Майкъл Муркок
Повелителите на мечовете (8)

Глава седма
Косматият човек

Корум губеше последните си капки сила, беше мокър от пот и едва се задържаше във второто измерение. Очакваше със страх завръщането на Гландит и неговите войни.

Внезапно той видя някакво същество, което излезе от гората и внимателно се приближи до дъската.

Отначало Корум реши, че пред него стои мабден, облечен в дълга шуба. После разбра, че греши.

Съществото спря, завъртя глава, огледа мабденския лагер и се вгледа в Корум.

Това беше невероятно! Съществото виждаше Корум! То притежаваше второ зрение, което в първото измерение притежаваха само вадагите и надрагите!

Корум затвори за миг очи от нетърпимата болка, а когато ги отвори, видя, че съществото се е приближило още по-близо.

Това беше звяр. Външно наподобяваше мабден, а това, което Корум взе за дълга шуба, се оказа козина, покриваща цялото тяло. Плоското му лице беше тъмночервено, сбръчкано и вероятно доста старо. На него се открояваха големи и кръгли, като на котка, очи, широки ноздри и огромна уста, от която стърчаха жълти зъби.

Звярът печално погледна Корум, изръмжа нещо и махна с ръка към гората, като че ли предлагаше на пленника да избяга. Корум поклати глава и посочи веригите.

Звярът замислено почеса тъмночервената козина на врата си, внезапно се обърна и се скри между дърветата.

Корум бе така учуден, че за миг забрави болките си. Кой беше косматият човек? Видял ли бе как го измъчват? Или не е нищо повече от халюцинация, подобно странния град и Фолинра, които се привидяха на Корум преди малко?

Чувстваше, че е останал без сили. След няколко минути щеше да се види принуден да се върне в първото измерение. Мабдените ще го видят и още по-озлобени ще го подложат на нови мъки.

Косматият човек отново излезе от гората. С едната си ръка водеше някого, а с другата сочеше окования на дъската вадаг.

Невижданото досега от Корум създание, високо дванадесет и широко шест фута, се приближи. И то, подобно на косматия човек, ходеше на два крака. Лицето му беше печално и замислено. Приличаше на човешко тяло, излъчваше слаба светлина и изглеждаше безформено.

Създанието се наведе, вдигна дъската, притисна я към гърдите си внимателно, както баща детето си и закрачи към гората.

Корум реши, че отново халюцинира. Силите го напуснаха и той се върна в първото измерение, но странното създание не забави крачка. Косматият човек не изоставаше и скоро те оставиха лагера на мабдените далеч зад себе си.

Корум отново загуби съзнание.

Когато се свести, той видя, че дъската е захвърлена наблизо, а самият той лежи върху тревата на мъничка полянка. До него бяха сложени купчина плодове и орехи.

Той погледна лявата си ръка. Отрязаното бе намазано с някаква мазнина и почти не болеше. Корум докосна с дясната си ръка изваденото си око и почувства под пръстите си нещо лепкаво, вероятно също мас.

В клоните на високите дървета пееха птици. Над тях синееше чистото небе. Ако не бяха раните, Корум би решил, че събитията от последните седмици са били просто лош сън.

Косматият човек се изправи и като залиташе се приближи. Изкашля се. Гледаше съчувствено Корум, който докосна лявата си ръка и дясното си око.

— Още… боли? — запита приглушено съществото, като се стараеше да произнася отчетливо думите.

— Премина — отвърна Корум. — Благодаря ти, космат човек, за това, че ме спаси.

Странният му събеседник смръщи чело, размърда устни, после се усмихна и кимна.

— Добре — каза той.

— Кой си ти? — попита Корум. — Кого доведе при мен миналата нощ?

Косматият човек се удари в гърдите.

— Аз Сервде. Аз твой приятел.

— Сервде — с труд произнесе Корум. — Аз се казвам Корум. Кого ми доведе?

