Майкъл Муркок
Повелителите на мечовете (5)

Глава четвърта
Отровата на красотата обрича истината на гибел

Корум яздеше по пътя сред пепелища от огньове и разхвърляна смет — следи, които мабдените винаги оставяха след себе си. Сутринта на третия ден той се добра до високите зелени хълмове, обкръжаващи долината Крач и огледа околността.

В долината растяха тополи, брези и брястове, тя изглеждаше много уютно на меката утринна светлина. Но къде бе замъкът на принцеса Лорин?

Корум извади карта от дисагите си и се вгледа в нея. Замъкът, окръжен от шест реда тополи и два пръстена от брястове, трябваше да се издига в центъра на долината. Да, ето ги — тополите и брястовете, но между тях имаше само облак мъгла и нищо друго.

Младият принц бързо препусна надолу по хълма. Замириса му на дим. Колкото по-напред стигаше, толкова повече се задушаваше. Задъхвайки се от кашлица, той премина последния ред тополи. Пред него лежаха купчина камъни, овъглени дървета и разтопен метал.

Димящите развалини на замъка Крач! Огън бе унищожил крепостта и изгорил обитателите й — при обиколката на руините Корум се натъкна на овъглени скелети. Тук се е водила битка. Той видя счупена мабденска каруца, няколко мабденски трупа, насечена на парчета вадагска жена.

Над пепелищата кръжаха врани.

Принц Корум разбра що е печал. Във всеки случай, струваше му се, че изпитва именно това чувство.

Той гръмко извика с надеждата, че поне един обитател на замъка Крач е останал жив, но не получи отговор.

Младият принц обърна коня си и препусна на изток към замъка Сари. Той прекара в пътуване повече от седмица и неговата печал се примеси с друго чувство.

Принц Корум разбра що е страх.

 

 

Замъкът Сари се намираше в древна гора. В него можеше да се попадне само по пътечката, по която сега преумореният Корум яздеше преуморения си червен кон. Горските зверчета се разбягваха във всички посоки при вида на Принца в Алената Мантия. Небето бе потъмняло от облаци. Ръмеше дъжд. Свежият въздух не миришеше на дим, защото замъкът Сари бе изгорял отдавна. Черните камъни на развалините бяха студени, враните бяха изчистили труповете до кости и бяха отлетели да търсят друга плячка.

Корум заплака, слезе от коня и седна сред развалините, гледаше умитите от дъжда скелети и черепи. Няколко часа седя неподвижно, сякаш превърнал се в камък. Понякога издаваше безсмислени звуци, които не можеха да изразят всичко, което ставаше в парализираната му душа. Той не познаваше принц Опаш — макар принц Клон да говореше за него с уважение — и тези, които живееха с него в замъка. Но сълзите течаха, без да секват от очите на Корум, докато той, измъчен, се свлече сред камъните, изпаднал в сънно безсъзнание.

Дъждът продължаваше да ръми. Малки капки се стичаха по алената мантия, по развалините, по разхвърляните кости. Червеният кон намери подслон под едно дърво и подобно господаря си, подгъна крака, легна на земята и заспа.

Когато Корум се опомни, мислите му все още бяха объркани. Разбираше, че тези разрушения са работа на мабдените — надрагите не опожаряваха замъците на враговете си. Освен това мирът между вадаги и надраги продължаваше вече няколко столетия. Двата народа бяха забравили какво е война.

За момент на Корум му хрумна, че надрагите може да са насъскали мабдените срещу вадагите, но това бе много съмнително. Двете древни раси, в каквито и отношения да се намираха, внимателно спазваха неписания закон на честта. Освен това с намаляване числеността на населението, надрагите нямаха нужда да разширяват своите територии, а вадагите — да защитават земите си.

Измъчен от умора, със следи от сълзи по лицето, принц Корум оседла коня си и препусна на север към замъка Гал.

Надяваше се, че стадата мабдени мигрират само на юг и на изток и още не са успели да разорят страната на север и запад.

Ден по-късно Корум спря край малко горско езеро, за да напои коня си и неочаквано усети миризма на дим. Извади картата, старателно я изучи и се убеди, че вадагите никога не са строили замъци в тази местност.

Корум се замисли. Ако наблизо лагеруваха мабдени, сред тях можеше да има пленени вадаги, а в такъв случай трябваше да се опита да ги спаси. Младият принц реши да се отправи на разузнаване.

 

 

Това действително бе мабденски лагер, но постоянен. Той приличаше на малките надрагски селища, само че далеч по-примитивен — едноетажните каменни къщи с остри покриви, над които стърчаха комини, се издигаха направо от земята.

