Емил Зола
Труд (11)

I

Ударът беше страшен за Гердаш. От ден на ден все повече западаше това средище на разкоша и удоволствието, което кънтеше от непрекъснати празненства. Отмениха един лов, трябваше да се откажат от устройваните всеки вторник вечери. Многобройната прислуга щеше да бъде уволнена масово, говореха вече и за продажба на коли, коне и кучета. В градините, в парковете изведнъж секна шумният живот и непрекъснатият поток от гости. Самото просторно жилище, салоните, трапезарията, билярдната зала и пушалнята се превръщаха в пустини, в които бушуваше вятърът на разрушението. Това вече беше ударено от гръм жилище, което агонизираше, изпаднало внезапно в самота поради нещастието.

И в този безкрайно тъжен дом Боажелен се движеше като жалка сянка. Обезумял, смазан и съсипан, той ужасно страдаше, не знаеше какво да прави, бродеше като наказана душа из това разорено имение. Всъщност той беше едно нещастно същество, един човек на манежа и на клубовете, една посредствена и любезна личност с монокъл, чиято хубава осанка и високомерна коректност рухват още при първия трагичен полъх на истината и справедливостта. Живял както му е угодно, убеден, че така трябва да бъде, неработил никога нищо, считайки се за особено, богоизбрано, привилегировано същество, родено да живее и се забавлява от труда на другите, сега той не можеше да разбере логиката на катастрофата, която го разоряваше. Култът на егоизма му получаваше много тежък удар, той стоеше изумен пред бъдещето, за което и не бе мислил досега. В основата на страха му бе ужасът на безделника, на готованеца, почувствувал, че е неспособен сам да изкарва прехраната си. Щом Делаво не е вече жив, от кого ще иска той рентите, които му бе обещал неговият братовчед в деня, когато го убеди да вложи капитала си в изгодното предприятие „Бездната“? Заводът беше изгорял, капиталът беше загинал под развалините, откъде ще вземе утре средства, за да живее? Той бродеше като луд из пустите градини и мрачния дом, без да намери отговор на този въпрос.

Отначало, през нощта след драмата, Боажелен бе преследван от ужасния край на Делаво и Фернанд. За него нямаше никакво съмнение, защото си спомняше колко разярена бе Фернанд при раздялата им и колко много се заканваше на съпруга си. Навярно след някаква жестока разпра Делаво сам е запалил къщата, за да загине заедно с виновницата. За един човек на насладите като Боажелен този случай беше някаква тъмна свирепост, едно насилие на чудовищни страсти, чийто ужас го потискаше, почерняше живота му. И най-много се разтревожи, когато разбра, че няма нито воля, нито сили, необходими, за да се справи с едно толкова сложно и неприятно положение. От сутрин до вечер той правеше планове, без да може да се спре на някой от тях. Трябваше ли да се мъчи да възстанови завода, да намери пари, съдружник, инженер, с надежда да продължи експлоатацията? Това изглеждаше почти невъзможно, защото загубите бяха много големи. Или да чака някой купувач, който ще се задоволи със заводската площ и със спасените съоръжения и материали и ще възобнови работата на свой риск? Но много се съмняваше в появата на такъв купувач и още повече че ще получи от него толкова голяма сума, за да уреди положението си. Оставаше все така неразрешен въпросът за съществуването на това голямо имение Гердаш, за чиято издръжка бяха необходими огромни разходи и в което в края на месеца може би нямаше да има какво да се яде.

Едно-едничко същество съжаляваше този нещастен, толкова разтреперан и толкова изоставен човек, който бродеше като загубено дете в празното жилище; това беше Сюзан, неговата съпруга, тази кротка героична жена, която той така тежко бе оскърбил. В началото, когато той й натрапваше връзката си с Фернанд, тя много пъти се бе канила да прави скандал, за да изпъди от къщата си любовницата, чужденката; и всеки път тя се преструваше, че нищо не вижда, уверена, че ако изпъди Фернанд, Боажелен ще я последва, защото бе пленен и заслепен от нея. После това ненормално положение се утвърди, тя се отдели от него в друга спалня и само пред хората минаваше за негова законна жена, като запазваше така външното благоприличие и като изцяло се посвещаваше на възпитанието на сина си Пол, когото искаше да спаси от проваляне. Тя никога нямаше да се примири, ако не беше това хубаво, русо и кротко като нея дете. То беше дълбоката причина за нейното самоотричане, за нейната жертва. И така тя го откъсна от недостойния баща, искаше умът и сърцето на детето да принадлежат само на нея, единствено на нея, като го възпита да стане разумен и добър човек за нейна утеха. Изминалите години й бяха създали тихата радост да го гледа как расте, как става все по-умен и по-нежен; без да взема участие, тя бе присъствувала отдалече, така да се каже, на драмата, която се разиграваше, на бавното разоряване на „Бездната“ едновременно с растящото процъфтяване на Крешри, видяла бе как около нея безумието на заразителната жажда за наслада отнасяше в пропастта нейното общество. И накрая едно последно умопомрачение бе унищожило всичко в пламъците на един голям пожар; така че и тя не се съмняваше, че Делаво е запалил тази огромна клада, за да изгори заедно с виновницата, престъпницата, развратницата и хищницата. Побиваха я тръпки, като се питаше дали самата тя не беше малко виновна поради слабостта си, поради примирението си да търпи в дома си толкова дълго време измяната, срама от позора. Ако се беше разбунтувала още първия ден, може би престъплението нямаше да стигне чак до такъв край. И тия размишления я съкрушиха, накараха я да се смили над този нещастен човек, когото тя виждаше от деня на катастрофата как се разхожда отчаяно из безлюдните градини и празната къща.

Една сутрин, когато преминаваше през големия салон, в който той бе устройвал толкова празници, тя го видя потънал в един фотьойл да плаче като дете, да ридае на глас. Тя се развълнува, изпълнена с дълбоко състрадание. И тя, която от много години не бе отправяла към него нито една дума, когато биваха сами, сега се приближи и му заговори.

— В отчаянието — каза му тя — няма да намериш силите, които ти са необходими.

Изненадан, че я вижда, че я чува да му говори, той я загледа смутено с насълзени очи.

— Да, напразно скиташ от сутрин до вечер, никъде няма да намериш смелостта, тя трябва да бъде в самия тебе.

Той махна отчаяно с ръка и отвърна с много тих глас:

— Толкова съм самотен!

Той съвсем не беше лош човек, беше само глупав и слаб, един от тия страхливци, които егоистичната жажда за удоволствия превръща в палачи. Той с такъв отчаян вид се оплакваше от самотата, в която тя го оставяше в сполетялото го нещастие, че тя силно се развълнува.

— Искаш да кажеш, че сам си поискал да бъдеш самотен. Защо не дойде при мене след тия страшни събития?

— Боже мой! — измънка той. — Нима ми прощаваш?

Той я хвана за ръцете, тя не ги отдръпна; и в отпадналото състояние, в което се намираше, той призна грешката си и отчаяно започна да се разкайва. Не отрече нищо от това, което тя вече знаеше — дългогодишната му измяна, въведената в семейното огнище любовница, която го влудила и довела до разорение; обвиняваше се с такава сурова откровеност, че тя се трогна като от ново, пълно самопризнание, унижението от което той можеше да си спести. И накрая Боажелен каза:

— Истина е, че аз дълго време те оскърбявах, бях отвратителен… Защо ме изостави, защо не се опита да ме върнеш при себе си?

Той засегна мъката в нейното съзнание, смътното угризение на съвестта, което изпитваше от това, че не бе изпълнила може би напълно своя дълг, като го бе оставила да пропадне. И помирението, което състраданието предизвика, приключи с това чувство на другарска снизходителност. Най-чистите, най-героичните нямат ли понякога вина за това, че лошите и слабите изпадат в изкушение?

— Да — каза тя, — трябвало е да се боря повече, предпочетох да спася гордостта си, да си осигуря спокойствието. Необходимо е и двамата да забравим, трябва да погребем цялото това минало.

После тя повика сина им Пол, който минаваше в градината над прозорците. Той беше вече високо, стройно и умно осемнадесетгодишно момче, което напълно приличаше на майка си — много нежен, много разумен, отърсен най-вече от всички класови предразсъдъци, готов да изкарва с труд прехраната си веднага, щом бъде необходимо. Той страстно обичаше земята, прекарваше по цели дни във фермата, интересуваше се от земеделските култури, от сеитбата и жътвата. В този момент, когато майка му го повика, Пол отиваше при Фейа, за да види нов модел плуг.

— Ела, детето ми, баща ти е опечален, искам да го целунеш.

Отношенията между бащата и сина бяха като тия между съпруга и съпругата. Обкръжено само от грижите на майка си, момчето бе израсло с едно студено чувство към този човек, когото считаше лош и жесток човек. Така че, изненадан и трогнат, Пол се вгледа няколко секунди в своите побледнели и силно развълнувани родители. Разбра и много сърдечно целуна баща си, а после се хвърли на врата на майка си, за да целуне и нея от все сърце. Семейството отново се събра, настъпи щастлива минута, в която можеше да се повярва, че отсега нататък ще има пълно разбирателство.

Когато и Сюзан на свой ред го целуна, Боажелен отново зарони сълзи.

— Добре, добре! Ето че се разбрахме. Ах, мили мои, това ми вдъхва смелост… Ние се намираме в ужасно положение! Трябва да се спогаждаме, да вземем някакво решение.

