Добри Немиров
Ангелогласният (11)

Йоан не оставаше сам. Малкият често го навестяваше и влизаше в дълги разговори с него. И какви могат да бъдат разговорите, ако не пак диновски? Но макар и такива, Йоан ги желаеше и често нетърпеливо ги очакваше.

Една нощ Дино се хвърли в килията на Йоана и се развика, но Йоан спеше много дълбоко, та не успя да се събуди.

— Ставай! Ставай, мъртва главо! — ревеше той с тънкото си гласенце току над ухото на Йоана. — Ставай бързо!

Виковете разбудиха Йоана и той сънливо се надигна.

— Какво има, Дино?

— Ставай! Обличай се и тръгвай с мене!

— Защо?

— Хайде! Пак ли питаш? Не губи време!

— Някой ли ме вика?

— Не, ще те заведа на едно място да видиш нещо хубаво.

Йоан се поколеба малко, почеса се сънливо зад ухото и почти с молба рече:

— Нека утре!

Вместо отговор Дино му издърпа завивката и Йоан остана полугол на леглото си.

— Ще тръгваш ли? Дорде се наканиш, хората ще си свършат работата.

— Кажи какво ще правим — рече Йоан, вече готов да се покори. Той лениво запресяга да си навлича дрехите. Виждаше се, че ще последва малкия си приятел, само за да му угоди.

Излязоха и се запровираха между кедровите стволове.

— Сега ти ще видиш нещо и после ще ми кажеш — „Дино, благодаря ти, гдето ми показа туй хубаво нещо.“

— Какво ще бъде то? Някои хубави птици ли?

— Е, птици, ама с човешки глави.

Покорен и все тъй ленив Йоан се мъкнеше подир малкия смешник, без да изпитва какво да е любопитство. Каквото и да е, сънят беше по-хубав.

Като преминаха дълбокия рид, те се намериха на брега на долината. Но какво е това? Месечината беше силно осветила пространството, та Йоан лесно виждаше движението на много хора.

— Какво има там?

— Ела, ще отидем близо при тях. Ей сега ще видиш най-хубавото нещо. Гледай, докогато ти изпъкнат очите.

Те се спуснаха по склона и се приближиха до хората. Йоан потърка очите си и се вгледа с бликнал ужас. Какво е това? Жени и мъже… Какво правят? Защо се прегръщат?… Колко много и колко познати хора! Тук е Елефтерис, много доместици, аргети, стратилати… Тук беше протонотарът, логотетите, великият логотет, няколко патриции и самият император…

Дино се загледа в Йоана и се разкиска.

— Кхи, хи, хи, хи, хи!… Как ти се вижда, ха?

— Какво… защо тъй!… Защо са дошли тук?

— Кхи, кхи, кхи… хи… Хей, дете, ти ще заплачеш, както ми се вижда… Ха-ха-ха-ха… косата ти настръхна, бре… гледай! Таквоз чудо рядко се вижда!… Искаш ли да идем по-близо? Ела, аз ще те водя!

И Дино хвана Йоана за ръка и го задърпа, но Йоан не се мръдна. Ресниците му се бяха спуснали и той гледаше през тях.

— Ела, дете, ела да видиш как живеят хората, пък поживей и ти… Хайде, тръгвай…

Но Йоан не мръдна. Той само поклати глава, като че си отговаряше на нещо.

— Виж тогаз Дино малкият какво знае — рече Дино, като се втурна и навлезе сред гъстата бърканица от тела. Две ръце го грабнаха и го заподхвърляха из въздуха. Така Дино летеше от ръка на ръка, подхвърлян като диня.

Йоан пак мръдна глава и едва чуто прошепна:

— Тъй… знам… добре… заради този лош сън утре трябва да кажа пред иконата: „Татко наш, спаси ме…“ И като произнесе тия думи, той се обърна и тръгна назад.

Още с влизането си в килията той се тръшна на твърдото легло и веднага заспа. Пред него се движеше гъст облак от полудели хора, който кипеше, сякаш под него гореше огън… От облака надничаше старият протосеваст и питаше:

— Какво видя, Йоане?

— Нищо! Нищо…

— Иди утре да се прекръстиш пред иконата на Спасителя.

— Ще ида.

Йоан се заглежда и вижда как от белия облак се спущат тела на грешници… Чуват се писъци, стенания, плачове… Той се свива, дъхът му спира… Още малко и ще се задуши. Най-после размахва снага и отваря очи.

