Майкъл Муркок
Повелителите на мечовете (15)

Глава втора
Окото на Рин и Ръката на Кул

Корум спеше.

Постелята, на която лежеше, внезапно изчезна.

— Добре дошъл в моето магазинче.

Корум отвори очи. Пред него стоеше и издевателски се хилеше петнадесетгодишно момиче. Той огледа голямата полутъмна стая, задръстена с всевъзможни вехтории. Сушени растения и препарирани животни висяха от стените. На пода се въргаляха части от доспехи, счупени шпаги, изтъркани кожени торби, от които се сипеха разноцветни скъпоценни камъни. Полиците се огъваха под тежестта на книги и ръкописи. Навсякъде стърчаха статуи, на масите и шкафовете бяха подпрени картини. Някакви малки животинки сновяха насам-натам и шумоляха в ъглите.

— Не може да се каже, че в магазинчето ти има много купувачи — каза Корум.

Шул изсумтя.

— Мислиш, че тук може да се попадне лесно? И така…

Магьосникът, приел облика на младо момиче, отиде до сандък, покрит с огромната кожа на някакъв хищник, прошепна нещо и я отметна встрани. Вдигна се облак черен дим. Шул размаха ръце, като крещеше нещо на непознат за Корум език. Облакът се разтвори във въздуха. Магьосникът се наведе предпазливо и с удоволствие примлясна.

— Всичко е наред.

Той бръкна в сандъка, извади две торбички, едната от които бе по-малка от другата, и се усмихна.

— Това е за теб.

— Според мен, ти обеща да ми върнеш ръката и окото.

— Какво значи „да ти върна“? Имам намерение да ти направя далеч по-ценен подарък. Чувал ли си някога за Изгубените Богове.

— Не.

— Изгубените Богове са били родни братя. Наричали са се Лорд Рин и Лорд Кул. Съществували са в онези времена, когато Вселената не е имала честта да познава твоя покорен слуга. Рин и Кул се сражавали помежду си, а после изчезнали — по своя воля или не, това не мога да ти кажа. Но са оставили нещичко след себе си… Искаш ли да ти покажа?

Корум нетърпеливо кимна.

Розовото момичешко езиче облиза пухкавите устни. Древните очички светеха със зловещ пламък.

— Подарявам ти това, което някога е принадлежало на всемогъщите Богове. Казват, че са се били до смърт.

Шул развърза малката торбичка. Извади някакъв предмет от нея, сложи го на дланта си и го протегна към Корум. Няколко скъпоценни камъка, по непонятен начин скрепени заедно, преливаха във всички цветове на дъгата.

— Красиво е! — неволно възкликна Корум. — Но аз…

— Почакай.

Шул изтръска втората торбичка върху капака на сандъка, взе падналия предмет и го показа на Корум.

Дъхът на вадагския принц секна. Стори му се, че това е ръкавица за шестопръста ръка с един палец и два показалеца. Ръкавицата бе обсипана с черни скъпоценни камъни, шлифовани изумително.

— За какво ми е ръкавица? — запита Корум. — Тя е за лява ръка и е за шест пръста. Аз имам само пет, при това нямам лява ръка.

— Това не е ръкавица, а една от четирите ръце на Кул. Ако се вярва на легендата, неговият брат, Рин, му я е откъснал…

— Не ми харесват шегите ти, магьоснико.

— Съветвам те по-бързо да привикнеш към това, което наричаш мои шеги.

— Не виждам смисъла.

— Вместо твоето дясно око ти дарявам окото на Рин. Вместо твоята лява ръка — ръката на Кул.

В гърлото на Корум застана буца.

— Аз не колекционирам тленни останки от покойници! Мислех, че ще ми върнеш обичайни ръка и око! Ти ме измами, магьоснико!

— Глупости! Нима не разбираш, че ти давам възможност да притежаваш такива сили, каквито не са сънували нито мабдените, нито древните раси? Пред теб ще се разкрият хоризонти, за които може само да се мечтае! Окото на Рин вижда сфери от пространство-време, недостъпни за нито един смъртен, а ръката на Кул може да заповядва на същества от незнайни светове да ти се притекат на помощ. Нима си мислил, че ще изпратя в леговището на Рицаря на Мечовете беззащитен вадаг?

— Колко големи са силите, за които говориш?

Момичето повдигна рамене.

— Откъде да знам? Не съм ги използвал.

— Значи, съществува опасност?

— От къде на къде?

Корум се замисли. Да рискува или не? Да приеме отвратителния подарък и да се опита да остане жив, да убие Гландит, да освободи Ралина, или да откаже и да се приготви за смъртта, която веднъж завинаги ще сложи край на страданията му?

— Помисли за знанията, които ще придобиеш, ако се възползваш от моя подарък. Помисли за чудесата, които ще видиш по време на пътешествието си. Нито един смъртен не е прониквал във владенията на Рицаря на Мечовете! И не забравяй, че той е виновникът за твоите…

Корум престана да слуша. Той се реши.

— Съгласен съм!

— Каква чест за мен — иронично отбеляза Шул.

Той насочи показалеца си срещу Корум. Вадагският принц отлетя в другия край на стаята и падна върху купчина кости. Опита се да стане, но внезапно почувства, че очите му сами се затварят.

— Приятни сънища, магистър Корум — каза Шул.

 

 

Стоеше в същата зала, където за пръв път видя Шул.

Дясната очна кухина на Корум пулсираше от нетърпима болка, а сякаш някой режеше лявата му ръка с тъпи кинжали. Огледа се, но не видя нищо със замъгления си поглед.

После чу страшния вик на Ралина и се втурна слепешком към гласа й.

— Ралина! Къде си?

— Аз… тук съм… Какво са направили с теб?

Дясната ръка на Корум докосна лявата му очна кухина. Нещо топло се раздвижи под пръстите му. Око! Странното око на Рин с необичайната форма! Зрението му постепенно се възвръщаше.

Той видя изкривеното от ужас лице на Ралина. Тя седеше в леглото, свита на кълбо.

Корум погледна лявата си ръка. Китката не се отличаваше по размер от предишната, но на нея имаше шест пръста и кожата приличаше на змийска.

Корум се олюля, едва се задържа на краката си и се опита да събере мислите си.

— Подаръкът на Шул — промърмори той. — Окото на Рин. Ръката на Кул. Изгубените Богове. Аз вече не съм инвалид, Ралина.

— Уверен ли си? — мека попита тя. — Защо се съгласи, Корум? Направиха ти страшен подарък. Той ще те погуби!

— Съгласих се, за да изпълня поръчението на Шул и да спася нас двамата. Съгласих се, за да отмъстя на Гландит и, ако е възможно, да го удуша с тази зловеща ръка. Съгласих се, за да остана жив.

— Може би — тихо каза тя, — щеше да бъде по-добре, ако бяхме загинали.