Майкъл Муркок
Повелителите на мечовете (16)

Глава трета
Отвъд пределите на Петнадесетте измерения

— Колко огромно е могъществото ми, магистър Корум! Аз станах Бог, а тебе превърнах в полубог! Скоро за нас ще се разказват легенди!

— За теб вече разказват — Корум се обърна и видя мечок с шлем и карирани панталони. — Впрочем, за вадагите също.

— Толкова по-добре. Значи, скоро ние ще фигурираме заедно в преданията, а аз именно това имах предвид. Как се чувстваш?

— Малко ме болят главата и китката.

— И никакъв белег! Аз съм блестящ хирург! Срастването е идеално и забележи, стана почти без заклинания!

— Въпреки всичко не виждам с окото на Рин. Може би, то не действа?

Мечокът потърка лапи.

— Мозъкът ти трябва да привикне с постъпващите в него сигнали. А засега — той взе направо от въздуха черна лента, обсипана със скъпоценни камъни, — прикрий новото си око с тази превръзка.

— Защо? За да ослепея отново ли?

— Не говори глупости! Надявам се, че не искаш през цялото време да гледаш световете, лежащи отвъд пределите на Петнадесетте Измерения?

Корум се намръщи и подозрително погледна магьосника. В този миг окото на Рин премигна. Гледайки Шул с нормалното си око, Корум виждаше едновременно множество образи, които постепенно се сляха в едно тъмно петно.

— Шул! Какво е това?

— Не зная точно. Казват, че съществуват светове, в които нашият живот се отразява като в криво огледало. Не ти ли се струва, че виждаш един от тях?

Тъмното петно кипеше и се разширяваше. Някакви странни създания се мяркаха сред дълбините му. Летяха огнени езици, земята кипеше като вода, причудливи зверове нарастваха до чудовищни размери и мигновено се смаляваха — всичко течеше, всичко се променяше.

— Щастлив съм, че не живея в този свят — прошепна Корум. — Добре, Шул, дай превръзката.

Той я сложи на главата си, закри окото на Рин и тъмното петно веднага изчезна. Сега Корум виждаше само Шул и Ралина, но с двете си очи.

— Нали ти казах, че ще си възвърнеш нормалното зрение! — радостно възкликна Шул.

— Какво видя, Корум? — попита Ралина.

Той поклати глава.

— Не мога да ти обясня.

Ралина погледна Шул изпод вежди.

— По-добре си вземи даровете, принц Шул. Те не са за смъртни.

Мечокът оголи зъби.

— Той вече не е смъртен. Той е полубог.

— А как ще реагират Боговете?

— Много от тях ще бъдат недоволни, когато узнаят какъв е магистър Корум. Но те няма да узнаят.

— Непочтителен си към Боговете, магьоснико — сурово рече Ралина. — Може би Корум не разбира това, което си направил с него, затова пък аз прекрасно разбирам, че смъртните трябва да се подчиняват на природните закони. Ти си ги нарушил и ще си понесеш наказанието, а заедно с теб ще загинат всички, над които имаш власт.

Мечокът небрежно махна с лапа.

— Подценяваш силите ми. Скоро ще стана всемогъщ и ще мога да кръстосам меч с всеки от възгорделите се Богове!

— Това се нарича мания за величие! Та ти си най-обикновен смъртен магьосник!

— Млъкни, лейди Ралина! Млъкни веднага! Ако разговаряш с такъв тон, ще ти устроя съдба по-страшна от тази, която избегна! Само защото магистър Корум ми е нужен, не съм ви пречукал и двамата като мухи! Дръж си езика!

— Отново губим време — намеси се Корум. — Бих искал по-скоро да изпълня твоето поръчение и да получа свобода за себе си и за Ралина.

Мечокът изпръхтя.

— Напразно проявяваш грижи за това създание — каза той. — Всички жени са еднакви — страхуват се от знанието, не разбират тъмните сили, които дават мъдрост и власт над света.