Слънцето вече огряло… Той сепнато се заоблича. Ей сега ще дойде учителят, а той не си е измил лицето… „Господи боже мой, Исусе Христе…“

В тая минута вратата на килията се блъсна и вътре влезе Дино. Той се спря сред килията, разкрачи се, като улови ръце отзад, и високо се разсмя.

— Кхе, хе, хе, хе, хе!…

Йоан беше чул вече този смях и тръпки полазиха по снагата му.

— Закъде бързаш? — попита Дино.

— За църква. Ще ида да се помоля на Исуса.

— Защо толкоз бързаш? Денят е твой.

— Не, сега… сега… Като те видях, разбрах, че сега трябва да отида. — И като се изправи срещу малкия си приятел, Йоан със страдание произнесе: — Знаеш ли какъв сън сънувах нощес?

— Какъв?

— Сънувах, че си дошел в килията ми, подбрал си ме и си ме завел на едно хорище от грешници. Ти стоеше до мен и се смееше ей така, както сега, и аз гледах страшни, страшни работи.

Дино политна от смях.

— Туй нещо насън ли видя?

— Насън… нощес…

— Не беше ли истина?

— Хо, ако е било истина, по-добре да не живея.

Дино спря поглед на Йоана, гледа го дълго време и рече:

— Иди… прави каквото искаш. — След тия думи той бързо излезе, спря се при вратата и добави: — Такъв глупав приятел аз не ща!

Йоан не даде ухо на думите му. Той беше решил да иде на църква и сега мислеше какво ли би било, ако не каже молитвата, а я изпееше. Да! Той най-напред ще я прошепне, а после тихо, съвсем тихичко ще я изпее.

В църквата нямаше никой. Само едно кандилце гореше пред иконата на света Богородица.

Той се озърна. Иконите милостиво го гледаха. Техните дигнати ръце трепетно стояха, насочени към него. Сякаш чакаха да извика някой: — опростен е Йоан, и те да ги развеят на кръст.

Слабата светлина, която падаше през прозорчето, остро се врязваше в полутъмата. От време на време изпращяваше кандилцето и пламъчето проиграваше.

Йоан се огледа.

Не е ли по-добре да се помоли пред света Богородица? Тя гледа в лицето като майка… Нали е майка? Ето в ръцете й малкият Исус с дигната ръчичка… Да, той ще се помоли и на двамата.

И като се изправи пред иконата, прекръсти се и зашепна:

„Света майко, ти, която гледаш всичките хора в очите, погледни и мене, и с погледа си очисти душата ми! Тя нощес насън прекара тежко между грешниците. Опрости ме и мене, и тях…“

И след тия думи той се озърна и като видя, че никой го не следи, тихо запя. И тия думи през песента станаха живи като въглени и светли като слънчеви лъчи. О, толкова му се хареса да пее молитвите си, щото реши всяка сутрина да ги пее с все нови и нови гласове.

Същия ден подир обяд при него дойде Дино ядосан.

— Защо не ги прати господарят да си вървят?

— Кои да си вървят?

— Играчите. Десет деня вече как стоят тука, а още не са играли пред господаря.

— Кои играчи, Дино?

— Много питаш и разпитваш. Цял месец вече как е тук, а не знае, че около него има и други хора. Туй място — цялата гора с къщичките из нея — е само за такива като нас и като играчите. Тук се настаняват циркови фокусници, актьори и когато ги повика василевсът, те играят пред него. Както ний с тебе играем пред него, така и те. Всеки играе своята игра. Аз му пущам смехории и се търкалям като кълбо пред краката му, ти пееш песни, фокусникът прави чудеса, гадателят гадае… Всеки е към един цирк. Някои от играчите се менят, други остават за по-дълго, а трети и за постоянно. Ти си седнал тука и не си се попитал какво има из гората. Добре. Ела с мене да те заведа по разни места.

И като каза тия думи, Дино хвана ръката на Йоана и я затегли, но Йоан изведнаж рязко я дръпна. Уплаха се изписа на лицето му.

— Не ща да ме водиш!

— Тръгвай!

— Не ща! Иди сам!

— За какво ще вървя сам? Аз те викам да ти покажа какви хора има в това място.

— Не ща! Вчера аз сънувах един страшен сън, не ща вече да го сънувам.

Дино се изкиска.

— Онзи ли? Гдето те водих?

— Той… Нали ти разказах? Ти ме заведе на едно място, гдето всички бяха голи и играеха страшни игри. Искаше ми се да се развикам… После ми се поиска да те хвана с два пръста, ей тъй за врата и да ти откъсна главата.

