Добри Немиров
Ангелогласният (1)

Един дълъг керван от натоварени с разни стоки катъри навлезе в града и се отправи към грамадното пазарище, гдето се намираха и гостоприемниците. Грохнали от дългия път, катърите с труд движеха краката си, като разнасяха прахуляка с всяка стъпка, и така се губеха в жълтия удушлив облак. От двете страни на кервана се движеха също тъй грохнали и потънали в прах морни керванджии, които от време на време посръгваха с дългите си тояги уморените животни, като ги обсипваха с груби ругатни.

Топлото лято не пречеше на странствуващите бедни търговци да надянат абите и козяците. Те добре познаваха времето и знаеха какво им готвеше в дългото странствуване. Те бяха калени в дългите пътувания. Тъканите аби и черги цяла година чакаха деня на големия пазар в Константинополис, та не ги плашеха ни дъждове, ни хали.

До един от катърите се движеше младо, петнайсетгодишно момче, облечено като другите в гащи от козяк и аба от груботъкан дебел плат.

Всред керванджиите момчето вървеше най-бодро. Дългият път не беше го изморил. То зяпаше ту тук, ту там и с голяма почуда следеше как кипи улицата от народ. Викове, блъсканици, разправии, удари с камшици, груби псувни, които се носеха всред въздуха — също удушливи като него.

Момчето се чудеше на големите дюгени, на китните шадравани, тънещи в хлад и влага, на това море от хора, което се лееше из заприщените улици без път и без цел…

Никога малкият керванджия не беше виждал толкова много хора събрани наедно и сега ги гледаше опулен и унесен — забравил и умора, и глад. Той поглъщаше всичко, до което спираха очите му, и гледаше, затаил дъх — сякаш някакво невиждано чудо се извършваше пред него. Па̀ и чудо беше. Откакто се помнеше, той знаеше само стадото и звъна на хлопатарките — нищо друго. И вечер, когато се връщаше, старата му майка сядаше пред разгореното огнище и му разказваше какво е видяла в Константинополис, гдето бе ходила с покойния си мъж, и какви чудеса са ставали там.

— Защо не отидеш пак? — питаше момчето майка си, унесено от нейните приказки за големия град.

— Ех, синче, лесно се пита. Где може да иде сама жена без мъж? Да беше жив баща ти, лесно е — ала сега? И после ти забравяш ли, че ний сме българи, че в цяла Ромея ни думат варвари?

— Аз никога ли няма да ида в Константинополис?

— Ний сме роби, сине. Доскоро сме имали и царе, и царство, и наша си — българска войска, ала днес сме роби. Има още малко свободна наша земица, ала колко е тя? Е, как ще идеш в Константинополис, като трябват пари? Отгде ще ги вземем?

Малкият палавник навеждаше глава след такива разговори със старата си майка и пак потегляше със стадото из полето. И тук той на воля започваше да пее. Той си знаеше — през песента си ще види големия град — и все пак това засега ще му стигне.

Ала ето че един ден всичките му блянове се сбъднаха. Негов един съсед, който знаеше колко много бедното българче мисли за Константинополис, го повика да го поведе с кервана. В целия Драчки край в една година се бе събрала стока, която трябваше да се отнесе в Константинополис. Това носеше поминък за през цяла година на бедните граждани в Драч.

Бог знае каква бе радостта на младото козарче. То се стегна и рано, преди изгрев, потегли с кервана. Краката на керванджиите се подраниха, охкания и вайкания се откъртваха оттук-оттам, ала козарчето вървеше бодро, весело подпяваше и все гледаше кога ще се видят златните кубета на църквите, за които разказваше старата му майка.

И ето го сега из константинополските улици.

— Хей, скитник — го спира един мургав страж, — какво си залепнал на кервана, да не мислиш, че не ти познавам дяволиите?

— Той е наше момче — се обади един от старите керванджии.

— Хм… Ами защо е такова сухо? Какво яде?

Керванджията сръга момчето и рече:

— Казвай какво ядеш!

— Боб и зеле…

— Ха, ха, ха — се засмя стражът. — Както се вижда, ти доста лошо говориш ромейски.

Керванджията обясни на ромейски какво нещо е боб и стражът каза:

— Хм… дето ще се рече, ти ядеш куку и зеле. Ами как те викат?

— Йоан.

— Тъй, значи Йоан Кукузел. Много добре. Име и половина.

