Майкъл Муркок
Повелителите на мечовете (14)

Глава първа
Тщеславният магьосник

Плаваха цяла нощ. Корум на няколко пъти се опита да извади Ралина от транса, но нищо не се получаваше. Тя лежеше на койката върху влажните, полуизгнили чаршафи и гледаше тавана. През малкия илюминатор не можеше да се избяга, през него само се процеждаше оскъдна зелена светлина. Корум крачеше напред-назад из каютата, все още не вярваше в станалото.

Каютата, в която бяха затворени, явно принадлежеше на маркграфа. Може би, той щеше да легне в постелята с жена си, ако Корум бе останал на брега…

Корум потръпна от отвращение и стисна главата си с ръце. Навярно бе полудял или сънуваше кошмар. Ситуацията, в която бе попаднал, бе неестествена. Тя опровергаваше научните знания, които вадагите бяха събирали в продължение на стотици векове. А ако бе нормален, то тогава мабдените притежаваха сили, за които древните раси дори и не подозираха. Тъмни, нездрави сили, от които можеха да се възползват само онези, които творяха зло…

Корум бе измъчен до такава степен, че не можеше да заспи. Дръпна дръжката на заключената врата. Въпреки изгнилите дъски, тя изглеждаше необичайно здрава. Корабът живееше по свои собствени закони и дървените му части бяха скрепени не само с гвоздеи.

Умората пречеше на Корум да мисли. Поглеждаше често през илюминатора, но виждаше само вълните на морето и звездите на небето.

Мина много време, преди хоризонтът да просветлее и Корум с облекчение си помисли, че настъпва утрото. В дъното на душата си той бе уверен, че корабът призрак ще изчезне, щом изгрее слънцето и че двамата с Ралина ще се събудят в постелята си в замъка Мойдел.

Интересно, защо варварите се изплашиха? Или битката с тях също бе илюзия? Може би след двубоя с Гландит е изгубил съзнание и още не се е свестил? Корум потърка лицето си, облиза пресъхналите си устни. Опита се да се концентрира и да погледне в другите измерения, но този път не успя. В очакване на утрото продължи да мери с крачки каютата.

Внезапно Корум чу някакъв странен бръмчащ звук, от който веднага го заболя главата. Сбръчка чело, потърка лице, но бръмченето се усили. Ушите му писнаха. Зъбите му изтръпнаха. Звукът се усилваше.

Спъвайки се, той се метна през каютата и се опита да разбие вратата…

Корум запуши ушите си с ръце. От здравото му око потекоха сълзи, в празната му очна кухина запулсира болка.

Всичко затанцува пред погледа му.

Той загуби съзнание.

Стоеше в полутъмна зала. Каменните стени преливаха във всички цветове на дъгата, поддържаха високия сводест таван. Изкусни майстори, не по-лоши от вадагските, бяха създали тази зала, но в нейната красота се чувстваше нещо зловещо, чуждо на древните раси.

Болеше го главата.

Въздухът пред него се сгъсти. Замигаха бледосини светлинни и се превърнаха във висок младеж. На младото му гладко лице светеха очи на древен старец. Облечен бе в жълти брокатени дрехи. Младежът се поклони, обърна гръб на Корум, отиде до каменна пейка до стената и седна.

Корум се намръщи.

— Струва ти се, че спиш, нали, магистър Корум?

— Аз съм Корум Джайлин Ирси, Принцът в Алената Мантия, вадаг… последният вадаг на тази земя.

— Тук няма други принцове, освен мен — меко каза младежът. — Съветвам те да го запомниш, за да се избегнат недоразуменията.

Корум вдигна рамене.

— Да, струва ми се, че спя.

— В определен смисъл ти, разбира се, си прав. Всички ние спим. Попаднал си в мабденски сън, вадаг, и не можеш да се събудиш. Възмущаваш се, че ти се налага да живееш по мабденските закони, които управляват съдбата ти.

— Къде е корабът, с който дойдох? Къде е Ралина?

— С изгрева на слънцето се потопи на дъното. Само нощем може да се броди из морските простори.

— А Ралина?

Младежът се усмихна.

