха топлинната им енергия в електрическа енергия, която се отпращаше в Крешри по специални кабели без никаква загуба и по този начин се намаляваше наполовина производствената стойност. Това беше първата голяма победа — Крешри да бъде богато осветен, изобилната енергия да се разпределя в малките и големите машини, благосъстоянието да нарасне, работата да бъде улеснена, приходът да се увеличи. Това всъщност беше една нова крачка към щастието.

При тази празнична илюминация Жордан разбра приятелския замисъл на Люк и започна да се смее като дете.

— О, приятелю, вие ми поднасяте букет! Аз наистина го заслужавам, защото, навярно си спомняте, от десет години упорито работя за разрешаването на тази проблема. Колко препятствия съм преодолявал и какви несполуки съм претърпявал, когато считах, че съм постигнал успех! Но това нямаше значение, още на другия ден отново се залавях на работа върху развалините на неуспелите си опити. Работиш ли, винаги ще успееш.

Люк се смееше с него, възхитен от смелостта и вярата му.

— Много добре зная, вие сте живият пример. Не познавам по-голям, по-възвишен господар на волята си от вас, нали съм ваш ученик… И така, ето че нощта е победена, мракът е прогонен, отсега нататък с този евтин поток от електричество ще можем да палим още по здрач едно светило над Крешри, което ще замества слънцето. Освен това вие спасихте човечеството от усилие чрез тази механическа сила, която постепенно ще премахне страданието, сега един човек ще върши работа за двама… Ние ви чествуваме като господар на светлината, топлината и силата.

Жордан, когото Сьорет беше завила в едно одеяло от страх да не изстине в прохладната нощ, продължаваше да гледа как огромният завод блести като фееричен замък. Дребен и болнав, с пребледняло лице, сякаш всеки момент ще предаде богу дух, той се разхождаше из осветените халета, блеснали с великолепието на апотеоз. От десет години той почти не излизаше от своята лаборатория, поверил на сестра си и на приятеля си управлението на обширното владение, което непрекъснато се увеличаваше; сега тук той приличаше малко на човек от друга планета и се учудваше на постигнатите резултати, на успехите на далото, на което беше най-неизвестният и най-активният участник.

— Да, да — прошепна той, — вече е добре, постигнали сме много. Вървим напред, бленуваното бъдеще се приближава… Аз ви дължа две извинения, скъпи Люк, защото отначало не скривах от вас, че никак не вярвам в мисията ви. Нали е странно, че ние трудно споделяме веруюто на другите, които работят в чужда за нас област!… Най-сетне ме убедихте, че положително ще ускорите тържеството на щастието, защото всеки ден осъществявате все по-голяма солидарност и справедливост. Но имате още много работа, а пък аз самият, уви, още не съм направил нищо от това, което исках да постигна.

Той стана сериозен, лицето му доби загрижен вид.

— Производствената цена, която намалихме почти наполовина, е още много висока. А освен това тия сложни и скъпи съоръжения при входа на шахтите, тия парни машини, тия парни котли, да не говорим за километрите кабели и за скъпото поддържане — всичко това е първобитно, изисква време и пари… Трябва нещо друго, нещо по-практично, по-просто, по-непосредствено. О, аз зная в каква насока трябва да търся, но тия търсения изглеждат безумни, никому не смея да кажа за задачата, която съм си поставил, защото още сам не съм си я изяснял напълно… Да, трябва да се избегне парната машина, парният котел, който е неудобен посредник между добитите въглища и произведената електрическа енергия. С една дума ще трябва съдържащата се в каменните въглища топлинна енергия да се превръща направо в електрическа енергия, без да минава през стадия на механическа енергия… Как? Аз още не зная как. Ако знаех, щях да разреша новата проблема. Но тъй като съм се хванал на работа, надявам се, че ще намеря разрешението. И тогава ще видите — електричеството няма да струва почти нищо, ще можем да го даваме на всички, да го направим победоносен двигател на всеобщото добруване.

И този толкова мълчалив и обикновено замислен човек се въодушевяваше и със страстните си жестове сякаш израстваше върху малките си крака.

— Ще трябва да настъпи ден, в който електричеството да стане достояние на всички като водата на реките, като вятъра на небето. Ще трябва не само да се предостави, но щедро да се раздава, хората да разполагат с него както си искат, да им стане необходимо като въздуха, който дишат. Електрическата енергия ще циркулира в градовете като същинска кръв на социалния живот. Във всяка къща ще има прости кранове, които ще трябва само да се отварят, за да има в изобилие енергия, топлина, светлина така, както сега имаме изворна вода. А нощем в тъмното небе електричеството ще запали друго слънце, което ще угаси звездите. Електрическата енергия ще премахне зимата, ще създаде вечно лято, като затопли стария свят, като стопи снега чак в облаците… Ето защо аз още не съм много горд с това, което съм постигнал, с този малък резултат в сравнение с онова, което предстои да се завоюва.

И в заключение той каза със спокойно презрение:

— Аз още дори не мога да изпитам на практика моите електрически пещи за топене на желязо. Те все още са лабораторни пещи, пещи само за опити. Електричеството е много скъпо, ще трябва да се чака, докато приложението му стане изгодно, и затова пак повтарям, че то ще трябва да струва повече от водата и от въздуха… Когато ще мога да произвеждам неограничено евтина електрическа енергия, тогава моите пещи ще направят преврат в металургията. Аз зная единствения път и вече отново съм се хванал на работа.

Нощният празник беше великолепен. Танците и песните продължиха в блестящите халета, където цялото население празнуваше сватбата. Ликуваше освободеният труд, станал отново на почит, превърнал се в радост и здраве; мизерията беше победена, общественото богатство постепенно се връщаше за общо ползуване в името на свещеното право, че всеки трябва да живее и да бъде щастлив; ликуваше също надеждата за едно бъдеще на мир и на по-съвършено и по-пълно равенство, равенство, в което ще се осъществи братската мечта за едно единно и свободно общество. Любовта ще извърши това чудо. Съпроводиха Нане и Низ до брачното им жилище, като славеха любовта, която ги бе съединила, любовта, която щеше да роди от тях безброй други сърца за любов.

По това време любовта раздвижи също така и буржоазията в Боклер; бурята се разрази в дома на кротките, мързеливи рентиери Мазелови. Дъщеря им Луиз винаги ги беше изненадвала и тревожила; съвсем различна от тях, тя беше много буйна, много предприемчива, непрекъснато се занимаваше с нещо вкъщи, като казваше, че мързелът би я убил. Нейните благоразумни родители, за които върховно щастие беше да не правят нищо, щастливи със спечеленото някога голямо състояние, на което мъдро се наслаждаваха, без да имат някакви амбиции, не можеха да разберат как Луиз си губи времето с излишни движения. Тази тяхна единствена дъщеря, която щеше да има много добро състояние, вложено в солидни лихвоносни държавни акции, не проявява ли неблагоразумие, като не си седи спокойно вкъщи, далеч от неприятностите на живота? Бащата и майката, хора много честни, много сърдечни и много състрадателни, но само за себе си и не за другите, взаимно се обожаваха, грижеха се и се галеха един друг като верни съпрузи, много доволни от егоистичното си щастие и равнодушни към нещастието на другите! Те се учудваха защо дъщеря им се безпокои за минаващия просяк, защо се занимава с идеите, които променят света, и със събитията, които вълнуват улицата? Луиз беше винаги тръпнеща, винаги пъргава, всичко я вълнуваше, отдаваше на всички по малко от себе си. И затова наред с голямата любов, която изпитваха към нея, родителите й бяха изумени, че бяха родили дъщеря, която по нищо не прилича на тях. Напоследък тя окончателно ги съкруши с любовното си увлечение, което отначало считаха за мимолетно и вдигаха рамене, но това увлечение стана толкова сериозно, че ги накара да мислят, че идва краят на света.

Луиз Мазел, останала голяма приятелка на Низ Делаво, продължаваше да се среща често с нея у Боажеленови, откакто те се бяха преместили в Крешри. И там тя отново бе срещнала Люсиен Бонер, някогашното другарче, с което дружеше в онова време, когато бягаше от къщи, за да играе с уличните момчета. Те и двамата бяха от компанията, която в онзи знаменит ден бе играла във водата на езерото с малкото самоходно корабче на Люсиен; те бяха пак играли заедно, когато се срещаха тайно, прескачайки стените. Сега обаче Люсиен беше пораснал, беше станал хубав голям двадесет и три годишен момък, а пък тя двадесетгодишна девойка. Той вече не правеше малки корабчета, които се движат сами по водата, а под ръководството на Люк бе станал много умен и много изобретателен механик, многообещаващ труженик на Крешри, където се занимаваше с монтажа на машини. Той съвсем не беше някакъв господин, а се гордееше, че е обикновен работник като баща си, когото обожаваше. И навярно в страстта, с която Луиз изгаряше по него, имаше нещо от естествения бунт срещу буржоазните идеи, един стремеж да не действува като хората от висшето общество, към което и самата тя принадлежеше. Някогашното другарство в нея бързо се бе превърнало в пламенна любов, която не признава препятствия. А той, трогнат от силната любов на тази красива, жива и весела девойка, в края на краищата също така дълбоко я обикна. Той, като по-благоразумен от двамата, не искаше да огорчава никого, измъчваше се от мисълта, че тя е много по-изискана и по-богата от него, и само казваше, че ако я загуби, никога няма да се ожени за друга, обаче тя само при мисълта, че могат да се противопоставят на техния брак, започваше да се възмущава лудешки и съвсем чистосърдечно заявяваше, че ще прати по дяволите положението и богатството си, за да отиде да живее с него.