Като поеха пътя към гостоприемниците, керванджиите вече повтаряха новия му прякор и се смееха: — Йоан Кукузел, Йоан Кукузел… Те толкова често го закачаха с това име, щото го поразсърдиха.

Йоан остави кервана и потъна в шумното море от хора. Неуморно по цели дни той обикаляше града и околностите и спираше очи във всяко кътче, гдето се виждаше чудото на тоя голям като света град. Какво не видя тук Йоан? Той беше видял насън много работи, но това, което срещнаха тук очите му, не можеше да се сънува — то беше и чудно, и огромно, и страшно, и грозно, и разпънато от блясък и хубост. Тук земята беше твърда, камениста, прахът едър, а камъните из улиците тъй звъняха, когато по тях отекваха стъпките от луди копита и се търкаляха разкривените колелета на някоя бързаща кола, запретната в диви неудържими бикове, щото на Йоана му се струваше, че те пеят — тъй звънков беше шумът, що се откъсваше от тях. Всичко тук е друго и все друго. Обърнеш очи нагоре и видиш едно чудно небе. То е синьо, сякаш огромна четка се бе помъчила да напише един грамаден църковен купол. И безбройните ята от птици, които кацаха по покриви и кубета, и белите огреяни облаци над тях и всичко, всичко идеше да облее душата на младия Йоан с небивала почуда. Той ходеше до капване и когато вечер се прибираше при своите керванджии, по цял час им разправяше за видяното и чутото. И макар сами да бяха виждали тия чудеса, все пак слушаха Йоана. В неговите разкази всичко видяно от тях ставаше по-хубаво, по-светло, по-гиздаво и по-страшно.

Друго чудо беше за него морето. Той по цели дни се е къпал в Драч и мислеше, че морето не е нещо ново за него, но сега, когато тук му се откри друго едно море, той едва не извика от уплаха. Всичката тая вода като че идеше да залее брега, да залее него самия, па̀ и целия град. Но морето знаеше догде да изпраща водите си. По него играеха големи вълни, а от техните бели гребени извираха хиляди и хиляди бели птици. Те ту плуваха по гребените, ту изчезваха във водата, ту пак излизаха над нея, като се носеха по всички страни на морето.

О, всеки ден това море вкарваше Йоана във все по-голяма и по-голяма почуда. Големи гемии идеха отвсякъде, като издуваха платната си до скъсване. Йоан попита един стар ромеец-рибар какви са тия големи гемии. Рибарят виждаше, че пред него стои момче, недохождало тук други път, и му разказа, че това са големи търговски кораби, които носят скъпи стоки от Сирия, от Египет, от Италия… Пътят на тия кораби се пресичаше от множество лодки, пълни със скъпи кожи, носени от Далматинските земи за размяна с византийски платове.

Това научи Йоан и не можеше да разбере, как може да се дойде от толкова далечни земи не с мулета и катъри, а с кораби?

Навсякъде оглеждаше Йоан грамадния Константинополис. Той се качваше на някоя височина и виждаше безброй смокинови дървета, тополи, кипариси, виждаше къщи по азиатския бряг, китни и красиви като откъснати от някоя приказка, и гърдите му се издуваха от радост. Също тъй — като в приказка, стояха каменни хора по големите пазарища и улици — сякаш окаменени от магията на някоя вещица.

— Кой е този човек? Защо стои тука? — пита Йоан и сочи към яхнал на разярен кон едър царствен човек с корона на глава и голямо кълбо в ръката.

— Юстиниян бре, момко!… Не видиш ли?

— Юстиниян?! Че каменните човеци имат ли имена?

Но никой не му отвърна, а вместо това от невидело дошел бич изплющя на гърба му.

— Хайде, махай се оттука, мръсно човече! Кой знае пак каква кражба се крие в главата ти.

Всичко беше хубаво тук, само да не бяха тия бичове, които идеха от разни страни. Все някакъв ред пазеха царски стражи из улиците и въртяха бичовете си, без да знаят колко боли, кога ти светнат някой удар от невидело.

Йоан със своята бързина да прониква във всяка улица на града приличаше на тънка лека вихрушка, която играе, мете, блъска се о стените, плъзга се по покривите и тъй лети и спохожда града във всичките му площади, улици и кътове. Онова, което ставаше в града, долиташе до погледа и слуха на Йоана, изпълняше го с удивление и така още по-силно възпламеняваше желанието всичко да бъде видяно, чуто и узнато.

