Брад Мелцър
Първият съветник (6)

Глава 6

— Защо е казал това? — питам аз, обзет от паника.

— Майкъл, не знам в какво си се забъркал, но има…

— Не съм се забърквал в абсолютно нищо — настоявам. Устата ми пресъхва, започва да ми се гади. Усещам го в стомаха си. Всичко ще се срути. — Н-не знам за какво става дума. Кълна се. Беше той. Видяхме го да носи…

— Кои ние?

— Моля?

— Ние. Току-що каза „видяхме го“. Кой беше с теб, Майкъл?

Изправям гръб.

— Никой. Бях сам. Кълна се.

Стаята потъва в тишина и усещам тежестта на присъдата й.

— Куражлия си, знаеш ли? Когато Саймън дойде при мен, каза да не те притискам много. Смяташе, че имаш проблеми. А какво направи ти? Излъга ме в очите и обвини него! Него, сред всички останали!

— Един момент… смяташ, че си измислям?

— Няма да отговоря на този въпрос. — Посочва купчина червени папки. — Вече видях отговора.

В службите, които проверяват и събират персонална информация, червените папки означават само едно — досиета от ФБР. Инстинктивно прочитам името на най-горната. Майкъл Гарик.

Юмруците ми се свиват.

— Изискала си досието ми?

— Защо не ми разкажеш за работата си по реформата в медицинското осигуряване? За запазването на услугите за престъпниците? Май за теб това е кръстоносен поход.

Тонът й е като удар с пръчка в окото.

— Не разбирам за какво говориш.

— Не ме обиждай, Майкъл. Виждала съм такива неща. Знам всичко за него. Баща ти е горд човек, нали?

Скачам от стола. Едва се сдържам. Засегна струна, която не бива да пипа.

— Не се занимавай с него! — ръмжа. — Той няма нищо общо с това!

— Така ли? Защо ми се струва, че съзирам абсолютен конфликт на интереси?

— Единствената причина да се занимавам с тази реформа е, че Саймън сложи меморандума на моето бюро.

— Значи досега не си се замислял над факта, че баща ти има полза от програмата в сегашния й вид?

— Не получава никакви пари! Парите отиват в институцията, в която се намира.

— Той има ползи, Майкъл! Можеш да спориш колкото искаш, но много добре знаеш, че това е истината. Той е твой баща, престъпник, и ако реформите бъдат въведени, ще загуби тези ползи.

— Не е престъпник!

— Трябваше да си направиш отвод веднага, щом ти дадоха тази задача. Това изисква Правилникът за поведение, но ти не се съобрази с него! Точно както последния път!

— Онова беше различно!

— Единственото различно нещо беше, че позволих на съмненията да ме спрат и затова мина метър. Сега вече знам за какво става дума.

— Значи смяташ, че лъжа за Саймън и парите?

— Знаеш как се казва… какъвто бащата, такъв и синът.

— Не смей да говориш така за него! Изобщо не го познаваш!

— За това ли бяха парите? Някакъв откуп, за да го оставят на мира?

— Парите не бяха у мен!

— Не ти вярвам, Майкъл.

— Саймън носеше плика и…

— Казах, че не ти вярвам.

— Защо, по дяволите, не ме изслушаш? — крещя и гласът ми кънти в стаята.

Отговорът й е съвсем прост:

— Защото лъжеш.

Толкова. Трябва ми помощ. Обръщам се и тръгвам към вратата.

— Къде си мислиш, че отиваш?

Не отговарям.

— Остани тук! — вика тя.

Спирам и се обръщам към нея.

— Това означава ли, че ще изслушаш моя вариант?

Тя сплита пръсти и отпуска ръцете си върху бюрото.

— Мисля, че вече чух достатъчно.

Протягам ръка към вратата и я отварям.

— Майкъл, ако излезеш оттук, ще съжаляваш. Можеш да си сигурен.

Това не ме разколебава.

— Върни се! Веднага!

Излизам в коридора и светът около мен става червен.

— Пукни — казвам, без да се обърна.

 

 

Десет минути след това седя в кабинета си и гледам втренчено малкия телевизор, сложен на перваза на прозореца. Всички кабинети в сградата имат кабел, но моят телевизор вечно стои на двайсет и пети канал — където през целия ден се върти менюто в столовата на Белия дом.