Седнали и тримата, те разговаряха известно време; след като сам отчаяно се бе измъчвал от слабостта си, Боажелен имаше нужда да говори, да се довери на тази жена и на това момче. Той намери за необходимо да припомни на Сюзан как с двата милиона, единият от нейната зестра и другият останал от пропиляното му състояние, бяха купили за един милион „Бездната“, за петстотин хиляди имението Гердаш, а останалите петстотин хиляди бяха дали на Делаво за оборотен капитал на завода. Така че всичките им пари бяха вложени там, а най-лошото бе, че бяха взели назаем шестстотин хиляди франка, едно задължение, което тежеше извънредно много на експлоатацията. Ясно беше, че сега, когато заводът е мъртъв, когато е изгорял, за да го възкресят от пепелището, трябва да изплатят тия шестстотин хиляди франка.

— Тогава ти какво ще решиш? — попита Сюзан.

Той каза двете възможности, между които се колебаеше, без да може да реши нищо, защото и едната, и другата бяха придружени с трудности: или да ликвидира всичко, да продаде това, което беше останало от „Бездната“ на каквато и да е цена, но поне да може да плати дълга от шестстотин хиляди франка; или пък да намери нови източници, да учреди едно акционерно дружество, в което да участва със заводската площ и спасените съоръжения — една комбинация, която всъщност и самият той считаше неосъществима. Обаче време за губене нямаше, защото от ден на ден разорението ставаше все по-тежко и по-пълно.

Сюзан направи една забележка:

— Останало ни е още Гердаш, можем да го продадем.

— О, да продадем Гердаш! — отвърна той с отчаян вид. — Да продадем това имение, което толкова ми харесва, с което сме свикнали! За да се приютим, да се скрием в някоя мизерна дупка! Какво падение, какво ново страшно мъчение!

Тя отново стана сериозна, като видя, че той не може да свикне с мисълта за едно скромно и разумно съществуване.

— Драги мой, все пак трябва да прибегнем до това. Ние не можем да живеем повече в къща с толкова големи разходи.

— Разбира се, разбира се, ще продадем Гердаш, но по-късно, при удобен случай. Ако сега го обявим за продан, не ще ни дадат и половината от цената му, защото това ще бъде признание за нашето разорение и всички в този край ще се съюзят срещу нас, за да злорадствуват и използуват положението ни.

После той си послужи с по-основателна причина:

— Впрочем, скъпа моя приятелко, Гердаш е твоя собственост. Както е казано в документите, петстотинте хиляди франка за покупката са взети от твоята зестра, а останалите петстотин хиляди франка са включени в половината от милиона, за който купихме „Бездната“. Така че ако ние с тебе сме съпритежатели на завода, Гердаш остава изцяло твоя собственост, а моето желание е просто това имение да бъде твое колкото може по-дълго време.

Сюзан направи жест, с който искаше да каже, че не само не иска да настоява, но и че отдавна се е примирила с всички жертви. Съпругът й я гледаше и като че ли изведнъж си спомни нещо.

— Искам да те попитам… Не си ли се срещала напоследък с твоя предишен приятел Люк Фроман?

Тя остана за миг изумена. След основаването на Крешри и създалото се жестоко съперничество между двата завода скъсването на отношенията й с Люк не беше една от най-малките нейни мъки сред многото семейни неприятности. С него тя губеше един сърдечен приятел, който би я подпомагал и утешавал. Но се примири и с това и оттогава го беше срещала много малко, случайно, при редките си излизания, без да разменя нито дума. И той беше към нея също така сдържан и далечен; сякаш старата им нежна дружба бе умряла завинаги. Обаче това не пречеше на младата жена да проявява страстен интерес към делото на Люк, без да споделя мислите си с някого. Тя продължаваше да бъде тайно с него в благородните усилия, в желанието му да въдвори малко справедливост и любов на земята. С него страдаше и тържествуваше, а когато за известно време го счетоха мъртъв от ножа на Рагю, два дни се затвори в стаята си, за да бъде далеч от всички. И страдайки за него, откри, че изпитва непоносима мъка, когато узна за връзката му с Жозин, която й причиняваше болка. Дали бе обичала Люк, без да знае? Не беше ли мечтала да се радва и се гордее с един съпруг като него, който прекрасно би използувал богатството? Нима не си бе представяла как ще му помага и как заедно ще правят чудеса за мира и доброто на хората? Но той оздравя, сега е съпруг на Жозин и тя отново потъна в себеотрицанието си на пожертвувала се съпруга и на майка, която живее само за своя син. Люк престана да съществува за нея и затова въпросът, който й бе зададен, я върна толкова отдалече, че не можа да скрие голямата си изненада, преди да отговори.

— Защо искаш да се срещам с господин Фроман? Нали добре знаеш, че нашите отношения са скъсани от повече от десет години.

Боажелен спокойно вдигна рамене.

— О, това няма значение, все пак ти би могла да се срещнеш с него и да му говориш. Вие толкова добре се разбирахте някога… Значи, не поддържаш никаква връзка с него?

— Не — каза решително тя. — Ако го виждах, щеше да знаеш.

Гледаше го все по-изненадана, обидена от настойчивостта му, засрамена, че я разпитват по такъв начин. Към какво се стремеше? Защо искаше да е запазила отношенията си с Люк? И поиска да задоволи любопитството си.

— Защо ми задаваш такъв въпрос?

— За нищо, изведнъж ми хрумна.

Все пак заговори, реши да се изповяда:

— Ето какво… Нали ти казах, че има две възможности — или да продадем „Бездната“ и всичко да ликвидираме, или да образуваме акционерно дружество, в което да участвувам. Но има и трета възможност, една комбинация с първите две — „Бездната“ да бъде купена от Крешри по най-изгодна за нас цена… Разбираш ли?

— Не, не съвсем.

— Всъщност работата е много проста… Този Люк навярно безумно желае да притежава нашите земи. Но нали той ни причини доста неприятности? Така че напълно законно е да измъкнем от него една голяма сума. По този начин ще бъдем спасени и особено ако освен това ни се дадат ренти, които ще ни позволят да си запазим Гердаш, без да променяме с нещо живота си.

Сюзан го слушаше с голяма тъга. Уви, той си бе все същият човек! Страшният урок не беше го поправил. Мечтаеше да спекулира за сметка на други, да извлече повече полза от положението, в което се намират. Преследваше най-вече една-единствена цел — да не работи нищо, да бездействува, да бъде издържан, да си остане капиталист, какъвто е бил. В безумното отчаяние, в което се намираше от катастрофата насам, се криеше ужасът, омразата към труда, досадната мисъл как да се устрои, че да продължава да живее, без да работи нищо. И изведнъж, с едва изсъхнали в очите сълзи, той отново се прояви като любител на насладите.

Тя пожела да узнае всичко докрай и затова попита:

— Но не виждам какво мога да направя аз. Защо ме питаш дали поддържам отношения с господин Фроман?

Той отвърна спокойно:

— О, боже мой! Защото това би улеснило преговорите, които мисля да започна с него. Нали разбираш, че след толкова години караници не е лесно да се явиш пред някого по делови въпрос; докато това е много по-просто, ако този човек е твой приятел… Може би дори ти самата би могла да се срещнеш с него, да му говориш.

Тя го спря с рязък жест:

— Никога не бих говорила на господин Фроман при такива условия. Ти забравяш, че го обичах като брат.

Ах, нещастният Боажелен! Изпаднал бе до низостта да спекулира с чувствата, които може би Люк бе запазил в сърцето си; искаше да използува именно нея, Сюзан, за да смили противника до такава степен, че после лесно да го победи.

Той навярно разбра, че я е наранил, като я видя как веднага взе да става все по-бледа и по-студена, сякаш отново се отчуждаваше от него. И затова поиска да заличи лошото впечатление;

— Ти имаш право, жените не трябва да се месят в сделките. Ти наистина не можеш да се нагърбиш с такава мисия. Но все пак аз съм доволен от моята идея, защото колкото повече размишлявам, толкова повече се убеждавам, че само там е нашето спасение. Ще си изработя план за атака, после ще намеря начин да вляза във връзка с директора на Крешри. Освен ако мога да го накарам сам да направи първите стъпки, нещо, което ще бъде по-изгодно.

Той се развесели от тази надежда да изиграе някого и да извлече изгода, както бе правил досега. Животът беше още хубав, ако можеше да се нареди да живее, без да си цапа мързеливите бели ръце, които не познаваха труда. Той стана с въздишка на облекчение, погледна през прозореца в големия парк, който изглеждаше още по-просторен в този ясен зимен ден и в който се надяваше още от пролетта да поднови празненствата! После извика:

— Много глупави ще бъдем, ако се отчайваме. Нима хора като нас могат да бъдат нещастни!

Сюзан, която продължаваше да седи, почувствува как се увеличава страшната й мъка. За миг в нея се бе промъкнала наивната надежда, че ще поправи този човек, но сега забеляза, че каквато и буря, каквато и революция да премине над главата му, той няма да се промени, няма да разбере дори ново то време. Вековната експлоатация на човек от човека беше в неговата кръв, той можеше да живее и да се наслаждава само на гърба на другите. Винаги ще си остане едно голямо лошо дете, за което тя по-късно ще трябва да се грижи, ако справедливостта възтържествува. И затова тя вече изпитваше към него само горчиво състрадание.

По време на този дълъг разговор Пол не бе мръднал от мястото си, слушаше родителите си с присъщото си умно и нежно изражение на лицето. В големите му замислени очи се отразяваха ясно всички чувства, които вълнуваха майка му. Той беше в непрекъсната душевна връзка с нея и затова и сега се измъчваше, когато тя страдаше, като виждаше колко Боажелен е недостоен съпруг и баща. Забелязала, че той е изтерзан и неспокоен, Сюзан го попита:

— Къде отиваше, момчето ми?

