Майкъл Муркок
Повелителите на мечовете (13)

Глава дванадесета
Условието на маркграфа

Корабът се доближи до насипа и спря. Въздухът завоня на гнилоч и плесен.

— Ако това е илюзия — мрачно каза Корум, — то тя с нищо не се отличава от реалния живот.

Белдан премълча.

В долината се чуваше трясък от счупени клони — варварите бягаха слепешком през гората. Скриптяха колелата на колесниците — Гландит бягаше след съюзниците си.

Мъртъвците бяха въоръжени и стояха неподвижно. После едновременно обърнаха глави и се втренчиха във вратите на замъка.

От изумление и ужас Корум застина на място. Събитията, на които бе свидетел, не се побираха в главата му. Те просто бяха невъзможни. Само невежите и суеверни мабдени с болно въображение бяха способни да повярват в подобни чудеса.

— Какво ще стане сега, Белдан? — попита той.

— Не разбирам нищо от окултни науки, принц Корум. Тук само лейди Ралина се занимаваше с тяхното изучаване. Сега е извършила обред за Призоваване. Зная, че за това е сключила някакъв договор и сега е длъжна да изпълни условията му.

— Условия?

Белдан конвулсивно въздъхна.

— Маркграфинята! — прошепна той.

Корум видя Ралина, тя излизаше от портите на замъка. Спусна се по пътя и тръгна по насипа към призрачния кораб, като газеше до коленете във водата. Мъртвият маркграф наклони глава, зелените пламъчета в очните му кухини ярко проблеснаха.

— Не!

Корум се втурна надолу по стъпалата, прибяга през залата, като стъпваше по труповете на варварите.

— Не! Ралина!

Той бягаше по насипа, вдигаше облак от пръски, задъхваше се от зловонието, с което бе пропит въздухът.

— Ралина!

Догони я до самия кораб и здраво я хвана за рамото със здравата си ръка. Изглежда тя позна Корум, но въпреки всичко направи опит да се освободи.

— Ралина!

Реалността се оказа по-лоша от всички кошмари, които бе видял след унищожението на замъка Ерорн.

— Ралина! Какъв договор си сключила, за да ни спасиш? Защо отиваш на този кораб?

— За да се съединя със съпруга си — отвърна тя със студен, безжизнен глас.

— Не, Ралина! Такъв договор е безчестен, следователно условията му не трябва да се изпълняват. Това е чудовищно. Това… това… — той искаше да каже, че това е илюзия, че са станали жертва на страшна халюцинация. — Ела с мен, Ралина. Нека корабът на мъртъвците се върне в морските дълбини…

— Трябва да тръгна с него. Такова е условието на договора.

Той я прегърна, опита се да я спре, но внезапно чу глас, който го застави да я пусне. Той прозвуча не в ушите, а сякаш в мозъка му.

— Тя ще тръгне с нас, вадагски принце. Така ще бъде.

Корум погледна към капитанския мостик. Мъртвият маркграф бе протегнал напред ръка с величествен жест. Зелените пламъци в очните му кухини ярко блестяха.

С неимоверно усилие на волята Корум се концентрира, погледна света с второто си зрение. Напразно — корабът призрак съществуваше във всяко от Петте Измерения.

— Няма да я пусна — каза той. — Вашият договор е безчестен. Защо Ралина трябва да умре?

— Тя няма да умре. Сега спи, но скоро ще се събуди.

— На морското дъно?

— Не. Маркграфинята оживи нашия кораб. Без нея ще потънем. Ако се качи на борда, ние ще живеем.

— Наричаш това съществуване живот?

— По-добро е от смъртта.

— Значи смъртта е по-страшна, отколкото си мислех.

— Да, принц Корум. Ние сме роби на Шул-ан-Джайван, защото загинахме във водите на неговия остров. А сега пусни жена ми.

Корум здраво притисна Ралина към себе си.

— Не. Кой е този Шул-ан-Джайван?

— Повелителят на Сви-ан-фаун-Брул.

Надеждата на Ненаситния Бог! Същият остров, към който Корум искаше да се отправи, когато любовта на Ралина го застави да отложи пътешествието си за неопределено време.

— Пусни жена ми, принц Корум. Тя трябва да се качи на борда.

— Не. Какво можеш да ми направиш? Ти си мъртъв и видът ти плаши само невежите варвари.

— Ние ви спасихме живота. Дай и на нас възможност да живеем. Ралина трябва да отплава с нас.

— Мъртвите са егоистични.

Трупът кимна и светлината в очните му кухини помръкна.

— Прав си, принц Корум.

Екипажът на кораба се раздвижи. Крака задраскаха по хлъзгавата палуба. Гниещата плът подскачаше по костите на скелетите.

Корум се опитваше да задържи съпротивляващата се Ралина, но го правеше с все по-голям труд. Той се задъхваше, но продължаваше да се опитва да я вразуми.

— Ралина, зная, че никога не си обичала съпруга си, дори и когато е бил жив. Ти обичаш мен, Ралина. Аз също те обичам. Нашата любов е по-силна от всякакви договори!

— Трябва да се съединя със своя съпруг — повтори тя с безжизнен глас.

Екипажът от мъртъвци слизаше по мостчето към насипа.

— Назад! — извика Корум. — Мъртвите нямат власт над живите!

Мъртъвците продължиха да вървят напред.

— Заповядай им да спрат! — изкрещя Корум, като се обърна към маркграфа, който продължаваше да стои на капитанския мостик. — Вземи мен вместо нея! Съгласен съм на всичките ти условия!

— Не мога.

— Тогава разреши ми да тръгна с вас. Не ти ли е все едно? Двама живи ще сгреят по-добре от един душите на мъртвите!

Маркграфът се замисли.

— Защо го правиш? Живите нямат общ път с мъртъвците!

— Обичам Ралина. Знаеш ли какво е любов?

— Мъртвите не познават любовта.

— Тогава за какво ти е жена ти?

— Тя предложи да се сключи договорът. Шул-ан-Джайван се съгласи и изпрати нас.

Мъртъвците ги бяха наобиколили. От смрадливото зловоние на Корум му прилошаваше.

— Добре! В такъв случай ще дойда с вас!

Маркграфът мълчаливо сведе глава.

Обкръжени от трупове Корум и Ралина се качиха на борда. От кила до мачтите корабът бе покрит със слуз и водорасли. Те изпускаха призрачната зелена светлина. Това, което Корум бе взел за скъпоценни камъни, се оказаха морски раковини, които се търкаляха в изобилие по палубата и висяха заплетени в такелажа.

Маркграфът мълчаливо гледаше, как Корум и Ралина влизат в каютата. Вътре бе тъмно и влажно като в гробница. Миришеше на гнило.

Мачтите заскърцаха, корабът потегли.

Вълните не го плашеха, не му трябваше вятър.

Плаваше към Сви-ан-фаун-Брул, вълшебния остров, Надеждата на Ненаситния Бог.