Спагети: Зити

Кисело мляко: „Орео“

Сандвичи: пуйка, телешко печено, американско сирене

Надписите се редят на екрана един след друг, бели букви на разкошен син фон. В момента мога да преглътна само толкова.

Някъде към третото превъртане на киселото мляко за деня ненавиждам Карълайн с цялата си душа и всичко останало. По начина, по който ме накисна, по който ми се нахвърли и евтините нападки срещу баща ми, мога да съдя, че е знаела какво прави още в момента, в който влязох в кабинета й. Постепенно обаче адреналинът се оттегля и ме обзема спокойствие. С това спокойствие идва и прозрението, че ако не изясня нещата, Карълайн ще възприеме версията на Саймън и ще ме погребе с нея.

За четвърти път през последните десет минути поглеждам „тостъра“ и набирам номера на Нора. Пише, че е в Резиденцията, но не се обажда никой. Затварям и набирам един, после още един вътрешен номер. Също толкова трудно се оказва да се свържа с Пам и Трей. И на двамата изпратих съобщение по пейджъра веднага, щом се върнах в кабинета си, но до този момент не са позвънили.

Поглеждам дисплея още веднъж, за да се уверя, че не са ме търсили, докато ме е нямало. Не са. Няма никой. Никой, освен мен. Ето до това се свежда всичко — свят от един човек.

В пространствата на истинския Бял дом, хората, които се грижат за отоплението, охлаждането и вентилацията на въздуха, поддържат малко по-високо налягане на въздуха, отколкото е вън. Причината е проста — ако някой реши да извърши нападение с биологично оръжие или нервнопаралитичен газ, отровеният въздух няма да прониква вътре, при президента. Естествено служителите се шегуват, че там по условие работата се върши под налягане. В момента обаче, в офиса ми, налягането няма нищо общо с вентилационните системи.

След малко чувството за самосъхранение надделява над гнева и излизам в преддверието. Чувам, че някой се върти край машината за кафе. Ако имам късмет, ще видя Пам. Нямам. Оказва се Джулиан.

Макар и да имаме разногласия по почти всички въпроси, трябва да призная, че той не е лош човек — просто е прекалено деен за разбиранията на обикновеното население.

— Като че ли някой е пикал в това — казва той и поднася чашата с кафе под носа ми.

— Не съм аз.

— Не те обвинявам, Гарик. Просто ти казвам. Нашето кафе е гадно.

Сега не е време за спорове.

— Съжалявам, че е така.

— Какво става с теб? Приличаш на боклук.

— Всичко е наред. Нещо във връзка с работата ми.

— Какво? Още ли ти е мъчно за престъпниците? Тази сутрин ги защитавахте двама.

Минавам покрай него и отварям вратата.

— Изпий кафето си с удоволствие, Джулиан.

Тръгвам към кабинета на Карълайн и коридорът ми се струва по-дълъг от всякога. Когато започнах работа тук, всичко ми се струваше огромно. С времето започна да ми се вижда комфортно и управляемо. Днес съм там, откъдето започнах.

Стигам до кабинета на Карълайн и хващам дръжката на вратата, без да чукам. Няма да й дам шанс да ме спре.

— Карълайн, преди да обезумееш напълно, дай ми възможност да ти обяс…

Заковавам на място.

Пред мен Карълайн се е отпуснала на високия си стол. Главата й е увиснала напред като на изоставена марионетка, едната й ръка виси над подлакътника. Не помръдва.

— Карълайн? — казвам аз и приближавам.

Не отговаря. Боже!

В скута си стиска голямата чаша, от която пие кафе. Опряна е върху бедрото й, наклонена, празна.

— Карълайн? Добре ли си? — питам. Тогава чувам, че нещо бавно капе. Звукът ме изненадва и ми напомня за разваления кран в апартамента ми. Проследявам звука и виждам, че капките падат на пода, под стола. Карълайн седи в локва кафе.

Протягам инстинктивно ръка и разтърсвам рамото й. Главата й се накланя назад и се удря в облегалката на стола със злокобно чаткане. Празнотата в бадемовите й очи ме пронизва жестоко. Едното гледа напред. Другото е изкривено на една страна.

Стаята започва да се върти. Гърлото ми се свива и изведнъж става невъзможно да дишам. Залитам назад и се блъскам в стената. Събарям едно обрамчено благодарствено писмо. Плодът на нейния труд се разбива на пода. Отварям уста, но едва чувам какво говоря.

— Помощ… някой… моля ви… помогнете…