И поради това около шест месеца се води борба. За родителите на Люсиен един такъв брак би трябвало да се счита за чест, обаче те не гледаха на него с доверие. Най-вече Бонер, който беше много благоразумен, би предпочел Люсиен да се ожени за дъщерята на някой негов другар. Времената се бяха вече изменили, нямаше защо сега човек да се гордее, че някой от синовете му се е издигнал в по-горната класа чрез брак с момиче от агонизиращата буржоазия. Наближава времето, когато в интерес на буржоазията ще бъде да поднови кръвта, здравето и силата си, като се сроди с народа. В дома на Бонер избухнаха спорове по този въпрос, защото жена му, страшната Свадливка, която имаше високомерен характер, несъмнено би се съгласила, но при условие, че и самата тя ще стане дама с хубави тоалети и бижута. Нищо от еволюцията, която се извършваше около нея, не бе успяло да утоли жаждата й да властвува и да блести, тя бе запазила отвратителния си характер дори и сега при осигуреното благосъстояние, в което живееха, като упрекваше мъжа си, че не е направил състояние, например като този хитрец господин Мазел, който отдавна вече не работеше. Тя би искала да носи шапки, без стеснение би се разхождала като рентиерка, прекрасно наслаждаваща се на безделието. И когато Люсиен заяви, че ако се ожени за Луиз, твърдо е решил да не вземе нито едно су от Мазелови, тя съвсем се обърка и на свой ред се обяви противи този брак, който вече не й се виждаше така изгоден. За какво да се жени за това толкова слабо, некрасиво и смешно момиче, ако не за парите й? Това щеше да бъде върхът на всички необикновени неща, които я ужасяваха и от които отдавна бе престанала да се интересува.

Една вечер между Свадливката, Бонер и сина им Люсиен избухна шумно обяснение в присъствието на дядо Люно, който бе вече прехвърлил седемдесетте години. Бяха завършили вечерята в малката, чиста и светла трапезария, чиито прозорци гледаха към зеленината на градината. На масата, която винаги бе отрупана изобилно с храна, имаше и цветя. Дядо Люно, който сега разполагаше с колкото си иска тютюн, бе запалил лулата си, когато Свадливката, поднасяйки десерта, избухна за нищо, просто от удоволствие да се разсърди, както имаше обичай.

— Така, значи — каза тя на Люсиен, — решил си? Настояваш да се ожениш за тази госпожица? Днес пак те видях с нея пред вратата на Боажеленови. Ако малко ни обичаш, струва ми се, че вече трябваше да престанеш да се срещаш с нея, тъй като знаеш, че аз и баща ти не сме много възхитени от този брак.

Люсиен, като добър син, избягваше да спори, понеже знаеше, че всъщност това е безполезно. Той се обърна към Бонер.

— Но — отвърна той непринудено — мисля, че баща ми е готов да даде съгласието си.

Тези думи шибнаха Свадливката като камшик и тя се нахвърли върху съпруга си:

— Какво? Даваш съгласието си, без да ме предупредиш! Преди петнадесет дни ми казваше, че един такъв съюз съвсем не ти изглежда благоразумен и че се опасяваш за щастието на нашето дете, ако извърши това безумие. Като ветропоказател ли се въртиш?

Бонер спокойно обясни:

— Бих предпочел момчето да направи друг избор. Но Люсиен е почти на двадесет и четири години и аз не искам да му налагам волята си в тази сърдечна история. Той знае какво мисля, нека постъпи както намира за по-добре.

— А, добре! — подзе яростно Свадливката. — Ти много лесно се съгласяваш; макар че се смяташ за свободен човек, в края на краищата винаги започваш да говориш като другите. Ето почти двадесет години откак си тук заедно с твоя господин Люк, много пъти си ми повтарял, че той не споделя твоите идеи, че би трябвало да се започне с отнемане на средствата на труда и да не се приемат пари от буржоата; но ти никак не се противиш и на най-малките желания на твоя господин Люк и може би сега дори ще кажеш, че всичко, което двамата сте извършили, е много хубаво.

Тя продължи, помъчи се да нарани вярата и гордостта му, понеже знаеше, че това е слабото му място. Тя често го бе дразнила, като се стараеше да му докаже, че си противоречи. Този път той се задоволи само с повдигане на рамене.

— Разбира се, че това, което сме направили заедно, е много хубаво. Мога само да съжалявам, че той не поиска да сподели моите идеи. Обаче ти последна би трябвало да се оплакваш от положението тук, защото вече не знаем, какво е мизерия, щастливи сме, нито един от тия рентиери, на които ти завиждаш, не се радват на такова щастие.

Тя не отстъпваше, разяри се още повече.

— Положението тук ли, бъди така добър да ми го обясниш, защото, нали знаеш, никога не съм могла да го разбера. Щом си толкова щастлив, толкова по-добре! Аз не съм щастлива. Щастие е, знаеш ли, когато имаш много пари, когато се прибереш вкъщи и престанеш да работиш. Всички ваши истории, с тая подялба на печалбите, с тия магазини, в които се снабдяваме с намаление, с вашите бонове и каси аз никога няма да бъда собственица на сто хиляди франка, които да са в джоба ми и с които да мога да си купувам това, което ми харесва… Аз съм нещастна, много нещастна!

Тя преувеличаваше, искаше да му стане неприятно, но всъщност казваше истината — не беше се приспособила в Крешри, страдаше от своя атавизъм на жена, която обича да кокетничи и да разточителствува, жена, чиито привички се чувствуваха оскърбени от всеобщата солидарност. Тя беше чиста и трудолюбива домакиня, но имаше отвратителен характер, твърдоглава и ограничена, не се примиряваше с нищо, което не й харесваше, превръщаше в ад дома си въпреки положителните си качества, въпреки че къщата й сега процъфтяваше от благоденствие.

Разсърдил се, Бонер й каза:

— Ти си луда, сама правиш нещастен твоя и нашия живот!

Тия думи я накараха да заридае. Люсиен, който винаги се чувствуваше неудобно при подобни спорове между родителите му, наруши мълчанието си и прегърна майка си, като й се закле, че я обича и уважава. Но тя не се успокои и викна на съпруга си:

— Хайде, попитай и баща ми какво мисли за вашия завод на акционерни начала, за тази прословута справедливост и за това прословуто щастие, които щели да възродят света. Той е стар работник и не можеш да го обвиниш, че говори глупости като жена, нали е на седемдесет години — трябва да вярваш на мъдростта му.

После се обърна към дядо Люно, който смучеше лулата си с блажен детски вид:

— Татко, нали са идиоти, като мислят, че с всички тия машини могат да минат без господари, нали ще се разкайват за всичко това?

Старецът я погледна изумен и отговори глухо:

— Разбира се… Прадедите на Рагю и на Кюриньон бяха някога други. Имаше един господин Мишел, който беше пет години по-голям от мене. Аз постъпих в завода при господин Жером, неговия баща. Но преди тия двама имаше един господин Блез, с когото са работили баща ми Жан Рагю и дядо ми Пиер Рагю. Пиер Рагю и Блез Кюриньон бяха двама приятели, двама работници пещари, които се печаха на един и същ огън. Но ето че Кюриньонови са господари архимилионери, а тия от рода на Рагю си останаха бедни хорица… Тия работи винаги се повтарят, нещата не могат да се променят, значи, трябва да се вярва, че така трябва да бъде!

Той сякаш малко бълнуваше като задрямало, много старо, окуцяло животно, съвсем забравено и спасило се по чудо от скотобойната. Много често той не можеше да си спомни какво бе станало вчера.

— Но, дядо Люно — каза Бонер, — работите много се промениха напоследък… Господин Жером, когото споменахте, умря и преди това върна всичко, което бе останало от неговото богатство.

— Какво е върнал?

— Да, върна на другарите богатството, което бе натрупал от техния труд, от тяхното продължително страдание. Спомнете си, това стана отдавна.

Старецът разрови тъмната си памет.

— А, да, да! Спомням си тази смешна история!… Е добре! Щом е върнал, значи е глупак!

Думата глупак беше казана с явно презрение, защото единствената мечта на дядо Люно беше да натрупа голямо богатство като Кюриньонови, за да са радва после на живота като тържествуващ господар, като безделник, който само се забавлява от сутрин до вечер. Той не бе отишъл по-далече в мечтите си, както и другите от това поколение стари експлоатирани и изтощени роби, примирили се с веригите, съжаляващи само, че не са се родили експлоататори.

Свадливката подигравателно се изсмя.

— Видиш ли, че баща ми не е толкова глупав като вас, няма да тръгне да гони дивото. Парите са си пари, имаш ли пари — ще бъдеш господар, това е всичко!

Бонер повдигна силните си рамене, а Люсиен мълчаливо загледа през отворения прозорец цъфналите рози в градината. За какво да спорят. Тя беше вироглавото минало, тя ще умре в обятията на щастливото общество, отричайки го и съжалявайки за времето на черната мизерия, когато мечтаеше да спести десет су, за да си купи панделка.