— Защо?

— Загдето ме заведе там.

— Я гледай ти дървената глава!

— Ти се уплаши. Не бой се, Дино. То беше само насън.

— Какъв сън бре, человече! Истина беше!

Йоан загледа Дино.

— Истина беше! Ти беше сънлив, защото те събудих… Поведох те да видиш как василевсът и сановниците обичат да осъмват понякога.

— Не се ли срамуват, като се събличат?

— Ти си прост човек, Йоане, и се чудя защо не си остана козарче, а си дошъл тука да си трошиш ума. Как ще се срамуват, когато там не става нищо лошо? Прегръщали се, какво от това? Че срамно ли е?

— Не, не е срамно… Не знам какво да ти кажа, Дино. Тук аз взех да се забърквам, когато стане дума за срамно и несрамно. Не ща! Не ща!… Като гледам някои неща, не ми се иска да живея. Всичко става грозно наоколо ми… цветята изгубват цвета си, миризмата си, гърдите мъчно дишат… Не! Не мога тъй!

— Е? Щом не можеш, легни тука и се превърни на тиква.

— Защо на тиква?

— Ще те намери някой простак, ще те свари и ще те изяде. На такъв като тебе — туй се следва.

В това време Дино и Йоан се намериха пред един висок стълб. Дино го гледаше и се смееше.

— Хей, побратиме! — извика Дино.

Стълбът се помръдна и Йоан с голяма почуда видя, че това високо нещо не беше стълб, а човек, който стоеше под една висока лозница. Краката му изглеждаха забити в земята, главата му се губеше в лозницата, а ръцете му ловко тършуваха из листата.

— Казвай, побратиме, какви са ветровете горе? — попита Дино, като го задърпа за дрехата под коляното.

Побратимът се отдели от лозницата и се изправи пред Дино, който сякаш се превърна на муха. Толкова малък стана изведнаж. Йоан видя пред себе си един човек, висок повече от пет лакътя. Като мина под близката бреза, главата му пак се изгуби из клоните.

— Слушай, великий Ксенофоне, дай си главата насам, да ти кажа нещо.

Ксенофон се дръпна от брезата и пак застана пред Дино. Тоя път той държеше един голям грозд бяло грозде и лакомо зобаше, цял просиял от задоволство.

— Търсих под лозата, не намерих… Пък тя пропълзяла чак на това дърво и там рекла да роди един грозд.

— Слушай сега. Този се казва Йоан певецът.

— Ха… знам… Чувахме за него… Този ли е?

Той изрони в шепата си двайсет-трийсет зърна, лапна ги и като ги обърна два пъти с езика си, глътна ги до едно. Видно беше, че тая среща с Йоана ще да му се е харесала. Той изтърси лапите си една о друга и направи крачка към Йоана. Ксенофон беше във височина също тъй урод, както и Дино в низината. Йоан прокара поглед по него. Очите му дълго пътуваха от долу на горе, докато стигнат до главата му. На широчина Ксенофон беше обикновен човек, затова изглеждаше много тънък. Тая смешна фигура с малката глава, клепнали едри уши и червено, постоянно ухилено лице изглежда да беше ценна за един цирк. За нещастие обаче василевсът, който имаше навик да си избира от пътующите циркови играчи и да ги задържа по няколко дни за свое развлечение, тоя път държеше играчите повече от десет деня и още не мислеше да ги пусне.

— Както се види, дългокраки щръкльо, харесали сте на василевса, защото още не е заповядал да ви изхвърлят от палата.

— Чухме, че тия дни му пристигат гости от Александрия… Задържал ни да играем пред гостите му — отвърна Ксенофон и като спря поглед на Йоана, отпусна едра лапа на рамото му и рече: — Слушай, приятелче. Хич не е хубаво тука. Топим се като затворници. И ти си един затворник. Не искаш ли да дойдеш с нас? Ей сега, като изпратим гостите, василевсът ще ни пусне да си вървим. Ела и ти с нас. Ще пееш… Само това ще правиш. Ако е вярно, че от песните ти морето скривало вълните си, ти ще бъдеш за нас много на място. Добре ще ти плащаме.

Може би иначе щеше да посрещне тия думи Йоан по-рано, но сега, когато василевсът му показа другата, непознатата страна на света, той се отказа. Да, истина, сега е мъчно и тежко да се живее в тая самота, но василевсът е господар на света. Каквото заповяда, това ще бъде. Той все по-добре знае кое е добро, кое не.

