Майкъл Муркок
Повелителите на мечовете (21)

Глава пета
През Лъвската паст

Кралицата им даде вода от манерката си и повика две от рогатите животни, за да не се налага Корум и Ханофакс да вървят пеш. Препуснаха един след друг, прескачаха огнените земи и копитата гърмяха по тъмнозелената обсидианова повърхност на земята.

Макар и сляпа, Урезе умело управляваше своето животно и неуморно разказваше за хълмове и долини, поляни и гори, сякаш помнеше всяко дърво и всеки храст край пътя. Няколко часа по-късно тя внезапно спря и протегна ръка.

— Какво виждаш пред себе си, принц Корум?

Корум се взря в трептящия въздух.

— Прилича на голяма скала…

— Да се приближим — прекъсна го кралицата.

След няколко минути те спряха пред скалата, която блестеше като разтопено злато и Корум видя, че това е каменна лъвска глава с отворена, сякаш ревяща огромна паст, от която стърчаха жълти зъби.

— О, Богове! — ужасено прошепна Ханофакс. — Кой скулптор е измислил това?

— Ариох — отвърна Урезе. — Някога тук имаше голям и красив град. А сега ние живеем… живеехме в подземни пещери, където не е толкова горещо и има подземни извори.

Корум откъсна с труд погледа си от лъвската глава и погледна кралицата.

— Кажи на колко си години?

— Не зная. В Огнените Земи времето е спряло. Може би десет хиляди, може би — повече.

 

 

Отпред се извисяваше още една огнена стена. Корум я посочи на кралицата.

— Обкръжени сме с тази стена от всички страни — отговори тя. — Много ведрагхи се хвърлиха в огъня, само за да не гледат в какво превърна земята ни Ариох. Така загинаха моят мъж, братята ми и сестрите ми.

Внезапно Корум забеляза, че Ханофакс, обикновено много разговорлив, сега непрекъснато мълчи. Главата му бе наведена и той търкаше чело, сякаш не знаеше какво става с него.

— Какво има, приятелю Ханофакс? — попита Корум.

— Не обръщай внимание, принц Корум. Малко ме заболя главата. Навярно от горещината.

Чу се протяжен стон и Ханофакс бързо погледна нагоре.

— Какво е това? — изумено попита той.

— Лъвът пее — кратко отговори кралицата. — Знае, че сме наблизо.

От устните на Ханофакс също се разнесе стон — така вие куче, което се опитва да подражава на вълчи вой.

— Ханофакс, приятелю! — Корум се приближи към него. — Лошо ли ти е?

Ханофакс му хвърли странен поглед.

— Не. Нали ти казах, горещината… — лицето му се промени. — А-а-а! О, Богове! Боли! Не! Не!

Корум погледна Урезе.

— Случвало ли се е това с твоите войни?

Тя поклати глава, заслушана в нещо и явно не съчувстваше на Ханофакс.

— Не. Но…

— Ариох! Не! Не! — Ханофакс започна да се задъхва.

Ръката на Кул пусна поводите и се приготви за удар.

Корум се опита да я задържи, но изпружените пръсти се забиха в очите на мабдени.

— Не, Корум, не трябва, моля те! — изкрещя Ханофакс. — Мога да се справя… Аааах!

Ръката на Кул отново стана ръка на Корум. От пръстите й капеха кръвта и мозъкът на Ханофакс, чието бездиханно тяло падна от седлото на земята.

— Какво стана? — запита кралица Урезе.

Без сили да откъсне поглед от ръката си, Корум прошепна:

— Нищо. Убих приятеля си, това е — той вдигна глава. За миг му се стори, че на главата на лъва стои някой и го гледа. После въздухът затрептя и видението изчезна.

— Значи, ние с теб се досетихме за едно и също нещо — каза кралицата.

— За нищо не съм се досетил. Казвам ти, аз убих приятеля си. Той ми помогна. Спаси ме от… — Корум преглътна с труд буцата, заседнала на гърлото му.

— Той беше мабден, принц Корум. Роб на Ариох.

— Ханофакс ненавиждаше Ариох!

— Но Рицарят на Мечовете бе завладял душата му. Ханофакс щеше да ни убие, Принце в Алена Мантия. Ти постъпи правилно.

Корум печално погледна сляпата кралица.

— По-добре да беше ме убил. За какво да живея?

— Ти си ведрагх — последният на тази земя. Само ти можеш да отмъстиш за гибелта на нашата раса.

— Нека остане неотмъстена! За каква мъст може да става дума, след като извърших толкова престъпления! Аз съм убиец, виновен за смъртта на много невинни същества. Заради мен за вадагите ще се говори не с любов, а с ненавист.

