Метаданни
Данни
- Серия
- Корум (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Knight of the Swords, 1971 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Николай Петров, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4 (× 2гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Silverkata(2022)
- Корекция и форматиране
- Epsilon(2022)
Издание:
Автор: Майкъл Муркок
Заглавие: Повелителите на мечовете
Преводач: Николай Петров
Година на превод: 1993 (не е указана)
Език, от който е преведено: английски (не е указано)
Издание: първо (не е указано)
Издател: ИК „Феникс“
Година на издаване: 1993
Тип: роман
Националност: английска (не е указана)
Редактор: Албена Кръстева
Художник: Димитър Христозов
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/16842
История
- —Добавяне
Глава десета
Хиляда меча
Зимата дойде. Кулите на замъка Мойдел вибрираха под поривите на ураганния вятър, вълните биеха в скалите, които се издигаха високо към небето.
Денем бе почти толкова тъмно, колкото и нощем. Във всяка стая горяха камини, но те не можеха да се справят със студа. Той проникваше във всички ъгълчета на двореца, чийто обитатели носеха непрекъснато топли пуловери и толкова тежки шуби, че приличаха в тях на мечки.
Корум и Ралина — мъж и жена от различни раси — даже не забелязаха, че е настъпила зима. Те си пееха един на друг песни, съчиняваха сонети за дълбочината и силата на любовта си. Сякаш бяха полудели (ако под лудост се разбира състояние, в което не забелязваш нищо около себе си), но тяхната лудост им доставяше с нищо несравнима радост.
Но си оставаше безумие.
В деня, когато зимата постепенно отстъпи правата си на пролетта, макар че снегът още не бе започнал да се топи и в сивото небе почти не летяха птици, в деня, когато умореното море бавно люлееше вълните си и ги разбиваше лениво в скалите — на брега на Бро-ан-Вадаг се появиха конници. Те яздеха сред черните дървета, дъхът излизаше като пара от устите им, конете се спъваха в купчините лед, доспехите и оръжието им гръмко дрънчаха.
Белдан — младежът, който спаси живота на Корум — в това време се разхождаше по покрива на двореца и ги вида пръв. Той тутакси се втурна надолу по стълбите, но на една от площадките пътя му бе преграден от висок мъж, който каза през смях:
— Къде бързаш? Свежият въздух е полезен за здравето.
Белдан си пое дъх и бавно произнесе:
— Бързам при тебе, принц Корум. На брега се появи голям отряд въоръжени конници.
Лицето на Корум помръкна, един миг му бе достатъчен, за да си спомни много неща.
— Кои са те?
— Конните племена, струва ми се.
— Същите, против които винаги сте воювали?
— Да. Но те не са ни безпокоили повече от сто години.
Корум криво се усмихна.
— Възможно е и вие да пострадате след време от невежеството, което погуби вадагите. Кажи, Белдан, ще можем ли да защитим замъка?
— Само в случай че отрядът не е голям. Конните племена са разединени и винаги нападат на групи от по двадесет-тридесет човека.
— А сега?
Белдан поклати глава.
— Много повече са, принц Корум.
— Тогава предупреди нашите войни. Ще можем ли да използваме прилепите?
— През зимата те спят. Невъзможно е да ги събудим.
— Как сте отблъсквали досега нападения от подобен род?
Младежът прехапа устни.
— Защо мълчиш, Белдан?
— Нямаме никакви средства за защита. Прекалено много време е минало, откакто за последен път сме се сражавали с варварите. Конните племена винаги са се бояли от Лайвъм-ан-Аш. Този страх нарасна, след като земята отстъпи навътре в морето. Предполагахме, че няма да посмеят да ни нападнат.
— В такъв случай направи всичко, което можеш за отбраната на замъка. Ще се присъединя към теб, щом се ориентирам в обстановката. Кой знае, може да са дошли при нас с мир.
Белдан хукна да изпълнява заповедта на вадагския принц, а Корум се качи на кулата, отвори вратата и излезе на крепостната стена.
Започваше отливът — естественият насип постепенно се издигаше над водата. Безликото море плискаше вълните си по студения бряг, на който стояха мабденските воини.
Ниски, яхнали дребни кончета, те бяха облечени във вълчи кожи, кожени куртки и панталони на сини, жълти и червени карета, напъхани в женски ботуши. Железни шлемове покриваха главите на варварите, медните маски на лицата свирепо се зъбеха. Въоръжението им се състоеше от копия, лъкове, бойни секири и тояги. Освен това на седлото на всеки войн висеше меч съвсем наскоро изкован — остриетата зловещо блестяха въпреки сумрачния ден.
Мабдените сгъстяваха редиците си, а от гората излизаха нови и нови войни.