В това време влезе Бабет Бурон, която, противно на Свадливката, беше винаги весела, винаги очарована от новото си положение. С помощта на своя оптимизъм тя бе успяла да спаси мъжа си, простака Бурон, от пропастта, в която падна Рагю. Тя винаги вярваше в бъдещето, сигурна, че всичко ще се нареди много добре, а когато понякога не й достигащо нещо, съчиняваше истории за необикновени сполуки, паднали от небето. Тя обичаше да пита шеговито не се ли осъществяваше нейният рай в Крешри, където трудът ставаше порядъчен, приятен и почетен и където живееха сред всички блага, запазени в миналото за буржоазията. Нейното кукленско лице, още свежо под голям, майсторски вързан кок, сияеше от радост, че мъжът и е излекуван от пиянството, че е майка на две хубави деца, които скоро ще ожени, че си има собствена къща, красива и весела като къща на богаташи.

— Така, значи, решено е! — извика тя. — Люсиен ще се ожени за Луиз Мазел, тази малка очарователна буржоазка, която не се срамува от нас!

— Кой ви е казал тава? — попита сурово Свадливката.

— Ами госпожа Люк, Жозин, която срещнах тази сутрин.

Свадливката побеля от сдържан гняв. В неутолимата и безкрайна злоба, която изпитваше срещу Крешри, се криеше и голямата й омраза към Жозин. Тя никога нямаше да прости на „това момиче“ брака й с Люк, не можеше да й прости, че е озарена от щастлива съдба, че е жена на обичания от всички герой, че е майка на хубави деца, които растат, за да бъдат щастливи. Достатъчно бе само да си спомни дните, когато нещастното същество умираше от глад, изхвърлено на улицата от брат й! Сега Свадливката се чувствуваше смазана от Жозин, когато я срещаше с шапка на глава като дама. Именно с това щастие на другата тя никога нямаше да се примири.

— Вместо Жозин да се занимава с женитби, които не я засягат — каза грубо тя, — по-добре ще направи, ако се постарае да забравим нейната, която отпразнувахме на куково лято… Всички ме нервирате, оставете ме на мира!

Тя излезе от стаята и тръшна вратата, като ги остави в тягостно мълчание. Първа се засмя свикналата с преструвките на своята приятелка Бабет, която със снизхождение считаше, че Свадливката, макар и сприхава, е добра жена. Очите на Люсиен се бяха напълнили със сълзи, защото говореха с такова лошо настроение за неговата съдба. Обаче баща му приятелски му стисна ръката, сякаш обещаваше да уреди въпроса. Но и самият той беше тъжен, съкрушен, че щастието, макар и в условия на повече справедливост и повече мир, бива засенчвано от семейни раздори. Нима винаги един отвратителен характер ще отравя плодовете на братството? Само дядо Люно, задрямал с лула в уста, бе запазил блаженото си безразличие.

Докато Люсиен вече не се съмняваше, че накрая родителите му ще се съгласят, Луиз чувствуваше как нейните оказват все по-голяма съпротива и борбата всеки ден става все по-тежка. Мазелови обожаваха дъщеря си и в името на това боготворене упорито не отстъпваха не с бурни обяснения, а само с добродушна инертност, наподобяваща полудрямка, която, както си мислеха, ще измори Луиз и ще я накара да се откаже от каприза си. Дъщеря им напразно развяваше полите си из къщата, напразно удряше лудешки клавишите на пианото си, напразно хвърляше още свежите букети през прозорците, напразно проявяваше признаци на голяма тревога: те й се усмихваха спокойно, преструваха се, че нищо не разбират, отрупваха я със сладкиши и подаръци. Тя се вбесяваше, че така я обсипват с нежности и едновременно с това й отказват единственото нещо, което ще й бъде приятно, и затова започна да заплашва родителите си, че ще се разболее. Тя дори легна в леглото си, обърна се към стената и вече не искаше да отговаря на въпросите им. Повикан, доктор Новар заяви, че тия страдания не са в кръга на неговата наука. Единственият начин да се излекуват младите момичета, заболели от любов, е да им се даде свобода да се любят. И като разбраха, че случаят става сериозен, Мазелови се разтревожиха, започнаха да се съветват, прекараха една безсънна нощ в брачното легло, питайки се дали трябва да отстъпят. Работата им се видя толкова сериозна и с толкова големи последици, че не посмяха да вземат сами решение; решиха да съберат приятелите си и да им изложат случая. Не беше ли дезертьорство да дадат дъщеря си на един работник при тия революционни обстоятелства, с които се бореше Боклер? Те чувствуваха, че този брак е решителен, че е окончателно отричане на буржоазията, търговията и рентата. И съвсем естествено беше да се консултират с представителите на властта, с водачите на управляващата класа и на богатите. Един прекрасен следобед те поканиха околийския управител Шатлар, кмета Гурие, председателя Гом и абата Марл на чаша чай в цъфналата им градина, където бяха прекарали в безделие толкова много дни, изтегнали се един срещу друг в люлеещи се фотьойли и загледали се в розите, без да си дават труд дори да разговарят помежду си.

— Нали разбираш — каза Мазел, — ще направим това, което тия господа ни посъветват да направим. Те знаят по-добре от нас и никой не ще може да ни обвини, че сме послушали съвета им… Аз вече не чувствувам главата си, тази история от сутрин до вечер измъчва мозъка ми.

— Аз също — каза госпожа Мазел. — Живот ли е това да разсъждаваш непрекъснато! Чувствувам, че от това няма нищо по-лошо за моята болест.

В слънчевия следобед чаят беше сервиран в една беседка от рози. Околийският управител Шатлар и кметът Гурие се озоваха първи на поканата. Те бяха все така неразделни, дори като че ли още по-здраво свързани след смъртта на госпожа Гурие, все така красивата Леонор. Бяха се грижили за нея по време на петгодишното й боледуване, когато поради парализа на краката беше прикована в един фотьойл; обсипваха я с грижи, приятелят заместваше съпруга, бдеше над нея, четеше й през часовете, когато Гурие отсъствуваше. Никога една връзка не бе продължила така спокойно чак до смъртта. В ръцете на Шатлар Леонор почина внезапно една вечер, когато той й помагаше да изпие чаша чай от липов цвят, докато Гурие пушеше навън пурата си. И когато съпругът се върна, двамата я оплакаха заедно. Сега бяха неразделни в свободното си време, което им оставаше при управлението на града; всъщност те управляваха само формално по зрелите и мъдри решения, които прилагаха — околийският управител беше склонил кмета да следва неговия пример, да затваря очи, да оставя нещата да вървят по своя път, да не си трови живота, като препречва пътя на революцията, защото никой в света не ще може да я спре. Но Гурие, който беше измъчван от страх и понякога изпадаше в мрачни мисли, не усвои така лесно тази приятна философия. Той се беше помирил със сина си Ахил, на когото Синеоката бе родила в тяхното толкова храбро завоювано и защищавано любовно гнездо едно прелестно момиченце, Леони, което имаше сини очи като безбрежните води на синьо езеро и като безкрайната синевина на синьото небе, очи като на очарователната си майка; Леони сега беше голяма, двадесетгодишна девойка за омъжване и бе пленила дядо си. Затова Гурие се беше примирил, отворил бе вратата на дома си за незаконното семейство, за този син, разбунтувал се някога срещу авторитета на баща си, и за тази Синеока, към която понякога се отнасяше като към дивачка. И както той сам казваше, тежко беше на един кмет, на един магистрат за узаконяване на брака, да приема в дома си една бунтарска двойка, оженила се под звездите през една топла нощ върху благоухаещата земя. Но времената бяха толкова странни, ставаха толкова необикновени неща, че една малка очарователна внучка, родена от свободна, неразкаяла се любов, беше много съблазнителен подарък. Шатлар весело бе одобрил помиряването и Гурие, откакто Ахил му водеше Леони, всеки ден по малко се примиряваше със завода на Крешри, който все пак си оставаше за него едно гнездо на катастрофи, макар че и самият той бе принуден да превърне голямата си обувна фабрика в акционерно предприятие и да обедини към него цялата индустрия за облекло.

Трябваше да дочакат председателя Гом, както и абата Марл, но Мазелови повече не можеха да се въздържат и веднага обясниха случая на околийския управител и на кмета. Трябваше ли да отстъпят пред неблагоразумния каприз на дъщеря им Луиз?

— Нали разбирате, господин околийски управителю — каза Мазел с важен и загрижен вид, — освен мъката, която ни причинява един такъв брак, трябва да се има предвид и отвратителният социален ефект, отговорността, която имаме пред изтъкнатите личности от нашата класа. Ние отиваме към пропаст.

Седяха на хладна сянка, парфюмирана от пълзящите рози, пред маса, застлана с пъстра покривка и отрупана с дребни сладкиши; Шатлар, коректен и елегантно облечен както преди въпреки възрастта си, се усмихваше със скрита ирония.

— Ами ние сме вече в пропастта, скъпи господин Мазел. Напразно се тревожите за правителството, за администрацията и дори за висшето общество; защото, знаете ли, всичко вече съществува само външно… Няма съмнение, че аз още съм околийски управител, а моят приятел Гурие продължава да бъде кмет. Само че, тъй като зад нас няма вече реална и силна държава, ние сме само призраци… Такова е и положението на управляващите и на богатите, властта и богатството на които всеки ден биват по малко отнасяни от новата организация на труда. Така че не се мъчете да ги защищавате, защото самите те от умопомрачение стават активни помощници на революцията. Хайде, хайде, не се противете, предайте се!

Той обичаше този род шеги, които ужасяваха последните боклерски буржоа. Впрочем това беше любезен начин да се казва шеговито истината, тъй като самият той беше убеден, че старият свят загива и от развалините му се ражда нов свят. В Париж ставаха извънредно важни събития, старото се рушеше камък по камък и правеше място на една преходна сграда, която ясно очертаваше вече бъдещия Град на справедливостта и мира. Всички тия неща му даваха основание да говори така, той беше щастлив, че живееше забравен в този провинциален край, без да злоупотребява с властта, уверен сега, че ще умре от естествена смърт заедно с режима, който отдавна заравяше в земята, усмихвайки се като философ и светски човек.