— Естествено, че е на кораба. Тя изпълни условията на договора, който сключи с мен.

— Значи, Ралина е мъртва?

— Не. Жива е.

— Що за глупост! Как може да живее на морското дъно?

— Тя е жива. Те никога няма да умрат. Целият екипаж й се радва.

— Кой си ти?

— Мисля, че се досещаш, как ме наричат.

— Шул-ан-Джайван.

— Принц Шул-ан-Джайван. Господарят на Удавниците — това е една от титлите ми.

— Върни ми Ралина.

— С удоволствие.

Корум погледна магьосника подозрително.

— Какво каза?

— Как мислиш, бих ли отговорил на глупавото й Призоваване, ако не преследвах определена цел?

— Твоята цел е да получиш удоволствие от страшните мъки, на които си я обрекъл.

— Глупости. Не съм дете, за да се развличам по толкова примитивен начин. Но ти, както виждам, си започнал добре да разбираш мабдените. Разсъждавай винаги в този дух, ако искаш да оживееш в мабденския сън.

— Значи… това е сън?

— Разбира се. Също както и реалния живот. Можем да го наречем Съня на Бога. Или Сън, който Бог е въплътил в Живота. Когато говоря за Бога, аз, разбира се, имам предвид Рицаря на Мечовете, повелителя на Петте Измерения.

— Повелителите на Мечовете! Те не съществуват! Това са предразсъдъци, в които вадагите и надрагите са вярвали в зората на своята цивилизация!

— Повелителите на Мечовете съществуват, магистър Корум. И във всеки случай един от тях е виновник за твоите нещастия. Този Рицар на Мечовете е решил, че е време мабдените да вземат властта в ръцете си, като унищожат древните раси.

— Защо?

— Скучни сте му. И аз го разбирам. Нима не намираш, че сега се живее далеч по-интересно, отколкото преди?

— По-интересно? Хаосът и разрухата ти доставят удоволствие? Мислех, че не си малко дете, за да се забавляваш по този начин.

Шул-ан-Джайван се усмихна.

— Но ние сега не говорим за мен, а за Повелителите на Мечовете.

— Говориш със загадки, принц Шул.

— Наистина. Порок, от който не искам да се избавя. Загадките и парадоксите оживяват скучния разговор.

— Ако ти е доскучал нашият разговор, върни ми Ралина и ще си тръгна.

Шул отново се усмихна.

— Мога не само да ти върна Ралина, но и да уредя по-нататъшната ти съдба. Знаеш ли защо позволих на магистър Мойдел да отвърне на нейното Призоваване? Исках да се срещна с теб, магистър Корум.

— Ти не можеше да знаеш, дали ще я последвам.

— Почти не се съмнявах.

— За какво ти трябвам?

— Искам да ти направя едно предложение. Твоята възлюбена ще ми потрябва, ако се откажеш от подаръка ми.

— Защо да отказвам подаръка ти?

— Мнозина отказват. Хората се отнасят към мен с подозрение. Не им харесва начинът, по който ги каня на гости. Няма кой да каже добра дума за магьосника, магистър Корум.

Корум се огледа.

— Как да изляза оттук? Сам ще намеря Ралина, принц Шул. Много съм уморен.

— Напълно естествено е, много си изстрадал. Приемаш сладкия си сън за реалност, а грубата реалност — за сладък сън. Представям си в какъв шок се намираш в момента. А оттук е невъзможно да се излезе. Няма врати. На мен те не ми и трябват. Нима не желаеш да ме изслушаш докрай?

— Готов съм да те изслушам, ако престанеш да говориш със загадки и пристъпиш към същността на работата.

— Ти си лош гост, магистър Корум. Винаги съм смятал, че вадагите са любезни и общителни.

— Отдавна престанах да бъда типичен представител на своята раса.