Корум плътно се загърна в овчата шуба, като си помагаше със здравата ръка и леко ритна един от зъберите, сякаш за да провери здравината на замъка.
След това вадагският принц отново погледна към отряда варвари… Преброи не по-малко от хиляда човека.
Корум се намръщи.
Хиляда железни шлема бяха обърнати към замъка Мойдел, хиляда медни маски гледаха към Корум от брега. Насипът се издигаше все повече и повече над водата.
Корум затрепери. Над мабденския отряд бавно прелетя чайка и сякаш изплашена, рязко се издигна в небето. В гората заби барабан — ехото разнасяше бавните удари далеч над водата.
Хилядата конници не бяха дошли с мир.
На покрива се появи Белдан. Лицето му бе бледо и помръкнало.
— Разговарях с маркграфинята и вдигнах всичките ни войни — съобщи той на Корум. — Сто и петдесет човека. Лейди Ралина е в библиотеката, чете записките на покойния си съпруг. Някога той бе написал трактат за отбраната на замъка Мойдел. Маркграфът беше уверен, че един ден конните племена ще се обединят.
— Жалко, че не знаех за този трактат — промърмори Корум и с пълни гърди пое студения пролетен въздух. — Нима сред нашите войници няма нито един, който да има поне малко военен опит?
— Не, принц Корум.
— Значи, всички ще трябва да се учим.
— Да, принц Корум.
По стълбите се чу шум от стъпки и на крепостната стена излязоха войни, облечени в ярки доспехи. Всеки от тях държеше в ръцете си лък и колчан със стрели, а на главата си — шлем от твърда раковина на морска стрида. Всички се бояха, но се правеха на безстрашни.
— Ще се опитаме да преговаряме с тях — тихо каза Корум. — След няколко часа ще започне приливът и насипът отново ще се скрие под водата. Ще спечелим време и ще можем да се подготвим за обсада.
— Те веднага ще разберат, че на нас само това ни трябва — отговори Белдан.
Корум кимна и потърка буза с остатъка от ръката си.
— Естествено. Но ако успеем да ги убедим, че разполагаме с големи сили, те доста ще се позамислят, преди да се втурнат на бой с главите напред.
Белдан презрително се усмихна и замълча. Очите му блестяха. Корум виждаше, че той с нетърпение очаква началото на битката.
— Ще сляза при маркграфинята — каза вадагският принц. — Може би е успяла да намери полезни сведения в записките на съпруга си. Ти остани тук, Белдан, и си отваряй очите. Обади ми се, ако варварите предприемат някакви действия.
Белдан притисна с ръка слепоочието си.
— Проклет барабан! Блъска направо в мозъка ми!
— Постарай се да не му обръщаш внимание. Опитват се да ни изнервят и ще чакат да отслабим бдителността си — принцът бързо изтича по стълбите и влезе в апартаментите, които те двамата с Ралина заемаха на втория етаж на двореца.
Тя седеше зад масата, отрупана с ръкописи. Чу стъпките на Корум, обърна се и направи опит да се усмихне.
— Настъпи часът на разплатата за нашата любов — каза тя.
Той я погледна удивен.
— Не познавам добре обичаите на мабдените. Извинявай, не разбрах…
— Аз съм една глупачка! Не ми обръщай внимание, Корум. Не можеш да си представиш колко ми е обидно, че ни нападнаха именно сега. За пръв път от сто години…
— Какво научи от бележките на маркграфа?
— Нашите слаби места. Силните ни страни. Как да защитаваме замъка. Вече разположих хората по местата им. Сега топим олово.
— Защо?
— Разбираш от военно изкуство по-малко и от мен! Разтопеното олово се излива върху нападателите, когато те щурмуват стените на замъка.
Корум потръпна.
— Нима може да има такава жестокост?
— Ние не сме вадаги, Корум. И не се сражаваме с надраги. Мисля, че от собствен опит си се убедил в жестокостта на варварите…
— Права си. Знаеш ли, аз също искам да прочета трактата на маркграфа. Изглежда е бил човек, който умее трезво да преценява обстановката.
— Да — меко каза тя и му протегна ръкописа. — Мъжът ми беше реалист…
За пръв път, откакто се познаваха, Ралина, заговори за своя съпруг и Корум реши да се възползва от случая, за да зададе няколко въпроса, но тя сякаш прочете мислите му и махна във въздуха с изящната си нежна ръка.
— Чети по-бързо, Корум. Трактатът е написан на древния език, който сме приели от вадагите.
Корум потъна в четене. Почеркът на маркграфа беше акуратен, но нямаше никакъв индивидуализъм. Оставяше впечатлението, че от вадагския ръкопис копие е снел студен и бездушен човек. Впрочем, текстът не представляваше никаква трудност.
На вратата се почука. Ралина отвори и видя на прага войник.
