Майкъл Муркок
Повелителите на мечовете (10)

Глава девета
За любовта и за ненавистта

Дворецът, величествен според мабденските представи, се стори на Корум скромен и прост, но му направи приятно впечатление. По настояване на Ралина той позволи на слугите да го измият и намажат с благовония, а после разгледа подредените върху леглото дрехи. Избра си тъмносиня брокатена риза и жълти платнени панталони. Дрехите му бяха по мярка.

— Гардеробът на маркграфа — каза му млада слугиня, като гледаше срамежливо встрани.

Всички слуги до един се държаха много сковано. Корум реши, че неговото присъствие ги притеснява. Спомни си за своята уродливост и помоли момичето за огледало.

— Слушам, милорд — отговори слугинята, поклони се ниско и излезе.

Огледалото донесе самата маркграфиня. Но, преди да изпълни молбата на Корум, тя запита:

— Виждал ли си лицето си след мъченията?

Корум поклати глава.

— Не.

— Беше ли красив?

— Не зная.

Ралина го огледа с откровен поглед.

— Да. Несъмнено си бил красив — каза тя и му протегна огледалото.

Лицето, обрамчено със златисти коси, вече не изглеждаше младо. Страхът и болката биха оставили следите си върху него. Беше жестоко и студено, стиснатите устни му придаваха сурово изражение. На мястото на лявото око зееше уродлива дупка, около която имаше възпалена тъкан. Ляната буза бе пресечена от белег, на шията се виждаше малка рана. Корум виждаше в огледалото вадаг, претърпял мъки, които не бе изпитвал нито един негов съотечественик през цялата история на тяхната цивилизация. Вадаг, превърнал се от ангел в демон. Огледалото не можеше да лъже.

Той го остави встрани.

— Ако наистина някога съм бил красив — каза той на Ралина и докосна белега на бузата си, — то сега съм урод.

Тя повдигна рамене.

— Случва се и по-лошо.

Внезапно яростта изпълни цялото му същество. Той изкрещя, като размахваше сакатата си ръка:

— Да, случва се и по-лошо, ти също ще разбереш това, когато се разплатя с Гландит-а-Край!

Тя трепна от изненада, отстъпи крачка назад, но бързо се съвзе.

— Значи, ти все пак си знаел, че си красив. Как иначе може да се обясни твоето избухване, освен с тщеславие?

— Трябват ми две ръце, за да убия Гландит и две очи, за да гледам как умира. Той все едно ще пукне, но аз ще получа два пъти по-малко удоволствие, отколкото ми се полага!

— Това е детски брътвеж, принц Корум. Който държи подобни речи, е недостоен да се нарича вадаг. Защо така си се настървил срещу Гландит?

Внезапно Корум си спомни, че не е успял да разкаже на Ралина последните новини. Тя живееше без да общува с никого /както по-рано вадагите в своите собствени замъци/.

— Защото той унищожи всички вадаги — отвърна той. — Херцог Гландит-а-Край изтреби целия ми народ и аз бих станал последната му жертва, ако твоят приятел, Великанът от Лаар, не ме бе спасил.

— … какво… е направил… Гландит?… — попита тя, като гледаше Корум с разширени от ужас очи. Гласът й секна.

— Унищожи всички вадаги.

— Но защо? Нима сте воювали с него?

— Даже не подозирахме, че съществува. И през ум не ни е минавало да се страхуваме от мабдените. Смятахме, че са странни животни, които не могат да причинят вреда на нас, помъдрелите от жизнен опит вадаги. А сега всички наши замъци са разрушени, всички вадаги, с изключение на мен, са убити. Повечето от надрагите също са мъртви, живи са само тези, които са станали послушни роби на денлидисите на Гландит-а-Край.

— Не са ли денлидисите тези, чиито крал се нарича Лир-а-Броуд от Келънвир?

— Да.

— Не знаех, че са толкова силни. Мислех, че са те пленили конните племена. Помня как се учудих, когато узнах, че пътешестваш сам, при това толкова далеч от вадагския замък.

— От какъв замък? — Дъхът на Корум секна. За миг в душата му оживя надеждата, че не всички негови съотечественици са унищожени, че тук, на запад, съществува още един вадагски замък, за който никога не бе чувал.

— Еран… Ерин… не помня точно.

— Ерорн?

— Да, да. Замъкът Ерорн, разположен с на петстотин мили от нашия остров.

— На петстотин мили? Колко на юг ме е носил Великанът от Лаар? В замъка, за който говориш, лейди Ралина, аз се родих и израснах. Мабдагите го разрушиха до основи. Сега ми предстои дълъг път, но рано или късно ще се срещна с Гландит-а-Край.