Бързият ум на младото момче проникна до всичко тъмно и загадъчно.

 

 

Ще има надбягвания в хиподрома. Ще се надбягват ездачи на коне, колесници с млади пъргави момчета. Целият град ще се яви да гледа. Ще станат ония чудеса, които се повтарят всяка година и все пак никого не насищат.

Йоан не беше виждал хиподрома и не знаеше защо стават надбягванията. Той само разбра, че за цялата империя най-важното нещо са надбягванията. Но как ще се извършат те — Йоан нищо не знаеше. Той само чакаше уречения ден. И за да понахрани малко нетърпението си, той обикаляше отвън хиподрома, гледаше изникналите от земята и тръгнали към облаците разни обелиски, гледаше каменните човеци — изправени тук-таме из кътовете, и се питаше какво ще е това, което ще се извърши, та да бъде тъй размърдан целият народ? И наистина — целият град беше на крак. Закани, псувни и грозни побоища се понесоха от вси страни. Всички в града се бяха разделили на партии. Те се движеха из улиците на групи. Опиянени от очаквания успех, те вече предвкусваха удоволствието от поражението на другите. В тия дни най-повтаряната дума беше вълшебната, пълна със загадъчност „дема“. Тази ромейска дума, която значеше „партия“, показваше, че градът кипи от партизанство, което готви жупел, без да се знае на кои глави ще се изсипе. Така партиите, разделени на сини, бели, червени и зелени, ден и нощ сновяха по улиците, край морето, из Босфора и пееха песни, съчинени по случай победата, която ще се види в хиподрома на уречения ден. В тия песни бързината на сините се осмиваше с думата охлюви, бързината на зелените — с жалкия образ на костенурката, а на червените — с гъвкавото тяло на дъждовните глисти.

Ето, по Босфора се пресрещат малки лодки. Издули платна, те разнасят своите саркастични презрения едни към други и когато сарказмът стигне на най-високата си точка, две лодки — на две партии — се приближават една към друга. Вик, псувни, ругания и най-назад във въздуха започват да се развяват и отпущат върху главите тежките лопати.

Приближават се други лодки — едните, за да помагат, другите да спасяват. Ето защо лопатите вече се стоварят по всички посоки и Босфорът ечи от викове, писъци и псувни.

Разярените деми не се насищат с това — те се впущат едни върху други, сборичкват се, от което много лодки се обръщат… Едни се давят, други се борят във водата, трети плуват, за да се спасяват към брега. А крайбрежието е пълно с весели любопитни. Докато в морето викът и проклятията раздират небесата, отвъд смехът люлее крайбрежието.

Денят и нощта са слети. Край морето в малките питиепродавници ставаха най-важните съзаклятия. Всеки изминат ден разгаряше страстите на демите, хората бързаха да се присъединят ту тука, ту там, и така увеличаваха стократно вика, омразата и заканата на едни към други.

В кръчмата на куция Теофилакт се събираха сините. Запасали своите широки сини колани, те развяваха широките си ръкави, размахваха ръце из въздуха тъй, като че нанасят удари на невидими врагове и нареждаха заканите си в стихове.

Известният шегобиец Белаш беше измислил за зеления ездач песен, която, види се, беше нагласена най-добре, затова изпъкна над всички.

В тая песен се осмиваше ездачът Пазваний, с най-избрани присмехи:

Слушай, Пазване, какво ти говори

познатий на всички Белаш: —

Ако ти някой корема разпори,

покриеш земята с талаш.

Тази песен разсмиваше слушателите, защото всички познаваха Пазвания като безподобен маниак. Тя се понесе из града, премина границите му и само два дни след нейното излизане на улиците премина чак в Антиохия и Александрия. В тия два града се говореше за скорошните надбягвания на хиподрома в Константинополис с най-голямо настървение. Явно беше, че надбягванията са приковали вниманието на цялата империя, в която всичко живо беше притаило дъх и чакаше уречения ден.

Питиепродавницата на тънкия Василий, която се намираше точно срещу Теофилактовата синя питиепродавница, се зеленееше отдалеч. Измазана с прясна зелена боя, тя сама показваше какви хора ще се събират в нея. Тук влизаха и излизаха зелените деми. Също като своите съперници те носеха своите широки зелени колани и със същата настървеност развяваха широките си ръкави.

