Майкъл Муркок
Повелителите на мечовете (19)

Глава трета
Бегълци от тъмнината

Легнал по гръб, Корум видя за миг небето, след което плочата се върна на мястото си и той си озова насаме със звяра, който ръмжеше наблизо в непрогледната тъмнина. Корум стисна здраво шпагата си и се приготви да се защитава.

Ръмженето спря. Настъпи мъртва тишина. Наруши я някакъв съскащ звук. Корум видя искра. Искрата се превърна в пламъче. То гореше в края на фитил, потопен в глинена паничка, пълна с масло.

Паничката се държеше от някаква мръсна ръка: Тя принадлежеше на обрасло с дълги коси същество, гневно святкащо с очи.

— Кой си ти? — попита Корум.

Непознатият изсумтя и постави саморъчно направената лампа в малка ниша. Корум видя пода, покрит с мръсна слама. Миришеше на изпражнения.

— Разбираш ли ме? — отново запита Корум на древен недрагски.

— Стига си дрънкал — промърмори непознатият на разговорен вадагски език, явно убеден, че Корум не е разбрал нито дума. — Скоро ще заприличаш на мен.

Корум премълча. Прибра шпагата си в ножницата и закрачи из тъмницата. Горе някой бягаше по каменните плочи на двора. Корум чуваше възбудените истерични гласове на Рага-да-Кета.

Непознатият наведе глава и се заслуша.

— Виж, ти! Той изгледа Корум, ухилен от ухо до ухо. — Пречукал си онази страхлива твар, а? Смятай, че си спечелил уважението ми. Впрочем, за кратко. Скоро ще те екзекутират. Бих искал да знам как точно.

Корум продължаваше да се прави, че не разбира нищо. Чуваше се как горе прибират труповете, като ги влачеха по каменните плочи. Постепенно гласовете на Рага-да-Кета заглъхнаха.

— Паноптикум — непознатият отново се ухили. — Обичат да убиват подло. Интересно, как са се опитали да се избавят от теб? Да те отровят ли, що ли? Любимото развлечение на Темгол-Леп е да сипва отрова на този, от когото се бои.

Отрова? Корум се намръщи и погледна лявата си ръка. Нима тя е знаела, че във виното има отрова? Как една ръка може да има отделен от тялото живот?

Корум наруши мълчанието.

— Кой си ти? — попита той на разговорен вадагски. Непознатият се разсмя.

— Значи си разбрал всичко, което казах! Но ти си мой гост, затова първо отговори на моите въпроси. Приличаш ми на вадаг, а аз мислех, че те отдавна са изчезнали. Кажи ми кой си и как е името ти?

— Аз съм Корум Джайлин Ирси, Принцът в Алената Мантия, последният вадаг на тази земя.

— А аз съм Ханофакс от Пенгард — войник, свещеник, учен, бедняк — от всичко по малко. Тръгнах да пътешествам от Лайвъм-ан-Аш, страна, която се намира далеч на запад…

— Зная къде се намира Лайвъм-ан-Аш. Доста време бях гост на маркграфинята в замъка Мойдел.

— Какво? Нима графството още съществува? Чух, че отдавна било залято от морето.

— Не. Впрочем, възможно е вече и да не съществува… но не е виновно морето, а конните племена, които…

— Велика Урлех! Конни племена — това е нещо от древната история!

— Защо пътешестваш толкова далеч от родината си, Ханофакс?

