Брад Мелцър
Първият съветник (30)

Глава 30

Опитвам се да не изпадам в паника. Влизам в банята и свалям бялата кърпа от металната рейка. Трябва да се отърва от кръвта. След две минути миене и бърсане, ръцете ми са чисти. Омотавам кърпата около ръката си и излизам от банята. Не поглеждам към Вон.

Пред вратата съм. Няма отпечатъци, няма физически следи. Просто трябва да изляза. Да натисна дръжката и… Не, не така. Още не.

Боря се с всички страхове, които върлуват в червата ми, и правя крачка назад, към трупа. Каквото и да е направил, Вон умря заради това. Заради мен. Защото се опита да ми помогне. Заслужава нещо повече от коляно в ребрата.

Клякам до него. С увитата в кърпата ръка разтварям юмрука му и слагам ръката върху гърдите му. След това му затварям очите. Патрик Вон. Човекът, който трябваше да ми даде всички отговори.

— Благодаря за доверието — шепна. — Спи спокойно.

Не е най-добрата надгробна реч, но е по-добре от нищо.

Отвън, в коридора, се чуват гласове. Този, който е убил Вон, е знаел, че ще го завари тук. А това означава, че знае и за мен — че аз също ще дойда. