Майкъл Муркок
Повелителите на мечовете (4)

Глава трета
Стадото мабдени

Рано сутринта принц Корум бе разбуден от странни звуци, които нарушаваха горската тишина. Червеният кон явно бе неспокоен — стоеше с вдигната глава и разширени ноздри:

Корум се намръщи, отиде до ручея, изми се със студена вода и се ослуша. Шум. Скърцане. Тракане. От близката долина се чу вик. Нещо се движеше по пътя.

Корум се върна до дървото, сложи шлема си, закачи шпагата на пояса си, метна бойната секира зад гърба си и оседла коня.

Звуците се чуваха все по-отчетливо и по непонятни причини младият принц почувства някакво безпокойство.

Подобно вълни на прибой в долината нахлуха зверове и каруци. Корум веднага разбра, че пред него има стадо мабдени. Някога той бе чел за техните навици и знаеше, че тези животни през цялото време мигрират и са в непрекъснато движение, тъй като доста бързо опустошават земите, които са им харесали и са принудени да търсят нови владения. Той много се учуди, защото видя у някои мабдени въоръжение, подобно на вадагското — шпаги, щитове и шлемове.

Стадото мабдени се приближи и Корум ги разглеждаше с интерес — Впрочем, той винаги обичаше да наблюдава непознати животни.

Варварските дървени каруци, обковани с мед и грубо изрисувани с жълти, червени и сини бои се теглеха от дребни коне. Зад каруците се движеха закрити фургони. „Навярно там се намират самките, — помисли си Корум, тъй като не виждаше нито една особа от женски пол в стадото“.

Самците имаха гъсти бради, дълги, увиснали мустаци и мръсни, рошави коси, стърчащи изпод шлемовете. Докато вървяха, мабдените крещяха помежду си и си предаваха от ръка на ръка мех, пълен с вино. Корум трепна от изненада, след като разбра, че разговорът се води на вадагски език.

Принцът отново почувства някакво безпокойство. Той скочи на седлото, отиде под дърветата и внезапно разбра, защо въоръжението на мабдените прилича на вадагско.

То беше вадагско.

Корум се намръщи. Може би са го взели от старите разрушени замъци? А може би са го откраднали? Или са го получили като подарък?

Впрочем, тези странни животни имаха свое оръжие и доспехи — груби подобия на вадагските и надрагските. Бяха облечени във вълчи кожи с мечи качулки, панталони и куртки от тюленова кожа, ботуши от свинска кожа и вълнени ризи. Много от тях бяха окичени със златни, сребърни и железни синджири, при това някои ги носеха на врата, други — на ръцете или краката, а трети — на мръсните си глави.

Скрит зад дърветата, Корум наблюдаваше как стадото преминава покрай него. Едва не се закашля, задушен от смрадта им. Всички мабдени бяха толкова пияни, че едва се крепяха върху каруците. Тежките колела скърцаха, тракаха копита. Както се изясни, във фургоните /задната им страна се оказа отворена/ нямаше жени, а заграбено имане. Нямаше съмнение, че тези богатства някога са принадлежали на вадагите.

Да, с очевидното не можеше да се спори. Корум разбра, че пред него се намира отряд воини, които или се завръщат от бойното поле, или от подялба на плячка. Но през главата на младия принц не мина мисълта, че тези животни биха могли да победят вадаги в сражение.

Гледайки след последната каруца, Корум видя няколко мабдени, привързани към нея с въжета. Нещастниците бяха полуголи, невъоръжени, краката им — изранени, от устните им се откъсваха стонове и молби за милост. Седящите в каруцата, вместо отговор или се смееха, или силно дърпаха въжето, като по този начин заставяха особата от своя вид да се спъва. Когато един от тях в резултат от подобно поведение падна, те продължиха да го влачат по земята.

Корум бе ужасен. Даже надрагите, които се смятаха за много по-жестоки от вадагите, не измъчваха своите пленници.

— Странни създания — тихо произнесе младият принц.

Мабденът, яздещ начело на отряда, изкрещя силно нещо и спря на речния бряг. Постепенно каруците и фургоните също спряха. Мабдените се канеха да лагеруват.