Сервде произнесе име далеч по-сложно от неговото, защото се състоеше от много срички. Корум не го запомни, а и не би могъл да го повтори.

— Кой е той? Аз даже не подозирах, че могат да съществуват подобни същества. Не съм се срещал никога с твоя народ. Откъде си?

— Ние живее тук. В гора. Гора Лаар. Мой господар живее тук. Ние живее тук много-много-много дни, преди вадаг, твой народ.

— А къде е сега господарят ти? — отново запита Корум.

— Той отишъл. Не иска никой вижда него.

Внезапно Корум си спомни древната легенда за косматия човек от Лаар, който живеел далеч на запад. Легендата се оказа действителност. Но в нея, ако паметта на Корум не го лъжеше, не се споменаваше нищо за странния гигант, чието име вадагът даже не можеше да произнесе.

— Господар казва, наблизо място, където оздравееш — каза косматият човек.

— Къде, Сервде?

— Ти трябва да отидеш друго място, при мабден.

Корум иронично се усмихна.

— Не, Сервде. Едва ли мабдените ще се заемат с лечението ми.

— Други мабден.

— Всички мабдени са мои врагове. Те ме ненавиждат — Корум погледна осакатената си ръка. — А аз ненавиждам тях.

— Те стар мабден, добър мабден.

Корум се изправи с труд и се олюля. Беше добре измит и все още абсолютно гол. Тялото му бе цялото в синини и драскотини.

Внезапно силно го заболя главата, пулсът заблъска в отрязаната му ръка. Едва сега Корум осъзна, че е сакат. Бе избегнал най-лошото, но никога повече нямаше да бъде такъв, какъвто бе преди.

Последният вадаг бе станал урод, инвалид! А всички останали бяха загинали.

Корум падна на тревата като подкосен и шумно зарида.

Сервде търчеше около него и ломотеше. Докосна Корум по рамото с подобната си на лапа ръка, после го погали по главата.

Корум изтри сълзите си.

— Не се безпокой за мен, Сервде. Трябва да се изплача, иначе ще умра. Освен мен на земята не останаха други вадаги. Аз съм последният…

— Сервде също. Господарят също — каза косматият човек от Лаар. — Няма такива хора като нас.

— И затова ме спаси?

— Не. Ние помага, защото мабдени мъчат тебе.

— А някога закачали ли са вас?

— Не. Ние крием. Тяхно око лошо. Никога нас не вижда. От вадаг също крием се.

— Защо?

— Мой господар знае. Ние крием, никой нас не закача.

— Жалко, вадагите никога и от никого не са се крили. Мабдените се появиха толкова неочаквано! Ние нищо не подозирахме. Вадагите рядко напускаха замъците си и почти не общуваха помежду си. Не успяхме да се подготвим.

Сервде вежливо слушаше Корум, макар че сигурно почти нищо не разбираше от думите му. Когато Корум млъкна, косматият човек бавно произнесе:

— Ти ядеш. Плодове добър. Ти спиш. После отиваме при мабден.

— Трябват ми оръжие и доспехи, Сервде. Трябват ми дрехи и добър кон. Ще преследвам Гландит по петите, докато не се срещнем лице в лице И тогава ще го убия. А след това искам само едно — да умра.

Сервде погледна Корум печално.

— Ти убиваш?

— Гландит-а-Край. Той изтреби целият ми народ.

Сервде поклати глава.

— Вадаг никога не убиват, както ти.

— Зная, Сервде. Аз съм последният и първият вадаг, знаещ какво е жажда за мъст. Ще отмъстя на тези, които ме осакатиха и унищожиха всичките ми близки и роднини.

— Яж. Спи — жално промърмори Сервде.

Корум отново се изправи. Внезапно разбра, че е съвсем слаб.

— Прав си. Трябва да възстановя силите си — той отиде до купчинката орехи и плодове и започна да яде, дъвчеше бавно храната.

След известно време му се доспа и си легна на тревата, уверен, че Сервде ще го събуди в случай на опасност.