Мазелови бяха пребледнели. Докато съпругата, потънала във фотьойла си, припадаше с устремени към сладкишите очи, съпругът извика:

— Наистина ли вярвате! Толкова ли сме застрашени?… Зная, че се говори за премахване на рентата.

— Рентата — подзе спокойно Шатлар — ще бъде премахната след не повече от двадесет години или поне ще намерят начин да лишат постепенно рентиерите от доход. Проектът се проучва.

Госпожа Мазел въздъхна, сякаш береше душа.

— О, ние ще умрем, уверена съм, че няма да сме живи да видим тия безобразия. Нашата нещастна дъщеря ще страда и затова трябва да я принудим да сключи хубав брак.

Неумолимият Шатлар добави:

— Ами то няма вече хубави бракове, тъй като наследството ще бъде премахнато. Тия неща са вече решени. За в бъдеще всяко семейство ще трябва само да кове щастието си. Дали вашата Луиз ще се омъжи за син на буржоа или за син на работник, капиталът й ще бъде един и същ — любовта, ако имат щастието да се обичат, и готовността да работят, ако имат благоразумието да не са мързеливи.

Настъпи пълно мълчание, чуваше се само как леко трептят крилете на едно синигерче, което подскачаше между розовите храсти.

— Значи, това е съветът, който ни давате, господин околийски управителю! — попита накрая съсипаната госпожа Мазел. — Според вас можем ли да приемем за зет този Люсиен Бонер?

— О, да, боже мой! И земята ще продължи както преди да се върти, вярвайте ми. А щом като двете деца се обожават, можете да сте напълно уверени, че ще ги направите щастливи.

Гурие още нищо не бе казал. Не му беше приятно, че е повикан да обсъжда един подобен въпрос; нали синът му бе отишъл да живее със Синеоката, това свободно момиче от скалите, което сега приемаше в своя съвсем буржоазен дом. Признанието неволно се изтръгна от устата му:

— Всъщност най-добре е да ги ожените. Когато родителите не са съгласни, те побягват и сами се женят… Ах, в какви времена живеем!

Той вдигна ръце към небето и необходима беше намесата на Шатлар, за да не изпадне в черна меланхолия. Някогашната му слабост, страстта му към хубавичките работнички, както се говореше, сега го беше затъпила и направила сънлив. Той заспиваше навсякъде — на масата, по средата на разговор и навън, дори като се разхождаше. И някогашният страшен господар, сега сломен от събитията, заключи с примирен вид:

— Какво да се прави? След нас потоп, както казват мнозина от нашите хора. Ние си отиваме.

В този момент председателят Гом пристигна с голямо закъснение. Краката му бяха подути, ходеше трудно с помощта на бастун. Навярно беше навършил седемдесетте години и чакаше пенсионирането си, тайно отвратен от това човешко правосъдие, което бе раздавал в продължение на много години, придържайки се строго към писаните закони като свещеник, който вече не вярва, но се опира само на догмата. В дома му упорито продължаваше да се разиграва неумолимата трагедия на любовта и изневярата. След смъртта на жена му, която някога се бе самоубила пред очите му, признавайки вината си, трагедията завърши с бягството на дъщеря му Люсил, която бе заставила любовника си да убие съпруга й капитан Жоливе, преди да избяга с него. Историята бе ужасна — това кокетно и сластолюбиво момиче, невярно като майка си, тласна мъжа си да го убият на дуел. Капитанът, предупреден с анонимно писмо, залови жена си в изневяра, намери я полугола в обятията на някакъв дангалак, който му подхвърли нож, за да разрешат спора на място. Според някои хора капитанът не бил се защищавал и ужасен искал да загине, да напусне този нов свят, в който за него имало само мъки и позор. И наистина напоследък го срещаха с наведена глава, съкрушен, че се проваля всичко, което беше обичал. Той престана да спори и да се бори, не пречеше на труда и мира да тържествуват, разбрал навярно, че шпагата е изиграла вече своята роля. И може би е имал последна смелост да загине под ножа, направляван от жена му, която бе обожавал и ненавиждал. Ужасна буря бе преминала над председателя Гом — дъщеря му беше избягала, преследвана от полицията, убитият му зет бе намерен в локва кръв с прободено сърце, а той остана сам, при него живееше само синът на Люсил, шестнадесетгодишният Андре, един слаб и нежен младеж, печално наследство от трагичната двойка, за когото той като дядо се грижеше с неспокойна нежност. Достатъчни бяха досегашните мъки, не трябваше да се ожесточава повече отмъстителната съдба, когато наказва за някакво неизвестно старо престъпление. И Гом се питаше на каква добра сила, на кое бъдеще на истинската справедливост и на вярната любов ще повери този младеж, за да може най-сетне родът му да бъде възроден и ощастливен.

Осведомен по въпроса и запитан от Мазел дали счита, че бракът между Луиз и Люсиен Бонер е уместен, председателят Гом веднага извика:

— Оженете ги, оженете ги, щом изпитват един към друг толкова голяма любов, която им дава сила да се борят с родителите си и да преодоляват всички препятствия. Само любовта носи щастие.

После той съжали за това откровение, за този вик, който издаваше горчивината на целия му живот, защото искаше да умре с фалшивото си сурово поведение, със строгия си и студен израз на лицето. Той продължи:

— Не чакайте да дойде абатът Марл. Аз го срещнах и той ми възложи да го извиня. Бързаше да вземе от църквата осветен елей, за да миропомаже старата госпожа Жоливе, леля на моя зет, която била в агония… Бедният абат, в нейно лице той губи една от последните си енориаши, очите му бяха насълзени.

— О, ако кюретата бъдат пометени, това ще бъде най-хубавото нещо в тия събития — каза Гурие, който продължаваше да бъде върл антиклерикал. — Републиката щеше още да си бъде наша, ако те не бяха ни я взели. Те докараха народа да обърне всичко с краката нагоре и да стане господар на положението.

— Бедният абат Марл! — каза състрадателно Шатлар. — Жал ми е за него, като гледам как църквата му е празна; добре ще направите вие, госпожо Мазел, ако му изпратите пак цветя за Дева Мария.

Всички отново замълчаха, многострадалната сянка на свещеника премина в слънчевата светлина, в благоуханието на розите. С Леонор той бе загубил най-вярната и най-скъпата си енориаша. Разбира се, оставаше му госпожа Мазел; но тя не беше верующа от душа, тя гледаше на религията като на нещо, което украсява живота й и удостоверява нейното буржоазно благоразумие. Абатът знаеше каква участ го чака, един ден щяха да го намерят мъртъв в олтара, затрупан от развалините на пропукания църковен свод, който не можеше да поправи поради липса на пари. Общината, а също и околийското управление нямаха фондове за подобни работи. Той се беше обърнал към верующите и с големи усилия беше събрал нищожна сума. Беше се вече примирил, очакваше сгромолясването, като продължаваше да извършва богослужението сякаш без да подозира надвисналата над главата му опасност. Неговата църква опустяваше, неговият бог като че ли умираше по малко всеки ден и самият той щеше да умре с него, когато старият божи дом съвсем рухне и го смаже под тежестта на голямото разпятие, окачено на стената. И двамата ще имат един гроб — земята, в която се връща всичко.

Всъщност госпожа Мазел беше много съкрушена от собствените си грижи, за да се интересува в този момент от печалната съдба на абата Марл. Ако не се стигнеше до някакво решение, имаше опасност да се разболее сериозно тя, която бе прекарала толкова приятни и мили часове, страдайки от оная тайнствена болест, разкрасяваща живота й. Всички поканени бяха дошли, тя стана от фотьойла си, за да поднесе чая, който дигаше пара в светъл порцеланов съд; слънчев лъч позлатяваше дребните сладкиши, наслагани обилно в кристални чинии. Тя клатеше голямата си замислена глава, още никак не беше убедена.

— Каквото и да казвате, драги приятели, този брак наистина предвещава края на света и затова аз не мога да се съглася.

— Ние ще почакаме още — заяви Мазел. — Ще омаломощим Луиз.

Но изведнъж госпожа и господин Мазел онемяха: пред тях, на прага на беседката, сред огрените от слънцето рози стоеше самата Луиз. Те мислеха, че тя е в своята стая, на шезлонга си, страдаща от тази безименна болест, която според предписанието на доктор Новар може да излекува само един любим и желан съпруг. Тя навярно предполагаше, че решават съдбата й, и затова просто бе облякла пеньоара с малки червени цветчета и бе завързала на кок прекрасната си черна коса. Слязла набързо по стълбите, цялата трептяща от нестихващо страстно вълнение, тя беше очарователна със слабото си лице, в което блестяха малко косите й очи, чиято веселост не можеше да угаси дори тъгата. Тя бе чула последните думи на родителите си.

— О, мамо! О, татко! Какво говорите! Нима мислите, че се отнася просто до един каприз на малко момиче?… Аз ви заявих, че искам Люсиен да бъде мой съпруг, и Люсиен ще бъде мой съпруг.

Мазел, почти победен от внезапното й появяване, продължаваше да се съпротивлява.

— Но, бедно мое дете, помисли си само! Нашето богатство, което ти щеше да наследиш, е вече застрашено и един ден ще останеш без пари.