Корум продължаваше да ги наблюдава като омагьосан.

Брадатите войни разседлаха конете и ги поведоха на водопой. После извадиха от фургоните кухненски съдове, разнообразни продукти и запалиха огньове.

Нахраниха се, отново извадиха меховете с вино, напиха се до безсъзнание и налягаха по тревата. Някои заспаха дълбоко, други започнаха да си мерят силите. Много често схватката преминаваше в истинска битка. Тогава побеснелите воини се хващаха за ножа или брадвата и потичаше кръв.

Мабденът, който даде заповедта за почивка, закрещя и с мех вино в едната си ръка, се втурна между биещите се, като раздаваше ритници. Двама войници не му обърнаха внимание и мабденът тутакси извади от халката на пояса си тежка бронзова секира, със замах я стовари върху главата на единия побойник, разбивайки и шлема, и черепа му. Настъпи мъртва тишина. Корум ясно чу, как убиецът произнесе:

— Кълна се в Кучето, няма да търпя никакви боища! Защо хабите силите си един срещу друг? Има с кого да се позабавляваме! — при тези думи той посочи с брадвата си към пленниците, които лежаха в пълна изнемога на земята.

Мабдените гръмко се разсмяха. Бързо застанаха в кръг, а няколко воини срязаха въжетата, вдигнаха пленниците на крака и с ритници ги вкараха в центъра на кръга. Нещастниците гледаха с ужас изправения пред тях мабденски предводител.

— Когато отрядът ми унищожи вашето село — заяви той, — аз ви предупредих, че ние, денлидисите, ненавиждаме само едни твари повече отколкото шефанго. Напомнете ми за кого говоря! — един от пленниците прошепна нещо с наведени очи и мабденът тутакси скочи напред, повдигна главата му с острието на секирата си. — Добре си научил урока си, приятел. А сега повтори.

Като едва движеше езика си, защото разтваряше с труд разбитите си устни, вперил невиждащ поглед в тъмнеещото небе, пленникът изкрещя с див глас, без сили да сдържи сълзите си.

— За тези, които ближат задниците на шефанго!

Предводителят на мабдените се усмихна, свали секирата и неочаквано стовари бронзовата ръкохватка в корема на жертвата, която се сгърчи на две от страшната болка.

За пръв път в живота си Корум бе свидетел на подобна жестокост. Той гледаше как мабденските воини събориха пленниците на земята и започнаха да ги бодат с кинжали и да ги горят с нажежени железа.

Предводителят на отряда стоеше наблизо, гледаше мъченията, слушаше стоновете и воплите на обречените.

— О, вашите души ще си спомнят за мен, когато заедно с демоните на шефанго бъдат подложени на страшни мъки в Кучешките Ями! — възкликна той. — О, те ще си спомнят Повелителя на денлидисите, херцог Гландит-а-Край, унищожителят на всички шефанго!

Корум се опитваше да вникне в смисъла на думите, половината от които не разбра. „Шефанго“ можеше да означава изкривеното вадагско „сефано“ т.е. негодник. Но защо варварите наричат себе си „денлидиси“, което явно бе изкривеното „донледиси“, в буквален превод — убийци? Може би се гордееха с умението си да убиват? И всички свои врагове ли, мабдените, които несъмнено враждуваха помежду си, наричаха „шефанго“?

Корум удивено поклати глава. Той знаеше нравите на много животни, но поведението на мабдените го обърка. Впрочем, нямаше особено желание да вниква в техните обичаи, за които въпреки желанието си, не би могъл да съди безпристрастно. Корум повдигна рамене, пришпори коня си и препусна през гората.

Навярно, помисли си той, мабдените са преминали пътя на еволюцията и регреса значително по-бързо от другите раси. Възможно е, сега по земята да бродят полудели особи, останали живи след гибелта на цивилизацията. Само в този случай можеше да се обясни, защо те се унищожават помежду си подобно побеснели лисици.

Обладан от желанието си възможно по-скоро да пристигне в замъка Крач, младият принц препусна в галоп. Принцеса Лорин, живееше в съседство със стадата мабдени и сигурно би могла да отговори на всичките му въпроси.