Майкъл Муркок
Повелителите на мечовете (2)

Глава първа
В замъка Ерорн

От много, много векове семейството на вадагския принц Клон живееше в замъка Ерорн. Неспокойното море миеше северните стени на замъка, а гъстата гора го притискаше плътно от юг.

Замъкът Ерорн беше толкова древен, че изглеждаше като огромна скала, надвесена над морето. Красивите някога кули бяха обветрени, солта и вятърът бяха разяли камъка. А в самия замък движещи се стени сменяха формата си, в зависимост от времето, и цвета си, в зависимост от вятъра. Кристалните фонтани в стаите свиреха сложни фуги, съчинени от живи и покойни членове на семейството. Многобройните галерии бяха украсени с картини от кадифе, мрамор и стъкло. Библиотеките бяха препълнени с ръкописи, написани от вадаги и надраги. В замъка Ерорн имаше също скулптурни работилници, птичарници и зверилници, обсерватория, лаборатории, ясли, цветни градини, стаи за медитация, операционни, колекции от оръжия, кухни, планетариум, музеи, зали за призоваване на духове, както и помещения, които не бяха предназначени за особени цели, имаше и апартаменти за тези, които живееха в сградата.

А в замъка живееха не петстотин, както някога, а само дванадесет вадаги: престарелият принц Клон; жена му Калаталарна, която изглеждаше много по-млада от мъжа си; неговите дъщери близначки Илиастра и Фолинра; брат му, принц Ранан; племенницата му Сертреда и синът му Корум. Останалите петима бяха слуги и далечни родственици на принца. Вадагите малко се отличаваха един от друг. Имаха тесни издължени черепи, прилепнали към главата плоски уши без торбички, пищни коси, които се вдигаха от вятъра като облаци над главите им, големи бадемовидни пурпурни очи с жълти ириси, големи усти с пълни устни и кожи със златисторозов оттенък. Вадагите бяха високи, стройни, добре сложени и се движеха с ленива грация, в сравнение с която походката на човека изглеждаше като маймунско подскачане.

Занимавайки се с интелектуални игри, отдадени на философски размисли, членовете на семейството на принц Клон не бяха се срещали с други вадаги повече от двеста години, и не бяха имали контакт с надраги отпреди три века. Бяха виждали само един мабден: екземпляр, който им бе доставен от принц Опаш, натуралист и братовчед на принц Клон. Мабденът — от женски пол — бе настанен в зверилник, където въпреки прекрасните условия, живя почти петдесет години, а после тихо умря. За съжаление заместник не можа да му бъде намерен. От тогава, несъмнено, мабдените се бяха разплодили. Говореше се, че са се появили в Бро-ан-Вадаг и даже са превзели няколко вадагски замъка, разрушавайки ги до основи. Принц Клон не бе склонен да вярва на подобни слухове. Освен като предмет за размисъл тази тема не представляваше интерес нито за него, нито за членовете на семейството му.

Млечнобялата кожа със сини жилки на принц Клон, бе тънка като папирус. Той бе на повече от хиляда години, но започна да слабее от старост съвсем отскоро. Когато принцът отслабнеше окончателно и в очите му паднеше мъгла, той щеше да свърши живота си така както и другите вадаги: щеше да влезе в Залата на Ароматите, да легне на копринените възглавници и да вдъхва благоуханните аромати на билките, докато умре. С възрастта косите на принц Клон бяха станали пепелно-златни, а очите — тъмнооранжеви. Дрехите висяха на изсъхналото му тяло, но той бе съхранил гордата си осанка и ходеше изправен въпреки тежката платинена верижка с рубини, която висеше на врата му.

Принц Клон се бе отправил да търси сина си, който в това време твореше музика с помощта на тръбички, вибриращи струни и потракващи камъчета. Шумът от стъпките на стареца, почукването на жезъла му, хрипкавото му дишане заглушиха простата мелодия.

Принц Корум пренесе вниманието си от музиката към баща си и го погледна въпросително.

— Татко?

— Корум. Извини ме, че така нахълтах.

— Нищо, татко. И без това не бях удовлетворен от работата си — Корум стана от копринените възглавници и се загърна в алената мантия.

— Виждаш ли, Корум — каза принц Клон, — дойде ми на ум да посетя скоро Залата на Ароматите. Реших, преди това да не си отказвам един малък каприз. Но ще ми трябва помощта ти.

Принц Корум обичаше баща си и затова се отнесе с дълбоко уважение към неговото желание да умре. С цялата сериозност, на която беше способен, той произнесе:

— Аз съм на твое разположение, татко. Какво искаш?

— Любопитно ми е да узная съдбата на моите съотечественици. Принц Опаш от замъка Сари на изток, принцеса Лорин, която живее в замъка Крача на юг, принц фагуин, който обитава замъка Гал на север.

Принц Корум се намръщи.

