Брад Мелцър
Първият съветник (39)

Глава 39

Нора чува гласа му и мускулите на гърба й се стягат. Най-напред решавам, че е гняв. Не е. Това е страх.

Като дете, което са хванали да краде от чантата на майка си. Нора се отдръпва от мен и бърше лицето си. Светкавично. Като че ли нищо не се е случило.

Обръщам се към Лам и се питам защо се страхува толкова от него.

— Опитах да го спра — обажда се плахо Нора, — но той…

— Млъкни — прекъсва я Лам.

— Чичо Лари, ти не раз… аз…

— Ти си лъжкиня — казва той ниско, монотонно и тръгва към нея. Елегантният костюм подчертава раменете му. Движи се като пантера. Бавно, уверено. Леденосините му очи пронизват Нора. Колкото повече я приближава, толкова повече тя се свива.

— Не я докосвай — предупреждавам.

Той не спира. Отива към нея. Не вижда нищо друго.

Нора изтичва до папките, сочи отворената кутия. Цялата се тресе.

— В-в-виждаш ли… тук е… както ти казах…

Той насочва към нея издължен показалец, с безупречно оформен нокът.

— Нора! — просъсква.

Тя млъква. Замира.

Лам протяга ръка, хваща я за гърлото и поглежда надолу, към папките. Нора отпуска ръце като парцалена кукла. Краката й треперят. Едва стои изправена.

Само при вида на всичко това, имам чувството, че съм парализиран.

— Махни се от нея!

Дори не ме поглежда. Погледът му е прикован в нея. Нора прави опит да се освободи, но той я стиска още по-здраво.

— Помниш ли какво ти казах за съпротивата?

Тя отново се отпуска. Навела е глава, не иска да ме погледне. Лам навежда очи към пода и пуска тънката си усмивка. Доволната му физиономия ми казва всичко — видял е документите. Знае какво съм открил. Бърка в джоба си и вади сребърна запалка „Зипо“, с президентския печат.

— Вземи я — казва на Нора. Тя стои като замръзнала.

— Вземи я! — крещи Лам и натиква запалката в ръката й. — Слушай ме, когато ти говоря! Искаш ли да си нещастна? Това ли искаш?

Достатъчно. Стига мелодрами. Втурвам се към тях.

— Казах да я ос…

Лам се обръща и вади пистолет. Малък. Насочва го към мен.

— Какво каза? — пита.

Заковавам се на място и вдигам ръце.

— Точно така.

Нора продължава да се тресе. И за първи път, откакто дойде Лам, ме поглежда.

Той сграбчва брадичката й и завърта лицето й към себе си.

— С кого разговаряш? С мен или с него? — След това пак я стисва за гърлото и шепне в ухото й: — Помниш ли какво ми каза? Е, време е да изпълниш обещанието си. — Ръката му се плъзва към рамото й. Натиска надолу, за да я принуди да падне на колене. Краката й се огъват, но поне оказва съпротива.

— Не му се подчинявай, Нора! — крещя.

— Последно предупреждение — изръмжава Лам и пак насочва пистолета към мен. Обръща се към Нора и се уверява, че гледам. Стиска я за гърлото и опира пистолета в устата й. — Искаш да ти се ядосам ли? Това ли искаш? — Натиска пистолета още по-силно, тя клати отрицателно глава. Цевта на пистолета се удря в зъбите й. Коленете й се огъват. — Нора… моля те… това съм аз… можем да оправим нещата… всичко ще бъде както преди.

Нора вдига поглед към него и бавно оставя пистолета да проникне между устните й. По бузите й се стичат сълзи. Лам се усмихва. Нора е сломена. Едно леко бутване я сваля на колене.

Отпуска се до разхвърляните папки. Лам се отдръпва и я оставя сама на пода.

— Знаеш какво да правиш — казва той.

Нора поглежда запалката в ръката си, после папките.

— Това е шансът ти — добавя Лам. — Възползвай се.

— Не го слушай! — викам аз.

Без предупреждение Лам се извърта към мен и стреля. Пистолетът просъсква приглушено, нещо ме ужилва по рамото. Замахвам с ръка към мястото, като че ли искам да убия комар. Когато вдигам ръката си, виждам, че е покрита с кръв. Топла. Ужасно топла. И лепкава. Без да мисля, мушкам пръст в раната. Потъва до нокътя. Тогава за първи път усещам болката. Остра. Като че ли в рамото ми е забита дебела игла. Пулсира в ръката ми като електричество. Прострелял ме е.

— Видя ли какво ме принуди да направя? — обръща се Лам към Нора. — Казах ти вече. Ако се разчуе, всичко ще се срути.

Искам да изкрещя, но не мога.

— Не му позволявай да те заблуди — добавя Лам. — Попитай се кое е правилното решение. Бих ли те изложил на риск? Бих ли направил нещо, с което да навредя на семейството ти?

