Добри Немиров
Ангелогласният (25)

Всичко се успокои. Животът в лаврата си тръгна по старому. Един неуморим човек беше решил да стопява всичките си дни и часове в денонощен труд. Той се прочу из монастирите в цяла Ромея и тръгнаха при него като при пророк. И почти така беше. Той беше пророк на звука с всичката негова многостранност, която го прави горещ и светъл като слънцето. Сега той предсказваше чрез песните какво иде от небесните селения и при кого отива. Предсказваше как един чист звук по-лесно може да отиде до бога, отколкото най-гръмките молитви, незатоплени от вяра и истина.

Монастирите трябваше да залеят всички православни кътове с истински служители на бога, със сладкогласни певци и с верни познавачи на звуковите знаци.

Йоан грохваше от умора. Отначало той започна работата с малцина, а когато се стекоха от всички страни на Ромея, той се помъчи да си подготви помощници. Разбира се, всички ученици искаха Йоан да им е учителят, но той нямаше сила сам да изнася целия труд. Не стигаше това, но вечер, когато се прибираше в килията си, за да работи за себе си, той разстилаше изпълнени със знаци хартии и започваше усилено да преработва Дамаскинови и свои песнопения. Така в забрава, с перото в ръка, Йоан често осъмваше.

Отец Филимон един ден пресрещна Йоана.

— Много работиш, Йоане — му рече той. — Не забравяй, че не си много здрав. Трябва тялото и душата да си почиват.

Йоан дълго го гледа̀ и отвърна:

— Писано ми е, отче Филимоне, да се моря. Нито тялото трябва да си почива, нито душата.

— Не те разбирам добре.

— Аз се разбирам. Река ли да се спра, лошо се случва — заключи Йоан, като наведе глава и пак тръгна.

Отец Филимон и сега не можа да разбере Йоана, ала сам Йоан добре се разбираше. Когато вечер се връщаше от работа и се облягаше на големия стол до прозореца, в душата му изведнаж започваше да гъмжи нещо.

Не беше ли това оная мъка, която той упорито криеше от всички и даже и от себе си? И сега, когато Дино му заговори за Ксения, той вече нямаше сила повече да крие тоя образ. О, та нали Ксения беше в душата му? С излизането си от палата той понесе и нейния образ, ала го скри там, в най-тъмните гънки. Но каква сила имаше тази жена? Той стана стократно по-работлив и способен. Денем той пишеше или работеше с учениците си и когато крачеше из каменливите дворове на лаврата, след него непрекъснато се нижеха леки, бързи стъпки. Той ги слушаше с такава наслада, като че нареждаха някаква омайна песен. И още по-работлив ставаше Йоан…

И когато настъпваше нощта, с Йоана ставаше някакво чудо. Скрит от очите на другите, той ставаше открит пред себе си. И чувствуваше се Йоан едър и мъжествен като Мануела и стихиен като Андроника. Хиляди желания се втурват в душата му, хиляди пориви разлюляват възбуялото му тяло. Нима той ще отиде при нея? Ето и тялото, и душата викат за близък човек. Где е той? А това значеше „где е Ксения“.

— Какво да правя? — питаше се той. — Защо да бягам от Ксения? Досега аз само бягах от нея — изцерих ли се?

И нейната снага като по силата на някаква висша повеля се очерта пред него. И Йоан бавно пристъпяше към нея. И засрамен, и пламнал, той я обгръща и я притисва о своето здраво, трептящо от сила и желание тяло. Без свян, без страх, без разкаяние той залепя на устните й своите устни и дълго не я откъсва от себе си.

Тук около него няма никой и никой не прониква в мислите и желанията му.

Колко часа отиват така в любов и щастие с Ксения — Йоан не знае. Той иска само да се продължат тия хубави мигове, но нощта скоро ще превали, затова ляга си в постелята и заспива. Ала на сутринта се започва нещо друго. Отневидяло дошло разкаяние започва да го души.

Той се измива на изворчето, но не се оглежда в бистрата му вода. Тръгва към жилището си, но не поглежда никого, а се впуща в работа.