— Разбери положението — настоя госпожа Мазел. — С нашите пари, макар и застрашени, ти все пак би могла да сключиш един разумен брак.

Тогава Луиз избухна весело със страстна сила:

— Не ми трябват вашите пари! Запазете си вашите пари! Ако взема вашите пари, Люсиен вече няма да ме иска… Пари? Какво да правя с тях? За какво служат те — нито за любов, нито за щастие! Люсиен с труд ще изкарва прехраната ми, а пък и аз ще работя, ако е необходимо. Ще бъде прекрасно.

Луиз извика това с такава младежка сила и с такава надежда, че Мазелови, изплашени за разсъдъка й, поискаха да я успокоят, като най-сетне отстъпят. Всъщност те не бяха хора, които можеха да се съпротивляват повече, те желаеха преди всичко да си осигурят спокойствието. Пиейки чая си, околийският управител Шатлар, кметът Гурие и председателят Гом се усмихваха смутено, защото чувствуваха как свободната любов на това момиче ги помита като сламки. Трябваше да се съгласят с това, което не можеха да забранят.

В заключение Шатлар каза с любезната си, едва забележима ирония:

— Нашият приятел Гурие има право, с нас е свършено, щом като децата създават закона.

Сватбата на Люсиен Бонер и Луиз Мазел стана един месец по-късно. За свое лично удоволствие Шатлар склони приятеля си Гурие да устрои в деня на сватбата бал в общината в чест на приятелите си Мазелови. Всъщност на него му беше забавно да накара буржоазията на Боклер да танцува на тази сватба, превърнала се в символ на превъзходството на народа. Ще танцуват върху останките на разорената власт, ще танцуват в тази община, която малко по малко се превръщаше в истински обществен дом, където ролята на кмета се свеждаше до едно братско посредничество между различните социални групи. Залата беше украсена много разкошно, свириха и пяха както на сватбата на Нане и Низ. Присъствуващите също аплодираха, когато се появиха младоженците — хубавият и силен Люсиен с всичките си другари от Крешри, нежната и развълнуваната Луиз, съпроводена от цялото висше общество, което родителите й бяха пожелали да присъствува в знак на последен протест. Обаче стана така, че висшето общество беше залято от потока на народа, зарази се от неговата преливаща радост и дотолкова му се подчини и се загуби в него, че в резултат последваха много други сватби между момците и момите от двете различни класи. Отново тържествуваше любовта, всемогъщата любов, която възпламенява всичко живо и го понася към щастливо бъдеще.

Навред цъфтеше младостта, сключваха се нови бракове, които съединяваха хора от различни светове, и брачните двойки, свързани от вечното желание, тръгваха в поход към Града на бъдещето. На свой ред изчезващото съсловие на бившите търговци от Боклер даде своите момичета и момчета на работниците от Крешри и на селяните от Комбет. Първи започнаха Лабокови, които позволиха на сина си Огюст да се ожени за Март Бурон и дадоха дъщеря си Еулали за жена на Арсен Ланфан. От няколко години те вече не се бореха, а бяха се предали, защото чувствуваха, че предишната търговия умира, че е ненужно междинно зъбчато колело, поглъщащо енергия и богатство. Отначало се наложи да се съгласят магазинът им на улица „Бриа“ да се превърне в обикновен склад за изделията на Крешри и на другите обединени заводи. После направиха нова крачка и се съгласиха да закрият магазина си, който се вля в централните складове, в които снизходителността на Люк им бе осигурила една спокойна работа като надзиратели. Впрочем годините ги бяха налегнали, сега живееха уединено, опечалени, изплашени от този свят, чужд на тяхната страст за печалби, понесени от новите поколения, които бяха увлечени в други грижи и други радости. И затова, когато двете им деца Огюст и Еулали, подчинявайки се на любовта, на великия творец на хармонията и на мира, се ожениха по свое желание, те не се противопоставиха, а се задоволиха само с глухото неодобрение на старите хора, оплакващи миналото. Двете сватби трябваше да станат в един и същ ден в Комбет, който бе вече голямо селище, истинско предградие на Боклер с весели големи сгради, свидетелствуващи за неизчерпаемите богатства на земята. Двете брачни церемонии се отпразнуваха в последния ден на жътвата, когато по всички краища на златистата равнина се издигаха огромни копи снопове.

По това време Фейа, бившият фермер на Гердаш, беше оженил сина си Леон за Еужени, дъщерята на помощник-кмета Ивоно, когото някога бе сдобрил с кмета Ланфан; това сдобряване стана начало на разбирателство между всички жители на общината, начало на бурно движение за обединяване, което превърна бедното, разяждано от вражди село в цветущо братско градче. Сега Фейа, много възрастен вече, беше нещо като патриарх на това ново земеделско сдружение, защото бе мечтал за него, тайно го желаеше още тогава, когато воюваше срещу убийствената аренда и когато смътно си представяше неизброимото богатство, което земеделците ще извлекат от земята, ако се обединят, за да я обичат и обработват като хора на науката и метода. Този обикновен прост фермер отначало беше суров и алчен като всички други от класата му, но истинската любов към тази земя, която от векове похабяваше така мъчително неговите прадеди, като че ли най-сетне го просвети, накара го да разбере, че спасението и мирът между селяните е само в разбирателството и в общите усилия, когато земята стане отново обща майка на всички и те задружно като едно семейство започнат да я обработват, да я орат, да я засяват и да прибират реколтата. И той видя мечтата си осъществена, видя как съседните ниви се сливат една с друга, как фермата на Гердаш се влива в сдружението на комбетци, как други малки общини се присъединяват към това сдружение, как се образува едно огромно стопанство, което тръгва напред и започва все повече да се увеличава, завладявайки изцяло обширната равнина Руман. Ланфан и Ивоно, основателите на сдружението, заедно с Фейа, който беше останал душата на това дело, образуваха нещо като съвет на старейшините, към който се обръщаха по всички въпроси и в чието мнение се вслушваха.

И така, когато Арсен, синът на Ланфан, реши да се ожени за Еулали Лабок, а нейният брат Огюст поиска да се отпразнува в същия ден и неговата сватба с Март Бурон, Фейа даде идея, която бе приета и акламирана от всички, да се организира един голям и хубав празник, който да се превърне в тържество на омиротворените, забогатели и победили комбетци. Ще пият за братството между селянина и индустриалния работник, които някога така престъпно противопоставяха един срещу друг, а всъщност техният съюз можеше да създаде богатство и да осигури социален мир. Ще пият също така наздравица за пълното прекратяване на антагонизма, за ликвидирането на тази варварска търговия, която поддържа ожесточената борба между търговеца, който продава земеделското оръдие, селянина, който произвежда жито, и хлебаря, който продава хляба, оскъпен от кражбите на толкова много посредници. И може ли да се избере по-подходящ ден за отпразнуване на сдобряването между някогашните врагове, настървените до самоунищожение една друга касти, разменящи си сега синове и дъщери, които със своите съюзи ускоряват бъдещето? Понеже благотворният живот с непрекъснатото си движение напред сближаваше така сърцата, народните веселби трябваше да ознаменуват достигнатия щастлив етап и радостта от необикновено големите реколти, които щяха да изпълнят хамбарите на комбетци. Решено бе празникът да се организира на открито близо до градчето в една огромна нива, в която симетрично като колони на античен гигантски храм се издигаха високи копи снопи, блестящи като злато под ясното слънце. До безкрая, чак до далечния хоризонт, продължаваше тази колонада — други копи, много други копи говореха за неизчерпаемото плодородие на земята. Именно там пяха, танцуваха там в средата на благоухаещата на зряло жито огромна плодородна равнина, от която трудът на сдобрените най-сетне хора добиваше достатъчно хляб, за да бъдат щастливи всички.

Лабокови доведоха всички бивши търговци от Боклер, а Буронови — целия Крешри, Ланфанови си бяха у дома си. Никога така нашироко не се бяха побратимявали, различните групи се смесиха, сляха се в едно семейство. Наистина съпрузите Лабокови бяха сериозни, притеснени. Но Ланфанови се веселяха от все сърце, а най-весела беше Бабет Бурон, която тържествуваше с вечно хубавото си настроение и увереността си, че дори и в най-трудните моменти вижда, че все пак всичко ще бъде много хубаво. Тя беше самата надежда, тя сияеше зад двете брачни двойки. Залп от приветствия се разнесе от единия до другия край на стърнищата, когато с блясъка на младостта, силата и радостта си пристигнаха младоженците — Март Бурон под ръка с Огюст Лабок и Еулали Лабок под ръка с Арсен Ланфан. Приветствуваха ги нежно, свидетелствуваха им обичта си, чествуваха ги, защото те бяха символ на всемогъщата и победоносна любов, любовта, чийто пламък вече беше сближил народа, вдъхвайки му зрелостта на тия преливащи от плодородие ниви, в пазвите на които отсега нататък ще гъмжи един задружен, свободен народ, който не ще познава нито омразата, нито глада.

Този ден се реши съдбата и на други сватби, както това стана при сватбата на Люсиен Бонер и Луиз Мазел. Госпожа Митен, бившата хлебарка, която, макар и на шестдесет и пет години, си беше останала красивата госпожа Митен, целуна Олимп Ланфан, сестра на единия младоженец, като й каза, че би била щастлива да я нарече своя дъщеря, тъй като синът й Еварист й се бил изповядал, че я обожава. От десет години красивата хлебарка бе овдовяла, не държеше вече хлебарницата, която също бе преминала към главните складове на Крешри, както цялата търговия на дребно в града. Сега тя живееше като добра пенсионирана работничка, много горда, че Люк бе поверил на нея и на сина й Еварист ръководството на електрически хлебомесачки, които произвеждаха в изобилие хубав бял хляб за цялото население. А след като и Еварист на свой ред целуна като годеница Олимп, която порозовя от удоволствие, госпожа Митен забеляза една дребна, слаба, мургава старица, седнала до една копа. Беше нейната бивша съседка, месарката госпожа Дашьо. Госпожа Митен седна до нея.