Майко, отивах във фермата; Фейа навярно е получил нов плуг за зимната оран.

Боажелен силно се изсмя.

— Нима това те интересува?

— Разбира се, татко… В Комбет имат парни плугове, които разорават бразди, дълги няколко километра в техните ниви, превърнати в една обща нива. Чудесно е да гледаш как дълбоко орат и оплодотворяват земята.

Пол се въодушевяваше с младежки жар. Разнежена, майка му се усмихваше.

— Иди, иди, момчето ми, иди да видиш новия плуг; и работи, така ще се чувствуваш по-добре.

През следващите дни Сюзан забеляза, че съпругът й съвсем не бърза да изпълни своя план. Изглежда, той беше доволен само от това, че бе намерил разрешението, което според него трябваше да спаси всички; отново бе изпаднал в безразличие и безволие. Впрочем в Гердаш имаше за нея едно друго голямо дете, чието поведение изведнъж я разтревожи. Господин Жером, дядото, който бе навършил осемдесет и осмата си година, въпреки състоянието си на жив мъртвец поради парализата продължаваше да води уединен безмълвен живот и не поддържаше връзки с външния свят освен с постоянните си разходки с количката, бутана от един слуга. Единствена Сюзан влизаше в стаята му, грижеше се за него, отрупваше го с нежно внимание както преди тридесет години като малко момиченце в същата тази стая на партера, която гледаше към парка. Тя беше толкова свикнала със светлите очи на стареца, с тия дълбоки очи, изпълнени сякаш с изворна вода, в които можеше да чете и най-малките мимолетни сенки. Обаче след последните събития очите бяха потъмнели, като че ли ги беше размътил надигнал се от дълбочините пясък. В продължение на толкова много еднообразни години тя бе надничала в тях, без да види нищо, като се питаше дали мисълта не ги е напуснала завинаги, та изглеждат толкова бистри, толкова празни. И да не би сега мисълта да се е върнала? Тия сенки, тия възвръщащи се възбуди не означават ли някакво възможно пробуждане на цялото му същество? Може би дори е бил винаги съзнателен, разумен; може би преди края на живота му, като по някакво чудо, това да е едно отпускане на тежкото физическо сковаване от парализата, едно малко раздвижване от мълчанието и неподвижността, в чийто плен бе живял толкова дълго. И тя с голяма изненада и увеличаваща се тревога следеше този бавен процес на освобождение.

Една вечер слугата, който буташе количката на господин Жером, си позволи да спре Сюзан, когато тя излизаше от стаята на стареца, трогната от живия поглед, с който той я бе изпратил до вратата.

— Госпожо, решил съм да ви кажа… Струва ми се, че господинът не е вече същият. Днес той проговори.

Тя изненадана извика:

— Как така проговори.

— Да, и вчера дори, стори ми се, че чух как мънка полугласно думи, когато спряхме за малка почивка по пътя за Бриа, точно срещу „Бездната“. Но днес, когато минавахме пред Крешри, той наистина проговори, уверен съм.

— И какво каза?

— О, госпожо, не можах да разбера добре, мисля, че бяха несвързани думи, които нямаха никакъв смисъл.

Оттогава загрижената Сюзан започна да наблюдава отблизо дядото. На слугата бе заповядано да отива всяка вечер при нея и да й разказва как той е прекарал деня. Така тя можа да проследи увеличаващата се възбуда, която обземаше господин Жером. Той бе изпълнен с желание да гледа и да слуша, настояваше да удължават разходките му, сякаш жадуваше да види зрелищата, които ставаха по пътищата. Особено държеше да го водят постоянно на две места — или при „Бездната“, или при Крешри, и не се уморяваше да гледа с часове мрачните развалини на единия завод и яркото благосъстояние на другия. Караше слугата да върви бавно, заповядваше му да обикаля по няколко пъти едно и също място, като мънкаше все по-ясно тия несвързани думи, които още нямаха смисъл. А Сюзан, съкрушена от това бавно пробуждане, най-сетне повика доктор Новар, за да чуе мнението му.

— Докторе — каза тя, след като му обясни случая, — не можете да си представите какъв ужас ме обзема. Като че ли присъствувам на възкресение. Сърцето ми се свива, струва ми се, че виждам в това някакъв предвестник на необикновени събития.

Новар се усмихна на тази женска нервност. После пожела сам да види състоянието на стареца. Но господин Жером съвсем не беше леснодостъпен болен, беше затворил вратата си за лекарите, както и за всички други хора; а всъщност, понеже състоянието му не изискваше никакво лечение, докторът от години се въздържаше да влиза при него. Затова и сега той предпочете да го изчака в парка по време на разходката му, да го поздрави и да тръгне с него. Като се приближи, докторът видя как очите на стареца се просветлиха и как устните му промълвиха нещо неясно. Той също беше озадачен и развълнуван.

— Вие имате право, госпожо — каза той на Сюзан, когато се върна при нея. — Случаят е много особен. Той преживява някаква криза, която се дължи на дълбоки вътрешни сътресения.

Тя попита загрижено:

— Какво предвиждате, докторе, и какво трябва да правим?

— О, ние нищо не можем да направим — в това, за съжаление, съм уверен. Не бих се осмелил да предвидя какви могат да бъдат последиците от едно подобно състояние… Все пак трябва да кажа, че макар и редки, такива случаи има. Така аз си спомням, че преглеждах в приюта „Сен Крон“ един старец, затворен там от преди четиридесет години, когото надзирателите никога не бяха чували да произнесе нито една дума. Изведнъж той като че ли се пробуди, заговори отначало неразбрано, после много ясно и последва непрекъснат поток, безкрайно бърборене с часове. По-необикновеното бе, че старецът, считан за идиот, беше видял и чул всичко в продължение на тези четиридесет години привиден сън; преливащият поток от излияния всъщност бе безкраен разказ за неговите чувства, за неговите спомени, натрупани от влизането му в приюта.

Сюзан трепереше, мъчеше се да скрие ужасното вълнение, предизвикано от този пример.

— И — попита отново тя — какво е станало с нещастника?

Новар се подвоуми за секунда.

— Почина след три дни. Трябва да ви призная, госпожо, че този вид кризи са винаги предвестник на близък край. Това е вечният образ на лампата, която хвърля последен лъч, преди да угасне.

Настъпи дълбоко мълчание. Сюзан силно пребледня, почувствувала студения полъх на смъртта. Но не близкият край на тъжния дядо я плашеше, а друга една мъка. Както старецът от „Сен Крон“, нали и нейният дядо беше всичко видял и всичко чул, всичко разбрал? И затова тя зададе още един въпрос:

— Вярвате ли, докторе, че е засегнат разумът на нашия скъп болен? Според вас той разбира ли, мисли ли?

Новар направи неопределен жест, жест на учен, който не желае да се обвърже с нещо, което е извън резултата от практическия опит.

— О, госпожо, вие искате много от мене. Всичко е възможно в този загадъчен мозък, в който ние все още толкова трудно проникваме. Разумът може да остане незасегнат след загубването на говора, защото, като престанеш да говориш, не значи, че преставаш да мислиш… Обаче в диагнозата си аз бих включил едно отслабване на всички умствени способности на господин Жером, защото смятам, че завинаги е изпадал в старческо малоумие.

— Но възможно ли е, кажете ми, да са останали незасегнати умствените му способности?

— Твърде е възможно, дори започвам да допускам такова нещо, защото доказателство са пробуждането на цялото му същество и говорът, който като че ли се възвръща малко по малко.

Като последица от този разговор Сюзан заживя в състояние на мъчителен ужас. Отсега нататък тя не можеше да не изпитва този таен ужас при всяко застояване в стаята на стареца, където чувствуваше възкресяването му. Ако той всичко е видял, всичко е чул, всичко е разбрал в безмълвната вдървеност на сковалия го паралич, каква страшна драма е преживял в това мълчание! От тридесет години насам той беше като невъзмутим свидетел на бързия упадък на своя род, неговите бистри очи бяха видели този провал на близките му, едно пропадане в пропастта поради главозамайване от богатство, засилващо се от баща и син. Две поколения бяха достатъчни, за да подложат на унищожителния огън на наслаждението богатството, натрупано от баща му и самия него, което той считаше за непоклатимо. Той бе видял как овдовелият му син Мишел се опропасти, увлечен в любов със скъпоплатени жени, и разби черепа си с пистолет, видял бе как увлечената му в мистицизъм дъщеря Лор влиза в манастир, видял бе и как другият му син Филип, оженен за една развратница, загина на дуел след безсмислен живот. Той също бе видял как внукът му Гюстав, синът на Мишел, бе тласнал баща си към самоубийство, като му открадна любовницата и стоте хиляди франка, приготвени за изплащане на дългове, по същото време, когато другият му внук Андре, син на Филип, бе затворен в лудница. Той бе видял как Боажелен, съпругът на внучката му Сюзан, откупва застрашения завод „Бездната“, поверява го на бедния си братовчед Делаво, който, след като го въздига за кратко време, го превръща в пепелище, когато заводът започва да запада, запалва го една вечер, когато открива разрушителната отрова, измяната на жена си Фернанд с хубавеца Боажелен, толкова обезумели и двамата от жажда за разкош и удоволствие, че обричаха на гибел всичко, което ги заобикаляше. Той бе видял „Бездната“ още от създаването й като скромен завод, който получи от ръцете на баща си и със собствените си ръце превърна в гигант; той се бе надявал, че родът му ще превърне „Бездната“ в цял град, в царство на желязото и стоманата, но заводът толкова много западна още при второто поколение, че от него не остана камък върху камък. Най-сетне той бе видял как в баща му и в него бе избухнала творческата сила, натрупвана бавно в неговия род от поколение на поколение нещастни работници; той бе видял как веднага след това родът му се поквари, изроди се и загина поради злоупотребата с богатството, сякаш във внуците му вече бе угаснала любовта на Кюриньонови към труда. Каква страшна история се бе натрупала в главата на този осемдесет и осем годишен старец, какъв наниз от ужасни случки, съдържащи един цял век от усилия, осветляващи миналото, настоящето и бъдещето на едно семейство! И колко ужасно бе, че главата, която сякаш дремеше с тази история, бавно се пробужда и скоро застрашава да излее всичко като поток, препълнен с истина, щом устните, които сега вече мънкат, започват ясно да крещят!