Около лагера имаше обработени поля, по всяка вероятност предназначени за паша, тъй като по тях пасяха крави.

Колкото и да е странно Корум не изпитваше вече безпокойството, което го бе обхванало преди няколко дни при вида на стадото мабдени. Въпреки всичко той предприе всички мерки за безопасност — слезе от коня на стотина ярда от селището и наблюдава скрит цял час.

От комините се виеше лек дим, но Корум не забеляза други признаци на живот.

Той отново скочи на седлото и се приближи до първата къща. Никой не излезе да го посрещне.

Корум се изкашля.

Някъде заплака и веднага след това замлъкна дете, сякаш някой му запуши устата.

— Ей, мабден! — извика Корум с пресипнал от умора глас, в който се прокрадваха печални нотки. — Трябва да поговоря с теб. Защо не излизаш от жилището си?

— Ние никога не сме причинявали вреда на шефанго — чу се нерешителен отговор иззад затворената врата — и те също не са ни обиждали. Но ако ти помогнем, денлидисите ще се върнат, ще вземат запасите ни, ще убият мъжете и ще изнасилят жените ни. Умолявам те, върви си, господарю шефанго. Сложили сме храна в торбата пред вратата. Вземи я и ни остави.

Едва сега Корум видя торбата, закачена на дръжката на вратата. Приношение. Нима мабдените не знаеха, че вадагските стомаси не могат да възприемат тяхната груба храна?

— Не ми трябва храна, мабден — каза той.

— Какво искаш, господарю шефанго? Нямаме нищо, освен душите си.

— Не разбирам за какво говориш. Отговори ми на няколко въпроса и ще си отида.

— Шефанго са всезнаещи, господарю. Ние не знаем нищо.

— Защо се боите от денлидисите? Защо те ме наричат негодяй? Вадагите никога не са се бъркали във вашите работи.

— Денлидисите ви нарекоха шефанго, господарю. Те ни наказаха, защото смятаха, че сме извършили престъпление, след като никога не сме враждували с вашия народ. Мабдените са се появили на този свят, за да унищожат всички шефанго — вадаги и надраги. Шефанго са зло, което поражда зло. Така казва великият херцог Гландит-а-Край, най-верният слуга на крал Лир-а-Броуд, владетел на Вселената, който живее в каменния град Келънвир на североизток. Нима не знаеш това, господарю шефанго?

— Не — тихо каза Корум и обърна коня си. — А и да знаех, нямаше да разбера… Сбогом, мабден! — високо добави той. — Не искам да бъда причина за твоя страх. Но отговори ми на последния въпрос…

— Какъв е той, господарю? — запита иззад вратата нервният глас.

— Защо мабдените се избиват помежду си?

— За какво говориш, господарю?

— Видях с очите си как същества от твоята раса убиха себеподобни. Кажи ми, често ли постъпвате така?

— Да, господарю. Ние наказваме тези, които нарушават нашите закони. За назидание на другите.

Принц Корум въздъхна.

— Благодаря ти, мабден. Тръгвам си.

Той пришпори коня и препусна през нивите. След известно време селището остана далеч зад него.

Едва сега Корум разбра, че вадагите са подценили мабдените, които представляваха страшна сила. Те имаха примитивен обществен строй. Между тях съществуваше социално неравенство. Строяха селища и градове. Голяма част от Бро-ан-Вадаг бе управлявана от един човек, крал Лир-а-Броуд (отново изкривеното вадагско „Повелител на Всички Земи“).

Корум си спомни слуховете, според които мабдените са унищожили множество вадагски замъци и са завладели островите на надрагите. Денлидисите смятаха за свое задължение да унищожат всички шефанго. Защо? Нито вадагите, нито надрагите представляваха опасност за мабдените. Те притежаваха огромни знания и нищо повече. Нима мабдените се бояха от знанието?

Цели десет дни, като спря за отдих само два пъти, Корум препускаше на север. Той се стараеше да не мисли за това как ще изглежда замъкът Гал, когато пристигне. Надяваше се страстно, че ще успее да предупреди принц фагуин за надвисналата опасност.

Младият принц заобикаляше селищата на мабдените — и малките, и големите, окръжени от сиви крепостни стени с мрачни кули. Няколко пъти видя отряди от войни, но изостреното му вадагско предчувствие му помагаше да избягва срещите с тях. Веднъж Корум бе принуден да се прехвърли в друго измерение, изразходвайки немалко сили, за да не го забележат. От разстояние десет фута той гледаше мръсните болезнени лица, намазани с мас, уродливите фигури, облечени в кожи, безвкусните дрънкулки, служещи на варварите за украшение… гледаше мабдените, поразен от едно нещо — тяхното умение да унищожават всичко живо.