Във всяка кръчма имаше много подигравани, от които един беше най-силният. Той беше длъжен всяка минута да измисля най-бодливи издявки за противниците. И ако в питиепродавницата на Теофилакта се появяваше някое бодливо творение на Белаша, в заведението на Василия или в другите заведения се явяваха други епиграми, в които Белаш се разкъсваше на хиляди части. Те също излизаха от заведението веднага след появяването им и политваха из четирите краища на Константинополис, па̀ след това и из цялата империя.

Ала там, гдето сарказмът се събуждаше с най-силни вина, не можеше да остане така. От едната, от другата, от третата, па̀ и от всички други питиепродавници излизаха вече достатъчно пияни партизани и шегобийци и се втурваха едни срещу други, тъй както правеха рицарите пришелци по константинополските площади, въоръжени с копия и щитове.

И се започваше бой, от който в края оставаха по няколко тежко ранени или даже убити. И никой не диреше наранителя или убиеца. Кой каквото е търсил, намерил си го е.

— Какво ще правим, Алексей — се питаха стари граждани, загрижени от лудостта на младежите.

— Какво ще правим — отговаря Алексей. — Ще гледаме и туй то. Струва си най-после да набият зелените. Тези завеяни глави си го търсят.

— Гледай ти! — се чуди първият. — Уж си от старото поколение, а и ти си бил парнат от лудостта.

— А ти не си ли?

— Боже опази! Не съм си изпил ума да влизам в тая каша. Аз си знам какво ще стане, като познавам калпавите ездачи на сините. Те ще бъдат най-безжалостно натъркаляни.

— Аха, истина — отвръща първият и потегля нататък из улицата. — Ти не си изпил ума си да влизаш в тази каша, пък сам си се боядисал здравата.

В Константинополис нямаше човек, който да остане неприсъединен в която и да е от демите. Ето защо всичко живо се давеше в партизанство. И като че се готвеха не надбягвания на коне и колесници, а някаква страшна война идеше да помете враговете, а то значеше да помете всичко живо.

 

 

В една голяма градина, нагиздена с грамадни кипариси, млади хора уреждаха един странен театър. Представляваше се някаква пиеса, гдето трябваше да се осмее глупавата бързина на сините. И когато дворът се изпълни с любопитна публика, между стволите се показаха няколко огромни риби.

— От где идете? — ги пита градинарят.

— От Босфора — отговарят те.

— Где отивате?

— На хиподрома.

— Каква работа могат да имат там риби, и то от Босфора?

— Моля, моля — обидено извива глас рибата. — Как тъй от Босфора? Че какво като е от Босфора?

— Може и от Босфора — се криви подигравателно градинарят, — само че босфорските риби са научени да ядат мърша. Там се хвърлят телата на изгнилите в рани развратни жени, които са забавлявали крадците, носачите, пиратите край морето и просеците пред църквите. Нищо, идете, нашият василевс — великият Мануел, и вас пуща на хиподрома, само че защо отивате там?

— Отиваме да се надбягваме.

Цялата тълпа, която изпълваше двора, за да се любува на остроумното представление на младежта, избухна във волен смях. Разбира се, каква чудна острота и колко тънко уловима подигравка! Какъв успех може да има една риба по сушата, щом освен босфорските мърши не познава нищо друго? От друга страна, не падаше ли подигравката и върху зелените, които са толкова лесни неприятели, че даже рибите могат да излизат срещу тях?

Учениците на Софокла и Еврипида бяха нагласили нещо, което по остроумие и сарказъм не срамеше и древните създатели на сатирата.

За съжаление представлението не можа да се завърши, защото в градината влязоха група младежи в сини колани и се втурнаха върху актьорите с неудържима ярост. Побоят пак се завърши с двама тежко ранени и няколко леко.

Властта трябваше да вземе някакви мерки, защото настървението беше отишло твърде далеч, а денят на надбягванията не беше много близо.

Ясно беше, че друга грижа няма империята на Мануела, освен да направи зрелището в хиподрома колкото се може по-пъстро и по-изумително. Тук трябваше да се оскверни цветът на някои туники и да се свалят от седлата някои неуспели ездачи.

Най-голямото любопитство се движеше около личността на василевса. Всички се питаха от какъв цвят ще бъде неговият колан. Знае се, че какъвто цвят покаже той в деня на надбягванията, такъв ще бъде и победителят. Това значеше да опашат такива колани всички, които имаха навика да се пришиват към императорската дема.