Минуват дни, Йоан не си отдъхва, а работи без почивка. И през целия ден зад него се редят бегли стъпки. Той се обръща, като мисли, че ще види някого, но няма никой. Тогава пак тръгва и стъпките наново започват.

Един ден, след като излезе в ливадата, той се озърна и никого не видя. Тогава навъси вежди и рече:

— Иди си… Иди си оттук!

Но невидимият не си отиваше, защото зад всяка стъпка се понасяха и други стъпки.

— Боже мой, преблагий Господи!

Той искаше да каже „спаси ме“, но се спря. Ако и след тази молитва стъпките пак продължат? Тогава? Тогава ще мисли, че бог не го слуша. Какво ще направи тогаз? Ще се махне от монастира ли? Где ще отиде? Где ще има убежище за него?

Не! Той трябва да се вразуми. Той се е обрекъл да служи на бога и не трябва да се отрича от него.

Ала думите му остават нечути и за самия него. Щом и след най-големите самоукори стъпките пак се чуват зад него, думите нямат място. Тогава? На бога ли служи Йоан?

Една нощ Ксения пак споходи мечтите му, след това и съня му, а на следния ден той падна сред двора. Натрупаха се около него монаси и прислужници… Бледен като смъртник, с хлътнали очи, той гледаше нейде сред облаците и мълчеше, силно стиснал челюсти.

Като го свестиха и го положиха в килията му, той видя, че е много зле. Душата му боледува.

Йоан престана да работи. Той стана мълчалив, скритен и онова сияние на обичлив човек изчезна от лицето му. Нещо непривично се извършваше в него — там имаше нещо, което той желаеше да скрие от другите.

Една нощ застана сред килията си и като отпусна натежали ръце, дълбоко пое дъх. Той искаше да разгъне пред очи онова, което делеше на части душата му, и добре да се вгледа в него.

Дълго стоя така. Хиляди мисли излязоха пред него на страшна борба и спокойно чакаше да види где е победата.

Когато превали полунощ, той взе тоягата си, изправена зад вратата, и излезе. Всичко е свършено. Ще бъде тъй, както тя поиска. Той ще намери Ксения, ще й каже всичко.

И пое пътя нагоре. Като че го гонеше някой…

Той се промуши през храстите, прехвърли височината и се заспуща надолу към езерото, но изведнаж се спря. Всички мисли изчезнаха от главата му. Разтреперан като обхванат от треска, той огледа наоколо си и му се видя, че небето се спусна ниско, ниско над земята. Той дигна глава и се загледа — помисли, че някой ще слезе оттам… Зачака… Никой не слизаше. Погледна към облаците, там не видя крила, не видя ангели… Тогава спусна ръце, смирено наведе глава и зачака някаква тежка дума.

След като дълго стоя така, той тръгна пак назад, но бавно и спокойно. Сега Йоан знаеше где отива. Тая мисъл го уталожи и бурята в душата му утихна.

— Добре — шепнеше си той. — Ще бъде както ти кажеш, както ти искаш, Господи!

Йоан се върна в лаврата рано призори, влезе в църквата, спря се на клира и като запали една свещ, отвори молитвеника и тихо зашепна.

От време на време той дигаше глава, заглеждаше се в смирения лик на Богородица в иконостаса и пак потъваше в молитви.

Стана нещо, което никой не очакваше. На сутринта, като видяха, че Йоан не се вестява, подириха го и го намериха в църквата.

— Хайде, брате Йоане — му прошепнаха монасите. — Учениците се събраха, чакат те!

Вместо отговор Йоан смирено ги изгледа, дигна ръка и им показа вратата. Те излязоха, но когато по обяд се върнаха и го намериха пак там, уплашиха се. Какво ли ще е станало с него? За кого се молеше тъй много? За някой грешник ли?

Привечер вече отец Филимон се приближи до него и му каза:

— Брате Йоане. Цял ден не си хапнал троха хляб. Ела да ядеш, пък после пак се върни тук.

Късно вечерта Йоан дигна глава. Църквата беше в тъмно, само вощеницата хвърляше върху лицето на Йоана играещи сенки. Той се огледа и видя, че зад него стои отец Филимон.

Йоан избърса потното си чело и дълбоко въздъхна.