Едва сега Корум напълно осъзна своята самота. Бе попаднал в друг, чужд за него свят, за който не знаеше нищо. Светът на мабдените. Гордостта и глупостта бяха погубили цивилизацията на надрагите. Те трябваше да живеят в хармония с природата, а не да се откъсват от нея в търсене на абстракции.

Корум склони глава на гърдите си. Маркграфинята, изглежда разбра чувствата, които го разтърсваха. Докосна го леко по ръката и каза:

— Да вървим, принц Корум. Трябва да се подкрепиш.

Корум послушно я последна в една от дворцовите стаи, в която бе сервирана маса за двама. Леката храна — плодове и разнообразни блюда от морски водорасли — значително се различаваше от тая, която бе видял у другите мабдени. Корум разбра, че умира от глад и умора. Нахвърли се на храната. В главата му всичко бе объркано и само една мисъл гореше мозъка му подобно нажежено желязо — трябва да отмъсти на ненавистния Гландит. Колкото се може по-скоро.

На масата цареше мълчание. Маркграфинята хвърляше бегли погледи към Корум, понечваше да каже нещо, но всеки път се сдържаше.

Стените на стаята бяха украсени с гоблени. Заситил глада си, Корум започна да разглежда сцените, изобразени на тях. Внезапно всичко се завъртя пред очите му. Погледна с недоумение Ралина, но лицето на маркграфинята бе безстрастно. Виеше му се свят, ръцете и краката му отслабнаха. Опита се да зададе някакъв въпрос, но устните не му се подчиниха.

Бяха му сипали сънотворно. Може би в смъртоносна доза. Тази жена го бе отровила.

Отново бе станал жертва на мабдените.

Главата на Корум клюмна и той, въпреки волята си, изпадна в дълбок сън.

 

 

Корум сънуваше. Виждаше замъка Ерорн в цялата му красота. Виждаше мъдрото лице на баща си, който говореше нещо, макар че нито една негова дума не се чуваше. Виждаше майка си, която пишеше трактат по математика. Виждаше сестрите си, които танцуваха под звуците на омагьосваща музика, съчинена от чичо му.

Животът в замъка течеше както обикновено.

Внезапно поведението на обитателите му, се стори на Корум странно и безсмислено. Те приличаха на щастливи деца, които не подозират, че към тях се прокрадва хищен звяр.

Опита се да извика, да ги предупреди за грозящата ги опасност, но нямаше глас.

Виждаше как огънят се разпространява от стая в стая, как мабденските войни разбиват вратата. Те се смееха и се шегуваха помежду си и хвърляха факли към копринените завеси.

Едва сега в замъка заподозряха нещо и се втурнаха да търсят какво гори.

Баща му влезе в една от стаите и спря поразен. Гледаше как Гландит-а-Край хвърля в огромна клада от книги фолиант след фолиант. Устните на принц Клон вежливо мърдаха, а в очите му бе застинало въпросително недоумение.

Гландит обърна глава, ухили се, извади от колана си бойна бронзова секира и замахна с нея…

Корум виждаше майка си. Два мабдени я държаха за ръцете и краката, а трети тежко се отпускаше и повдигаше върху полуголото й тяло.

Корум се опита да скочи в стаята, но нещо го спря.

Той виждаше сестрите и братовчедката си, постигнати от участта на майка си. И отново невидима бариера препречи пътя на обезумелия Корум. Опита се да я разбие с цената на последните си сили… Беше късно. Мабдените прерязаха гърлата на жените. Най-близките му роднини се замятаха в предсмъртни гърчове и издъхнаха.

Корум заплака.

Той плачеше и хлипаше. Чувстваше под себе си меко женско тяло, слушаше успокояващ глас, усещаше докосването на нежни ръце, които галеха косите му.

Опита се да се освободи, но някой здраво го притискаше към топлата си гръд.

Отново заплака, но на душата му вече бе олекнало и той заспа.

Този път без сънища.

Когато Корум се събуди, той имаше усещането, че е закъснял за нещо много важно. Повдигна се, подпря се на лакти, после отново се отпусна върху завивките. За пръв път, откакто бе предприел своето пътешествие, се чувстваше истински отпочинал. Тялото му бе препълнено с енергия, мислите му течаха плавно и спокойно.

Значи, маркграфинята не го бе отровила, а му бе дала сънотворно, за да му помогне да възстанови силите си.

Колко дни бе спал?

Корум се настани удобно и случайно докосна топло тяло, което лежеше откъм страната на сляпото му око. Вадагският принц обърна глава и видя Ралина. Лицето на спящата жена бе спокойно и омиротворено.

