Метаданни
Данни
- Серия
- Корум (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Knight of the Swords, 1971 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Николай Петров, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4 (× 2гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Silverkata(2022)
- Корекция и форматиране
- Epsilon(2022)
Издание:
Автор: Майкъл Муркок
Заглавие: Повелителите на мечовете
Преводач: Николай Петров
Година на превод: 1993 (не е указана)
Език, от който е преведено: английски (не е указано)
Издание: първо (не е указано)
Издател: ИК „Феникс“
Година на издаване: 1993
Тип: роман
Националност: английска (не е указана)
Редактор: Албена Кръстева
Художник: Димитър Христозов
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/16842
История
- —Добавяне
Глава осма
Маркграфиня Аломглил
По време на мъченията Корум бе изгубил много кръв и бе силно отслабнал. Не можеше да се справи с течението. Започнаха да му се схващат краката.
Корум почувства, че потъва.
Значи, не му бе съдено да оживее, не му бе съдено да отмъсти на Гландит-а-Край.
Корум глътна вода, но за щастие тя не попадна в дробовете му. Зарита с последни сили и в този момент чу, как някой над него извика:
— Ей, вадаг! По-спокойно! Ще изплашиш животинката ми! И без това си е достатъчно плашлива!
Корум повдигна с труд глава и видя до себе си огромен прилеп. На времето бе срещал подобни същества, които имаха големи крила, четири пъти по-големи, отколкото на орел, уродливи маймуноподобни лица и малки усти с остри бели зъби.
На прилепа стоеше ездач — изящен млад мабден, който нямаше нищо общо с денлидисите на Гландит-а-Край. Мабденът застави животното да се спусне до самата повърхност, наклони се на седлото и протегна ръка на Корум.
Той инстинктивно се опита да се вкопчи в нея, но тутакси разбра, че е подал на мабдени ръката си с отрязаната китка. Изглежда той не забеляза нищо, защото хвана Корум малко по-високо от лакътя, измъкна го от водата, хвърли го най-безцеремонно напреки на седлото, дръпна юздите и с рязък глас даде някаква команда. Прилепът се издигна високо и полетя към острова.
Очевидно, не бе лесно да го управлява човек, защото мабденът често дърпаше поводите и подвикваше нещо на непознат език, който за прилепа явно бе напълно разбираем. Накрая те долетяха до острова и закръжиха над двореца.
На Корум му бе трудно да повярва, че мабдените са могли да построят толкова красива сграда. Кулите и парапетите поразяваха с изисканата строгост на линиите, стените блестяха целите в мрамор, балконите бяха увити с бръшлян и цветя.
Прилепът тромаво се приземи на покрива и щом младежът скочи от седлото /помагайки първо на Корум/, се вдигна високо във въздуха и полетя към далечния край на острова.
— Те спят в пещерите — поясни младият мабден. — Рядко ги използваме, прекалено са капризни. Впрочем, ти сам бе свидетел.
Корум премълча. Мабденът, спасил живота му, изглеждаше весел и добродушен, но Корум вече знаеше — всички мабдени са негови врагове.
— Защо ме спаси, мабден? — мрачно запита той.
— Но ти едва не се удави. Кажи, защо избяга от нашите хора. Те идваха да те посрещнат?
— Откъде знаехте, че ще дойда?
— Маркграфинята ни извести.
— А кой е казал на нея?
Добродушното изражение изчезна от лицето на младежа.
— Това не ми е известно. Но ти си твърде неблагодарен, рицарю. Мислех, че всички вадаги са вежливи и любезни.
— А аз мислех, че всички мабдени са порочни и безумни — промърмори Корум. — Но сега…
— О, ти говориш за варварите, които живеят на юг и на изток. Срещал ли си се с тях?
Корум докосна с отрязаната си ръка изгореното си око.
— Скъпо ми струваше тази среща.
Мабденът съчувствено кимна.
— Трябваше да се досетя. Мъченията са едно от любимите им забавления. Цяло чудо е, че си успял да избягаш.
— Чудо — като ехо повтори Корум.
— И така, рицарю — произнесе младежът, като посочи с изящно движение вратата, — ще благоволиш ли да влезеш?
Корум неуверено пристъпи от крак на крак.
— Уверявам те — ние не сме варвари.
— Възможно е — рязко каза Корум. — Мабдените са различни, но аз намирам у вас много общи неща.
Изглежда търпението на младежа се изчерпа:
— Твоя работа — прекъсна той Корум. — Както искаш, аз тръгвам. Надявам се, че ще ме последваш, когато благоволиш да приемеш нашето гостоприемство.
Вратата се хлопна зад младия мабден и Корум остана сам на покрива.
Над морето кръжаха чайки, те ту се вдигаха високо в небето, ту се спускаха до самата вода. Корум неволно докосна с дясната си ръка остатъка от лявата и затрепери. Бе абсолютно гол и едва сега почувства, че замръзва. Духаше силен вятър.
Вадагът нерешително се обърна към вратата и видя жената.
Спокойна, уверена в себе си, тя стоеше облегната на вратата и сякаш излъчваше топлина и ласки. Разкошната й брокатена рокля преливаше в ярки цветове, гъстите й черни коси падаха до кръста. Жената се усмихна.
— Приветствам те — каза тя с мелодичен глас. — Наричам се Ралина. Кой си ти?