Именно това ужасно пробуждане очакваше Сюзан със засилваща се тревога. Тя и синът й бяха последните от рода, Пол беше единственият мъж сред Кюриньонови. Леля Лор неотдавна бе починала в манастира на кармелитките, където бе живяла затворена близо четиридесет години; лудият братовчед Андре отдавна бе умрял в лудницата, където бе затворен още от детство. И поради това сега, когато Пол посещаваше заедно с майка си господин Жером, старецът то гледаше продължително с блеснали от размисъл очи. Пред него стоеше единственият крехък клон на дъба с мощен ствол, от който той някога вярваше, че ще израснат и ще се развият здрави клони, цяло едно многолюдно семейство. Нима семейното дърво нямаше нови сокове, здраве и сила, останали от коравите прадеди работници? Нима неговото поколение отсега нататък няма да разцъфти и да разгърне силите си за завладяване на всички земни блага и радости? Но при правнуците му сокът бе вече пресъхнал, поквареният богаташки живот беше изконсумирал за по-малко от половин век натрупания от прадедите запас от сили. Какво огорчение за печалния дядо, за последния свидетел, изправен пред толкова развалини, като вижда пред себе си само нежния, слаб Пол, последния дар на живота, който сякаш е искал да остави на Кюриньонови този ценен филиз да израсне и да разцъфти в новия свят! Каква мъчителна ирония, че само това спокойно и разумно момче е останало сега в огромното имение Гердаш, в този царски дом, закупен някога много скъпо от господин Жером с гордата надежда да бъде заселен един ден от многобройните си потомци! Тогава той виждаше просторните апартаменти заети от десетки семейства, чуваше смеховете на непрекъснато увеличаващото се ято момчета и момичета — така виждаше той щастливото, разкошно фамилно имение, в което трябваше да царува все по-замогващата се династия на Кюриньонови. Обаче ето че, напротив, апартаментите се изпразваха все повече всеки ден; опиянението, безумието и смъртта бяха преминали през тях и ги бяха опустошили; накрая една развратница довърши разрушаването на дома; и след последната катастрофа затвориха две трети от апартаментите, целият втори етаж опустя, салоните за приеми в партера се отваряха само в събота за проветряване. Родът загиваше, ако Пол не го възстанови, а империята, в която тези род трябваше да процъфтява, беше вече едно голямо, празно жилище, много тежко бреме за възможностите на разединеното семейство; Гердаш щеше постепенно да запустее, ако в него не проникне нов живот.

Измина още една седмица. Сега вече слугата различаваше отделни думи в неразбраното мънкане на господин Жером. Дори едно ясно изречение се оформи и той отиде да го каже на госпожата:

— О, госпожо, с голямо усилие, но уверявам ви, че и тази сутрин той повтори: „Трябва да се върне, трябва да се върне“.

Сюзан не можеше да повярва. Думите и се виждаха безсмислени. Какво трябва да се върне?

— Вслушайте се по-добре, драги мой, постарайте се да схванете по-добре думите.

На другия ден слугата беше още по-категоричен:

— Уверявам ви, госпожо, че господинът каза: „Трябва да се върне, трябва да се върне“, и то двадесет, тридесет пъти подред, непрекъснато, с тих глас, сякаш влагаше в тия думи всичките си сили.

Още същата вечер Сюзан реши да наблюдава лично дядото, за да се увери сама. На другия ден старецът не можа да стане. Докато съзнанието му се проясняваше, краката и цялото му тяло сякаш бяха вече обхванати от смъртта. Сюзан се изплаши и отново изпрати да повикат доктор Новар, който, безсилен да помогне, с тих глас я предупреди, че краят наближава. И оттогава тя не напусна стаята му.

Стаята на господин Жером беше просторна с дебели килими по пода и с много тежки тапети по стените. Цялата в черно и малко мрачна в разкоша си, тази стая имаше палисандрови мебели с резба, голямо легло с колонки и едно високо огледало, в което се отразяваше целият парк. Когато прозорците биваха отворени, отвъд моравите, между върховете на вековните дървета, в безкрайния хоризонт се виждаха купчината покриви на Боклер и зад тях Монбльозите, Крешри с високата си пещ и „Бездната“ с оцелелите й гигантски комини.

Една сутрин, когато бе отворила прозорците, за да влезе зимното слънце, и седеше до леглото, Сюзан се развълнува, като чу, че господин Жером говори. Обърнат с лице към прозореца, от няколко минути той бе вперил големите си бистри очи далеч в хоризонта. И отначало каза само две думи:

— Господин Люк…

Чула ясно думите, Сюзан за миг остана изумена от изненада. Защо господин Люк? Господин Жером някога не бе имал отношения с Люк, дори би трябвало да не знае за съществуването му; освен ако беше вярно това, в което тя се съмняваше и страхуваше, че той бе видял и разбрал всичко и напомняше за последните събития. Тия думи „господин Люк“, изговорени от толкова дълго затворените му устни, първото доказателство, че зад скритото му мълчание е имало един буден ум, който е гледал и разбирал. Това още повече увеличи мъчителното й безпокойство!

— Господин Люк ли казахте, дядо?

— Да, да, господин Люк… — каза той ясно и по-настойчиво, устремил пламенен поглед в нея.

— Защо ми говорите за господин Люк? Нима го познавате и искате да ми кажете нещо за него?

Той се запъна, навярно не можеше да намери думи, за да отговори; после с детско нетърпение пак повтори името на Люк.

— Някога — подзе тя — той ми беше голям приятел, но от много години не идва вече у нас.

Той оживено поклати глава и отвърна, сякаш езикът му се отвързваше малко по малко:

— Зная, зная… Искам да дойде…

— Искате господин Люк да дойде да ви види, искате да му говорите ли, дядо?

— Да, да, точно така… Да дойде веднага, ще му говоря.

Изненадата на Сюзан се увеличаваше, увеличаваше се и смътният страх, който я беше обзел. Какво искаше да каже господин Жером на Люк? Предположенията й бяха толкова мъчителни, че тя за миг пожела да отклони това желание, като смяташе, че е плод на болно въображение. Но старецът беше в пълно съзнание, молеше я пламенно, неудържимо, с последните сили на бедното си, болно същество. И накрая тя дълбоко се развълнува, счете, че искането е напълно съзнателно, и се питаше дали няма да сгреши, ако откаже на умиращия една среща, които може би ще има неизвестни и страшни последици, които я караха да изтръпва.

— Не можете ли да кажете на мене, на мене, дядо?

— Не, не, на господин Люк… Ще му говоря веднага, о, веднага!

— Добре, дядо, ще му пиша и надявам се, че ще дойде.

Сюзан написа писмото до Люк с трепереща ръка. Написа само два реда: „Приятелю, имам нужда от вас, елате веднага“. Два пъти трябваше да спира, не й достигаха сили да допише докрай тия няколко думи, толкова много спомени събуждаха те в нея, спомени за пропиляния й живот, за щастието, покрай което бе минала и което никога нямаше да преживее. Беше десет часът сутринта, когато едно момче слуга тръгна да занесе писмото в Крешри.

Люк получи писмото, когато беше пред Обществения дом, привършил утринната си обиколка; и без да се бави, той тръгна с момчето. Но какво вълнение, каква сърдечна разнеженост предизвикаха тези трогателни думи: „Приятелю мой, имам нужда от вас, елате веднага!“ Бяха изминали дванадесет години, откакто събитията ги бяха разделили, а тя му пишеше, като че ли се бяха разделили снощи и беше уверена, че ще се озове на нейния повик. Тя нито за миг не се бе усъмнила в приятелството му, а и той бе трогнат до сълзи, като я чувствуваше все така близка, както в миналото. Страшни драми се бяха разиграли около тях, всички страсти се бяха развихрили, помитайки хора и вещи, но след толкова години на раздяла те естествено отново се събираха, за да тръгнат ръка в ръка. После, приближавайки се с бързи крачки до Гердаш, той се питаше защо го вика Сюзан. Знаеше за желанието на Боажелен да му продаде „Бездната“ колкото се може по-скъпо, като използува положението. Но решението му беше категорично — никога нямаше да купи „Бездната“; единственото приемливо решение беше „Бездната“ да влезе в сдружението на Крешри, както се бяха слели другите по-незначителни заводи. За миг му мина мисълта, че Боажелен е принудил жена си да му направи предложение. Но той я познаваше, тя бе неспособна да приеме една такава роля. Представяше си я съкрушена от тревоги, изпаднала в трагично положение и имаща нужда от него. Престана да търси причината, тя сама щеше да му каже каква услуга иска от него.

Сюзан очакваше Люк в малкия салон; когато той влезе, тя толкова дълбоко се развълнува, че й прилоша. А и той беше толкова смутен, че сърцето му силно заби. Отначало не можеха да си кажат нито дума. Гледаха се мълчаливо.