Точно пет дни прекара Корум на поляната с косматия човек от Лаар. Той се надяваше, че гигантът ще се върне и ще му разкаже както за Сервде, така и за себе си, но надеждата му не се сбъдна.

Раните на Корум заздравяха и не го боляха вече. Той се почувства по-добре, реши да се отпрани на път и сутринта на шестия ден се обърна към Сервде със следните думи:

— Сбогом, космат човек от Лаар. Благодаря ти, че ме спаси. И предай моята благодарност на твоя господар. Аз тръгвам — той вдигна здравата си ръка, махна на Сервде и тръгна през поляната на юг.

Косматият човек бързо се затича след него.

— Корум! Корум! Не по този път!

— Отивам да търся моите врагове — тържествено заяви Корум. — За мене няма друг път.

— Мой господар казал, вземе теб на друго място… — Сервде махна с ръка на запад.

— Ти сочиш към морето, Сервде. Там свършва Бро-ан-Вадаг.

— Мой господар казал там — упорито отговори Сервде.

— Благодаря ти за грижите, космат човек от Лаар. Но аз тръгвам на изток, за да отмъстя на мабдените.

— Ти отидеш друго място — Сервде отново посочи към морето, после сложи ръка на рамото на Корум.

Корум я отмести.

— Не — решително закрачи към гората.

Някакъв твърд предмет го удари по главата. Олюля се и неволно погледна назад. Сервде стоеше зад него с друг камък в лапата си.

Корум изруга и реши да побегне с надеждата, че тромавият Сервде няма да го догони, но краката му се подкосиха и той се строполи в цял ръст на земята.

Корум изгуби съзнание.

Свести се от шума на прибоя.

Отначало не можа да съобрази къде е, после разбра, че Сервде го носи на рамото си. Корум се опита да се освободи, но косматият човек от Лаар бе далеч по-силен, отколкото изглеждаше на пръв поглед. Той здраво държеше Корум с едната си ръка.

Със здравото си око Корум виждаше изумруденозеленото море и разлепените върхове на вълните. Извърна глава, колкото можа и отново видя морето.

Косматият човек от Лаар вървеше по тясна ивица суша, издигаща се над водата. Главата на Корум подскачаше нагоре-надолу в такт с тромавата походка на Сервде, но все пак вадагът успя да види, че се отдалечават от брега в неизвестна посока.

Силно крещяха чайки. Корум отново се опита да се освободи, сипеше проклятия, но Сервде остана глух и към молбите, и към заплахите му. Няколко минути по-късно косматият човек от Лаар спря и внимателно остави Корум на земята.

Той скочи веднага.

— Сервде, аз… — млъкна и се огледа.

Пътят — ако естественият насип, който се издигаше над морето, можеше да се нарече път — свършваше. Те стояха на остров, който представляваше висока скала, на чийто връх имаше дворец със странна архитектура.

Може би, в него живееха мабдените, за които говореше Сервде?

Косматият човек от Лаар бързо крачеше към брега и когато Корум му извика, усили крачка, без да отговори. Корум се втурна след него, но не бе успял да измине и половината път, когато започна приливът. Бавно, но сигурно пътят се скриваше под водата. В това време Сервде се добра до сушата и изчезна в гората.

Корум спря нерешително и погледна към двореца.

Той видя конници, които препускаха от скалата към морето. Слънцето блестеше по шлемовете и нагръдниците на броните им. Тези мабдени умееха да яздят — осанката им с нещо напомняше вадагската.

Сервде му бе направил мечешка услуга. Мабдените бяха негови врагове и сега Корум трябваше да избере дали да влезе в бой с тях — въпреки че бе гол и невъоръжен — или да плува до брега с една ръка.

Той взе решение и се хвърли във вълните. От студа дъхът му спря. Без да слуша виковете на мабденските воини, той заплува към далечната гора и внезапно течението го понесе встрани.

Отнасяше го в открито море.