— За тях и сега се говори с ненавист. Ариох се е погрижил за това. Сбогом, Принце в Алена Мантия.

Кралица Урезе пришпори рогатия бегач и се понесе към далечната огнена стена.

Корум знаеше защо.

Погледна тялото, на Ханофакс. Веселякът-мабден вече никога нямаше да се усмихва, а ако душата му наистина бе овладяна от Ариох, то тя сега щеше вечно да се мъчи.

Корум отново остана сам.

Той потрепери, въздъхна дълбоко и отново чу странния стон. Изглежда каменният звяр канеше Корум в своята паст. Вадагският принц вдигна рамене. Какво от това, че ще загине? Няма да му се наложи да убива повече, това е.

Дръпна поводите, пришпори рогатия звяр и препусна с вик през разтворените челюсти в тъмнината на стенещата Лъвска Паст.

Рогатият звяр се спъна, изгуби равновесие и падна. Корум излетя от седлото. Застана на колене и зашари с ръце в тъмнината. Стараеше се да напипа под водите, но бегачът вече се носеше обратно към дневната светлина, която затваряше входа на Лъвската Паст подобно червена завеса.

Корум застина. Едва не побягна след животното, но си спомни мъртвото лице на Ханофакс, стисна зъби и тръгна напред.

Вървя много дълго. В Лъвската Паст цареше приятна прохлада и Корум си помисли, че кралица Урезе заради глупави суеверия се е бояла от една съвсем обикновена пещера.

После чу шумолене. Стори му се, че го гледат нечии очи. В тях бе застинало… Обвинително?… Не, заплашително изражение. Корум спря. Огледа се внимателно. Пристъпи напред.

Бе в небитието. Някой крещеше. Нечий смях кънтеше в мозъка му. Корум пристъпи още една крачка напред.

Стоеше на кристална равнина, в която бяха застинали милиони същества: вадаги, надраги, мабдени, Рага-да-Кета и много други, които не познаваше. Мъже и жени. Гледаха го с широко отворени очи, с разперени ръце. Молеха за пощада. Корум удари кристалната повърхност с шпагата си, но на нея не се появи даже пукнатина. Отново тръгна напред.

Корум видя Петте Измерения, наложени едно върху друго — така ги виждаше в детството си, такива ги виждаха и неговите предци. Озова се в каньон, в гора, в долина, в поле, отново в гора. Опита да се прехвърли в нужното измерение, но нещо му попречи.

Някакви пищящи твари се нахвърлиха върху него. Деряха и хапеха. Той размаха шпагата си и те изчезнаха.

Корум вървеше по леден мост. Ледът се топеше и заплашително трещеше под краката му. Вадагският принц се подхлъзна и падна право в раззинатите морди на невиждани хищници.

Озова се в обятията на непрекъснато променяща се материя, която създаваше образи и мигновено ги унищожаваше. Виждаше градове, които изникваха като по вълшебство и изчезваха като дим, издухан от вятъра. Виждаше красота и уродливост. Виждаше това, което обичаше с цялата си душа, и това, което ненавиждаше до дъното на душата си.

Корум отново стоеше в тъмната пещера и слушаше шумолящите звуци. По пода бягаха, драскайки с крака някакви малки животинки.

И Корум разбра, че всеки смъртен, който е изпитал в живота си, преживяното от него, би полудял. Шул му бе подарил нещо повече от ръката на Кул и окото на Рин. Корум бе получил възможност да гледа безстрашно най-страшните картини от отвъдния свят.

И вадагският принц разбра: бе получил нещо, но друго бе загубил…

Корум пристъпи още крачка напред.

Стоеше до коляно в безформена движеща се маса. Тя започна жадно да го засмуква в недрата си. Корум сечеше с шпагата си наляво и надясно, но потъна до пояс. Дишаше тежко и с труд пристъпи напред.

Сега стоеше под огромен леден купол, а до него имаше милиони Коруми. Корум, живеещ в замъка Ерорн; Корум, незнаещ нищо за мабдените; Корум, тъжен и печален; Корум, с ръката на Кул и окото на Рин; Умиращият Корум…

Още една крачка.

Корум плуваше в поток от кръв. Опита се да напипа дъното. Срещу него се носеха хищни риби, щракащи с челюстите си. Искаше да се върне, но въпреки всичко продължаваше да плува срещу тях.

Корум стоеше в тунел от злато и сребро. В края на тунела имаше сребърна врата, зад която се чуваше шум.

С шпага в ръка той отвори тази врата, озова се в огромна зала и чу ехото на странен смях.

Разбра, че се намира в двореца на Рицаря на Мечовете.