— О, приятелю, приятелю мой — прошепна най-сетне тя.

В тези прости думи тя влагаше вълнението от всичко, което се бе случило през изтеклите дванадесет години — раздялата им, през време на която много рядко се срещаха мълчаливо, мъчителният й живот в нейния опозорен и осквернен дом и най-вече делото, което Люк бе извършил през това време и което тя отдалече бе следила с възхищение. Той израстваше като герой, тя го боготвореше, би желала да пада на колене пред него, да превързва раните му, да му бъде спътница, която да го утешава и подпомага. Но друга бе заела това място, тя бе толкова много страдала от Жозин, че оттогава любовта в сърцето й замря, погребана бе тази скрита от всички любов, за която и самата тя повече не искаше да знае, че е съществувала. И сега, когато видя пред себе си своето божество, всички тия чувства бликнаха от потайните дълбочини на душата й и така прочувствено я разнежиха, че очите и се насълзиха и ръцете й леко се разтрепериха.

— О, приятелю мой, приятелю мой, вие дойдохте, трябвало е само да ви повикам!

И Люк, потръпващ от същата симпатия, беше разчувствуван от спомените на миналото. Той знаеше, че е нещастна, оскърбена от любовницата, от развратницата, която почти се бе настанила в къщата й. Той знаеше за нейното достойнство, за проявения от нея героизъм да не отстъпи мястото си, да защити честта на семейството си, като остане в своя дом с високо вдигната глава заради сина си, заради самата себе си! Въпреки раздялата той завинаги бе запазил в паметта и сърцето си нейния образ, винаги я бе обожавал и все повече й съчувствуваше при всяка неприятност, която узнаваше, че има. Много често се бе питал как да й се притече на помощ, каква подкрепа да й окаже. Щеше да изпита голяма радост, ако можеше да й докаже, че нищо не е забравил, че е все същият някогашен приятел, нейният мълчалив съучастник в добрите й дела! И точно поради това се бе притекъл така бързо на първия повик и сега стоеше пред нея с изпълнено от любов и тревога сърце, неспособен да говори. Най-сетне можа да отвърне:

— Да, аз съм ваш приятел, аз никога не съм престанал да бъда ваш приятел и съм чакал този повик, за да дотичам.

Бяха си останали братски свързани и сега почувствуваха, че тази връзка е толкова дълбока и вечна, че паднаха в прегръдките си. Целунаха се по бузите другарски, като приятели, които не се боят вече от хорското безумие, уверени, че няма да страдат един за друг, че ще живеят задружно и ще се подпомагат. В усмивката им цъфтеше всичко силно и нежно, което има в приятелството между мъжа и жената.

— Приятелко моя, ако знаехте само колко се безпокоях, когато разбрах, че в края на краищата „Бездната“ ще рухне под моите удари! Нали вас щях да разоря? Трябваше да се подчиня на вярата в моето дело, за да не спра пред тази мисъл! Понякога ме обземаше голяма мъка, че ме проклинате, че никога не ще ми простите, че ви причинявам тревогите, които ви измъчват и сега.

— Аз ли да ви проклинам, приятелю! Но аз бях с вас, пожелавах ви успехи, вашите победи бяха единствената ми радост! Сред моите хора, които ви ненавиждаха, на мене ми беше много приятно, че тайно съм привързана към вас, че ви разбирам, че ви обичам в тайното светилище на душата си!

— Аз съвсем съм ви разорил, приятелко моя. Какво ще стане сега с вас, която от дете сте свикнали на разкошен живот?

— О, аз щях да бъда разорена и без вас. Другите ме разориха. Ще видите колко храбра ще бъда аз, която вие считате за съвсем деликатна.

— Ами Пол, вашият син?

— Пол ли? За него няма по-голямо щастие от това, което се случи. Той ще работи. Нали знаете какво направиха парите с моите хора.

И накрая Сюзан каза на Люк защо спешно го бе повикала. Господин Жером, за чието трогателно пробуждане на съзнанието му разказа, желаел да го види. Това било желание на умиращ, доктор Новар смятал, че краят му е много близък. Люк, учуден като нея и също обзет от смътен страх при мисълта за това възкресяване, на което бе повикан така странно да присъствува, отвърна, че е напълно на нейно разположение и е готов да направи всичко, което тя поиска.

— Уведомили ли сте съпруга си за това негово желание и за моето посещение?

Тя го изгледа и леко повдигна рамене.

— Не, не съм и помислила дори, излишно е. Отдавна, струва ми се, моят дядо като че ли е забравил съществуването на съпруга ми. Не му говори, не го вижда… Впрочем съпругът ми рано тази сутрин отиде на лов и още не се е върнал.

После добави:

— Последвайте ме, веднага ще ви заведа при него.

Завариха господин Жером седнал в широкото палисандрово легло, облегнал гърба си на възглавници и обърнал глава към прозореца, чиито пердета бяха съвсем разтворени. Навярно бе забил поглед в прекрасния парк, в безкрайния хоризонт с „Бездната“ и Крешри в подножието на Монбльозите там, зад отрупаните покриви на Боклер. Изглежда, че тази картина го привличаше и че от дълги години, откакто стоеше безмълвен пред този хоризонт, тя непрекъснато му напомняше за миналото, настоящето и бъдещето.

— Дядо — каза Сюзан, — доведох ви господин Люк Фроман. Ето го, той бе така добър да дойде веднага.

Старецът бавно обърна глава, отправи към Люк своите ясни и бездънни големи очи, които сега изглеждаха още по-големи. И не каза нищо, дори дума за приветствие и благодарност. Тежкото мълчание продължи няколко минути, той не сведе поглед от този непознат, от създателя на Крешри, сякаш искаше да го опознае добре и със своите очи на умиращ да проникне колкото се може по-дълбоко в душата му.

Сюзан подзе малко смутено:

— Дядо, не познавате ли господин Фроман, не сте ли го срещали при разходките си?

Той като че ли не чу, пак не отговори на внучката си. Но след миг отново извърна глава, потърси с очи нещо в стаята. И като не го откри, произнесе само една дума, едно име:

— Боажелен…

Сюзан отново се учуди. Удивлението и бе примесено с тревога и смущение.

— За мъжа ми ли питате, дядо? Тук ли искате да бъде?

— Да, да, Боажелен.

— Мисля, че още не се е прибрал. Докато го чакаме, можете да кажете на господин Фроман защо поискахте да го видите.

— Не, не… Боажелен, Боажелен.

Очевидно беше, че искаше да говори само пред Боажелен. Сюзан се извини на Люк и отиде да потърси мъжа си. Люк, останал лице срещу лице с господин Жером, чувствуваше непрекъснато погледа на безкрайно бистрите очи. Самият той започна да оглежда господин Жером и намери, че е необикновено красив в напредналата си старост с това бяло лице с правилни черти, което приближаващата се смърт облагородяваше с някаква голяма мисъл, като му придаваше царствено величие. Очакването беше дълго, двамата мъже, които се гледаха един друг, не размениха нито дума. Стаята с дебелите тапети и масивните мебели сякаш спеше, потисната от тежкия разкош. Никакъв шум, никакъв полъх, само трепет, който идеше откъм големите затворени салони, откъм изцяло изоставените на праха етажи. Нямаше нищо по-трагично и по-тържествено от това очакване.

Най-сетне Сюзан се появи заедно с току-що завърналия се Боажелен. Той още беше по гамаши, с ръкавици и в ловната си куртка, защото тя не му беше дала възможност да се преоблече. Беше загрижен, изненадан, че попада в такова положение. Всички тия неочаквани събития го бяха развълнували, бяха го толкова смутили, че дори не бе имал време да размисли, след като Сюзан набързо му разказа, че Люк, повикан от господин Жером, е в стаята на стареца, който, възвърнал съзнанието си, го очаква, за да заговори.

— Ето, дядо — каза Сюзън, — моят съпруг. Говорете, ако имате да ни кажете нещо. Слушаме ви.

Но и сега старецът още веднъж потърси нещо в стаята и като не го намери, попита:

— Пол, къде е Пол?

— И Пол ли искате да бъде тук?

— Да, да, искам.

— Само че Пол трябва да е във фермата. Ще трябва да го чакаме не по-малко от четвърт час.

— Трябва, искам, искам!

Изпълниха желанието му и бързо изпратиха един слуга да го доведе. И този път чакането беше още по-тържествено и по-трагично. Люк и Боажелен само се поздравиха; срещнали се след толкова години, те не намериха какво да си кажат в тази стая, изпълнена вече с величествен полъх. Никой не отваряше уста, в потрепващия въздух се чуваше само малко затрудненото дишане на господин Жером. Разширените му, изпълнени със светлина очи бяха отново обърнати към прозореца, към далечината, където се откриваше картината на човешкия труд, където миналото бе завършено, където се раждаше бъдещето. Минутите течаха бавно, последователно в това мъчително очакване на величественото събитие, приближаването на което предчувствуваха.

Чуха се леки стъпки. Влезе Пол със свежо и розово лице, обрулено от вятъра.

— Синко — каза Сюзан, — дядо ти, който ни събра, иска да ни говори само в твое присъствие.

По толкова дълго неподвижните устни на господин Жером се появи безкрайно нежна усмивка. Той повика Пол с жест, накара го да седне на края на леглото, колкото се може по-близо до него. Искаше да говори най-вече заради него, заради този последен Кюриньон, от когото родът можеше да процъфти отново и пак да даде отлични плодове. Като видя, че момчето е много развълнувано и че се измъчва в този момент на последно сбогуване, той не заговори веднага, а с очи на ласкав прадядо се помъчи да го увери, че за него смъртта ще бъде сладка, тъй като ще остави на своя правнук като наследство от дългия си живот едно дело, проникнато от доброта, справедливост и мир.