Корум си спомни съня. Спомни си облекчението, което изпита, изплаканата болка. Благодарение на Ралина се бе утешил. Корум протегна здравата си ръка и внимателно поглади разпилените й черни коси. Гледаше маркграфинята и изпитваше чувство на нежна привързаност, сякаш тя бе член на семейството му.

Корум си спомни за своите загинали роднини и близки, отдръпна ръка и докосна осакатения си крайник. Раната бе напълно заздравяла, краищата й бяха закръглени и образуваха плътен бял белег. Корум отново погледна Ралина. Как е могла да сподели ложето си с инвалид?

Внезапно маркграфинята отвори очи и се усмихна.

Корум реши, че това е усмивка на съжаление и обидата плисна в лицето му. Той рязко се изправи, но една мека ръка тутакси легна на рамото му.

— Бъди с мен — произнесе тъжен глас. — Толкова ми липсваха ласките ти. — Корум подозрително я погледна, но тя продължаваше да говори, сякаш не забелязваше нищо около себе си. — Аз те обичам.

Корум се намръщи.

— Обичаш ме? Мабден да обича надраг? Това е невъзможно!

— Зная, ние никога няма да имаме деца. Какво от това? Любовта — това е живот.

— Не разбирам…

— Прости ми — каза тя и седна до него. — Вместо да ти помогна, аз те използвам. Не съм имала никого, откакто умря съпругът ми. Ти си първият…

Корум не можеше да откъсне очи от голото й тяло. Беше възбуден. Това беше противоестествено. Потомък на древната раса не можеше да изпитва подобни чувства към…

Корум се наведе и целуна гърдите й. Тя притисна главата му към себе си. После потънаха в копринените завивки, за да отдадат и получат цялата нежност и ласки, на които са способни само истински влюбените.

Изминаха няколко часа, преди тя да каже:

— Корум, ти си последният вадаг на тази земя. Аз също съм самотна и не мога да се върна в родината си. На моя остров можеш да намериш покой. Остани с мен поне за няколко месеца.

— Заклех се да отмъстя на убийците на моя народ — ласкаво измърмори той и я целуна по бузата.

— Такива клетви са чужди на твоята натура, Корум. Ти си създаден да обичаш, а не да ненавиждаш.

— Нямам какво да ти възразя. Мога само да кажа, че няма да смятам живота си за завършен, докато не убия Гландит-а-Край. И не само затова че искам да отмъстя. Когато гората бъде нападната от болест, трябва да се отсекат гнилите дървета, за да не заразят здравите. Херцог Край е убиец. Той изтреби вадагите и жадува за още кръв. Когато не останат други врагове, ще започне да унищожава своите съплеменници, да разрушава градове, да пали села. Съдбата сама ми дава шанс да спра този безумец.

— Но защо искаш да тръгнеш незабавно? Рано или късно ще получим известия за Гландит-а-Край и тогава няма да ти се налага да го търсиш.

Корум прехапа устни.

— Възможно е да си права.

— Освен това ти си лишен от око и ръка и ще трябва да учиш много неща отново. Това ще отнеме много време.

— Да, разбира се.

— Тогава остани.

— Хайде да се договорим така, Ралина — ще ти дам отговор след няколко дни.

 

 

Измина месец. Ужасът, който бе вадагският принц бе изпитал, му пречеше да оздравее. Всеки път, когато машинално се опиташе да свърши нещо с лявата си ръка или се погледнеше в огледалото, той си спомняше, че е инвалид.

Ралина прекарваше цялото си време или с него, или в библиотеката, но Корум нямаше никакво желание за четене. Разхождаше се по покрива на двореца или яхваше кон и препускаше към брега по естествения насип, който се образуваше по време на отлив /макар Ралина да се безпокоеше, че може да попадне в плен на конните племена/ и там се разхождаше сред дърветата.

Дните неусетно се изнизваха, чувството за страх постепенно напускаше Корум, но душата му остана неспокойна. Често захвърляше започнатата работа по средата или изведнъж се замисляше, докато гледаше пейзажа, който му напомняше родния край и замъка Ерорн.

