Майкъл Муркок
Повелителите на мечовете (23)

Глава седма
На вечен бой с Повелителите на мечовете

Корум се събуди, отвори с труд очи. Масата я нямаше. Ариох бе изчезнал. Огромната зала бе полутъмна.

— Корум се изправи на крака. Може би още спеше? А може би, събитията от последните дни също му се бяха присънили? Сънища, превърнати в реалност — единственото, което можеше да каже за живота, който водеше, откакто бе напуснал замъка Ерорн.

Къде ли се бе дянал херцог Ариох? Рицарят на мечовете навярно си мислеше, че Корум няма да се събуди, преди той да се е върнал. Бе сбъркал. Не бе дооценил вадагската издръжливост. Вероятно Ариох ненавиждаше древните раси, защото не ги разбираше.

Внезапно Корум разбра, че му се предоставя, може би, единствената възможност да открадне сърцето на Ариох, докато него го няма в двореца, да избяга, да се върне при Шул и да освободи Ралина. Корум вече не мислеше за отмъщение. Искаше му се час по-скоро да изпълни поръчението на магьосника и да изживее остатъка от живота си с любимата си жена в замъка Мойдел на брега на морето.

Той побягна бързо нагоре, понесе се по коридора с мраморните стени в преливащи се цветове, изкачи стълбата, изкована от блестяща светлина. Сега тя едва мъждукаше, но на вратата продължаваше да пулсира Знакът на Хаоса — осем стрели, разположени по периметъра на кръга.

Задъхан от бързото бягане, Корум спря пред гигантската врата. Пред нея той изглеждаше като джудже. Огромният Знак на Хаоса пулсираше равномерно, подобно великанско сърце и обливаше Корум в оранжево-златно сияние. Вадагският принц тласна вратата, въпреки че си даваше ясна сметка колко безсмислено е това, което прави. Със същия успех мишка можеше да се опита да повдигне капак на саркофаг.

— Ето сега ми трябва твоята помощ — прошепна Корум, като гледаше ръката на Кул. — Но не мога да предложа на обитателите на отвъдния свят награда.

Ръката на Кул се събра в юмрук и засвети в светлина, пред която знакът на Хаоса помръкна. Едва не ослепял, Корум затвори очи. Почувства как ръката на Кул замахва и нанася по вратата могъщ удар. Чу звук, подобен на камбанен звън. Раздаде се грохот, който напомняше бученето на земята при земетресение. После ръката на Кул отново стана негова собствена. Корум отвори очи и видя в долния десен ъгъл на вратата малка дупка, през която можеше да мине приведен.

— Ако винаги ми помагаше така! — възкликна той.

Зад вратата още една стълба водеше нагоре към необятните висини. Във въздуха се появи странна мелодия. Тя ту се появяваше, ту изчезваше, ту се приближаваше, ту се отдалечаваше. Музиката заплашваше и успокояваше, говореше за красотата и смъртта, възхваляваше вечния живот и оповестяваше неговите ужаси. Корум стисна ефеса на шпагата, но веднага разбра, че тук тя няма да му потрябва. Постави крак на първото стъпало и започна да се изкачва нагоре в кулата.

Налетелият вятър развя полите на алената му мантия. Студените му пориви вледеняваха тялото на принца, неговото горещо дихание изсушаваше мозъка му. Около себе си Корум видя лица, много от които му бяха познати. Те се кривяха, като отразени в криви огледала, приемаха чудовищни размери и отново се смаляваха. Очите се взираха в Корум. Устните се усмихваха. Разнесе се печален стон. Принцът бе погълнат от черен облак. Чу се звън на камбани. Нечий глас повика Корум по име и ехото го подхвана. Блестяща дъга се приближи към него, погълна го и тялото му засия в красиво многоцветие. Корум продължаваше да се изкачва, без да спира.

Най-горната площадка на стълбата приличаше на висяща над бездънна пропаст платформа. На нея се издигаше постамент, а на него нещо пулсираше и изпускаше лъчи.

Пронизани от тези лъчи, наблизо стояха подобно статуи мабденски войни. Те следяха Корум с поглед, в който можеше да се прочете и болка, и любопитство, и предупреждение.

Корум спря.

На постамента лежеше предмет, който наподобяваше скъпоценен камък — малък, с формата на сърце, което пулсира и излъчва синя светлина.

Сърцето на Ариох. И ако се съдеше по застиналите войни, то се защитаваше само.

Корум пристъпи напред. По бузата го удари лъч. Корум продължи. Два лъча пронизаха гърдите му, той затрепери, но не застина на място. Мабденските войни останаха зад него. Лъчите се забиваха в тялото му, но колкото и странно да бе, те предизвикваха у него само приятно усещане. Протегна дясната си ръка, но ръката на Кул отново оживя и улови сърцето на Ариох.

— Изглежда светът е пълен с останки от Богове — прошепна Корум. Той се обърна и видя, че мабденските войни са оживели. Те търкаха лицата си, масажираха ръцете и краката си, прибираха мечовете в ножниците си. Корум се обърна към един от тях:

— Защо ти трябваше сърцето на Ариох?

— Не на мен. Магьосникът ми подари живота при условие че му донеса сърцето на Рицаря на Мечовете.

— Кой магьосник? Да не би да става въпрос за Шул?

— Същият. Принц Шул.

Корум погледна останалите мабдени и чу разногласен хор:

— Мен също ме изпрати Шул.

— И мен.

— И мен!

Корум въздъхна.

— Аз също изпълнявам поръчение на Шул. Но не мислех, че той не за първи път се опитва да открадне сърцето на Ариох.