Най-сетне той заговори сред благоговейното мълчание на всички. Беше обърнал главата си към Боажелен и отначало повтори само думите, които от няколко дни насам слугата бе чул да мънка полугласно заедно с други неясни думи:

— Трябва да се върне, трябва да се върне…

И като видя, че не могат да разберат това, което искаше да каже, той се обърна към Пол и отново заговори с по-голяма сила:

— Трябва да се върне, момчето ми, трябва да се върне…

Силно изтръпнала, Сюзан размени поглед с Люк, който също така бе изумен; и докато Боажелен, разтревожен и изплашен, си даваше вид, че счита думите на стареца за някакво бълнуване, тя попита:

— Какво искате да кажете, дядо, и какво трябва да върнем?

Гласът на господин Жером ставаше все по-ясен и непринуден:

— Всичко, момичето ми… Трябва да се върне ей там „Бездната“. Тук трябва да се върне Гердаш. Трябва да се върнат земите на фермата… Трябва да се върне всичко, защото нищо не трябва да принадлежи на нас, защото всичко трябва да бъде на всички.

— Но, дядо, обяснете на кого трябва да го върнем?

— Казах ти го вече, дъще моя… Трябва да се върне на всички. Нищо не е наше от всичко това, което сме считали наша собственост. Щом този имот ни е отровил, щом ни е унищожил, значи, е принадлежал на други… За нашето щастие, за щастието на всички трябва да се върне, трябва да се върне…

В този миг картината беше неимоверно красива, и несравнимо величествена. Той невинаги намираше подходящата дума, но с жест довършваше мисълта си и те го разбираха. Говореше бавно сред страшното мълчание на тия, които го слушаха. Той всичко бе видял, всичко бе чул, всичко бе разбрал и както Сюзан бе предчувствувала с мъчителен трепет, възкресяваше сега цялото минало, цялата истина на ужасното минало, което като препълнен поток течеше от този свидетел, който дълги години бе ням и безстрастен, скован в парализираната си плът. И сякаш бе оцелял след толкова катастрофи, от толкова щастливи и нещастни семейства само за да извлече великия пример. В деня на пробуждането си, преди да влезе в царството на смъртта, той разказваше за продължителното мъчение на човека, който, след като бе вярвал в своя род, настанен в създадената от него империя, бе доживял да види рода и империята си пометени от вятъра на бъдещето. И обясняваше защо, съдеше и извиняваше.

Най-напред разказа за първия Кюриньон, обикновения работник пещар, който основал „Бездната“ заедно с няколко негови другари; той бил беден като тях, но по-сръчен и, разбира се, по-пестелив. После дошъл той, вторият Кюриньон, който спечелил богатството, натрупаните милиони, в упорита борба, в която проявил героична воля, непрекъснато усилие и разум. Но макар и да извършил чудеса с работоспособността и творческата си изобретателност, макар и да спечелил пари с изключителната си вещина в разрешаването на проблемите по производството и търговията, добре знаел, че е обикновен труженик, наследник на множество работнически поколения, които са работили за него, осигурили са му силата и успеха. Колко много селяни е трябвало да се потят над земята, колко много работници са се трудили до изтощаване, за да се стигне до първите двама Кюриньонови, спечелили богатството? В тях се е била натрупала неутолимата жажда да се борят, да забогатеят, да се издигнат една класа по-горе, бавно да се измъкнат от нищетата, от робството. И ето най-сетне намерил се един Кюриньон, който бил доста силен, за да победи, за да се измъкне от каторгата, да се сдобие с толкова мечтаното богатство, да стане на свой ред богаташ и господар! И веднага след това, след две поколения, потомството западнало, станало жертва на мъчителни борби, изпаднало в безсилие от насладата, в която изгаряло като в огън.

— Трябва да се върне, трябва да се върне, трябва да се върне…

Така станало с неговия син Мишел, който след много безумия се самоубил в навечерието на падежи на дългове. Така станало и с другия му син Филип, чиято безсрамна жена го разорила и той загинал в един глупав дуел. Така станало и с дъщеря му Лор, тя не оставила наследници, починала в един манастир, изнемощяла от мистични видения. Така станало и с двамата му внука — Андре, синът на Филип, болен от рахит и полуидиот, починал в една лудница, и Гюстав, синът на Мишел, загинал трагично по пътищата на Италия, след като отвлякъл любовницата на баща си, ограбил последните му пари и го тласнал към самоубийство. И най-сетне така станало и с внучката му Сюзан, нежната, умната и многообичаната Сюзан, чийто съпруг Боажелен прекупил „Бездната“ и Гердаш и довършил разорението. Пепелищата на „Бездната“ били още топли от пожара, който я опустошил за отмъщение за глупостите и мръсотиите. Гердаш, където той се е надявал да се размножава неговият род, сега бил пуст, салоните му били празни, паркът бил мрачен и по него блуждаел само бледият призрак на отровителката, на развратницата, на тази Фернанд, която предизвикала гибелта. И докато хората от неговия род загивали така един след друг, като разрушавали делото на баща му и на самия него, той бил видял насреща да се издига едно ново дело, заводът на Крешри, който процъфтявал сега, много жизнен за бъдеще, което предвещавал. Той знаел тия неща, защото те ставали пред неговите бистри очи по време на постоянните му разходки, през часовете на безмълвното съзерцание, когато в края на смените бивал пред „Бездната“ или пред Крешри, където го поздравявали старите работници, напуснали предприятието му; той бил пред „Бездната“ и тази сутрин, когато останките на толкова любимия му завод още димели.

— Трябва да се върне, трябва да се върне, трябва да се върне…

Непрекъснато, с все по-голяма сила господин Жером повтаряше тия думи сред бавния поток на речта си; те сякаш бяха последицата от катастрофалните събития, от които толкова много бе страдал. Щом около него всичко така бързо бе рухнало, това не означаваше ли, че натрупаното от труда на другите богатство е отровено и отравя? Насладата от такова богатство е най-сигурният разрушителен микроб, който покварява рода, разстройва семейството и причинява ужасни драми. Тази наслада за по-малко от половин век беше унищожила силата, ума, таланта, натрупани у Кюриньонови в продължение на векове тежък труд. Грешка са направили тези силни работници, като са вярвали, че за свое лично щастие трябва да заграбят и да използуват богатството, което са създали с помощта на другарите си. И натрупаното богатство се превръща в отмъщение. Няма нищо по-неморално от примера на забогатял работник, станал собственик, върховен господар на хиляди прегърбени в труд хора, от които изтръгва пари, за да тържествува. Този, който казва: „С дисциплина и разум обикновеният ковач може да постигне всичко“, засилва неравенството, нарушава социалното равновесие. Щастието на избраника се гради върху нещастието на другите, защото именно тяхното щастие се подяжда и краде. Успелият другар прегражда пътя на хиляди другари, започва да живее за сметка на мизерията и страданието им. И много често този щастливец бива наказван от успеха, от самото богатство, натрупано много бързо и несъобразно и станало смъртоносно. И затова единствената истина е възвръщането към спасителния труд, към труда на всички, които припечелват, за да живеят, които дължат щастието си само на разума и ръцете си.

— Трябва да се върне, трябва да се върне, трябва да се върне…

Трябва да се върне, защото се умира от богатство, откраднато от друг; Трябва да се върне, защото това е единственият начин за оздравяване, за възвръщане на спокойствието и щастието. Трябва да се върне не само в името на справедливостта, но най-вече в името на личния интерес, защото щастието на отделния човек е в щастието на всички хора. Трябва да се върне, за да се почувствуваш по-добре, за да бъде животът ти здрав и щастлив, за да живеят всички в мир. Трябва да се върне, защото ако всички нечестни завоеватели, всички егоисти, притежатели на чуждо имане върнат утре богатствата, които прахосват за свои лични удоволствия, ако върнат големите имения, големите мини, заводите, пътищата, градовете, веднага ще настъпи мир, любовта отново ще разцъфне сред хората и на земята ще настане такова изобилие, че не ще има нито един бедняк. Трябва да се върне, трябва да се даде пример, ако искаме и други богаташи да разберат, да почувствуват откъде идат бедите, от които страдат, за да възвърнат поколенията си към активен живот, към всекидневен труд, защото вкусен е само хлябът, който сам си припечелваш. Трябва да се върне, докато е още време, докато се счита за достойнство да се върнеш при другарите си, показвайки им, че си сгрешил, като отново се връщаш сред тях, че приобщаваш силите си в името на близкото тържество на справедливостта и мира. Трябва да се върне, за да се умре с чиста съвест, с радост в сърцето от изпълнения дълг, завещавайки на последния си потомък урока за спасението и изкуплението, за да може той отново да издигне рода, да го спаси от заблуда, да го продължи със сила, радост и красота.

— Трябва да се върне, трябва да се върне, трябва да се върне…

Сълзи се появиха в очите на Сюзан, когато видя възторга, който думите на дядото предизвикаха в сина й Пол. В това време Боажелен издаваше раздразнението си с нетърпеливи жестове.

— Но, дядо — попита тя, — на кого и как искате да върнем?

Старецът обърна светналите си очи към Люк.

— Исках създателят на Крешри да бъде тук, за да ме чуе и той и да ви помогне, деца мои… Той вече е направил много за възстановяване на справедливостта, само той може да се наеме да върне остатъка от нашето богатство на другарите, синовете и внуците на нашите предишни другари.