За двореца на маркграфинята никой не говореше както за замъка Аломглил. Наричаха го по името на покойния й съпруг /чиито предци го бяха владели в продължение на няколко столетия/ — замъка Мойдел. Корум откри в него много любопитни за себе си неща. Той бродеше от зала в зала, разглеждаше полиците, отрупани с предмети от порцелан и кост, стените, окичени с доспехи и всевъзможни оръжия, изучаваше богатата колекция от морски куриози. Но вниманието му бе привлечено най-вече от картините /нарисувани доста неумело по вадагския стандарт/. Те изобразяваха историята на Лайвъм-ан-Аш и митични персонажи от мабденските легенди? Изглежда ясновидците, за които спомена Ралина, действително са умеели да надзъртат в другите измерения. Корум бе възхитен от развихреното въображение на художника /несвойствено за вадагите/, чиито фантазии понякога стигаха до абсурд. Вадагският принц се забавляваше, като отделяше реалния живот от измисления, особено когато се касаеше до древните раси, които, според художника, притежаваха свръхестествени сили. Едва сега Корум осъзна, че денлидисите са живеели в мир с вадагите, докато не са разбрали, че могат да ги убият. Може би мабдените са възневидели вадагите само защото последните, без самите да си дадат сметка за това, са измамили очакванията им, оказали са се не могъщи магьосници, а обикновени смъртни.

Подобни мисли караха Корум да унива. Той биваше обзет от печал, не можеше да си намери място, дори и любовта на Ралина не можеше да го утеши.

Но веднъж попадна в малка стая, в която не бе влизал и видя на стената голям гоблен, който погълна цялото му внимание. Корум гледаше изкусно избродираните сцени, четеше пространните надписи под тях и не забелязваше нищо около себе си. Това беше легенда за приключенията на Маг-ан-Маг, популярен митологичен герой. Маг-ан-Маг се завръщал от вълшебна страна, когато корабът му бил нападнат от пирати. Те отрязали ръцете и краката на Маг-ан-Маг, отсекли главата на приятеля му Джейкор-Нилус, после ги изхвърлили зад борда. Телата на Маг-ан-Маг и Джейкор-Нилус след известно време били отнесени към брега, където ги намерили слугите на магьосник, който предложил да върне ръцете и краката на Маг-ан-Маг, ако той се отправи на война с неговите врагове. Маг-ан-Маг се съгласил при условие че магьосникът намери нова глава на Джейкор-Нилус. Магьосникът се съгласил и дал на Джейкор-Нилус глава на жерав. Това решение удовлетворявало всички. Двамата приятели победили всички врагове на магьосника и си тръгнали от острова му, след като получили в дар несметни съкровища.

Колкото и да се стараеше, както и да напрягаше паметта си, Корум не можеше да разбере кои са източниците на тази легенда. Тя изобщо не се връзваше с останалите легенди на мабдените и нямаше никакво отношение към другите измерения. Мисълта за магьосника от приказния остров се превърна за вадагския принц в натрапчива идея. Корум не можеше нищо да направи — прекалено страстно мечтаеше да си върне ръката и окото.

Ругаеше се за суеверието и не повеждаше разговор на тая тема с Ралина в продължение на няколко седмици.

Настъпи есен, вятърът оголи дърветата и непрекъснато хвърляше морска пяна върху скалите. Много птици отлетяха към топлите краища.

Корум прекарваше почти цялото си свободно време в малката стая, разглеждаше гоблена, който разказваше за приключенията на Маг-ан-Маг и за могъщия магьосник. Вадагският принц препрочете безброй пъти текста и все повече се убеждаваше, че той е написан точно и убедително, със съвсем друг слог, различен от надписите на мабденските картини.

Но Корум все още се колебаеше дали да зададе интересуващия го въпрос на Ралина.

Тя първа започна този разговор, след като случайно влезе в стаята и видя Корум пред гоблена.

— Ти, изглежда, си погълнат от удивителните приключения на Маг-ан-Маг — каза тя и тонът й се стори на Корум неестествен. — Красива приказка, но за съжаление само приказка. Много увлекателна.

Корум рязко се обърна. Ралина бе прехапала устни.

— Така, значи тук наистина има нещо — прошепна той. — Защо мълча досега, Ралина?

Тя бавно поклати глава и отклони отговора.

— Всички приказки, лъжат колкото и да ти се иска да казват истината. Нима не съм права?

— Стига, Ралина. Трябва да ми разкажеш всичко, което знаеш.

— То не е повече от написаното на гоблена — спокойно отговори тя, вече дошла на себе си. — Наскоро четох една книга. Бях я мярнала преди няколко години и сега специално я потърсих в библиотеката. Това е корабният дневник на един капитан, посетил съвсем неотдавна приказния остров. Нашият херцог изпрати при магьосника посланик с богати дарове. Този посланик беше последният човек от Лайвъм-ан-Аш, посетил замъка Мойдел.

— Кога?! Кога е било това?

— Преди тридесет години.