Нора го гледа с празен поглед и виждам, че е объркана. Болката в рамото ми става непоносима.

Лам сочи запалката.

— Не мога да го направя без теб, Нора. Само ти можеш да поправиш положението. Заради нас. Всичко това е заради нас.

Тя поглежда запалката през сълзи.

Гласът на Лам е леден и равен.

— В ръцете ти е, скъпа. Само в твоите ръце. Ако не го направиш сега, ще ни вземат всичко. Всичко, Нора. Това ли искаш? За това ли работихме?

Отговаря му шепнешком:

— Не.

Нора отваря капака на запалката и я пали. За момент се вглежда в пламъка, който трепери в ръката й.

— Изпълни обещанието си — нарежда Лам през зъби.

— Недей! — викам аз.

Твърде късно е. Тя взема папката и бавно я приближава към пламъка.

— Нора, не си длъжна да… — Преди да довърша, тя поднася ъгъла на папката към запалката. Тънката хартия се запалва лесно и след миг целият ъгъл пламва като факел… Само че… Папката с формулярите беше дебела поне три сантиметра. Тази…

Нора ме стрелва с очи и с едно движение запраща пламналата папка право към Лам. Огънят го удря в гърдите и навсякъде се разлетяват горящи листове. Връзката и сакото му прихващат огъня. Гаснат почти веднага. Корицата на папката пада близо до парапета около стъклописа. В краката ми. Аз все още съм на пода, но ако се протегна… Бих могъл… Ето. Пренебрегвам болката в рамото, гася огъня и прочитам етикета. „Радиообръщения“.

Поглеждам към Нора. Все така разплакана, тя вече се е втурнала към Лам.

— Шибано гадно копеле! — пищи и ноктите й се забиват дълбоко в бузата му. — Ще те убия! Разбираш ли, пиявицо гнусна? Ще те убия!

Прилича на побесняло животно. Опитва се да преглътне сълзите, но не може. Сграбчва го за косата и го удря по ухото. След това вдига брадичката му и го цапардосва по адамовата ябълка. Продължава да размахва ръце, търси слабите му места.

Както винаги обаче, стига твърде далеч. Поглежда надолу и си дава сметка, че той продължава да стиска пистолета.

Улавям се за парапета и правя опит да се изправя.

— Нора, недей?

Не ме чува. Пуска косата на Лам и посяга към оръжието. Това време му е достатъчно. Замахва и цевта на пистолета я удря отстрани по главата.

— Как смееш да ме докоснеш — реве той, изпаднал в бяс. — Аз те отгледах! Не баща ти! Аз!

Дръпва я към себе си и удря отново.

— Нора! — крещя. Тя пада на пода. Пристъпвам към нея.

— Не мърдай! — заплашва Лам. Вдига пистолета и го насочва ту към мен, ту към нея. — Ще я убия — предупреждава. — Ако я докоснеш още веднъж, ще я убия.

Ризата му отпред е обгоряла, от драскотината на бузата му тече кръв. Поглеждам ледените му сини очи и си давам сметка, че не се шегува.

— Лари, не бива да…

— Мълчи! — вика той. — Зависи от нея.

Нора есе още е на пода, опитва се да се отърси от удара. Дясното й око започва да се подува.

— Добре ли си? — пита я.

— Пукни! Гнусен задник! — крещи тя и бърше уста с опакото на ръката си.

— Все още не е късно — казва Лари, почти възбуден. — Все още можем да поправим нещата. Както казах. Ако го спрем, ставаме герои. Можем да го направим, Нора. Можем! Само кажи думичките. Само това искам, скъпа. Кажи ми, че не съм сам.

Кимвам й да влезе в играта. Дори не ме поглежда. Подсмърча за последен път и сълзите изчезват. Очите й прогарят дупки във физиономията на Лам. Облизва устни. Усеща вкуса на свободата. Нора Хартсън иска да се отърве.

Правя още един опит да привлека вниманието й, но тя се обръща с гръб. Това е между тях. Не засяга мен.

— Можем да го направим, Нора — настоява Лам. — Ще бъде както преди. Нашата тайна.

Нора гледа втренчено приятеля на семейството си и мълчи. Опитва да го прикрие, но събитията започват да вземат своето. Виждам го. Задъхана е. Много лесно би могла да се откаже. Да обвини мен за всичко. Докосва подутото си око, търси решение. След миг показва среден пръст, точно пред лицето си.

— Пукни! Гори в ада! — изръмжава.

Лицето на Лам — устните, очите, скулите — помръква. Очаквам да изпадне в бяс. Той обаче мълчи. Странен е. Стиска зъби. Пронизващ поглед. Мога да се закълна, че таванът е станал по-хладен.