— Сватби трябва да стават — каза й весело тя. — Нали така? Тези деца някога играеха заедно.

Но госпожа Дашьо продължаваше да седи мълчалива и мрачна. Тя също бе загубила мъжа си, починал след като по невнимание си бе отрязал китката на дясната ръка. Според някои хора не било по невнимание, а месарят, изпаднал в пристъп на бесен гняв, умишлено отрязал китката си, защото не пожелал да подпише договора за отстъпване дюкяна си на Крешри. Последните събития и мисълта, че святото месо, месото на богатите ще стане достъпно за всички и ще се появи на трапезите и на най-бедните, навярно силно са объркали социалните разбирания и са подлудили този тираничен и жесток, с реакционни възгледи дебелак. Той умря от лошо лекувана гангрена, оставяйки вдовицата си ужасена от последните псувни, с които я отрупал в агонията си.

— А вашата Жюлиен? — попита любезно госпожа Митен. — Срещнах я онзи ден, прекрасна е.

Бившата месарка най-сетне трябваше да отговори. Тя посочи с ръка една двойка между танцуващите кадрил.

— Ето я там, танцува. Аз я наблюдавам.

Жюлиен наистина танцуваше с едно едро, хубаво момче, Луи Фошар, сина на работника пещар. Тя беше здраво момиче с бяло, сияещо от здраве лице, което се разтапяше от удоволствие в страстните прегръдки на този силен момък с нежно лице, който минаваше за един от най-добрите ковачи в Крешри.

— Значи още една сватба? — попита пак красивата госпожа Митен, като се смееше.

Но, цялата изтръпнала, госпожа Дашьо възрази:

— О, не! О, не! Как можете да говорите така? На вас са добре известни разбиранията на моя съпруг, той ще изскочи от гроба си, ако омъжа дъщеря му за този работник, сина на ония бедни хора, на оная жалка Натали, която вечно се молеше да вземе на кредит парче месо и която той непрекъснато гонеше, понеже тя не плащаше.

И тя продължи с тих и разтреперан глас да разказва за мъката си. Мъжът й се явявал всяка нощ. Макар и мъртъв, той я потискал със своя деспотизъм, карал й се, нагрубявал я и дяволски я заплашвал. Безличната, тъжна и вечно заплашвана жена не могла да намери малко покой дори като вдовица, толкова била нещастна.

— Ако омъжа Жюлиен против волята му — заключи тя, — той сигурно ще идва всяка нощ да ме ругае и да ме бие.

Тя започна да плаче. Госпожа Митен я утеши, като се мъчеше да я увери, че, напротив, кошмарите ще изчезнат, ако създава щастие около себе си. Точно в това време до тях се приближи с неуверени стъпки Натали, вайкащата се някога госпожа Фошар, която непрекъснато се мъчеше да осигури на мъжа си четири литра вино. Сега тя вече не мизерствуваше, живееше в една от малките светли къщи на Крешри заедно с Фошар, който, съсипан и затъпял, вече не работеше. Тя беше прибрала в дома си своя брат Фортюне, който преждевременно остаря на четиридесет и пет години и почти оглуша и ослепя от скотската, машинална и еднообразна работа, която бе извършвал в „Бездната“ от петнадесетгодишна възраст. Въпреки добрия живот, който новата система й осигуряваше с пенсия и помощи, тя си остана печална, жалка отрепка от миналото, на чиито ръце тежаха двама немощни мъже, две деца, както тя ги наричаше. За младото поколение нейният случай беше нагледен урок, жив пример за позора и мъката от наемния труд.

— Не сте ли видели моите мъже? — попита тя госпожа Митен. — Загубих ги в тълпата… О, ето ги!

Зададоха се Фошар и Фортюне, хванали се за ръка, за да се крепят при ходене; Фошар беше съсипан, изхабен, истински призрак на позорния и мъчителен труд, а Фортюне, макар и по-млад, беше също така смазан и затъпял. В жизнерадостната тълпа, бликаща от нов живот и надежда, сред тия благоухаещи копи, в които бе струпано житото на цял един народ, тези грохнали старци вървяха бавно, без да разбират нещо, без да отговарят на поздравите.

— Ами оставете ги на слънце, така им е хубаво — каза госпожа Митен. — А как е вашият син, здрав и весел ли е?

О, разбира се, Луи се чувствува прекрасно — отвърна госпожа Фошар. — В сегашните времена синовете съвсем не приличат на бащите си. Вижте го как танцува! Той никога не ще знае какво е студ и глад.

Тогава хлебарката, някогашната красива и добросърдечна жена, реши да ощастливи двойката, която така нежно се усмихваше и танцуваше пред нея. Тя приближи една до друга двете майки, накара госпожа Фошар да седне до госпожа Дашьо, после толкова много разчувствува бившата месарка, че успя да сломи упорството й. Увери я, че страда само защото е самотна, че са й нужни внучета, които ще се гушат в скута й и ще прогонят привиденията. И бедната старица най-сетне извика:

— О, боже мой! Ами че иска ми се, стига да не ме оставят сама. Аз никога никому не съм казвала не, ама той не искаше. Но ако вие се наемате с всичко и ако ми обещавате да ме защищавате, съгласна съм!

Като узнаха, че майките им са съгласни, Луи и Жюлиен притичаха, хвърлиха се в прегръдките им, разплакани и едновременно засмени. И във всеобщата голяма радост се прибави нова радост.

— Я вижте, нима можете да разделите тия млади хора, които сякаш са израснали един за друг! Аз току-що дадох моя Еварист на Олимп Ланфан, която, спомням си, още като малко момиченце идваше в хлебарницата ми, където моят хлапак й поднасяше сладкиши. Също като тоя Луи Фошар, когото много пъти съм виждала да обикаля край вашата месарница, госпожо Дашьо, и да играе с вашата Жюлиен! Младите Лабокови, Буронови, Ланфанови и Ивонови, чиито сватби празнуваме, растяха заедно дори в часовете, когато родителите им бяха на нож помежду си, та затова сега е тази голяма жътва на любовта.

Тя се смееше още по-гръмко; лицето й, излъчващо безкрайна доброта, беше запазило дъха на хубавия топъл хляб, сред който бе живяла като красива русокоса хлебарка. Около нея радостта ставаше все по-голяма, съобщиха, че са били сключени и други годежи — на Себастиян Бурон с Агат Фошар, на Никола Ивоно със Зое Бонер. Любовта, всемогъщата любов се разгръщаше все по-нашироко, помиряването, окончателно сливаше всички класи. Любовта беше оплодила тази равнина, натоварила дърветата с такива количества плодове, че клоните се чупеха, покрила беше браздите с такова изобилие от жито, че копите снопи се издигаха като храм на мира от единия до другия край на хоризонта. Любовта хвърчеше в мощния дъх на това плодородие, тя покровителствуваше всички тия щастливи бракове, които ще народят многобройни, много по-свободни и много по-справедливи поколения. И до късно през нощта, под звездите, продължи празникът; любовта тържествуваше, като сближаваше и сливаше едно с друго сърцата сред песните и танците на този ликуващ малък народ, тръгнал в поход за единството и хармонията на бъдещето.

Но в тържеството на това всеобхващащо братство един човек, един предтеча, майсторът-леяр Морфен, се беше изправил встрани, мълчалив и див, без да може и без да иска да разбере това, което ставаше около него. Той продължаваше да обитава като един праисторически Вулкан своята скална дупка близо до високата пещ, която надзираваше: сега той живеете сам, като отшелник, който искаше да бъде извън времето, тъй като бе скъсал всички връзки с подрастващите поколения. Още когато дъщеря му, Синеоката, го напусна, за да осъществи любовната си мечта с Ахил Гурие, очарователния принц на нейните бели нощи, той добре бе почувствувал, че новото време му отнема най-хубавото от живота му. После една друга любовна авантюра отне сина му, Малкия Да, голямото момче, добрия могъщ великан, който изведнъж се бе увлякъл страстно в дъщерята на Кафио, бакалина-кръчмар Кафио, в малката жива и весела брюнетка Онорин. Той отначало рязко отказа да даде съгласието си за този брак, защото презираше това семейство на отровители, на подозрителни хора, които от своя страна отвръщаха на неговото презрение, като казваха със суетно отвращение, че не са съгласни дъщеря им да се омъжи за един работник. Обаче Кафио, както винаги много хитър и ловък, пръв отстъпи. След като бе затворил кръчмата си, той си бе осигурил хубавата служба на главен надзирател в главните складове на Крешри; старите мръсни истории започнаха да се забравят, сега той се преструваше, че е много предан, че е голям привърженик на идеите за солидарност, и затова считаше, че едно противопоставяне на брака може да му навреди. Така че Малкия Да, замаян от страстта си, не зачете волята на баща си. Последвала бе ужасна свада и страшен разрив в отношенията между двамата мъже. И оттогава майсторът-леяр, закрепостил се в своята скала като неподвижен и свиреп призрак от миналите векове, живееше и говореше само когато ръководеше своята висока пещ.