— Добре, татко. Щом ти…

— Зная, синко, какво си помисли. Мислиш, че мога да получа необходимите сведения, използвайки окултните сили. Уви! По непонятни за мен причини ми е много трудно да се свържа с другите светове даже и в астрала. А да се прехвърля в тях е практически невъзможно. Може да съм прекалено стар…

— Не, татко — каза принц Корум, — аз също се опитвах да се свържа, но нищо не се получи. Някога едно просто желание бе достатъчно, за да се отправиш на пътешествие към някое от Петте Измерения. Далеч по-трудно е да се установи контакт с другите десет и, както знаеш, малцина можеха да пребивават в тях във физическото си тяло. Сега рядко виждам четирите измерения, които, заедно с нашето, съставят спектъра на планетата в нейния астрален цикъл. Не мога да разбера какво става.

— И аз не разбирам — съгласи се принц Клон. — Но ми се струва, че това е лош знак. Той вещае бъдещи промени на нашата Земя. Искам да отидеш при нашите роднини, за да изясниш, дали те са установили причините, приковали нашите възприятия към един-единствен свят. Това е неестествено. Ние се израждаме. Нима ще се превърнем в животни, които даже не подозират, че съществуват и други измерения? Нима нашите деца постепенно ще се превърнат във водните млекопитаещи, от които сме произлезли? Трябва да ти призная, синко, че малко се боя.

Принц Корум бе съгласен с баща си.

— Някога четох за бландангите — замислено каза той, — които са живели в Третото измерение. Мъдреци, всички до един. Но нещо въздействало на гените им и в течение на някакви си пет поколения те се превърнали в летящи рептилии. Помнили са своето предишно могъщество и тази мисъл ги е карала да подлудяват, така че в края на краищата са се самоунищожили. Интересно, защо някои цивилизации изчезват така внезапно?

— Само Повелителите на Мечовете знаят — промълви принц Клон.

Корум се усмихна.

— Повелителите на Мечовете не съществуват. Разбрах какво искаш, татко. Трябва да навестя нашите родственици и да им предам нашите най-добри пожелания. Освен това трябва да разбера, изпитват ли и те същото закърняване на възприятията, което изпитваме и ние в замъка Ерорн.

Клон кимна.

— Ако нашите възприятия станат като тези на мабдените, то продължаването на рода изгубва смисъл. Между другото, заинтересувай се как живеят надрагите. Може би тази болест е поразила и тях.

— Нашите раси са се появили на света практически едновременно — каза Корум. — Няма да се учудя, ако се окажеш прав. Какво ти беше казал братовчедът Шулаг, който ни навести преди около два века?

— О, Шулаг донесе странни вести. Разказваше ми, че мабдените дошли на корабите си до островите на запад, избили почти всички надраги, а оживелите превърнали в роби. Но аз трудно мога да повярвам, че тези полузверове мабдените, колкото и да са многочислени, са съумели да победят хитроумните надраги.

Принц Корум замислено сви устни.

— Възможно е самоувереността на надрагите да ги е погубила.

Клон се обърна към вратата, като се подпираше с жезъла си на изумително красивия килим, застилащ каменния под. Изящната ръка на принца тежеше повече от друг път.

— Самоувереност и страх от фатален край — това са различни чувства — макар че в края на краищата, и едното, и другото води до гибел. Но защо да гадаем? След като се върнеш от пътешествието си, ти, може би, ще можеш да дадеш разумен отговор на тези въпроси. Кога ще тръгнеш?

— Искам да завърша симфонията си — каза принц Корум. — Това ще ми отнеме ден-два. Ще потегля след три дни.

Старецът кимна доволно.

— Благодаря ти, синко.

Принц Клон си тръгна, а Корум отново се зае с композиране на музика. Скоро разбра, че не може да се съсредоточи. През цялото време мислеше за предстоящото си пътешествие и неочаквано го обхвана непонятно чувство на радостна възбуда. За пръв път през целия си живот му предстоеше да напусне замъка Ерорн за дълго.

Той се застави да се успокои: за вадагите не бе обичайно да издават чувствата си.

— Колко интересно ще бъде — прошепна си той, — да се изследва континента, на който живеем. Аз не зная нищо даже за Бро-ан-Вадаг, да не говорим за останалия свят. Може би, ще трябва да изуча карти и описания от предишни пътешествия? Да, утре ще отида в библиотеката. Или вдругиден.

Принц Корум и не мислеше да бърза. Животът на вадагите бе дълъг и те умееха да извличат удоволствие от това. Размишляваха дълго, преди да предприемат някакви действия, прекарваха дни и месеци в медитация, ако трябваше да изучат сложен проблем или да се заемат с важна научна работа.

Принц Корум реши да отложи завършването на симфонията, над която работеше от три-четири години. Като се върне, ще я завърши… или изобщо няма да я завърши. В края на краищата имаше ли някакво значение?