Майкъл Муркок
Повелителите на мечовете (3)

Глава втора
Принц Корум тръгва на път

Копитата на коня потъваха в бялата мъгла. Корум бе излязъл от замъка Ерорн, за да изпълни поръчението на баща си.

Бледата светлина смекчаваше очертанията на замъка. Той повече от всякога изглеждаше като продължение на скалите, върху които стоеше. Дърветата, които растяха покрай пътя, водещ към долината, се губеха в мъглата. Безмълвният пейзаж в меки златни, зелени и сиви тонове, бе осветен от розовите лъчи на изгряващото слънце. Иззад скалите се чуваше шумът на прибоя.

Брезите и елите изпускаха сладък аромат. Запя дрозд, в отговор изкряска врана и двете птици млъкнаха, сякаш се уплашиха една от друга.

Корум яздеше през гората и шумът от прибоя постепенно затихваше в далечината, а мъглата редееше под топлите лъчи на слънцето. Корум обичаше тази древна гора, в която играеше като дете и изучаваше военното изкуство като юноша /баща му смяташе, че голямото физическо натоварване е най-добрият път към здравето/. Някога лежеше с часове под дърветата, наблюдаваше животните, които живееха в гората — смешни, приличащи на коне същества, сиво-жълти зверчета с рог на челото, малко по-дребни от куче, дребни птички, летящи толкова високо в небето, че бе невъзможно да се видят. Техните пера преливаха във всички цветове на дъгата. Те виеха гнезда в изоставени от лисици и язовци дупки. Имаше и големи, обрасли с черна козина диви прасета и много, много други.

Принц Корум разбра, че, затворен толкова време между четири стени, съвсем е забравил за прелестите на природата. Той се оглеждаше и лека усмивка играеше по устните му. Тази гора, помисли си той, ще стои вечно. Такава красота не може да загине.

Тази толкова приятна мисъл, колкото и да е странно, го хвърли в меланхолия, и той пришпори коня, който с готовност премина в тръст, радвайки се на неочаквано получената свобода.

Корум яздеше червен вадагски кон — висок, силен, изящен, със синьо-черна грива и опашка. Той изобщо не приличаше на дивите пъстри коне, които живееха в гората. Върху него имаше жълто кадифено покривало, от двете страни на седлото висеше по едно копие, дълъг лък, колчан със стрели и кръгъл щит, направен от дърво, мед, кожа и сребро. В една от дисагите имаше храна, а в другата — книги и карти на местността.

На главата на принц Корум блестеше коничен сребърен шлем, на който една под друга бяха написани три думи — Корум Джайлин Ирси /което в превод означаваше Принцът в Алената Мантия/. Съгласно обичая вадагите получаваха своето име в зависимост от цвета на мантиите си. Надрагите използваха за тази цел девизи на знамена. Мантията на принц Корум, с широки ръкави и качулка, бе направена от тънка мека кожа на животно, обитаващо едно отдалечено измерение, за което вадагите нямаха дори и смътна представа.

Освен копията и лъка Корум бе въоръжен с бойна секира с дървена дръжка и дълга шпага с острие от метал, неизвестен на земята. В сребърния ефес бе красиво монтиран голям черен оникс. Принцът бе обут с панталони и ботуши от синя кожа, брокатена риза, ризница от милиони дребни звена /горния слой — сребърен, а долния — меден/ и плътна кожена куртка.

В замъка Ерорн имаше прекалено малко слуги, затова Корум се отправи на път без придружители, а и така по-бързо щеше да изпълни даденото му поръчение.

Пътешествието се очертаваше дълго и младият принц мислено се опитваше да си представи всеки от замъците, които се канеше да посети, новите хора, с които му предстоеше да се срещне. Може би сред тях щеше да намери и бъдещата си съпруга. Корум знаеше, че една от причините, подтикнали принц Клон да изпрати сина си при роднините, бе грижата на бащата за бъдещия наследник на рода.

Скоро гората свърши и отстъпи място на необятната долина Брогфитус, в която преди незапомнени времена вадагите и надрагите се срещнали в кървава битка.

Това било последното сражение между двата народа и то се разразило по всичките Пет Измерения. В него нямало нито победители, нито победени, били унищожени две трети от населението, и от двете страни. Корум бе чувал, че в Бро-ан-Вадаг и до днес има множество обезлюдени замъци, а на островите сред морето, далеч от Ерорн, има много опустели градове.

В центъра на Брогфитус лежаха развалините на Небесния Град, който в течение на няколкомесечната битка се прехвърлял от едно измерение в друго, като по този начин разкъсвал тънката материя, която ги свързвала. Накрая той рухнал върху сражаващите се вадаги и надраги и унищожил едновременно двете войски. Неземният метал на Небесния Град все още причудливо блестеше, макар през отворите да бяха прораснали треви, борове и брези.

Корум сподави изкушението да се полюбува на града от различни измерения, защото това би му отнело много сили. Премина труднопроходимото препятствие /развалините бяха разпръснати на двадесет мили/ и продължи пътя си.

Той язди три дни, без да спира. Накрая червеният му кон започна да се препъва от умора. Принцът направи бивак на малка поляна, през която ромонеше ручей, положи до себе си сребърния шлем, бойната брадва и шпагата, облегна се на могъщия стар дъб и похапна къшей лек, но много хранителен вадагски хляб. В далечината се извисяваха планински върхове — сини, бели, тъмни. Въздухът бе чист и ароматен. Мирният пейзаж го успокояваше и унасяше.

Корум се наслаждаваше на своето пътешествие. Няколко пъти срещна скали със странна форма. Даже му се стори, че те приличат на руини, на унищожени вадагски замъци, но бързо изхвърли тези глупости от главата си. Да се дава воля на въображението бе уместно в поезията. Но не и в реалния живот.

След три дни трябваше да пристигне в замъка Крач, където живееше неговата леля, принцеса Лорин. Корум погледна червения кон, който пощипваше трева, легна под дървото, загърна се по-плътно в аления си плащ и заспа.