— Дълго е за разказване, принц Корум. Ариох, както чух, че го наричат, много-много не жали хората от Лайвъм-ан-Аш. Иска всички мабдени да се подчиняват на волята му и преди всичко да унищожат древните раси, като твоята например. Надявам се, че не трябва да ти обяснявам, че моят народ не е способен на това — ние искахме да живеем в мир с всички. Когато бях свещеник, служехме на Урлех, васал на Рицаря на Мечовете, който все по-настойчиво предявяваше изискванията си и веднъж бе заповядал на Урлех да събере в Лайвъм-ан-Аш войска за битка с морските жители, които живееха далече на запад. Урлех поръча на мен да изпълня заповедта на Ариох, а аз реших, че такава заповед може да издаде само лъже-Бог и отказах да се подчиня. Тогава щастието и късметът, които ме съпътстваха неизменно, неочаквано ме изоставиха. Обвиниха ме в убийство. Наложи се да бягам. Откраднах кораб, впуснах се в дълго плаване, преживях по пътя няколко скучни приключения и накрая пристигнах в страната на Рага-да-Кета, които покорно чакат, кога Ариох ще благоволи да ги унищожи. Хванаха ме и ме хвърлиха в тъмницата. Тук съм повече от два месеца.

— И какво ще стане с теб?

— Нямам понятие. Може и да умра от старост. Рага-да-Кета са заблудени от Ариох, но не мога да кажа, че са жестоки, и че се отличават с голям ум. Освен това, панически се боят от Рицаря на Мечовете и не се осмеляват да му противоречат за нищо. Надяват се, че той ще ги остави да поживеят още някоя и друга годинка.

— А как мислиш, какво ме чака мен?

— Кой знае? Номерът с отровата не мина. Ако не им заповядат, Рага-да-Кета едва ли биха приложили насилие. Хайде да не гадаем. Ще поживеем — ще видим.

— Не мога да чакам — каза Корум. — Трябва да свърша една важна работа.

— Не можеш да направиш нищо, приятелю Корум! Като свещеник изучавах някои заклинания, но те не действат тук. А без помощта на магия няма да можем да се измъкнем оттук.

Корум погледна замислено лявата си ръка, после хвърли поглед към другаря си по нещастие.

— Чувал ли си някога за ръката на Кул?

Ханофакс се намръщи.

— Да, струва ми се. Единственото, което е останало от Бога, който се е скарал с родния си брат… една от многото легенди…

— Един магьосник ми подари ръката на Кул и окото на Рин. Каза ми, че те притежават сила, която може да ми помогне в труден миг!

— Така ли е наистина?

— Не зная. Не съм имал възможност да се убедя дали е прав.

Лицето на Ханофакс придоби озадачено изражение.

— Мислех, че смъртните не могат да използват такива сили. Последствията…

— Нямам друг изход. Обещах да приема подаръка от магьосника и това ми връзва ръцете. Сега не ми остава нищо друго, освен да прибягна до помощта на Кул и Рин!

— Надявам се, че няма да не забравиш да им напомниш, че аз съм твой приятел, принц Корум.

От напрежение челото на Корум се покри с пот. Той бавно посегна към главата си и повдигна с шестопръстата си ръка превръзката на окото си. В същия миг видя познатата картина — черно слънце, слаба светлина, извираща от земята и губеща се в облаците, четири същества в плащове с качулки. Този път той погледна лицата им и изкрещя от ужас, без да може да обясни причината за своя страх.

Появи се ръката на Кул. Четирите глави се обърнаха едновременно към нея. Блестящите очи сякаш се впиха в Корум, като го лишиха от жизнени сили. Ръката повелително замахна. Четирите същества в плащове с качулки се раздвижиха. Чу се гласът на Ханофакс:

— Какво става, Корум? Нищо не разбирам. Кого викаш?

Вадагският принц не можеше да отговори. Цялото му тяло, с изключение на ръката на Кул, бе обзето от тръпки. Четирите същества извадиха изпод плащовете си грамадни сърпове. Корум с труд отлепи онемелите си устни и каза:

— Елате тук! Подчинете се на волята ми!

Те тръгнаха с равна крачка, приближаваха се все по-близо и по-близо, сякаш трябваше да преодолеят невидима преграда. Ханофакс, извън себе си от ужас и отвращение, изкрещя:

— О, Богове! Шефанго от Кучешките Ями! — той се скри зад Корум. — Спаси ме, вадаг!