— Жалко, че последният вадаг не е въплъщение на всички достойнства на своя народ. Въпреки това аз ще остана радушен домакин и ще изпълня молбата ти. Аз съм древно същество и нямам никакво отношение нито към вадагите, нито към надрагите. Появил съм се много преди началото на вашата цивилизация. Моята раса се израждаше, а тъй като на мен не ми се искаше да се израждам заедно с нея, се заех с научни изследвания, които ми помогнаха да надникна в тайните на мозъка. Както виждаш — успях. Може да се каже, че аз съм чистият разум. С минимално изразходване на енергия съм способен да се прехвърлям от едно тяло в друго, ето защо съм безсмъртен. През последните хиляда години мнозина се опитваха да ме убият. Моята смърт би довела до разрухата на целия свят. И затова — ако мога така да се изразя — ми беше позволено да продължа опитите си. Аз се усъвършенствах. Станах мъдър. Бях Господар на Живота и Смъртта. Мога да убивам и да възкресявам. Мога да подаря безсмъртие, ако такава е волята ми. Накратко, благодарение на своя ум и своя талант аз станах Бог. Възможно е да не съм най-могъщият от всички Богове, но… всичко е пред мен. Сега разбираш защо Боговете, които — тук той разпери ръце — са се появили на света благодарение на космическо стечение на обстоятелствата, на щастлива случайност, ненавиждат моята божественост. Те ревнуват. С удоволствие биха се разправили с мен, тъй като със своето съществуване аз оскърбявам тяхното чувство за собствено достойнство. Рицарят на Мечовете е мой враг. Той желае смъртта ми. Ето, виждаш ли, магистър Корум, ние имаме много общи неща с теб.

— Аз не съм „Бог“, принц Шул. А, честно казано, доскоро въобще не вярвах в боговете.

— Това, че не си Бог, е очевидно, магистър Корум. Глупави Богове няма. Когато казах, че имаме нещо общо, имах предвид, че и двамата сме представители на древните раси, които Повелителите на Мечовете са решили да унищожат. В техните очи ти и аз сме анахронизъм. Отначало замениха моя народ с вадагите и надрагите, а после замениха тях с мабдените. Расата на вадагите и надрагите — извинявай, че не ги деля — се бе изродила така, както и моята. Също като мен ти се опитваш да оживееш в един непривичен за теб свят и се съпротивляваш на насилието. За оръжие аз избрах науката, а — ти меча. Оставям на теб правото да решиш кой от нас е направил правилния избор…

— Струва ми се, че за Бог си доста дребнав — прекъсна го Корум, загубил търпение. — А сега…

— В настоящия момент аз съм дребнав Бог. Когато позициите ми се укрепят, ще видиш пред себе си щедър и величествен Бог. Но изслушай ме докрай, магистър Корум. Нима не разбираш, че се отнасям към теб като към другар по нещастие?

— Засега още с нищо не си доказал, че действаш от приятелски подбуди.

— Казах, че се отнасям към теб като към другар по нещастие, а не като към приятел. Уверявам те, магистър Корум, че не ми струва нищо да убия сега и тебе, и твоята възлюбена.

— Бих те изслушал търпеливо и с удоволствие, ако знаех, че ще освободиш Ралина от условията на ужасния договор, който е сключила с теб. Пренеси Ралина тук. Искам да се убедя, че е жива и може да бъде спасена.

— Ще се наложи да повярваш на думите ми.

— В такъв случай ме убий.

Принц Шул стана от каменната пейка. Младежът, движещ се и жестикулиращ като древен старец, изглеждаше безкрайно неприлично.

— Отнасяш се към мен без дължимото уважение, магистър Корум. Напразно, бих казал.

— Защо? Показа ми няколко фокуса и изтърси куп хвалби за самия себе си. Досега не съм чул нищо делово от теб.

— Мога да ти предложа много. Само че, постарай се да се държиш вежливо.

— Какво можеш да ми предложиш?

— Живот, например. Нищо не ми струва да те убия.

— Това вече го каза.

— Мога да ти предложа нова ръка и ново око.

Изглежда, чувствата на Корум се изписаха на лицето му, тъй като принц Шул се усмихна.

— Мога да ти предложа мабденската жена, към която изпитваш такъв интерес — магьосникът вдигна ръка. — Да, да, разбира се. Извинявам се. Всекиму дължимото. Мога да ти предложа да утолиш жаждата си за мъст, като отмъстиш на този, който навлече на теб и на твоя народ всичките нещастия…

— Гландит-а-Край?