— Брате — смирено рече отец Филимон. — Ето в църква сме само двама. Само света Богородица е пред нас — никой друг. Кажи ми какво те мъчи?

Йоан беше много отслабнал. Той наведе очи и се загледа в земята.

— Кажи! Ти знаеш колко си ни скъп. Ний всички ще се молим за тебе.

— Не трябва, отче Филимоне! Истина е, че искам да се отърва от една мъка. С помощта и милостта на светата майка — ще се отърва. Вий не се страхувайте.

А монасите в цялата лавра заживяха в страшен смут. Те виждаха, че душата на Йоана боледува и се бояха да не я изгубят. Струваше им се, че всички монастири ще останат без душа. Учениците чакаха учителят им да оздравее и по цял ден прекарваха в бдение и молитва.

Една сутрин отец Филимон пак го навести.

— Брате Йоане… казват, че когато пристъпяш, не си чупиш ногата. Болна ли е?

— Не е болна… Тъй трябва. Всяко прегрешение трябва да се накаже, отче Филимоне. Тази нога, която първа прекрачи прага на монастира, за да ме отнесе далеч от бога, трябва да пострада.

Отец Филимон мълком остави Йоана. Той разбра, че Йоан се наказва за някакъв грях и го остави спокоен.

Йоан не спираше молитвите си. Ден и нощ той ги шепнеше и все по-често и по-често поглеждаше лика на божата майка.

О, какво нещо е да не се чува вече ангелският глас на Йоана! Някаква мъгла забули монастира, някакво огромно черно крило хвърли сянката си върху него. Горите наоколо посърнаха, цветята в градината повяхнаха. Птичките по дърветата вече престанаха да пеят.

Една сутрин Йоан видя, че кракът му се е вече вцепенил и над коляното зее някаква голяма рана. Това го накара с лекота да си отдъхне. Той вече видя, че наказанието е дошло. Значи света Богородица не си е отвърнала главата от него. Тя ще го накаже и после ще му прости.

Всички в лаврата видяха раната му и се чудеха защо е доволен. Ето той става вече хром — какво добро има тука?

Молитвите зачестиха. Целият монастир се молеше. Сам Йоан зачести молитвите си. Той благодареше на Богородица за наказанието и я молеше да закрие раната му, за да не човърка с нокти в нея нечестивият сатана.

Дълги дни се минаха така. Черното крило над лаврата не се дигна.

Но в църквата стана едно чудо. Като се беше облегнал на гредата, Йоан притвори морни очи и се отдаде на забрава. Ала в един миг клепачите му трепнаха и той през ресниците видя нещо невидяно. Света Богородица се мръдна, слезе от иконостаса и като събра сухите цветя от поличката, приближи се до Йоана. Тя се наведе и разтърка тия цветя по болния крак и изведнаж болката изчезна — нямаше вече рана.

Като отвори очи, той видя, че Богородицата си е на мястото и кракът съвсем здрав. Като че не беше боледувал.

Сън ли беше това? Истина ли беше?

Йоан гордо изправи снагата си, опъна гърди и запя:

„Тебе, досточтимата от херувимите и несравнено по-славна от серафимите, която нетленно си родила бога Слово, истинска Богородице, ние те величаем!…“

Колко силен трябва да е бил гласът на Йоана, че можаха да го чуят от цялата лавра? Какво ще е станало с него?

В няколко минути църквата се изпълни с монаси, ученици и слуги. Всички гледаха към Йоана с изумление и радост — сякаш беше умрял и сега възкръснал.

А Йоан не виждаше и не чуваше никого. Загледан в лика на Богородица, той пееше със своя наистина ангелски глас, станал стократно по-сладък, отколкото беше по-рано:

„Слава тебе, който си ни показал светлината, слава във висините богу и на земята мир, между човеците благоволение.“

И сякаш по даден знак монасите и неговите ученици в един глас подкачиха славословието. Църквата екна от гръмки, ясни гласове.

Но изумлението стана още по-голямо, когато се разбра, че раната беше изцерена и на мястото й нямаше дори белег.

Това изцеление донесе празник в лаврата.

Когато Йоан излезе от църквата, всички видяха, че брадата и косите му бяха побелели.