— Ариох го баламосва — съобщи един мабденски войн. — Аз знам, че всъщност Шул е нищожество. Рицарят дава на магьосника от силата си, защото му харесва да има враг, с когото може да си играе на котка и мишка. Но сега ти открадна сърцето му. Съмнявам се, че Ариох е предполагал, че правилата в тази игра няма да бъдат диктувани от него, а от друг.

— Вярно — съгласи се Корум. — Рицарят допусна грешка. Сега трябва да напусна двореца, преди да се е върнал.

— Ще ни вземеш ли със себе си? — попита един мабден.

Корум кимна.

— Побързайте!

Започнаха предпазливо да се спускат от кулата. На половината път един от мабдените извика страшно, размаха ръцете си и полетя в зеещата пустота.

Ускориха крачка. Минаха през дупката във вратата, по стълбата от светлина, през коридора с преливащите се цветове мрамор и се озоваха в полутъмната зала.

Корум потърси сребърната врата, през която бе проникнал в двореца. Търсенето му не се увенча с успех. Корум разбра, че вратата е изчезнала.

Внезапно залата ярко се освети. Вадагският принц видя мазния великан. Той лежеше върху купчината отпадъци. Мабдените паразити сновяха по тялото му — под мишниците, по гърдите, зад ушите, по търбуха.

Великанът гръмко се разсмя.

— Ето, Корум, виждаш ли колко съм добър! Изпълних всичките ти желания. Ти получи дори и сърцето ми. Уви! Не мога да ти позволя да го отнесеш със себе си. Без това сърце ще загубя власт върху своите Пет Измерения. Изглежда, ще ми се наложи да го поставя там, където му е мястото — в гърдите си!

Главата на Корум клюмна.

— Рицарят на Мечовете ни измами — каза той на уплашените до смърт мабденски воини.

Един от тях отговори:

— Той те е използвал за целите си, принце. Нима не знаеше, че Ариох не може сам да вземе сърцето си?

Рицарят се разсмя и дебелият му търбух се разтресе. Мабдените паразити се посипаха по пода.

— Това е истината! Ти ми направи услуга, принц Корум! Сърцето на всеки от Повелителите на Мечовете се намира на такова място, че самият той да няма достъп до него. Така останалите са сигурни, че той няма да посегне на властта им. Разбираш ли? Един Бог не може да завоюва чуждо владение, ако няма сърце. Аз имам и аз ще ги завоювам… или няма да ги завоювам… ще видим.

— Значи, аз ти помогнах, като мислех, че…

Гласът на Корум пресекна от вълнение. От смеха на Ариох каменният под се разтресе.

— Хубава шега, нали? А сега ми дай сърцето, малък вадаг!

— Само през трупа ми!

— Както кажеш, принц Корум.

Чудовищната ръка се протегна към него и Корум отскочи встрани. Ариох отново се разсмя, грабна от пода двама мабденски война, които закрещяха от ужас и ги пъхна в устата си. Раздаде се хрущене. Ариох се оригна и изплю един меч. После обърна глава и погледна към Корум.

Вадагският принц се скри зад колоната. Ръката на Ариох се опита да го докопа. Корум побягна.

От грохота на смеха стените трепереха. Веселието на Бога се отрази и на мабдените. Те възбудено врещяха.

Ариох бутна колоната и тя падна с грохот.

Рицарят на Мечовете улови Корум и престана да се смее.

— Дай ми сърцето!

Корум ловеше въздуха с уста. Ръката, която го стискаше, бе мека, потна, с мръсни изгризани нокти.

— Дай ми сърцето, жалък червей!

— Не!

Шпагата на Корум се заби дълбоко в палеца на Ариох, но Богът не обърна внимание на това. Мабдените паразити се бяха вкопчили в космите на гърдите му и гледаха Корум с отсъстващи погледи. Ребрата му пращяха, но той не изпускаше сърцето на Ариох от лявата си ръка.

— Както искаш — каза внезапно Рицарят на Мечовете и отслаби хватката си. — В края на краищата, мога да глътна и теб, и сърцето.

Той поднесе ръка към устата си. Корум едва не се задуши от зловонния му дъх. Виждаше гнилите корени на зъбите му, косматите му ноздри, огромните му очи. Устата се отвори, за да го глътне. Корум удари с шпагата си по горната устна. Гледаше с ужас червеното гърло на Бога.

Изведнъж лявата ръка на Корум се раздвижи сама. Тя стисна сърцето на Ариох. Принцът никога не би могъл да направи това сам — не биха му стигнали силите. Ръката на Кул отново показваше своята мощ.

Ариох престана да се смее. Звук, подобен на ръмжене, се изтръгна от гърлото му. Огромните му очи се разшириха. В тях се появи някаква странна светлина.

Ръката на Кул стисна сърцето още по-силно.

Ариох отчаяно закрещя.

Сърцето започна да се троши. Изпод шестте пръста бликнаха червени и сини лъчи.

Стон, наподобяващ свирене, се разнесе из залата.

Ариох заплака. Посинелите му устни прошепнаха:

— Не, смъртни… не трябва… — в гласа на Рицаря имаше молба. — Моля те, смъртни… Ние можем…

Тялото на великана започна да се разтваря във въздуха. Ръката, която държеше Корум, започна да губи очертанията си. Принцът падна от голяма височина и остатъците от сърцето на Ариох се търкулнаха по пода. Корум видя изчезващия Бог и малко преди да загуби съзнание, чу скръбния му стон и последните му думи:

— Корум, вадагски принце! Ти победи и сега си обречен на вечен бой с Повелителите на Мечовете!