— Изпраща ме Белдан, милейди — съобщи той. — Той моли принц Корум да се качи на крепостната стена.
Корум сложи ръкописа настрани.
— Идвам. Ралина, разпореди се да ми подготвят оръжие и доспехи.
Тя кимна.
Корум излезе от стаята.
Отливът бе завършил. Белдан крещеше нещо на войните, които стояха на брега. Бавните удари на барабана не млъкваха нито за миг. Мабдените не отговаряха.
Белдан се обърна към Корум.
— Като че ли устите им са пълни с вода. Сякаш крещя на покойници. Никога не бих си помислил, че варварите са способни на желязна дисциплина. Според мен, има нещо, което не знаем.
Корум имаше същото усещане.
— Защо ме извика, Белдан?
— Забелязах в гората някакво движение. Между дърветата понякога се мярка нещо златно. Казват, че вадагите имат остро зрение. Погледни, принц Корум, може би, ще успееш да видиш какво става там.
Корум тъжно се усмихна.
— С едно око не може да се види много.
Въпреки всичко той внимателно се вгледа в посоката, посочена му от Белдан. Да, младежът несъмнено бе прав. Корум се взря и неочаквано разбра, че вижда сред дърветата позлатена колесница.
Внезапно тя се раздвижи. Теглеха я четири дребни кончета, а я управляваше изправен в цял ръст висок войн.
Корум го позна. Шлемът с крила, кожената куртка, ризницата, косматата шуба, дългата брада, горделивата осанка.
— Херцог Гландит-а-Край, моят враг — тихо каза Корум.
— Същият, който ти отсече ръката и ти изгори окото? — попита Белдан. Корум кимна. — Ето кой, значи, е обединил конните племена, подарил им е мечове и е въвел желязна дисциплина.
— Прав си, навярно. Донесох ви нещастие, Белдан.
Младежът вдигна рамене.
— Рано или късно все едно щеше да ни се наложи да воюваме. Ти направи нашата маркграфиня щастлива. Никога по-рано не съм я виждал щастлива, принц Корум.
— Според мен вие, мабдените, сте уверени, че щастието и нещастието вървят ръка за ръка.
— Така си е.
— Трудно е за един вадаг да го разбере. Ние вярваме, че щастието — това е естественото състояние на всяко разумно същество. По-точно, вярвахме…
Една след друга от гората излязоха и спряха в покрайнините двадесет колесници. Сега Гландит-а-Край се озова между войните от конните племена и своите денлидиси.
Барабаните замлъкнаха. Вълните тихо се плискаха в издигащия се над водата насип.
— Навярно Гландит ме е проследил, а след това цяла зима е обучавал конните племена — отбеляза Корум.
— А откъде е разбрал къде се криеш? — попита Белдан.
Сякаш в отговор на въпроса му войните с медни маски разтвориха редиците си и Гландит излезе напред. Той се наведе, взе от дъното на колесницата си нещо, което приличаше на тежка торба, вдигна ръце и с всичка сила го метна на насипа.
Отначало Корум не повярва на очите си, после изстина. Белдан се вкопчи в стената.
— Косматият човек от Лаар — прошепна той.
— Да.
— Той беше толкова кротък, толкова невинен. Нима господарят му не е успял да го спаси? Навярно са измъчвали нещастника, за да узнаят къде си…
Корум се изправи.
— Преди време казах на маркграфинята — студено каза той, — че Гландит е болест, от която трябва да се избавим. Отдавна трябваше да го потърся и да го намеря.
— Той щеше да те убие.
— Но косматият човек от Лаар щеше да е жив. Сервде вярно и истински щеше да продължи да служи на печалния си господар. Струва ми се, че съм прокълнат, Белдан. И тези, които ми помагат, също са прокълнати, защото аз трябваше да умра, а не умрях. Сега ще изляза на двубой с Гландит. Тогава замъкът Мойдел ще бъде спасен.
Белдан преглътна с труд буцата, застанала на гърлото му и каза с дрезгав глас:
— Ние сами решихме да ти помогнем. Ти не си ни молил за това. Разреши ни сами да решим какво ще правим по-нататък.
— Не. Ако решите да ме защитавате, ще пострада и маркграфинята, и замъкът.
— Това не може да се избегне.
— Ако доброволно се предам на херцог Край, вие ще бъдете спасени.
— Грешиш. Гландит вероятно е обещал в отплата за оказаната му помощ да даде замъка за разграбване на конните племена. А за тях ти си никой. Те мечтаят да се разплатят със старите си врагове, които ненавиждат от векове, и едновременно да забогатеят за тяхна сметка. Може би, Гландит ще се съгласи да си тръгне, ако се предадеш в плен, но ще остави след себе си хилядата меча. Трябва да се сражаваме заедно, принц Корум. Нямаме друг изход.