Майкъл Муркок
Повелителите на мечовете (18)

Глава втора
Темгол-Леп

Разнесе се скърцане на метал. Баркасът се разтресе от кила до мачтата. Корум едва успя да хване лъка и колчана със стрелите, когато налетялата вълна го хвърли зад борда и го понесе към брега.

Корум глътна вода, челото му се удари в нещо твърдо, но той успя да се вкопчи в скалите. Изчака вълната да се върне обратно и се изправи на краката си. Преобърнатият баркас потъваше в морето. Лъкът и колчанът бяха изчезнали. Корум пристъпи няколко крачки напред, затегна колана, на който висеше шпагата му, поправи килналия се на една страна шлем.

Корум знаеше, че е претърпял неуспех.

Седна в подножието на една черна скала и се замисли. Бе попаднал кой знае къде, баркасът бе потънал, животът бе изгубил смисъла си за него.

В този миг всичко му беше безразлично. Бе престанал да мисли за любов, ненавист и мъст. Струваше му се, че е сънувал остров Сви-ан-фаун-Брул, а сега се е събудил. Насън бе получил като подарък от магьосника нова ръка и ново око.

При спомена за окото на Рин Корум потръпна и докосна превръзката. После мислите нахлуха у него и вадагският принц разбра, че приемайки предложението на Шул, той е изменил своята съдба и сега трябва да възприеме света такъв, какъвто е.

Корум въздъхна, изправи се и погледна скалата.

Невъзможно бе да се изкачи.

Тръгна покрай брега, тъпчеше сивите камъчета, надяваше се рано или късно да намери подходящо за катерене място. Вървя, без да спира повече от час, когато вадя малък залив и тесен проход между скалите.

Започваше приливът. Корум побягна. Едва бе успял да стъпи на каменистата пътека и водата заля брега. Като дишаше често, той изкачи стръмнината и видя път, водещ към град.

Кулите й минаретата му блестяха ослепително под лъчите на залязващото слънце. Корум се вгледа и разбра, че са украсени с разноцветна мозайка. В живота си не бе виждал подобно нещо.

Замисли се, не знаеше дали да отиде в града или да го заобиколи. Ако там живееше дружелюбен народ, Корум би могъл да наеме лодка или баркас и да продължи плаването си. Ако в него живеят мабдени, те едва ли ще се съгласят да му помогнат.

А, може би, това е страната Рага-да-Кета? Машинално бръкна в джоба си, но си спомни, че картите останаха на баркаса.

Корум мрачно закрачи към града.

 

 

Не бе изминал и миля, когато видя насреща си кавалерийски отряд. Войните препускаха срещу него на дългошии животни с петнисти кожи, извити рога и плоски, като на гущери уста. Въпреки тънките си крака, животните се носеха като вятър и скоро Корум можеше да различи конниците — високи, слаби, с малки кръгли глави и огромни кръгли очи. Явно не бяха мабдени — Корум още не беше срещал представители на тази раса.

Спря и зачака. Впрочем, друго едва ли можеше да направи.

Войните обкръжиха вадагския принц и го заразглеждаха внимателно. Носовете и устите им също имаха кръгла форма, а на лицата им бе застинало учудено изражение.

— Оланджа ко? — запита най-високият войн, облечен в плащ-наметка от разноцветни пера. Той държеше в ръката си тояга, наподобяваща лапа на гигантска птица. — Оланджа ко, дранджър?

— Не разбирам — отвърна Корум на изкривения вадагски, който използваха мабдените.

Дангалакът наведе глава и затвори уста. Войните започнаха възбудено да шепнат. Всички бяха облечени и въоръжени еднакво.

Корум протегна ръка, сочеше на юг.

— Дойдох отвъд морето — каза той на разговорния език, общ за вадаги и надраги.

Войнът се напрегна, сякаш чу познати думи, замисли се и поклати със съжаление глава.

— Оланджа ко? — повтори той.