— Да поговорим за сърцето на Рицаря на Мечовете — предложи Корум. — Как мога да се добера до него?

— Да вървим — каза Шул.

Стояха в огромната градина. На небето светеше червено слънце. От цветята се носеше тежка миризма. Листата бяха тъмни, почти черни и тихо шумоляха.

Шул отново бе приел образа на младеж с небрежно наметната на раменете синя мантия. Той поведе Корум по алеята.

— Грижа се за тази градина вече хиляда години — похвали се той. — Отгледах много чудни цветя. Тя заема голяма част от моя остров, в нея чудесно се мисли и почива, а неканени гости не могат да ме притесняват.

— Защо островът ти се нарича Надеждата на Ненаситния Бог?

— Нарекох го на името на Бога, който живееше тук преди мен. Виждаш ли, аз се натъкнах на този остров съвсем случайно, когато търсех място, където спокойно да се заема с научни изследвания. Бях чул, разбира се, за ужасния Бог, заселил се тук, и затова, след като реших да заема неговото място, действах крайно предпазливо. Бях едва на двеста-триста години и не притежавах мъдростта, която придобих по-късно.

Гигантска орхидея се протегна към Корум и го погали по ръката. Той я отблъсна.

— Как успя да победиш Бога?

— Разбрах, че се храни с малки деца. Предците на тези, които наричаш надраги, всеки ден му принасяха в жертва по едно. Имах много пари. Реших да купя повечко деца и да нахраня Бога с всички наведнъж. Речено-сторено!

— А той?

— Изплюска ги всичките наведнъж, легна и захърка.

— И ти го уби?

— Не, разбира се. Сега стои в своя собствен затвор и не губи надежда да излезе. Смешно ми е да се хваля с победата си над такова нищожество, макар че е роднина на Рицаря на Мечовете.

— Значи, ако унищожат теб, враговете ти ще убият и своя брат?

— Именно.

— Сега разбирам, защо се боиш да напуснеш острова.

— Да се страхувам? Глупости! Разумната предпазливост не е страх!

— Къде се намират владенията на Рицаря на Мечовете?

— Отвъд Хилядата Рифа. Чувал ли си за тях?

— Струва ми се, че да. Намират се някъде на Север — Корум тръсна от крака си лозов израстък.

— Точно така.

— Това ли е всичко, което можеш да ми кажеш?

— Зад Рифовете лежи страната Урди, която често се скрива под водата. След това се намира пустинята Друнгазат, а зад нея — Огнените Земи, където управлява сляпата кралица Урезе. Отвъд Огнените Земи е разположена Ледената Пустош, по която бродят Бриклихгите.

Корум се спря и отлепи от лицето си мазен лист, който се опитваше да го целуне по бузата с мъничките си розови устнички.

— А отвъд Ледената Пустош? — иронично запита той.

— О, точно там започват владенията на Рицаря на Мечовете.

— За пръв път чувам за тези страни. В кое измерение се намират?

— Във всичките Пет, подвластни на Рицаря на Мечовете. Страхувам се, че в случая второто ти зрение няма да ти помогне.

— Не съм уверен, че ще мога да се прехвърля в друго измерение. Ако казваш истината, Рицарят на Мечовете е лишил древните раси от тази възможност.

— Не се безпокой, твоите възможности сега не са по-малки от предишните — Шул се наведе и го потупа по ръката на Кул.

Корум си помисли, че до този момент ръката не е проявявала необичайните си свойства. Повдигна от любопитство превръзката на окото на Рин, потръпна и бързо я отпусна на мястото й.

— Какво видя? — заинтересува се Шул.

— Пейзаж — кратко каза Корум.

— Какъв?

— Черно слънце. Слаба светлина, губеща се в черните облаци. Четири същества в плащове с качулки. Погледнах лицата им и… — Корум облиза пресъхналите си устни — … и сложих превръзката. Не можех да ги гледам.