От очите на Ралина потекоха сълзи, тя замята глава, в опита си да сдържи неукротимите ридания, които разтърсваха тялото й.

Корум я прегърна ласкаво и я притисна до себе си.

— Защо плачеш, Ралина?

— Плача, защото сега ти ще ме изоставиш. Няма да чакаш. Ще тръгнеш да търсиш магьосника сега, през зимата и, може би, също ще претърпиш корабокрушение. Плача, защото ориста ми е да губя това, което ми е най-скъпо на света.

Корум я пусна.

— Отдавна ли знаеше?…

— Да, Корум.

— И нищо не си ми казала!

— Обичам те, Корум.

— Напразно се влюби в мен, Ралина. А и аз напразно се влюбих в теб. Сега за мен се появи някаква надежда и аз трябва да вървя.

— Разбирам те.

— Ако успея да намеря магьосника и той ми върне окото и ръката…

— Това е безумие, Корум! Няма никакъв магьосник!

— Но ако той съществува и изпълни молбата ми, аз ще намеря Гландит-а-Край и ще го убия. Той трябва да умре, за да намеря аз покой. И тогава ще се върна при теб, Ралина.

— Нямаме нито един кораб, годен за плаване — меко каза тя.

— Но в пещерата има кораби, които могат да се ремонтират.

— Това ще отнеме няколко месеца.

— Ще ми дадеш ли хора?

— Да, Корум.

— Тогава трябва незабавно да поговоря с тях.

И Корум тръгна, макар че много му се искаше да остане с Ралина и да я утеши. Той се укоряваше за това, че се е влюбил в маркграфинята и е позволил тя също да се влюби в него.

Събра всички, които поне малко разбираха от корабостроене и ги поведе по стълбите, които водеха към гигантските подземия на двореца, откъдето можеше да се стигне до морските пещери. В тях стояха на сух док старите кораби. Корум разгледа прогнилите съдове и спря избора си на малка гемия.

Ралина се оказа права. Трябваше да се хвърли много труд, преди корабът да бъде спуснат на вода. Корум въздъхна.

Какво пък, трябваше да се запаси с търпение. Сега, когато се бе появила някаква надежда, очакването нямаше да бъде толкова тягостно.

Корум знаеше, че никога няма да престане да обича Ралина, но не можеше да й се отдаде изцяло, преди да постигне целта на живота си.

Той изтича в библиотеката и намери книгата, в която се разказваше за остров Сви-ан-фаун-Брул.

Неприятно име. Доколкото Корум можеше да съди, то се превеждаше като „Надеждата на Ненаситния Бог“. Какво можеше да означава това? Принцът внимателно четеше корабния дневник и не намираше отговор.

Часовете минаваха. Корум прехвърляше морските карти, преписваше бележките, направени от капитана на кораба, посетил замъка Мойдел преди тридесет години. Едва сутринта отиде да спи и видя в леглото си Ралина.

Сега бе негов ред да я утешава.

А имаше толкова малко време…

Корум се съблече, внимателно легна върху копринените завивки и се зави с пухкавото покривало. Стараеше се да не смущава съня на любимата си. Но тя не спеше.

— Корум?

Той не отговори. Тялото на Ралина затрепери, тя не каза повече дума. Корум не знаеше какво да прави, седна в леглото. Той я обичаше. А не трябваше. Отново легна и се опита да заспи, но сънят не идваше. Протегна здравата си ръка и погали Ралина по косите.

— Ралина?

— Корум?

Той въздъхна дълбоко, канеше се още веднъж да й обясни, че обезателно ще се върне, щом отмъсти на Гландит-а-Край, но вместо това каза:

— Скоро ще настъпи времето на силните бури. Ще отложа тръгването си до пролетта. Ще остана с теб до пролетта, Ралина.

Тя се обърна към него, напрегнато се вгледа в тъмното, опита се да разгледа изражението на лицето му.

— Трябва да постъпиш така, както искаш, Корум. Съжалението унищожава любовта.

— Не се ръководя от съжаление.

— Значи, чувство за отговорност. Но това е едно и…

— Аз също през цялото време се убеждавам, че ме ръководи чувство за отговорност, но нищо не се получава.

— Тогава защо оставаш?

— Загубих желание да пътешествам.

— Но защо?

— Защото се промених, Ралина. Душата ми укрепна и жадува за покой, а любовта ми към теб не ми позволява да захвърля всичко, за да отмъстя на всяка цена на Гландит. Обичам те, Ралина, и не мога да обясня странното си поведение с други думи. Обичам те.

Тя отново заплака, но този път нямаше нужда да я утешават.