Люк, който също така се задушаваше от вълнение пред тази сцена на необикновено благородство, за миг се поколеба, като почувствува враждебността на Боажелен.

— Аз мога — каза той — да направя само едно. А именно, ако собствениците на „Бездната“ пожелаят, да ги приема в нашето сдружение Крешри. Както други заводи вече се присъединиха към нас, така и „Бездната“ ще увеличи нашето работническо семейство, изведнъж ще удвои значението на раждащия се град. И ако под думите „да се върне“ вие разбирате връщане към повече справедливост, насочване към пълна справедливост, аз мога да ви помогна, съгласен съм от цялото си сърце.

— Зная — отвърна бавно господин Жером, — не искам нищо повече.

Но Боажелен, който не можеше вече да се въздържа, възрази:

— О, не! Аз не искам това. Въпреки че много ще ми бъде жал за „Бездната“, аз съм готов да я отстъпя на Крешри. Продажната цена ще уговорим после, освен определената сума аз ще искам да имам известен дял от печалбите на предприятието, за този процент също така допълнително ще се разберем. Имам нужда от пари, затова искам да продам.

Това беше планът, който кроеше от няколко дни, като мислеше, че Люк страшно желае да притежава земите на „Бездната“, за които той веднага ще получи от него значителна сума и ще си осигури ренти за в бъдеще. Но целият този план се провали, когато Люк съвсем ясно и непоколебимо заяви:

— Ние не можем да купуваме. Това е противно на нашия ръководен принцип. Ние сме само едно сдружение, едно семейство, в което могат да влязат всички братя, желаещи да се присъединят към нас.

Господин Жером, чиито блестящи очи бяха вперени в Боажелен, подзе без гняв с властно спокойствие:

— Аз искам и аз заповядвам. Моята внучка Сюзан, тук присъствуваща съдружничка в „Бездната“, решително ще се откаже от всяко друго решение против волята ми. И аз съм сигурен, че и тя като мене само ще съжалява, че не може да върне всичко и че още ще получава лихви от капитала си, с който ще разполага, както сърцето й диктува.

Боажелен мълчеше, съкрушен от разорението си, а старецът продължи:

— Но това не е всичко, остава Гердаш и фермата. Трябва да се върнат, трябва да се върнат.

Макар и изтощен от усилията да търси думи, които трудно намираше, той успя да каже желанията си. Както „Бездната“ ще се влее в Крешри, така той искаше и фермата да влезе в сдружението на комбетци. Изобщо имението да разшири обединените просторни ниви на Ланфан, Ивоно и другите селяни, които живеят като братя, откакто общите им интереси ги бяха сдобрили. Ще има само една земя, една-единствена, обичана от всички и обработвана от всички майки, която ще храни всички. Цялата равнина Руман ще стане в края на краищата една нива, един хамбар на изобилието на възродения Боклер. А пък що се отнася до Гердаш, тъй като това имение принадлежи изцяло на Сюзан, той й възлага да го върне на бедняците, на страдащите, за да не й остане нищо от отровното богатство, което погубваше Кюриньонови. И като се обърна отново към Пол, който продължаваше да седи на ръба на леглото, той го хвана за ръцете, вгледа се в него с очи, които бяха започнали да гаснат, и каза с все по-отслабващ глас:

— Трябва да се върне, трябва да върне, момчето ми… Нищо не бива да задържиш, ще дадеш този парк на бившите другари, за да се веселят в празнични дни и за да могат там жените и децата им да се разхождат, да набират сили, бодрост и здраве под хубавите дървета. Ти ще върнеш, ти ще дадеш и къщата, това огромно жилище, което ние не можахме да напълним въпреки парите ни; аз искам то да принадлежи на жените и децата на бедните работници. Там ще ги приемат и ще се грижат за тях, когато се разболеят или просто се изморят… Нищо не задържай, върни всичко, върни всичко, момчето ми, ако искаш да се спасиш от отровата. И работи, живей само от труда си, намери си момиче, дъщеря на бивш другар, който продължава да работи, ожени се за нея, имай от нея хубави деца, които ще работят и ще станат честни и щастливи хора, които също ще имат хубави деца за прослава на вечния градивен труд… Не задържай нищо, момчето ми, върни всичко, това е единственото спасение, мирът и радостта.

Всички плачеха, никога по-хубав, по-величествен и по-героичен полъх не бе минавал над човешките души. Просторната стая се бе превърнала в тържествена зала. Очите на стареца, които я бяха изпълнили с блясък, продължаваха бавно да гаснат, а и гласът му също ставаше все по-глух, затихваше в лоното на вечното мълчание. Той беше изпълнил своя върховен дълг на изкупление, на правда и справедливост, съдействувайки на хората да осъществят правото си на щастие. И вечерта умря.

На излизане от стаята на господин Жером Сюзан придружи Люк; те останаха за миг сами в малкия салон. Бяха толкова извън себе си, толкова съкрушени от вълнение, че си споделиха това, което тегнеше в сърцата им.

— Разчитайте на мене — каза й той, — заклевам се, че ще направя всичко за изпълнението на последното желание, с което ви натовари вашият дядо. Още отсега ще се заловя на работа.

Тя хвана ръцете му:

— О приятелю, аз напълно ви вярвам… Зная какви чудеса на доброта вече извършихте, не се съмнявам в чудото, което ще направите за сдобряването на всички ни… Само любовта е всесилна. Ах, ако бях обичана така, както обичах!

Той видя как тя се разтрепери, като издаде в този тържествен момент любовта си, която толкова дълго време беше тайна и за самата нея.

— Приятелю, приятелю мой! Какви сили бих имала за доброто, каква помощ бих могла да окажа, хванала се ръка за ръка с един праведник, с един храбрец, когото бих превърнала в мой бог! Но макар и да е невъзвратимо много късно, все пак бихте ли ме приели като приятелка, като сестра, която би могла да ви бъде с нещо в помощ?

Той разбра, че се повтаря толкова трогателният, толкова тъжният случай със Сьорет. Тя го бе обичала, без да му го каже, без дори на себе си да признае, обичала го бе като честна жена, жадуваща за нежност, виждайки в него своя блян за щастлива любов и утеха в страданията на своето семейство. А самият той не бе ли я обичал в ония далечни дни на първите им срещи в домовете на бедните хора, където се бяха опознали? Това бе една прелестна тайна, една любов като в сън, която той се страхуваше да не оскверни, която пазеше в сърцето си като парфюм от цветя за спомен, изсушени между два листа хартия. А сега, когато Жозин беше негова избраница, сега, когато тия чувства бяха мъртви и не можеха да възкръснат, тя му се отдаваше като Сьорет, като сестра спътница, просто като всеотдайна приятелка, която желае да участвува в неговата мисия, в неговото дело.

— Да, искам ви! — извика той, развълнуван до сълзи. — Ах, да, нима може да са излишни повече любов, повече добра, нежна и силна воля! Работата е толкова огромна, че вие щедро ще можете да раздавате сърцето си… Елате при нас, приятелко моя, и вие никога не ще се разделите с мене, ще станете част от моя разум и моята любов.

Тя беше толкова възхитена, че се хвърли в прегръдките му и те се целунаха. Запечати се една неразривна връзка, един пределно чист духовен брак, в който имаше само обща любов към бедните и страдащите, неугасимо желание да прогонят мизерията от света. Люк си имаше една обожавана съпруга, която го даряваше с деца — плът от плътта му, а отсега нататък щеше да има две приятелки, две спътнички с нежни женски ръце, които ще го подпомагат във възвишените му дела.

Изтекоха много месеци, ликвидацията на обърканите сметки на „Бездната“ беше много трудна. Имаше един дълг от шестстотин хиляди франка, който трябваше да се изплати най-напред. Успяха да склонят кредиторите да им правят годишни вноски съобразно печалбите, които ще носят акциите на „Бездната“, след като влезе в сдружението на Крешри. Трябваше да установят стойността на спасените от пожара материали и съоръжения. Като прибавиха към нея и обширните земи по течението на Миона до стария Боклер, получи се делът на Боажеленови в сдружението, предвидена им беше скромна рента от печалбите, преди те да бъдат разпределени между кредиторите. По този начини желанието на стария Кюриньон бе изпълнено наполовина, защото в този преходен период капиталът играеше роля наравно с труда и знанието и щеше да изчезне чак когато трудът победи и стане единствен и всевластен. Обаче имението Гердаш и фермата бяха напълно върнати на общността, бяха напълно предадени на наследниците на ония работници, които в миналото ги бяха платили с потта си; и така още с присъединяването на земите на фермата към сдружението на Комбет се осъществи тайната, отдавна лелеяната мечта на Фейа, защото те станаха източник на значителни печалби и всички тия пари бяха използувани за превръщането на Гердаш във възстановителен дом за слаби деца и родилки. Домът беше обзаведен с легла и безплатен пансион; предоставен на малките, този вечно цъфтящ парк, тази огромна градина стана приказен рай, в който децата играеха, в който майките възвръщаха здравето си, в който всички хора идваха да си почиват като в дворец на природата, принадлежащ сега на всички.

