Майкъл Муркок
Повелителите на мечовете (17)

Глава първа
Блуждаещият бог

Раздялата с Ралина беше тежка. Двамата дълго мълчаха и когато той я прегърна за сбогом, тя само го погледна с безпокойство. В очите й се четеше страх.

Корум бе развълнуван от поведението на Ралина, но бе безсилен да промени хода на събитията.

Шул го настани в баркас, който поразяваше с изящните си линии. Корум вдигна платното и се отблъсна от брега. Като се ориентираше по звездите вадагският принц пое на север към Рифовете.

Корум си даваше сметка, че всеки вадаг би го сметнал за луд. Държеше се неразумно. Като мабден. Но, в края на краищата, Корум се намираше в мабденския свят и за да остане жив, трябваше да се приспособи. А Корум много искаше да живее, особено след като срещна Ралина. Не му се искаше да вярва, че е последният вадаг на света.

Шул притежаваше голяма сила, а навярно съществуваха и по-могъщи магьосници. Може би те бяха нарушили със своите заклинания пространствено-времевия континуум. Следователно, събитията от миналото можеха да бъдат изменени. Корум искаше да живее и да се учи.

И ако успее да научи достатъчно — кой знае? — изведнъж може да му се отдаде възможност да върне на вадагите света и света на вадагите.

Това ще бъде справедливо, помисли си Корум.

 

 

Баркасът бе обшит с ковани листи метал, покрити с асиметрични рисунки. От него се излъчваше слаба светлина, която сгряваше Корум и осветяваше морето нощем. Плаването бе дълго. На единствената мачта на баркаса висеше квадратно платно, покрито с някаква субстанция, която също излъчваше светлина. Корум прекарваше почти цялото си време на палубата, загърнат в алената мантия. На главата си имаше висок сребърен шлем, под кожената си куртка носеше ризница от милион дребни звена /горният слой бе сребърен, долният — меден/, към колана му бе пристегната дълга шпага с острие от неземен метал. На носа на баркаса бе прикрепен странен въртящ си камък, с формата на стрела. Той показваше винаги север.

Корум мислеше много за Ралина и за любовта си към нея. Подобно чувство никога по-рано не би могло да се появи у вадаг по отношение на мабден. Ако, да речем, принц Клон би узнал за това, той би казал, че расата на вадагите се изражда. Но нито една вадагска жена не бе привлякла Корум така, както Ралина.

Той знаеше, че маркграфинята е умна, макар да му беше трудно да разбира промяната на настроенията й. Освен това не споделяше суеверията й.

Впрочем Ралина се оправяше по-добре от Корум в мабденския свят и той нямаше право да съди дали е права или не.

На третата нощ Корум заспа. Държеше се с новата си ръка за борда на баркаса. На сутринта го събуди яркото слънце, което светеше право в очите му.

Пред него се извисяваха Хилядата Рифа.

Те се простираха до самия хоризонт и вълните се разбиваха в каменната стена, като вдигаха облаци пръски.

Шул предупреждаваше, че е практически невъзможно да се намери проход в Рифа. Изглежда, той не беше с естествен произход, а бе създаден от Рицаря на Мечовете специално, за да предпази владенията си от любопитни очи.

Корум реши да плава на изток. Надяваше се да намери плитчини и да слезе на брега. Четири денонощия не склопи очи, но не видя нито проход в скалите, нито място, където да акостира.

Над водата се надигаше лека мъгла, оцветена от слънцето в розово. Корум въртеше стреловидния камък и управляваше баркаса, като се стараеше се да не се приближава твърде много до Рифа. Ако трябваше да вярва на грубите морски карти, нарисувани върху кожа /Шул нямаше други/, веднага зад него започваше земя със странното име Кулокрах, където живееха, както каза магьосникът, Рага-да-Кета.

Корум разглеждаше карта след карта, но на всяка от тях Рифът си оставаше непрекъснат.

Внезапно при пълно безветрие се вдигна силно вълнение. Баркасът се разклати и Корум се огледа, недоумявайки. Към шума на прибоя се прибавиха и други звуци, долитащи от юг. Корум погледна натам.

Удар — плясък, удар — плясък, удар — плясък… сякаш някой бавно крачеше във водата. Може би, пляскаше морско животно? Мабдените вярваха в страшни морски чудовища и съчиняваха за тях множество легенди! Корум се хвана за борда, и се опита да обърне руля, за да се отдалечи от Рифа. Баркасът се люшкаше от вълните.

Стъпките по водата ставаха все по-отчетливи. За всеки случай Корум извади шпагата си от ножницата.

В розовата мъгла се появи фигура, наподобяваща човек. Изуменият Корум видя, че тя влачи след себе си рибарска мрежа. Нима тук бе толкова плитко? Корум се наведе, опита се да напипа дъното с острието на шпагата си и едва не се прекатури през борда. Едва сега разбра, че мъглата му е изиграла лоша шега. Човекът, вървящ пред морето, се намираше на огромно разстояние от баркаса и бе гигант, в сравнение с когото Великанът от Лаар изглеждаше като пигмей. От стъпките на странния рибар се вдигаха вълни, които подмятаха баркаса като черупка.

Корум искаше да извика на гиганта да спре, но навреме прехапа езика си, тъй като си помисли, че не всички великани са доброжелателни като Великана от Лаар.

Блуждаещият в мъглата рибар смени посоката си и продължи да влачи мрежата след себе си. Сега се намираше зад гърба на Корум и вдигнатата от него огромна вълна подхвана баркаса и го понесе на изток. Въртящият се камък падна и се разби. Платното се скъса. На Корум не му оставаше нищо друго, освен да се остави на волята на вълната.

Великанът се скри в мъглата, като крачеше към Рифа, където вероятно бе неговият дом.

Внезапно мъглата се разсея. Яркото слънце освети морето и брега. Баркасът летеше право срещу скалите.