Майкъл Муркок
Повелителите на мечовете (9)

Глава осма
Маркграфиня Аломглил

По време на мъченията Корум бе изгубил много кръв и бе силно отслабнал. Не можеше да се справи с течението. Започнаха да му се схващат краката.

Корум почувства, че потъва.

Значи, не му бе съдено да оживее, не му бе съдено да отмъсти на Гландит-а-Край.

Корум глътна вода, но за щастие тя не попадна в дробовете му. Зарита с последни сили и в този момент чу, как някой над него извика:

— Ей, вадаг! По-спокойно! Ще изплашиш животинката ми! И без това си е достатъчно плашлива!

Корум повдигна с труд глава и видя до себе си огромен прилеп. На времето бе срещал подобни същества, които имаха големи крила, четири пъти по-големи, отколкото на орел, уродливи маймуноподобни лица и малки усти с остри бели зъби.

На прилепа стоеше ездач — изящен млад мабден, който нямаше нищо общо с денлидисите на Гландит-а-Край. Мабденът застави животното да се спусне до самата повърхност, наклони се на седлото и протегна ръка на Корум.

Той инстинктивно се опита да се вкопчи в нея, но тутакси разбра, че е подал на мабдени ръката си с отрязаната китка. Изглежда той не забеляза нищо, защото хвана Корум малко по-високо от лакътя, измъкна го от водата, хвърли го най-безцеремонно напреки на седлото, дръпна юздите и с рязък глас даде някаква команда. Прилепът се издигна високо и полетя към острова.

Очевидно, не бе лесно да го управлява човек, защото мабденът често дърпаше поводите и подвикваше нещо на непознат език, който за прилепа явно бе напълно разбираем. Накрая те долетяха до острова и закръжиха над двореца.

На Корум му бе трудно да повярва, че мабдените са могли да построят толкова красива сграда. Кулите и парапетите поразяваха с изисканата строгост на линиите, стените блестяха целите в мрамор, балконите бяха увити с бръшлян и цветя.

Прилепът тромаво се приземи на покрива и щом младежът скочи от седлото /помагайки първо на Корум/, се вдигна високо във въздуха и полетя към далечния край на острова.

— Те спят в пещерите — поясни младият мабден. — Рядко ги използваме, прекалено са капризни. Впрочем, ти сам бе свидетел.

Корум премълча. Мабденът, спасил живота му, изглеждаше весел и добродушен, но Корум вече знаеше — всички мабдени са негови врагове.

— Защо ме спаси, мабден? — мрачно запита той.

— Но ти едва не се удави. Кажи, защо избяга от нашите хора. Те идваха да те посрещнат?

— Откъде знаехте, че ще дойда?

— Маркграфинята ни извести.

— А кой е казал на нея?

Добродушното изражение изчезна от лицето на младежа.

— Това не ми е известно. Но ти си твърде неблагодарен, рицарю. Мислех, че всички вадаги са вежливи и любезни.

— А аз мислех, че всички мабдени са порочни и безумни — промърмори Корум. — Но сега…

— О, ти говориш за варварите, които живеят на юг и на изток. Срещал ли си се с тях?

Корум докосна с отрязаната си ръка изгореното си око.

— Скъпо ми струваше тази среща.

Мабденът съчувствено кимна.

— Трябваше да се досетя. Мъченията са едно от любимите им забавления. Цяло чудо е, че си успял да избягаш.

— Чудо — като ехо повтори Корум.

— И така, рицарю — произнесе младежът, като посочи с изящно движение вратата, — ще благоволиш ли да влезеш?

Корум неуверено пристъпи от крак на крак.

— Уверявам те — ние не сме варвари.

— Възможно е — рязко каза Корум. — Мабдените са различни, но аз намирам у вас много общи неща.

Изглежда търпението на младежа се изчерпа:

— Твоя работа — прекъсна той Корум. — Както искаш, аз тръгвам. Надявам се, че ще ме последваш, когато благоволиш да приемеш нашето гостоприемство.

Вратата се хлопна зад младия мабден и Корум остана сам на покрива.

Над морето кръжаха чайки, те ту се вдигаха високо в небето, ту се спускаха до самата вода. Корум неволно докосна с дясната си ръка остатъка от лявата и затрепери. Бе абсолютно гол и едва сега почувства, че замръзва. Духаше силен вятър.

Вадагът нерешително се обърна към вратата и видя жената.

Спокойна, уверена в себе си, тя стоеше облегната на вратата и сякаш излъчваше топлина и ласки. Разкошната й брокатена рокля преливаше в ярки цветове, гъстите й черни коси падаха до кръста. Жената се усмихна.

— Приветствам те — каза тя с мелодичен глас. — Наричам се Ралина. Кой си ти?

— Корум Джайлин Ирси — механично отговори Корум, — Принцът в…

— … Алената Мантия — продължи тя, като повдигна вежди. — Зная и древните, и съвременните вадагски езици. Но ти не съответстваш на името си, принц Корум. Нямаш не само мантия, но и…

Корум рязко се обърна.

— Не издевателствай над мен, мабден. Аз твърдо реших, че няма да търпя повече оскърбления от себеподобните си.