— Корум Джайлин Ирси — механично отговори Корум, — Принцът в…
— … Алената Мантия — продължи тя, като повдигна вежди. — Зная и древните, и съвременните вадагски езици. Но ти не съответстваш на името си, принц Корум. Нямаш не само мантия, но и…
Корум рязко се обърна.
— Не издевателствай над мен, мабден. Аз твърдо реших, че няма да търпя повече оскърбления от себеподобните си.
Жената се приближи до него.
— Прости ми, принце. Причинили са ти зло хора като нас, но повярвай, между нас няма нищо общо. Нима никога не си чувал за Лайвъм-ан-Аш?
Корум се намръщи. Името му звучеше познато и в същото време непознато.
— Лайвъм-ан-Аш е моята родина — продължаваше Ралина. — Моят народ се е преселил там преди великата битка между вадаги и надраги, която разтърси Петте Измерения…
— Ти знаеш за Петте Измерения?
— За тях са знаели нашите ясновидци. Разбира се, много по-малко от древните раси.
— Откъде ти е известно това?
— Ние сме любопитен народ, принц Корум. Впрочем, ти едва ли ще ме разбереш, тъй като това чувство е атрофирало у вадагите и надрагите преди много векове. От време на време край нашите брегове са претърпявали корабокрушение надрагски кораби. Намирахме книги, морски карти, всевъзможни инструменти и прибори. Някога имахме много учени.
— А сега?
— Това не зная. Отдавна не сме получавали вести от материка.
— Тоест как? Та той е съвсем наблизо!
— Не, принц Корум — Ралина поклати глава и посочи към морето. — Не говоря за Бро-ан-Вадаг, а за Лайвъм-ан-Аш, по-точно — херцогство Бедуплралнан-Райм. За охраната на неговите граници преди много години бе създадено моето княжество.
Корум погледна пенестите вълни, които се разбиваха в скалите.
— Колко невежи сме били — прошепна той, — като смятахме, заслепени от гордост, че сме велики мъдреци!
— Напразно кориш своя народ. Защо им е на вадагите да се интересуват от нас? Нашата история, в сравнение с вашата, е кратка и скучна.
— Но защо твоето княжество е разположено точно тук? От кого защитаваш границите на Лайвъм-ан-Аш?
— От другите мабдени, принц Корум.
— Имаш предвид Гландит-а-Край и неговите денлидиси?
— Никога не съм чувала за Гландит. Отбраняваме се от конните племена, обитаващи горите на Бро-ан-Вадаг. Варварите непрекъснато се опитват да завладеят нашите земи, но замъкът Аломглил винаги е заставал на пътя им като непреодолима преграда.
— Нима морето не е достатъчна преграда?
— Морето се появи значително по-късно. Започна да настъпва към нас с поразителна бързина. В течение на няколко месеца бяха потопени под водата поля, гори и равнини. Хората бягаха от ниските места и се преселваха във вътрешността на континента.
— А вие останахте?
— Да.
— Защо? Какъв е смисълът да се охранява несъществуваща граница?
— Тук е моят дом. Живея със спомените, постоянно мисля за маркграфа. Не мога да оставя всичко и да замина.
— Маркграфа?
— Херцог Мойдел Аломглил, моят съпруг.
— Ясно — Корум почувства нещо като разочарование и това го учуди.
— Той умря — добави маркграфиня Ралина, без да откъсва поглед от развълнуваното море. — Загина при корабокрушение. Мойдел оборудва единствения, си кораб и отплува към континента, за да узнае съдбата на нашите съотечественици. Същият ден започна буря. Корабът бе старо корито и потъна.
Корум замълча.
Сякаш за да постави точка на тъжния разказ на Ралина, силен порив на вятъра размята тежката й брокатена рокля. Тя обърна глава и хвърли на Корум изпитателен замислен поглед.
— И така, принце — попита тя, — съгласен ли сте да бъдете мой гост?
— Първо ми отговорете, лейди Ралина, как узнахте, че ще се появя на острова. И защо косматият човек ме донесе тук против волята ми?
— Той изпълняваше заповедта на господаря си, който ме помоли да ти дам възможност да си починеш и да събереш сили в моя дворец. Съгласих се с радост. Винаги се радваме на гости, а вадаг приемаме за първи път.
— А кой е той, господарят на косматия човек? Видях го бегло и помня само, че е гигант с много тъжно лице.
— Да, това е той. Има много трудно име, затова го наричаме Великана от Лаар. Идва вечер в замъка и носи болни домашни животни, загубили се от стадото си. Струва ми се, че е от неизвестно за нас измерение, а може би и от друго време, в което няма нито вадаги, нито надраги.
За пръв път от дълго време Корум се усмихна.
— Възможно е и мен да е взел за болно животно.
— Възможно е — съгласи се Ралина и кимна към вратата. — И ако действително си болен, ще бъдем щастливи да ти окажем помощ.
Сянка премина по лицето на Корум, докато влизаше в двореца след маркграфинята.
— Страхувам се, че болестта ми е неизлечима — тъжно каза той. — Заразих се с нея от мабдените, а вадагите нямат лекарство за нея.
— Какво пък — с фалшиво веселие каза Ралина, — в такъв случай ще ни се наложи на нас, мабдените, да се погрижим за твоето здраве.
За Корум бе обидно да слуша тези думи. Спря на стъпалата и попита с горчивина в гласа.
— Нима мабдените могат да ми върнат ръката и окото?
Ралина също спря и втренчено го погледна.
— Кой знае? — загадъчно отговори тя.