— Не, не, не! Рицарят на Мечовете! Рицарят на Мечовете! Този, който дари на мабдените властта над това измерение!

— А Гландит? Заклех се да го убия!

— А обвиняваше мен в дребнавост. Твоето честолюбие е смешно! С помощта на силите, които ще предоставя на твое разположение, ще можеш да убиеш, колкото си искаш мабденски военачалници!

— Продължавай!

— Да продължавам? Какво да продължавам? Нима ти предложих малко?

— Прекалено много… на думи.

— О, ти ме оскърбяваш! Мабдените треперят от страх, когато чуят името ми. Мабдените губят разсъдък, когато се появя пред тях. Мабдените умират от ужас, когато им демонстрирам силата си!

— В последно време се нагледах на ужаси — каза принц Корум.

— Ако беше мабден, това нямаше да има значение. Но, за съжаление, ти си вадаг, и техните сънища не те плашат. Ако беше мабден, щях по-лесно да те убедя…

— Но поръчението, което искаш да ми дадеш, не може да бъде изпълнено от нито един мабден — мрачно каза Корум. — Прав ли съм?

— Започваш да съобразяваш, вадаг. Абсолютно си прав. Нито един мабден няма да издържи това, което ще ти се наложи да изтърпиш ти. А, честно казано, даже и вадаг…

— Какво искаш да ми поръчаш?

— Трябва да откраднеш една вещ, която ми е нужна за самоусъвършенстване.

— А ти самият не можеш ли да я откраднеш?

— Не, разбира се. Щом напусна острова, ще ме унищожат.

— Кой ще те унищожи?

— Как кой? Моите съперници, разбира се, Повелителите на Мечовете. Живея в безопасност само благодарение на заклинанията, които не позволяват на никого да проникне в моята обител. Тъй като защитата ми е все още несъвършена, тя може да се преодолее, но това ще предизвика такива космически катаклизми, че може да загине всичко живо в Петте Измерения, а, може би, ще изчезнат и самите Повелители на Мечовете. Не, само ти можеш да откраднеш това, което ми е нужно. Първо, ти имаш причини да ненавиждаш Рицаря на Мечовете, и второ, не си лишен от храброст. Съчетание, което няма да намеря у никого другиго на света. А ако след това все още имаш желание да убиеш Гландит-а-Край, не се съмнявай, че ще изпълниш с лекота желанието си. Искам да те уверя обаче, че истинският виновник за нещастията ти е Рицарят на Мечовете и щом откраднеш от него нужната ми вещ, можеш да смяташ, че ще си си отмъстил.

— Какво трябва да открадна? — запита Корум.

Шул се усмихна.

— Сърцето на Рицаря на Мечовете, магистър Корум.

— Искаш да убия един Бог и…

— Ти наистина нищо не разбираш от Богове. Ако убиеш Рицаря, дори и аз не се наемам да предскажа какво ще се случи. За щастие, той не пази своето сърце в гърдите си. То се намира на далеч по-труднодостъпно място. Рицарят на Мечовете го е скрил в нашето измерение, мозъка си — в друго… и така нататък. Нима не разбираш, че Боговете трябва да се предпазват от случайности?

Корум въздъхна.

— Ще трябва да ми обясниш доста неща. А сега освободи Ралина, ако искаш да се съглася да изпълня поръчението ти.

— Ти си изключително упорит, магистър Корум!

— Ако аз съм единственият, който може да ти помогне да станеш велик Бог, то бих могъл да си позволя да бъда упорит.

Нежните устни се изпънаха в презрителна усмивка, която много приличаше на мабденска.

— Радвам се, че не си безсмъртен, магистър Корум. Ще се наложи да изтърпя твоето високомерие двеста години, не повече. Е, добре. Ще ти покажа Ралина. Ще ти докажа, че е жива и е в безопасност. Но няма да я освободя. Тя ще остане тук, при мен, и ще ти я върна едва, когато ми донесеш сърцето на Рицаря на Мечовете.

— За какво ти е това сърце?