— Съжалявам, че мислиш така — казва той след миг, без следа от чувство в гласа. — Все пак искам да ти благодаря, Нора. Ти улесни решението ми.

Без дума повече, насочва пистолета към мен.

— МАЙКЪЛ! — изпищява Нора и се втурва напред.

Пистолетът на Лам започва да се движи хоризонтално. Едва осъзнавам какво се случва. Проследявам с поглед цевта. Целият свят изведнъж спира. Виждам как Нора приближава към мен. Точно над главата й има мигаща флуоресцентна лампа, на пода се търкаля захвърлена пластмасова вилица. Отеква приглушен изстрел, точно когато тя залита и пада в ръцете ми. Опитвам се да я хвана. Втори изстрел. Трети. Четвърти.

Куршумите я удрят в гърба. Главата и се отмята назад. Веднъж. Два пъти. И пак, и пак. И двамата залитаме от попаденията, спира ни парапета на стъклописа.

— Нори! — крещи Лам и сваля пистолета.

Почти не го забелязвам.

— Нора… добре ли си?

— М-мисля, че да — шепне тя и се мъчи да надигне глава. От носа и устата й потича кръв. — Лошо ли е? — пита ме, когато вижда изражението ми.

Клатя глава и се боря със сълзите, които напират в очите ми.

— Н-не. Ще се оправиш — запъвам.

Отпуска се в ръцете ми и на устните и се появява едва доловима усмивка.

— Добре.

Опитва се да каже още нещо, но не успява. Придържам главата й. Кашля и капчици кръв пръскат ризата ми.

Лам стои там, където беше. Целият трепери.

— Тя… тя…

Пак поглеждам надолу. Не мога да мисля.

— Нора… Нора… Нора! — Лежи в ръцете ми напълно отпусната, но въпреки всичко успява да отвори очи и да ме погледне. — Обичам те, Нора.

Очите й помръкват. Не съм сигурен, че ме чува.

— Майкъл…

— Да? — Навеждам се по-близо до нея.

Шепне съвсем тихо, едва я чувам. Диша с усилие.

— Аз…

Тялото й се напряга и думите секват. Затварям очи…

Направи го заради мен. Единствено заради мен.

За да може да диша по-лесно, спускам тялото й на пода. Внимателно.

— Д-д-о-бре ли е? — чувам вик.

Вдигам поглед и юмруците ми се свиват. Пред очите ми е Лорънс Лам. Стои на същото място, като парализиран. Пистолетът виси на показалеца му. Челюстта му е увиснала. Изглежда потресен, сякаш целият свят току-що се е изпарил. Погледите ни се срещат и на челото му се появява гневна бръчка.

— Ти я уби! — изръмжава.

В гърдите ми изригва вулкан от ярост. Връхлитам върху него. Опитва се да вдигне пистолета, но вече е късно. Здравото ми рамо се забива в гърдите му, блъсвам го в стената. Пистолетът пада.

Блъсвам го пак, забивам юмрук в корема му. Той замахва и ме удря по челюстта, само че вече не усещам болка.

— Мислиш, че ще ми направиш нещо? — крещя и юмрукът ми се стоварва върху физиономията му. Продължавам да блъскам драскотината, която му направи Нора. Пак. И пак. И пак.

Лам си дава сметка, че няма шансове срещу мен. Аз съм два пъти по-млад. Той е стар, много по-бавен. Разбира, че е в капан. Измъква се и отива към средата. Погледът му трескаво търси оръжието. Не го открива. Непоклатимата самоувереност вече я няма. Има вид на човек, който всеки момент ще изпадне в паника. Лицето му е окървавено.

— Никога не те е обичала — ръмжи Лам и слага ръка на бузата си.

Опитва се да отвлече вниманието ми. Няма да мине. Вдигам ръка и го удрям по челюстта.

— Дори не те избра. Щеше да тръгне и с Пам, ако й бях казал.

Затварям устата му с удар. После в корема. И гърдите. Искам да млъкне. Свива се и отстъпва назад към парапета. Знам, че е време да престана, но почти безжизненото тяло на Нора е съвсем близо… Локвата кръв на пода около нея става по-голяма. Това ми стига. В последния удар влагам цялата си сила. Лам полита назад.

Удря се в парапета, губи равновесие и пада от другата страна, върху дебелото стъкло. Затварям очи. Очаквам да чуя хрущене на счупено стъкло, но долавям само меко тупване. Вдигам очи. Лам лежи по гръб в средата на голямото стъклено цвете. Не се е счупило. Големият кристален полилей, точно под него, се люлее от сътресението.

— Хххх — свирят гърдите му. По гърба ми полазват ледени тръпки. И този път ще отърве кожата. Лам се обръща и бавно, внимателно, започва да пълзи към парапета.