Години, много години изтекоха, без като че ли да състарят стария Морфен. Той си беше винаги победителят на огъня, колосът с огромната леко опърлена глава, с орлов нос, с блестящи очи и бузи, сякаш обгорели от лавата. Изкривената му уста, вечно безмълвна, беше червена като рана от изгаряне. И като че ли нищо човешко не вълнуваше този човек, уединил се в жестока непримирима самота, откакто бе забелязал, че дъщеря му и синът му общуват с другите, с хората на утрешния ден. Синеоката бе родила от Ахил очарователното момиченце Леони, което растеше все по-изящно и по-нежно. А Малкия Да и Онорин имаха едно здраво, прелестно момче, Раймон, един умен малък мъж, който скоро щеше да навърши години за женене. Но дядото не се разнежваше, отблъскваше децата и дори упорито отбягваше да ги вижда. Тия неща бяха за него събития от друг свят и съвсем не го вълнуваха. Но с изчезването на човешките му чувства се увеличи бащинската любов, която винаги бе изпитвал към високата си пещ. Считаше я за свое гигантско дете и денонощно час по час се грижеше за храносмилането на огъня в търбуха на това чудовище, в който бушуваше неугасим пожар. При най-малките смущения, когато изтичащият метал губеше блясъка си, той изпадаше в тревога; прекарваше безсънни нощи, за да регулира правилното функциониране на тръбите, като влюбен младеж се излагаше на огъня, от страшните изгаряния на който кожата му вече не се страхуваше. Люк бе поискал да го пенсионира поради напредналата му възраст, но нямаше сили да изпълни тази мярка, като виждаше вълнуващия протест, неутешимата тъга на този герой на мъчителния труд, толкова горд, че е похабил и обгорил мускулите си в тежката задача да покорява огъня. Неизбежното развитие на прогреса щеше да наложи пенсионирането и затова от доброта и състрадание Люк реши да почака.

Морфен вече беше почувствувал заплахата. Той знаеше за научните търсения на своя господар Жордан, който искаше да замени толкова тежката, толкова бавната и трудно обслужвана висока пещ с леките и бързодействуващи батерии от електрически пещи. Разстройваше го мисълта, че могат да угасят и да разрушат колоса, който пламтеше от седем-осем години. С тревога бе узнал за първия успех на Жордан, когато с въглища, изгорени пред входа на шахтата, бе добил с парни машини електрическа енергия, която без загуба бе отвел по кабели в Крешри. Но после се зарадва, като разбра, че резултатът практически е неприложим, тъй като производствената стойност беше много висока и нямаше сметка добитата електрическа енергия да се използува за топенето на желязната руда. През следващите десет години при всеки нов неуспех на Жордан Морфен пак се бе чувствувал щастлив и тайно се присмиваше, убеден, че огънят ще се защищава и никога няма да се остави да го победят с тази сила, с тази мистериозна гръмотевица, на която дори светкавицата не се виждаше. Той желаеше провал на господаря си, унищожаване на апаратите, които непрекъснато строяха и усъвършенствуваха всеки ден. Но ето че изведнъж заплахата стана по-сериозна, разнесе се слух, че Жордан най-сетне е осъществил голямата си задача: намерил е метод за непосредствено трансформиране на калоричната енергия на въглищата в електрическа енергия без посредничеството на механичната енергия, тоест без помощта на парната машина, това толкова обременително и толкова скъпо струващо междинно звено. При така решената задача производствената стойност на електричеството щеше да бъде толкова намалена, че ще могат да го използуват изгодно за топенето на желязната руда. Вече действуваха производствени съоръжения, монтираха първата батерия от електрически пещи и Морфен, отчаян, упорито бродеше около своята висока пещ, сякаш искаше да я защити.

Обаче Люк не даде веднага нареждане да се угаси високата пещ, искаше най-напред практически да се увери в предимството на батериите. В продължение на шест месеца двата метода се прилагаха паралелно: това бяха ужасни дни за майстора-леяр, защото сега той чувствуваше, че е осъдено на гибел любимото му чудовище, за което се грижеше. Виждаше го изоставено от всички, никой вече не се изкачваше при него, всички с радостно любопитство обикаляха долу около тия електрически пещи, които заемаха толкова малко място, а работеха, както се говореше, много добре и бързо. А той, силно озлобен, не искаше да слезе да види тия изобретения, които с пренебрежение считаше за детски играчки. Нима можеше да бъде развенчан старият метод, свободният и ярък огън, който бе направил човека владетел на света? Пак ще се върнат към тези гигантски пещи, пламъкът в които бе горял с векове, без да угасне. В своето усамотение, заедно с още няколко мълчаливи като него хора от смяната му, той се задоволяваше да гледа от много високо навеса, под който функционираха електрическите пещи; най-щастлив беше през нощта, когато озаряваше хоризонта с блясъците на изтичащия разтопен метал.

Но все пак настъпи денят, в който Люк прочете присъдата на високата пещ, чието производство на практика сега се оказа много по-трудно и по-скъпо. Бе решено да я оставят да угасне, за да я разрушат, след като изтече от нея последната плавка. Когато го уведомиха за това решение, Морфен не отговори нищо и бронзовото му лице, което не издаде душевното му вълнение, остана невъзмутимо. Изплашиха се от това голямо спокойствие. Синеоката заедно с голямата си дъщеря Леони отиде да види баща си, а и Малкия Да, подтикнат от същата нежна мисъл, заведе при дядо му големия си син Раймон. За миг, както преди, цялото семейство се събра в скалната пещера — гигантът баща между дъщерята, сияеща със сините си очи, и сина, добрия колос, разнежен от полъха на бъдещето; освен тях сега тук бяха прелестно красивата внучка и надареният с жив ум внук, които олицетворяваха новото поколение, твореца на щастието. Дядото склони да го целунат, да го милват, без да отблъсне децата, както правеше обикновено. Макар че се бе клел да не ги вижда никога, сега той отстъпи. Но не отвърна на ласките, имаше вид на човек извън времето, приличаше на герой от отдавна минали епохи, загубил всичко човешко.

Беше краят на мрачен и студен есенен ден, когато здрачът пада като було от небето и обвива черната земя. Морфен стана и наруши вечното си мълчание, за да каже само следните думи:

— Хайде да вървим! Чакат ме, има още една плавка.

Беше последното изтичане на разтопен метал. Всички го последваха до високата пещ. Хората от смяната бяха там, потопени в мрака, чакаха го; започна обичайната работа, забиха лоста с огнеупорната глина, която запушваше отвора, разшириха дупката и най-сетне бушуващият разтопен метал изтече в каналите като огнен поток, за да напълни формите. Още веднъж от тия бразди, от тия огнени ниви непрекъснато се вдигаха огромно количество искри, нежносини искри, необикновени изящни златни ракети, сякаш разцъфнал синчец сред златни класове. В гъстия здрач блесна ослепително сияние, което освети като слънце високата пещ, съседните постройки, покривите на Боклер в далечината, огромния хоризонт. После всичко угасна, отново се възцари дълбоката нощ и настъпи краят — високата пещ издъхна.

Морфен, който беше наблюдавал безмълвно, не трепна, остана в мрака като една от тия съседни скали, които нощта бе забулила.

— Татко — каза тихо Синеоката, — сега, когато тук вече няма да има работа, трябва да слезеш при нас. Отдавна сме ти приготвили стая.

Малкия Да също каза:

— Татко, сега вече дойде и твоят ред да почиваш и у нас има стая за тебе. Ще живееш ту при нея, ту при мене, ще бъдеш и при двете си деца.

Но старият майстор-леяр не отвърна. От гърдите му като мъчително ридание се изтръгна въздишка и той каза:

— Добре, ще сляза, ще отида да видя… Идете си.

През следващите петнадесет дни никой не можа да склони Морфен да напусне високата пещ. Той следеше бавното й изстиване като някаква агония. Беше останал при нея последен, опипваше я всяка вечер, за да се увери, че не е още съвсем умряла. И докато чувствуваше в нея малко топлинка, упорствуваше, бдеше над нея като над другар, който преминава в небитието. Но след като дойдоха работниците да разрушат пещта, видяха една вечер как Морфен с голяма мъка напуска своята пещера, слиза към Крешри и с още твърдата стъпка на велик, победен старец се насочва право към просторния остъклен навес, където бе инсталирана батерията от електрически пещи.

По това време там бяха Жордан и Люк заедно с Малкия Да, на когото бяха поверили да ръководи леенето с помощта на неговия син Раймон, който вече бе добър електротехник. Работата на пещите все още се регулираше всеки ден и поради това Жордан почти не излизаше от навеса, като полагаше усилия да усъвършенствува новия метод, до който бе стигнал след толкова години на търсения и опити.

— О, мой стари Морфен! — извика радостно той. — Вразумихте ли се най-сетне!

С невъзмутимо лице, което имаше цвят на стар чугун, героят каза сдържано:

— Да, господин Жордан, исках да видя вашата машина.

Малко разтревожен, Люк го изгледа внимателно; той беше наредил да го следят, откакто бе узнал, че се е навеждал над отвора на горящата пещ като човек, готов да се хвърли в този страшен ад. Един работник от неговата смяна го бе спасил от тази смърт, от желанието му да принесе на чудовището като последен дар своята кожа, всичко, което му бе останало от неговото хиляди пъти обгаряно и горено тяло, сякаш считаше за голяма слава да свърши в огъня, в този огън, който толкова много бе обичал и на който бе служил вярно повече от половин век.