Жената се приближи до него.

— Прости ми, принце. Причинили са ти зло хора като нас, но повярвай, между нас няма нищо общо. Нима никога не си чувал за Лайвъм-ан-Аш?

Корум се намръщи. Името му звучеше познато и в същото време непознато.

— Лайвъм-ан-Аш е моята родина — продължаваше Ралина. — Моят народ се е преселил там преди великата битка между вадаги и надраги, която разтърси Петте Измерения…

— Ти знаеш за Петте Измерения?

— За тях са знаели нашите ясновидци. Разбира се, много по-малко от древните раси.

— Откъде ти е известно това?

— Ние сме любопитен народ, принц Корум. Впрочем, ти едва ли ще ме разбереш, тъй като това чувство е атрофирало у вадагите и надрагите преди много векове. От време на време край нашите брегове са претърпявали корабокрушение надрагски кораби. Намирахме книги, морски карти, всевъзможни инструменти и прибори. Някога имахме много учени.

— А сега?

— Това не зная. Отдавна не сме получавали вести от материка.

— Тоест как? Та той е съвсем наблизо!

— Не, принц Корум — Ралина поклати глава и посочи към морето. — Не говоря за Бро-ан-Вадаг, а за Лайвъм-ан-Аш, по-точно — херцогство Бедуплралнан-Райм. За охраната на неговите граници преди много години бе създадено моето княжество.

Корум погледна пенестите вълни, които се разбиваха в скалите.

— Колко невежи сме били — прошепна той, — като смятахме, заслепени от гордост, че сме велики мъдреци!

— Напразно кориш своя народ. Защо им е на вадагите да се интересуват от нас? Нашата история, в сравнение с вашата, е кратка и скучна.

— Но защо твоето княжество е разположено точно тук? От кого защитаваш границите на Лайвъм-ан-Аш?

— От другите мабдени, принц Корум.

— Имаш предвид Гландит-а-Край и неговите денлидиси?

— Никога не съм чувала за Гландит. Отбраняваме се от конните племена, обитаващи горите на Бро-ан-Вадаг. Варварите непрекъснато се опитват да завладеят нашите земи, но замъкът Аломглил винаги е заставал на пътя им като непреодолима преграда.

— Нима морето не е достатъчна преграда?

— Морето се появи значително по-късно. Започна да настъпва към нас с поразителна бързина. В течение на няколко месеца бяха потопени под водата поля, гори и равнини. Хората бягаха от ниските места и се преселваха във вътрешността на континента.

— А вие останахте?

— Да.

— Защо? Какъв е смисълът да се охранява несъществуваща граница?

— Тук е моят дом. Живея със спомените, постоянно мисля за маркграфа. Не мога да оставя всичко и да замина.

— Маркграфа?

— Херцог Мойдел Аломглил, моят съпруг.

— Ясно — Корум почувства нещо като разочарование и това го учуди.

— Той умря — добави маркграфиня Ралина, без да откъсва поглед от развълнуваното море. — Загина при корабокрушение. Мойдел оборудва единствения, си кораб и отплува към континента, за да узнае съдбата на нашите съотечественици. Същият ден започна буря. Корабът бе старо корито и потъна.

Корум замълча.

Сякаш за да постави точка на тъжния разказ на Ралина, силен порив на вятъра размята тежката й брокатена рокля. Тя обърна глава и хвърли на Корум изпитателен замислен поглед.

— И така, принце — попита тя, — съгласен ли сте да бъдете мой гост?

— Първо ми отговорете, лейди Ралина, как узнахте, че ще се появя на острова. И защо косматият човек ме донесе тук против волята ми?

— Той изпълняваше заповедта на господаря си, който ме помоли да ти дам възможност да си починеш и да събереш сили в моя дворец. Съгласих се с радост. Винаги се радваме на гости, а вадаг приемаме за първи път.

— А кой е той, господарят на косматия човек? Видях го бегло и помня само, че е гигант с много тъжно лице.

— Да, това е той. Има много трудно име, затова го наричаме Великана от Лаар. Идва вечер в замъка и носи болни домашни животни, загубили се от стадото си. Струва ми се, че е от неизвестно за нас измерение, а може би и от друго време, в което няма нито вадаги, нито надраги.

За пръв път от дълго време Корум се усмихна.

— Възможно е и мен да е взел за болно животно.

— Възможно е — съгласи се Ралина и кимна към вратата. — И ако действително си болен, ще бъдем щастливи да ти окажем помощ.

Сянка премина по лицето на Корум, докато влизаше в двореца след маркграфинята.

— Страхувам се, че болестта ми е неизлечима — тъжно каза той. — Заразих се с нея от мабдените, а вадагите нямат лекарство за нея.

— Какво пък — с фалшиво веселие каза Ралина, — в такъв случай ще ни се наложи на нас, мабдените, да се погрижим за твоето здраве.

За Корум бе обидно да слуша тези думи. Спря на стъпалата и попита с горчивина в гласа.

— Нима мабдените могат да ми върнат ръката и окото?

Ралина също спря и втренчено го погледна.

— Кой знае? — загадъчно отговори тя.