И ето накрая Принцът в Алената Мантия препусна към подножието на хълма, на който се извисяваше замъкът Гал и видя черните облаци дим и кървавите огнени езици, издигащи се към небето. Корум разбра каква плячка са носели мабденските каруци, които срещна по пътя си.

На пръв поглед обсадата на Гал бе продължила много дни. Изглежда вадагите добре се бяха подготвили за нападението. Надявайки се да помогне на съотечествениците си, младият принц пришпори коня си и се понесе нагоре по хълма.

Единственото живо същество край обхванатия от пламъци замък беше ранен мабден, изоставен от другарите си на произвола на съдбата. Корум не му обърна внимание.

Трима вадаги лежаха на купчина. Двама възрастни мъже, съблечени голи и шестгодишно момиченце. Преди смъртта си те са били подложени на гаври.

Корум грижливо пренесе труповете до горящия замък и извърши огнено погребение. После отиде при червения си кон и вече се канеше да го възседне, когато раненият възкликна:

— Помогни ми, повелителю!

Корум трепна, чувайки тази фраза, произнесена на чист вадагски език, без акцент. Може би това беше вадаг, преоблечен като мабден, за да се спаси? Като държеше коня за поводите, Принцът в Алената Мантия внимателно се доближи до лежащия на земята войн и внимателно го разгледа. Вълча шуба, стоманена ризница, шлем със забрало. Корум откопча ремъците, махна го, сложи го настрана и едва не възкликна от изненада при вида на окървавеното тъмно лице с характерните черти — обрасло с коси чело.

— Помогни ми, повелителю! — повтори надрагът. — Не съм ранен смъртоносно, ще служа вярно и истински.

— На кого? — тихо запита Корум, откъсна парче плат от ръкава на надрага и обърса залепите му от кръв очи. — Искаш ли да служиш на мен?

Внезапно прогледналият надраг се вгледа в Корум с безсилна злоба.

— Вадаг! — възкликна той. — Жив вадаг!

— Да, аз съм жив. Защо ме ненавиждаш толкова?

— Надрагите винаги са мразели вадагите! Как успя да се спасиш? Скри ли се?

— Не съм от Гал.

— Значи се оказах прав. Това не е последният вадагски замък. Раненият извади от пояса си кинжал, опита се да нанесе удар на Корум, но тутакси падна със стон по гръб.

— Надрагите невинаги са изпитвали ненавист — каза Корум. — Вие искахте да завладеете нашите земи, но ние се отбранявахме. Двата народа действаха по необходимост и се уважаваха помежду си. Ти си се научил да ненавиждаш от мабдените, които не знаеха какво е чест. Как същество от древна раса е могло да стане мабденски роб?

— Всички останали живи надраги станаха роби и са такива повече от две столетия. Мабдените ни обрекоха на мъчително съществуване, заставиха ни да търсим като хрътки тези, които наричат шефанго. Ние се заклехме на нашите повелители във вечна преданост, за да оживеем.

— Защо не заминахте? Този свят не е единственият.

— Не можехме. Нашите историци казват, че великата битка между вадагите и надрагите така е нарушила равновесието, че Боговете затворили пътищата към всички съществуващи измерения.

— Значи, вие също сте станали суеверни — прошепна Корум. — Ах, какво правят с нас мабдените!

Надрагът започна да се смее, закашля се и от устата му потече кръв. Когато Корум изтри лицето му, той тихо произнесе:

— Те са по-силни от нас, вадаг. Те донесоха със себе си мрак, посяха ужас. Отровиха красотата и обрекоха истината на гибел. Целият свят принадлежи на мабдените. Древните раси нямат право да продължат съществуването си. Природата ни ненавижда! Ние трябва да загинем!

Корум въздъхна.

— Това твоето собствено мнение ли е или повтаряш думите на господарите си?

— Това е реалност!

— Ти каза, че мабдените смятат Гал за последния вадагски замък…

— Да. Но аз чувствах, че не е последният. И им казах това.

— Мабдените са тръгнали да го търсят?

— Разбира се.

Корум стисна ранения за рамото.

— Къде?

Надрагът се усмихна.

— Къде? — повтори той. — Естествено, на запад!

Корум побягна към коня си.

— Почакай! — с хрипкав глас изкрещя надрагът след него — Убий ме, вадаг! Не искам да се мъча!

— Не умея да убивам — отвърна Корум, скачайки на седлото.

— Научи се! Трябва да се научиш!

Младият принц не чу последните думи на умиращия. Пришпорвайки бясно коня, Корум препусна на запад.