— Вселената се състои от множество измерения — философски забеляза Шул. — Следователно е пълна с ужаси. Много рядко — насън, например — можем да видим частица от битието. Ако искаш да се възползваш от силата, която ти дава окото на Рин, трябва да гледаш без страх тези лица, както и другите картини, които то ще ти покаже.

— Световете, в които цари зло, ме плашат, Шул. Става ми лошо при мисълта, че порочни, чудовищни създания се намират съвсем наблизо, зад тънката астрална преграда.

— Аз отдавна знам и се ползвам от тези знания. За няколко хиляди години може да се свикне с всичко.

Корум с труд се освободи от бръшляна, който се опитваше да го прегърне през кръста.

— Твоите растения са прекалено любвеобилни.

— Много са дружелюбни. Единствените ми приятели. Странно е, че им харесваш. Вече съдя за всички по реакциите на моите растения. Бедните, съвсем са огладнели. Ще се наложи да отклоня някой кораб, за да ги нахраня. Ах, малките ми! Трябва ви месо! Месце ви трябва! Цялата тази суета ме накара да забравя задълженията си!

— Така и не ми каза, как да намеря Рицаря на Мечовете — напомни му Корум.

— Вярно. Рицарят живее в дворец. Дворецът стои на върха на планина. В най-високата кула на двореца Рицарят е скрил сърцето си. Доколкото знам, тя много зорко се охранява.

— И това е всичко, което знаеш? Какво означава „много зорко“?

— Сключих с теб договор, магистър Корум, тъй като имаш много повече ум, издръжливост, въображение и храброст, отколкото имат мабдените. Така че, сам разбери какво означава „много зорко“. Можеш да бъдеш уверен само в едно.

— В какво, Шул?

— Принц Шул. Рицарят на Мечовете няма да те включи в сметките си. Ти за него си просто един смъртен. Повелителите на Мечовете стават скучни като вадагите. Всеки от нас, Боговете, преживява своя възход и падение — Шул се усмихна. — А измеренията се въртят!

— Ако сега си във възход, кога смяташ, че ще бъде залезът ти?

— Не по-рано от милион години. Мога да се издигна толкова, че Вселената да се окаже под моя власт! Може да стана първият, единствен и неповторим Бог! О, как ще се забавлявам, какви приключения ме чакат!

— Вадагите изучаваха мистиката като наука — отбеляза Корум. — Доколкото помня, всички Богове са единствени и неповторими.

— Но властта им не е безгранична. Да вземем Пантеонът на мабдените — Кучето и Рогатата Мечка. Те могат да управляват съдбите на мабдените и толкова. Но не са им подвластни нито твоя покорен слуга, нито Рицаря на Мечовете, който практически е всемогъщ, ако не се смята, че не може да се справи с мен. Нашата епоха е време на Боговете, магистър Корум. Те са много — големи и малки и са запълнили цялата вселена. Невинаги е било така. Подозирам, че някога Вселената се е справяла и без Богове.

— Мисля, че подозренията ти са обосновани — промърмори Корум.

— Може би, цикълът ще се повтори. Мисълта — Шул се чукна с пръст по челото, — поражда Богове, а Боговете пораждат мисъл. В определен период изобщо не съществуват мисли. В края на краищата на вселената й е безразлично, какво става в нея. Но ако постигна замислите си, ще я заставя да се заинтересува от мен! — очите на Шул трескаво блестяха. — Ще изменя природните закони! Ще поставя на вселената свои условия! Ти постъпи мъдро, като се съгласи да ми помогнеш, магистър Корум.

Корум отдръпна главата си, за да се спаси от едно лале, което щракна челюсти над ухото му.

— Съмнявам се, Шул. Нямах друг избор.

— Съвсем справедливо. Готов съм на всичко, за да постигна целите си, магистър Корум. Обичам да играя на едро!

— Да, разбира се — иронично каза Корум и кимна. — В края на краищата не можеш да загубиш повече от живота си, а всички ние сме смъртни.

— Това не се отнася за мен, магистър Корум.