Сега бе ред на Корум да поклати глава.

Войнът изумено го погледна и се почеса по бузата. Без да разбира какво означава този жест, Корум вдигна рамене.

Дангалакът посочи един от конниците.

— Мор ноффа!

Конникът се разбърза и махна на Корум с приличащата си на вретено ръка, явно за да му предложи да се качи на седлото.

Вадагският принц се качи с труд на дългошиестия звяр и взе поводите му в ръцете си.

— Нодж! — викна командирът, като с тези думи явно даде някаква заповед на войниците си — Нодж ала!

Животните се понесоха към града, а пешият войн остана да стои на пътя.

 

 

Градът бе обкръжен от висока стена, укрепена с геометрични фигури от мозайка. Кавалкадата мина през висока порта, през тесни улички, напомнящи лабиринт и се понесе по широкия път, към двореца, който се издигаше в центъра на града. От двете страни на улицата имаше вече цъфнали дървета.

Кавалкадата спря пред портите на двореца. Всички скочиха от седлата и притичалите слуги отведоха дългошиестите животни в конюшните. Широко стълбище с повече от сто стъпала отведе Корум в малък вътрешен двор. Стените на двореца също бяха украсени с мозаечни пана, те не бяха толкова ярки колкото тези на крепостната стена, но бяха по-изискани. Златни, бели и бледосини рисунки, примитивни, но много красиви, събудиха възхищението на Корум.

След първия вътрешен двор се намираше втори, с фонтан по средата. Под огромна, подобна на корабно платно тента. Имаше златно кресло с конична облегалка, украсена с рубини. Войните, които съпровождаха Корум, спряха и в този миг от двореца излезе извънредно висока персона с шапка от паунови пера, наметало също от пера и къса брокатена туника. Корум разбра, че пред него стои господарят на града.

Дангалакът и монархът започнаха разговор и Корум търпеливо чакаше да свършат, като показваше с целия си вид, че е дошъл с мирни намерения.

Най-после монархът се обърна към Корум с някаква фраза и вадагският принц поклати глава. Кралят отново каза нещо. При третия опит Корум чу позната реч.

— Ти си мабден? — запита кралят на древния недрагски език, който Корум бе изучавал през детството си.

— Не — веднага отвърна той.

— Не приличаш на недрегх.

— Да, аз не съм… недрегх. Откъде знаеш за тези недрегхи?

— Преди няколко столетия двама недрегхи са живели в моя двор. Кой си ти?

— Аз съм вадаг.

Кралят замислено сви устни и звучно млясна.

— Значи си враг на недрегхите?

— Вече не съм им враг.

Кралят се намръщи.

— Защо?

— Всички вадаги, освен мен, са мъртви — обясни Корум. — А и тези, които наричаш недрегхи или са изтребени, или са роби на мабдените.

— Но мабдените са варвари.

— Могъщи варвари.

Кралят кимна.

— Така бе предсказано — той внимателно погледна Корум. — А ти как си останал жив?

— Не ми се умираше.

— Това решава Ариох, а не ти.

— Кой е този Ариох?

— Бог.

— Какъв бог?

— Този, който управлява нашите съдби. Херцог Ариох, Повелителят на Мечовете.

— Рицарят на Мечовете.

— Така, струва ми се, го наричат далеч на юг — кралят се облегна и облиза устни. — Аз съм крал Темгол-Леп. Ти се намираш в моя град, Арки — той махна с тънката си ръка. — Това са моите поданици, Рага-да-Кета. Страната ми се нарича Улокрах. Скоро и ние ще загинем.

— Кака така?

— Настъпи времето на мабдените. Така е решил Ариох. — Темгол-Леп вдигна слабите си рамене. — Ариох взе такова решение. Мабдените ще дойдат и ще ни унищожат.

— Няма ли да се съпротивлявате?

— Не. Настъпи епохата на мабдените. Командва ги Ариох. Той не закача Рага-да-Кета, защото ние му се подчиняваме. Но скоро ще загинем.