— Хайде де. Речи, че ще дойдеш — настоя дългият човек.

Дино рече:

— Отгде знае Йоан дали е хубаво при вас. Знае ли той кой от вас какво прави в цирка? Направи нещо да те види ти какво знаеш.

И Ксенофон, както стоеше пред Йоана, изведнаж се разкрачи и се смъкна разчекнат на земята — сякаш краката му се откъснаха. След това изведнаж скочи, изправи се, хвана десния си крак за пръстите и заскача около Йоана. Той скачаше ловко и леко, очевидно беше, че дълго се е упражнявал, след това стъпи върху един плосък камък и започна да се върти на петите си. След дълго въртене той изведнаж застана на мястото си, спусна ръце на земята и започна да пълзи леко и кръшно като пантера.

— Хубави неща знаеш, Ксенофоне, ала Йоан ги е виждал и друг път. Ела с тебе да идем при другите, та и тях да види Йоан.

Ксенофон ги поведе по една тясна пътечка.

— Всичките ми приятели знаят много работи. Няма по-добър цирк от нашия. Тук ще видиш Афродита, ще видиш Ивикус, оракула Нострадамус…

— Добре, добре, приказката е едно, видяното друго — прекъсна Дино, като смушка Ксенофона по прасеца на крака.

Наистина пред Йоана се разкри цял цирк. Тук, на равнището, къщичките бяха оживени от хора, които лениво се разговаряха, а няколко жени стояха над разгорял огън и ниско си шепнеха.

В малката конюшня се виждаха един слон, четири коня, две камили, а в клетката на дъното дремеше стар тигър, който изглеждаше тъй мършав, като че го хранеха само веднаж в месеца.

Изведнаж иззад къщичката се показа една дебела като голяма бъчва жена. Тя пристъпяше разкрачена и с мъка се люшкаше насам-натам. От двете страни на лицето висяха грамадни бузи, които се допираха до раменете й.

— Афродита — извика със смирена стеснителност Ксенофон. — Ела да видиш птицата.

— Коя птица? — попита Дино.

— Ние тъй викаме на това момче. Така му викат и други. Пеел като птица — отвърна Ксенофон.

Бъчвата се заклати и се спря пред Йоана.

— Този ли е? — каза тя със съвсем тънък глас.

Дино се огъна:

— Хе, к-хе, к-хе, к-хе! — се разсмя той. — Гласът й е като на ластовичка, а за тялото й може да завижда най-тлъстият слон в света.

— Афродита, не е ли добре да вземем и това момче с нас? Той ще пее…

— Добре е — отвърна тя все тъй изтънко, като изгледа от горе до долу Йоана.

— Добре, добре, само че той иска да види вий какво знаете — рече Дино.

— Направи нещо, Афродита!

Афродита дигна ръце нагоре, изпляска няколко пъти, като че се готвеше да хвръкне и подскочи, но се е спря и се огъна.

— Не мога сега! Кракът ме боли.

Все тъй с боязливо стеснение Ксенофон рече:

— Не бива да те боли, Афродита! Ами какво ще бъде, ако василевсът рече довечера: „Елате да играете?“

— Нека рече. Тука човек не смее да се разболее. О, наситих се вече на царската милост… Дано ни пусне да си вървим!…

Йоан изведнаж изгуби охота да стои между тях.

— Да си вървим — рече той на Дино. — Не ми се стои вече тука.

— Добре. И мен ми се не стои.

— Ей сега ще дойде учителят да четем църковните книги. Трябва да ме намери в стаята ми.

И без да се сбогуват с цирковите играчи, Йоан и Дино тръгнаха обратно.

— Е, защо не ми даде дума, момче? — извика Ксенофон. — Ти много недей мисли, защото ще вземем друг играч и няма да има място за тебе.

— Не трябва, не трябва! — извика Йоан, без да се обърне.

— Сега ти се запозна с много работи — рече Дино, — ала много неща още не знаеш. Искаш ли да те заведа в женското царство на василевса?

— Какво женско царство?

— Има една кубикула, гдето стоят василевсовите жени. Ела, ще идем в една стая и там ще те наредя да гледаш. Мене пущат, ала тебе няма да те пуснат. Ела да погледаш. Хей, момченце. Тука има неща, гдето и насън се не виждат.

— Не, не искам! — рязко отвърна Йоан, като се сети за нощната картина.

— Добре, добре. Ще дойде един ден, че сам ще искаш.