Изминаха години. Люк беше предоставил на Боажеленови една от малките къщи в Крешри, намираща се близо до къщичката, в която живееше. На първо време скромното съществуване беше много тежко за Боажелен, който се бе примирил със силно негодувание. В един момент дори той бе пожелал да замине за Париж, да заживее там на воля, както си иска. Но безделието от рождение и неспособността да изкара прехраната си го правеха безсилен като дете и играчка в ръцете на другите. От деня на катастрофата мъдрата и нежна, но решителна Сюзан имаше пълна власт над него; в края на краищата той винаги й се подчиняваше като едно нещастно объркано същество, оставено на произвола на съдбата. В тази среда на трудещи се безделието започна толкова да му дотяга, че поиска да се занимава с нещо. Отегчаваше го това разтакаване по цял ден без работа, измъчваше го някакъв смътен срам, някакво желание да действува, тъй като вече не се изморяваше да управлява и да прахосва богатството си. През зимата поне ходеше на лов; но от първите хубави дни нямаше какво друго да прави, освен да езди, и мрачна скука го потискаше. Поради това той прие да контролира главните магазини по три часа дневно. Разклатеното му здраве малко укрепна, но той продължи да бъде неспокоен, имаше вид на объркан и нещастен човек, паднал от друга планета.

Изминаха още години. Сюзан бе станала приятелка, сестра на Жозин и Сьорет, помагаше им, работеше заедно с тях. И трите обкръжаваха Люк, подкрепяха го, допълваха го, бяха като въплъщение на добротата, нежността, любезността му. Той с усмивка ги наричаше свои три добродетели и казваше, че те по различен начин изразяват любовта му, че са носителки на прекрасната нежност, която искаше да има в света. Те се занимаваха с детските ясли, училищата, болниците, домовете за възстановяване. Те отиваха навред, където трябваше да се подкрепи слабият, където трябваше да се утеши страдащият, където трябваше да се създаде радост. Сьорет и Сюзан с амбиция се нагърбваха с най-тежките задачи, задачите, които изискваха лично себеотрицание, пълна саможертва; Жозин, заета с децата си, с непрекъснато увеличаващото и разширяващото се домашно огнище, естествено се отдаваше по-малко на другите. Всъщност тя беше възлюблената, цветето на красотата и желанието, докато Сьорет и Сюзан бяха само приятелки, утешителки и съветнички. Люк понякога изпитваше големи огорчения; и често, откъснал се от обятията на съпругата си, прибягваше до съвета на двете приятелки и ги натоварваше да превързват раните, а те се радваха, че могат да се отдават изцяло на общото дело. От жената и за жената трябвате да бъде създаден Новият град.

Бяха вече изминали осем години, когато Пол Боажелен, който навършваше двадесет и седем години, се ожени за първородната дъщеря на работника Бонер, навършила двадесет и четири години. Още с присъединяването на земите на Гердаш към сдружението на комбетци той заедно с бившия фермер Фейа страстно се увлече не толкова по увеличаването на печалбата, която можеха да дават тези земи, колкото по добиването на все по-голяма реколта от обширните ниви, които още повече се бяха разширили. Беше станал земеделец, ръководеше един от секторите на общото стопанство, което трябваше да бъде разделено за обработка между различни групи от единното братско семейство. При майка си, в малката къщичка на Крешри, където се прибираше да спи всяка вечер, той се запозна с Антоанет, която живееше с родителите си в съседната къща. Семейството на обикновения работник се бе сближило с бившата наследница на Кюриньонови, която сега живееше скромно и се отличаваше с доброта и приветливост; и макар че госпожа Бонер, ужасната Свадливка, не беше много общителна, интимната връзка се създаде благодарение на скромното благородство на Бонер, героя на труда, един от основателите на Новия град. И на двете семейства беше много неприятно, като гледаха как децата се обичат и така още повече затягат връзката между двете класи, които в миналото бяха враждебни. Антоанет, силна, красива и грациозна брюнетка, приличаше на баща си; тя беше завършила курсовете на Сьорет, на която сега помагаше в голямата млекоцентрала, намираща се в края на парка, точно срещу склона на Монбльозите. Както самата казваше през смях, тя беше само една краварка, специалистка по млеката, сирената и маслата. И когато ожениха сина на буржоата, върнал се към земята, за дъщерята на народа, която със собствени ръце изкарваше хляба си, стана голям празник — искаха тържествено да отпразнуват този брак, символ на помирението, на съюза на разкаялия се капитал с победоносния труд.

Следващата година, скоро след първото раждане на Антоанет, в един топъл юнски ден Боажеленови заедно с Люк посетиха Гердаш. Бяха минали почти десет години, откак бе умрял господин Жером, по волята на когото имението бе върнато на народа. Антоанет, която бе родила мъчително, от два месеца се намираше в дома за възстановяване, устроен в замъка, в който бяха царували Кюриньонови. Сега тя се разхождаше под сенките на парка, хванала под ръка съпруга си, а Сюзан, като добра баба, носеше новороденото. Няколко крачки зад тях вървяха Люк и Боажелен. Какви спомени предизвикваше тази царска къща, превърната в оздравителен дом, тези високи дървета, тези морави, тези алеи, където вече не кънтеше шумът на пищни празници, на галопиращи коне, на кучешки лай, но където най-малките в света най-сетне се наслаждаваха на здравословния въздух, на радостта и спокойствието, излъчвани от големите дървета! Целият разкош на великолепното имение вече беше предоставен на тях: домът със светлите стаи, приятни салони и кухни с изобилна храна; паркът със сенчестите алеи, с кристалните извори и с поляните, по които градинари отглеждаха за тях лехи с благоуханни цветя. Сега тук те се радваха на красотата и прелестта — право, което дълго време им бе отказвано. Прекрасно беше сега това детство, тази младост, това майчинство, които от векове бяха страдали, затворени в тъмни бордеи, умиращи в отвратителна мизерия, а сега изведнъж призовани за радостта на живота, да вземат своя дял от щастието, от това разкошно щастие, което многобройни поколения нещастници бяха гледали отдалече, без да могат да го докосват.

После, когато двойката, следвана от родителите, навлезе в една алея от върби и стигна до кристално бистрото езеро, отразяващо синьото небе, Люк започна тихо да се смее.

— Ах, приятели, спомних си нещо хубаво и весело! Можете ли да се досетите? На брега на тази толкова тиха вода Пол и Антоанет са се сгодили преди двадесет години.

Той описа очарователната детска картина, която бе видял някога при първото си посещение в Гердаш: нахлуването на трите бедни деца на народа — малкия Нане с малките си другарчета Люсиен и Антоанет Бонер, преминали през оградата, за да си поиграят край езерото; и находчивото изобретение на Люсиен — самоходното корабче по водата; и пристигането на трите деца на буржоата — Пол Боажелен, Низ Делаво и Луиз Мазел, които изпаднаха във възторг от корабчето и се побратимиха веднага с другите три деца; и така под ласкавото покровителство на добрата природа, вечната майка, се образували двойките — Пол и Антоанет, Низ и Нане, Луиз и Люсиен.

— Не си ли спомняте? — попита весело Люк.

Младото семейство, което се смееше заедно с него, призна, че този спомен е малко далечен.

— Щом съм била на четири години — каза весело Антоанет, — паметта ми не ще да е била много силна.

Но Пол, втренчил поглед в миналото, направи усилие да си спомни.

— Аз съм бил на седем… Почакайте! Струва ми се, че виждам смътни сенки: малкото корабче, което притегляхме с прът, когато колелата преставаха да се въртят; и още нещо — едно от момиченцата падна в езерото; след това децата, бандитите, избягаха щом видяха, че идват хора.

— Точно така! Точно така! — извика Люк. — О, вие си припомнихте!… А пък аз, спомням си, този ден усетих тръпки от надежда за бъдещето, защото това наистина бе едно малко начало на бъдещото помирение. Тук божественото детство с братска наивност направи една нова крачка към справедливостта на мира… Ето на, вижте! Новото щастие, което вие изграждате, този малък човек ще бъде задължен да разширява още повече.

Той сочеше новороденото, малкия Людовик, в ръцете на Сюзан, която се чувствуваше много щастлива като баба. На своя ред и тя каза шеговито:

— В момента е кротък, защото спи… След години, скъпи мой Люк, ние ще го оженим за една от вашите внучки и по този начин ще се получи пълно помирение — всички, които довчера воюваха, ще се съюзят и усмирят в своите поколения… Искате ли да ги сгодим още днес?

— Разбира се, че искам! Нашите правнуци, хванати за ръка, ще довършат делото ни.

Развълнувани, Пол и Антоанет се целунаха, а Боажелен, който не слушаше, разглеждаше парка, неговото бивше владение, с тъжен вид, в който дори нямаше горчивина, толкова много новият свят го бе сломил и видиотил. Разходката продължи по сенчестите алеи, Люк и Сюзан мълчаха, разменяха си само усмивки, изпълнени с възторжена радост.

А бъдещето вече се осъществяваше, малко по малко всеки ден. Когато се приближиха до Гердаш, те се спряха за миг пред фасадата, вляво от площадката на стълбището, под самите прозорци на стаята, в която бе умрял господин Жером. Оттам, между върховете на големите дървета, се виждаха в далечината покривите на Боклер, после Крешри и „Бездната“. Те се взираха в просторния хоризонт. Ясно се виждаше „Бездната“, преустроена по подобие на Крешри, образуваща с него един град на преобразувания и облагороден труд, станал гордостта, здравето и радостта на всички. Все повече справедливост и любов се раждаха там всяка сутрин. И вълната от малки весели къщи сред зеленината, тази вълна, която загриженият Делаво виждаше как непрекъснато напредва, тази именно вълна беше заляла някогашната черна земя и постоянно разширяваше Града на бъдещето. Сега къщите заемаха цялата площ от склона на Монбльозите до Миона, скоро щяха да преминат и рекичката, за да пометат стария Боклер, тази мръсна купчина от къщурки на роби и мъченици. И те ще напредват още и още, чак до плодородните ниви на Руман, за да бъде изграден под братското слънце камък по камък Градът, най-сетне свободен, справедлив и щастлив.