Отчаяно се оглеждам, за да открия пистолета. Виждам го — до рамото на Нора. В локвата кръв. Грабвам го и го насочвам към Лам. Той замръзва. Погледите ни се срещат. Изведнъж Лам свива презрително устни. Дръпвам ударника.

— Спести ми мелодрамата, Майкъл. Ако стреляш, никой няма да ти повярва.

— И без това няма да ми повярват. Така поне ще си труп.

— И ще се почувстваш по-добре? Отмъстен за въображаемата си приятелка?

Поглеждам за момент към Нора.

— Майкъл, не ти стиска. Ако ти стискаше, нямаше да изберем теб.

— Вие? Ти я унищожи. Ти си я манипулирал. Тя няма нищо общо с долните ти кроежи.

— Щом така се чувстваш по-добре… Все пак помисли на чие име е регистриран пистолетът… На мое? Приятелят, който се опитва да защити дъщерята на президента? Или на твое. Убиецът, когото трябва да спра.

Ръката ми трепери.

— Не забравяй какво ще стане с баща ти, когато те натикат в затвора.

Един изстрел. Няма нужда от повече.

— Край, Майкъл. Представям си какво ще пише утре в пресата. Гарик убива дъщерята на президента.

Пред очите ми причернява. Насочил съм пистолета към челото му. Точно това е направил с Вон. И обвини мен.

Лам вижда, че се гърча и пуска черна усмивка. Усещам я в стомаха си. Пръстът ми се свива около спусъка. Тялото ми се напряга. Присвивам очи. Там, долу, големият полилей се люлее.

— Лека нощ, Лари — казвам аз и хващам пистолета с две ръце, за да не се клати. Прицелвам се. Усмивката на Лам изчезва. Устата му увисва отворена. Пръстът ми трепери пред спусъка. Мъча се да го свия, но ръката ми трепери все повече… Давам си сметка… не мога. Свалям оръжието бавно.

Лам се смее пресипнало.

— Ето за това те избрахме. Благородният страхливец.

Това ми стига. Вдигам пистолета. Ръката ми и сега трепери, но този път натискам спусъка.

Чувам само щракване. Натискам пак, по-силно. Празен е. Няма патрони. Не мога да повярвам!

Лам се смее. Първо тихо, после по-силно. Запълзява към парапета.

— Не можеш да направиш нищо лошо, дори и когато опитваш.

Вбесен, хвърлям пистолета към него. Лам се дръпва в последния момент. Не го улучва. Удря се в стъклото и се плъзва до другия му край. Чувам единствено гадното кикотене на Лам. Нищо друго. Но… чувам и още нещо.

Започва там, където пистолетът удари стъклото. Леко пукване — като бучка лед, пусната в чаша с топла вода. След това по-силно и продължително. Пукнатината се увеличава.

Лам поглежда назад. Виждаме я почти едновременно. Сега вече пукнатината се движи светкавично, разраства се, заприличва на паяжина.

Той все още е в средата на стъклописа. Обзема го страх, мъчи се да се добере до парапета. Пада първото парче стъкло. После още едно. И още едно. Тежестта на полилея довършва останалото. Политат стотици парчета стъкло. Лам моли да му помогна. Късно е. Не мога да направя нищо и двамата го знаем. Вече не се смее. В очите му се появяват сълзи. Опората под тялото му изчезва. Гравитацията го засмуква.

— Ма-а-а-а-й… — успява да изкрещи.

Пада върху полилея. Ще си спомням кошмарния звук цял живот.

Падат и последните парчета стъкло. Някъде долу започва да пищи алармената инсталация. Поглеждам над парапета и виждам тялото на човека, отговорен за всичко. За Карълайн. За Вон. И преди всичко за Нора.

Някъде зад себе си чувам тих стон. Обръщам се и отивам при нея, падам на колене.

— Нора…

— Т-той… няма ли го вече? — шепне тя едва чуто. Не би трябвало да е в съзнание. В гърлото й клокочи кръв.

— Да, няма го — отговарям. — В безопасност си.

Опитва да се усмихне, но не може. Болката е твърде силна. Губи сили бързо.

— Майкъл?

— Тук съм — повдигам леко главата й. — При теб съм.

Вижда лицето ми, сълзите, и разбира, че това е краят.

— М-моля те… не казвай на татко… Майкъл…

Поемам рязко въздух, за да се сдържа. Кимам. Прегръщам я, вдигам я към гърдите си, но ръцете й висят безпомощно. Махам косата от лицето й, после усещам как тялото й потръпва и… това е. Вече я няма.

— НЕ! — крещя. Целувам лицето й. — Нора, моля те! Не…

Няма полза. Не се движи.

Главата й се отпуска върху ръката ми, дробовете й изпускат последната глътка въздух. Всичко свършва. Самоунищожението е приключило.