Корум поклати глава.

— Как може да се унищожи цял един народ заради някакъв каприз? Не ти ли се струва, че Ариох е несправедлив?

— Ариох решава.

Корум си помисли, че едва ли Рага-да-Кета винаги са били такива фаталисти. Изглежда, те също се израждаха.

— А не ти ли е жал, че ще загине красотата, която сте създали, че ще пропаднат научните ви знания?

— Ариох решава.

Изглежда Темгол-Леп знаеше за плановете на Рицаря на Мечовете повече от всеки друг. Възможно бе Рага-да-Кета даже да са виждали Ариох — все пак страната им се намираше съвсем близо до владенията му.

— Кажи, откъде знаеш какви решения взема Ариох?

— Той обявява волята си чрез нашите мъдреци.

— А мъдреците уверени ли са, че правилно са изтълкували волята му?

— Разбира се, че са уверени.

Корум въздъхна.

— Е, аз пък ще се опитам да объркам плановете на Ариох. Не бих казал, че съм във възторг от тях!

Темгол-Леп затвори очи. По челото му пробяга лека тръпка. Почувствали неудоволствието на своя крал, войните запристъпваха от крак на крак.

— Не желая да разговарям повече за Ариох — заяви Темгол-Леп. — Ти си наш гост и ние трябва да се грижим за теб. Сега ще пийнем вино.

— Благодаря, с удоволствие.

Корум предпочиташе да хапне нещо — няколко дни не бе слагал и троха в устата си, но не му се искаше да развали с някоя невнимателна постъпка отношенията си с Рага-да-Кета, от които смяташе да поиска лодка или баркас, за да продължи пътя си.

Кралят заповяда нещо на слугата, който стоеше зад трона и той мълчаливо се отдалечи, а минута по-късно се върна с поднос, на който стояха две високи чаши и златна гарафа. Кралят постави подноса на коленете си, собственоръчно наля вино в една от чашите и я подаде на вадагския принц.

Корум протегна лявата си ръка, но тя неочаквано затрепери, стрелна се и изби чашата от ръцете на краля. Лицето на монарха се изкриви от удивление.

Ръката се протегна и шестте пръста се свиха около гърлото на Темгол-Леп.

Кралят захърка и се опита да ритне Корум. Пръстите стискаха все по-силно и по-силно.

Без самият той да разбира какво става, Корум извика за помощ, но тутакси съобрази, че стражите са разбрали от случилото се само едно: чужденецът нападна краля им. Корум тутакси извади шпагата си и очерта с нея полукръг, като по този начин посрещна ударите на приличащите на птичи лапи, тояги. Рага-да-Кета явно не умееха да се сражават действията им бяха несъгласувани, движенията — непохватни.

Ръката на Кул пусна Темгол-Леп и Корум видя, че кралят е мъртъв.

Вадагският принц се ужаси. Без да желае, той бе убил едно нещастно и невинно същество! Той стоеше над трупа на краля, замахваше наляво и надясно, като отсичаше крайници и трошеше черепи. Кръвта се лееше като река.

Внезапно Корум остана сам. Навсякъде лежаха мъртви Рага-да-Кета. Ласкавото слънце се разбиваше на капки в струите на фонтана. Корум вдигна чуждата ръка в ръкавицата и плю в нея.

— Злобна твар! — възкликна той. — Ралина бе права! Ти ме направи убиец!

Но ръката отново го слушаше. Той стисна шестте пръста. Те се подчиниха. Тишината се нарушаваше само от плисъка на водата във фонтана.

Като гледаше трупа на Темгол-Леп и трепереше от ненавист към себе си, Корум вдигна шпагата. Трябваше да отреже ръката на Кул.

По-добре сакат, отколкото неин роб!

Земята пропадна под краката му, той полетя надолу и падна върху някакъв мъхнат звяр, който го одраска с ноктите си.