— Когато то бъде в ръцете ми, ще мога да сключа много изгоден договор с Рибаря.

— Може да си честолюбив като Бог, но маниерите ти са на търгаш, Шул.

— Принц Шул. Твоите оскърбления не ме засягат. А сега…

Шул изчезна. На мястото, където беше до преди миг, се появи млечнозелен облак, в който постепенно започна да се прояснява картина. Корум видя кораба призрак, каютата на маркграфа и неговия скелет, който нежно прегръщаше Ралина от плът и кръв. Маркграфинята крещеше от ужас, но нямаше сили да окаже съпротива.

— Ти каза, че тя е в безопасност! — викна Корум. — Шул! Ти ми обеща!

— Нима съм нарушил обещанието си? Каква опасност може да я заплашва в леглото на собствения й съпруг? — издевателски прозвуча отговорът.

— Веднага я освободи, Шул!

Облакът се разсея. Треперещата Ралина стоеше до каменната пейка и дишаше тежко.

— Корум?

Той изтича до нея, опита се да я прегърне, но тя изплашено се отдръпна.

— Ти Корум ли си или призрак? Сключих договор, за да спася Корум…

— Аз съм Корум, Ралина. Аз също сключих договор, за да спася теб.

— Изобщо не си представях, че ще бъде толкова страшно. Не разбирах всички условия на договора. Това бе едва ли не…

— Мъртвите също желаят да получат удоволствие, лейди Ралина.

Близо до тях във въздуха възникна маймуноподобно същество в зелени панталони и риза. Като видя учудването на Корум, то радостно оголи зъби.

— Имам няколко тела на разположение. Ако не ме лъже паметта, това е принадлежало на един от предците на надрагите.

— Кой е този, Корум? — Ралина потръпна от страх и се притисна до него.

— Шул-ан-Джайван, който твърди, че е Бог. По негова заповед удавниците са отговорили на твоето Призоваване. Съгласих се да изпълня едно поръчение, а той обеща ти да живееш тук в пълна безопасност, докато не се върна. После ще заминем заедно оттук, Ралина.

— Но защо им е заповядал?…

— Трябваше ми твоя любовник, а не ти — раздразнено отвърна Шул. — Сега, след като наруших обещанието, дадено на твоя съпруг, аз изгубих власт над него и това ужасно ме нервира!

— Загубил си власт над маркграф Мойдел? — запита Ралина.

— Да, да, да! Той ще умре още веднъж! Прекалено много сили ще трябва да изразходвам, за да го съживя отново.

— Благодаря ти, че му дари свобода — каза Ралина.

— Повярвай ми, не го исках. Магистър Корум ме постави в такова положение, че бях принуден да му направя тези отстъпки — принц Шул въздъхна. — Нищо, морето е пълно с удавници. Ще се наложи да си потърся нов кораб.

Ралина припадна. Корум едва успя да я подхване с една ръка.

— Ето, виждаш ли! — с гордост възкликна Шул. — Казах ти, че мабдените губят разума си, щом се появя пред тях!

— Преди да продължим разговора си, Шул — каза Корум, — ние с Ралина трябва да похапнем, да се приведем в ред, да си починем и да дойдем малко на себе си.

Шул изчезна.

Няколко секунди по-късно в залата се появи всичко необходимо, което би могло да удовлетвори и най-строгите изисквания на Корум. Впрочем, вадагският принц не се и съмняваше, че Шул е могъщ магьосник, но също толкова убеден бе и че е напълно луд.

Корум внимателно съблече Ралина, изми я и я сложи в постелята. Тя се опомни за миг, потръпна от страх, но след като видя Корум, се усмихна.

— Спи спокойно, Ралина — ласкаво каза той. — Всичко е наред.

Тя заспа като дете.

Корум се изкъпа и отиде до масата, на която бяха акуратно подредени дрехи и оръжие. И едното, и другото беше вадагско. Корум видя алената мантия, която, несъмнено, някога бе негова.

Той започна да обмисля странното положение, в което бе изпаднал, след като сключи договора с безнравствения магьосник от остров Сви-ан-фаун-Брул.