— Много е хубаво, драги ми Морфен, човек на вашата възраст да бъде любопитен — каза Люк, без да го изпуска от очи. — Погледнете тези играчки.

Батерията се състоеше от десет наредени в права линия пещи, десет иззидани от червени тухли кубове, високи два метра и широки метър и половина. В горната им част се виждаше само арматурата на мощните електроди, на дебелите цилиндри от въглен, свързани с кабели — проводниците на електричеството. Обслужването беше много просто. Един безконечен винт, който се пускаше в действие и спираше с ключ, обслужваше десетте пещи, като ги зареждаше с минерал. С друг ключ се пускаше ток, който образуваше волтова дъга с необикновена температура от две хиляди градуса, която за пет минути стопяваше двеста килограма метал. А достатъчно беше да се завърти трети ключ, за да се повдигнат платинените врати на десетте пещи, покрай които да мине засипана с пясък лента, за да поеме десетте поти от по двеста килограма и да ги отнесе навън, на студен въздух.

— Е, какво ще кажете, драги ми Морфен! — попита весело Жордан, щастлив като дете.

И той му обясни производителността. Всяка от тия играчки дава по двеста килограма чугун на всеки пет минути или общо двеста и четиридесет тона дневно, ако работят само по десет часа. Това е извънредно голяма производителност в сравнение със старата висока пещ, която при непрекъсната денонощна работа не дава една трета от това производство. Освен това електрическите пещи се пускат в действие не повече от три-четири часа дневно и предимството им е, че могат да се гасят и палят съобразно нуждите, тоест да се получава необходимото в даден момент количество суровина. И колко леко обслужване, каква чистота, каква простота! Вече почти нямаше прах, самите електроди набавяха необходимия за топенето на минерала въглерод. Отделяха се само газове, а шлакът беше в толкова малки количества, че го отстраняваха лесно при всекидневното почистване на пещите. Нямаше вече нужда от гигантските хищници, за чието добро храносмилане се полагаха толкова грижи! Нямаше вече нужда от множеството обемисти съоръжения към високите пещи — пречистватели, нагреватели, продухвателна машина, непрекъснат приток на вода! Туловището на пещите не бе вече застрашено от задръстване и от охлаждане. За една задръстена тръба вече не трябваше да се руши и изпразва горящата пещ. Съвсем малък екип от товарачи бдяха пред отворите на пещите, нямаше вече нужда леярите да се пекат под разтопения метал и постоянно да бъдат в тревога, излишно беше вече да има две смени — дневна и нощна. Батерията от десет електрически пещи заемаше площ с дължина петнадесет метра и ширина пет метра и заедно с подвижната лента се помещаваше свободно в големия остъклен, светъл и блестящ от чистота навес. Дори три деца можеха да я пуснат в действие — едно на безконечния винт, друго при ключа ха електродите, третото при ключа на движещата се лента.

— Какво ще кажете, какво ще кажете, драги ми Морфен? — повтаряше тържествуващият Жордан.

Старият майстор-леяр продължаваше да гледа, без да каже нито дума, без да направи нито един жест. Нощта вече настъпваше, мрак изпълваше навеса, но се долавяше лекото, равномерно функциониране на батерията. Студени и тъмни, десетте електрически пещи като че ли сияеха, а малките вагонетки с минерал, тласкани от безконечния винт, една след друга се изсипваха в тях. После на всеки пет минути платинените врати се отваряха, десетте бели струи от десетте отвора прогонваха мрака, десетте поти с чугун с разцъфтял синчец сред златни класове започваха да се движат, понесени бавно от непрекъснато движещата се лента. И все така повтарящата се картина беше необикновено красива с тия внезапни и като че ли ритмични сияния на блестящите слънца, от които целият навес пламваше на равномерни интервали.

Малкия Да, който досега мълчеше, поиска да даде обяснения. Той посочи спускащия се от гредите на тавана дебел кабел, проводник на електрическия ток.

— Виждаш ли, татко, електричеството, което идва от него, е толкова силно, че ако се скъсат жиците, всичко ще полети във въздуха като при удар от гръмотевица.

Уверил се, че Морфен е спокоен, Люк започна да се смее:

— Не говорете така, ще ни изплашите всички. Нищо няма да полети, опасност грози само този, който от непредпазливост хване жицата. Освен това кабелът е здрав.

— О, да, така е — продължи Малкия Да, — трябва да имаш много силна ръка, за да го скъсаш.

Все така равнодушен, Морфен се беше приближил и трябваше само да протегне ръка, за да стигне кабела. Той стоя неподвижен още няколко секунди; съсухреното му лице беше непроницаемо. Но изведнъж в очите му пламна такъв блясък, че Люк, предчувствувал катастрофата, отново беше обзет от безпокойство.

— Вярваш ли, че със силна ръка? — каза най-сетне Морфен, решил да проговори. — Тогава да видим, сине мой!

И преди да се опитат да му попречат, той хвана кабела със закалените си в огъня ръце, яки като железни клещи. И го изви, с нечовешко усилие го скъса така, както разярен великан би скъсал конеца на детска играчка. Тресна гръм и от съединението светна огромна ослепителна искра. Целият навес потъна в дълбок мрак, чу се само как падна едно огромно тяло — едрият старец, покосен от мълнията, се повали изведнъж като отсечен дъб.

Изтичаха за фенери. Съкрушени, Жордан и Люк можаха само да констатират смъртта. Малкия Да викаше и плачеше. Прострял се на земята с лице към небето, старият майстор-леяр не изглеждаше измъчен, приличаше на излят от чугун гигант, когото огънят не можеше вече да засегне. Дрехите му горяха, трябваше да ги угасят. Той навярно не бе искал да надживее любимото чудовище, тази стара висока пещ, на която бе останал последен привърженик. С него завърташе първият период от борбата, когато човекът укротител на огъня, човекът покорител на метала, макар и прегърбен под игото на мъчителния труд, е бил горд, че с благородната си изнурителна работа е тласнал човечеството в поход към щастливото бъдеще. Той дори не бе искал да разбере, че са настъпили нови времена, които благодарение на победата на справедливия труд осигуряват на всички по малко почивка, свободна радост и приятни развлечения, каквито дотогава са имали само малцина привилегировани за сметка на нечовешкото страдание на мнозинството. И той падна като непримирим и упорит герой на някогашната страшна ангария, като окован към наковалнята си Вулкан, останал сляп към всички, които му носеха свобода, горд със своето робство, отричайки възможността страданието и трудът да бъдат облекчени един ден. Силата на новото време, мълнията, която искаше да отрече и да оскверни, го бе поразила и той заспа навеки.

Няколко години по-късно станаха още три сватби, които окончателно смесиха класите, стегнаха още повече връзките между хората на този малък миролюбив братски народ, който все повече и повече се разрастваше. Първородният син на Люк и Жозин, Илер Фроман, един силен двадесет и шест годишен момък, се ожени за Колет, дъщерята на Нане и Низ, една прелестна малка блондинка, разцъфнала на осемнадесет години; с този брак кръвта на Делаво се усмири в кръвта на Фроманови и на тази нещастна някога Жозин, прибрана полумъртва от глад пред вратите на „Бездната“. После Терез Фроман, третото дете на Фроманови, едно едро, красиво и жизнерадостно момиче на седемнадесет години, се омъжи за по-големия от нея с две години Раймон, сина на Малкия Да и Онорин Кафио; този път кръвта на Фроманови се смеси с кръвта на Морфенови, работниците-герои, и с кръвта на Кафио, бившия търговец, разорен от Крешри. И най-сетне милата двадесетгодишна Леони, дъщерята на Ахил Гурие и Синеоката, се омъжи за своя връстник Северен Бонер, по-малкия брат на Люсиен; така агонизиращата буржоазия се съедини с народа, с някогашните груби, безропотни работници, както и с революционните дейци, борещи се за свобода.

Устроиха големи празненства, щастливите потомци на Люк и Жозин щяха да се плодят и размножават, щяха да съдействуват за заселването на новия Град, създаден от Люк, за да спаси Жозин, а с нея и целия народ от несправедливата мизерия. Потокът на любовта, на живота непрекъснато се разширяваше, удесеторяваше жътвата, изтласкваше все повече хора в борбата за повече истина и повече справедливост. Победоносната любов, млада и весела, увличаше девойките, семействата, целия град към пълната хармония, към извоюваното най-сетне щастие. И с всеки брак сред зеленината разцъфтяваше още един малък дом и вълната от бели къщи не стихваше, продължаваше да залива и помита предишния Боклер. Старият прокажен квартал с мизерните къщурки, в които от векове агонизираше трудът, бе сринат, отдавна обновен, прорязан с широки, залесени с дървета улици с весели фасади по двете им страни. Сега и буржоазният квартал беше застрашен — прокараните нови улици позволяваха да се разширят и да се използуват за други нужди старите сгради на околийското управление, на общината, на съда, на затвора. Само много старата църква, чиято сграда бе напукана и се рушеше, стърчеше сред един запустял площад, подобен на нива, обрасла с коприва и тръни. Навсякъде наследствените сгради, използувани за доходи, отстъпваха място на много по-приветливи и общополезни постройки с обилно осветление и водоснабдяване, които никнеха из огромната градина, в каквато се превръщаше целият град. Така се създаваше Градът, един много голям и много прославен Град, чиито булеварди непрекъснато се удължаваха и вече навлизаха в околните ниви на плодородната равнина Руман.

Към следващата част или към съдържанието

Емил Зола Труд (12)

Метаданни

Данни

Труд

Информация

История

Сваляне / Връзки

II

Емил Зола
Труд (12)