Изпод качулките глухо прозвуча хор от гласове:

— Повелителю, ние се подчиняваме на волята ти! Подчиняваме се на Кул!

— Искам да изляза оттук — каза Корум и посочи желязната врата на тъмницата.

— Ще има ли награда за нас, Повелителю?

— Какво искате?

— Чужд живот. Не ни трябва друга награда.

Корум въздъхна.

— Добре.

Четирите същества в плащове с качулки, истински шефанго, се метнаха като един и желязната врата рухна от страшния удар. Те тръгнаха с равна крачка по тесния коридор.

— Дракона — промърмори Ханофакс. — Можем да избягаме с него.

— Какъв дракон? — учудено попита Корум.

— Моят копринен дракон. Той ще ни удържи и двамата.

Заизкачваха се по стъпалата след шефанго. От тях се излъчваше такова усещане за вътрешна сила, че чак кожата настръхваше. Още една врата прегради пътя им, но и тя рухна за част от секундата. Блесна ярка слънчева светлина.

Излязоха във вътрешния двор на двореца. От всички страни към тях тичаха войни. По лицата им личеше, че този път са решили да не прощават нито на Корум, нито на Ханофакс. После Рага-да-Кета видяха неподвижните фигури със сърпове в ръцете и спряха.

Сърповете, отразили слънчевата светлина, блеснаха. Войните отстъпиха с уплашени викове.

Четирите същества в плащове с качулки започнаха страшната си жътва. Те ревяха и ревът им се сливаше с предсмъртните крясъци на войните. Сърповете се издигаха и спускаха, като при това отделяха главите от раменете.

Корум чувстваше, че ще му прилошее. Тичаше през залите след Ханофакс. Внезапно той спря пред малка врата. От двора виковете на отчаяние продължаваха да ехтят, като заглушаваха рева на шефанго.

Ханофакс бързо разби вратата и нахълта в полутъмната стая.

— Тук живях, докато бях гост на Темгол-Леп — каза той. — После кралят реши, че съм оскърбил Ариох и ме хвърли в тъмницата. Надявам се, че не са изгорили дракона, с който долетях до Кулокрах.

Корум видя стражи, които бягаха по коридора и извади шпагата си.

— Побързай, Ханофакс.

Рага-да-Кета видяха оголената шпага и нерешително спряха. Малко по-късно преодоляха страха си и предпазливо тръгнаха напред, като размахваха тояги, напомнящи птичи крака. С първия замах Корум прониза гърлото на един войн, с втория изби тоягата от ръцете на друг. Крясъците в двора стихнаха. Страшните съюзници на Корум, веднъж получили обещаната си награда, се завръщаха в своето измерение.

Ханофакс влачеше към вратата някакво приспособление от пръти с опъната по тях коприна.

— В ред е, принц Корум. Сега ще полетим, само да си припомня нужното заклинание.

Гибелта на другарите им не изплаши Рага-да-Кета, а ги озлоби. Битката се разгоря с нова сила. Пред Корум вече лежеше планина от трупове, но броят на нападателите не намаляваше.

Ханофакс викаше нещо на непознат за Корум език. Вадагският принц усети, че появилият се вятър развява полите на мантията му. После ръката на Ханофакс го подхвана и подът пропадна под краката му. Те профучаха по коридора над главите на войните, излязоха във вътрешния двор и започнаха бързо да се издигат. Корум сдържа вълнението си и погледна надолу.

Градът на Рага-да-Кета изглеждаше съвсем дребен.

Ханофакс вмъкна вадагския принц в кошницата, обшита със зелена и жълта коприна. Корум си помисли, че ей сега ще паднат, но драконът продължаваше невъзмутимо да лети в синьото небе. Целият в дрипи, рошав и мръсен, човекът, който седеше срещу принца в Алената Мантия се усмихна.

— Значи, волята на Ариох може да се пренебрегне — отбеляза Корум.

— Освен ако не сме станали неволни участници в играта му — отвърна Ханофакс.

Той вече не се усмихваше.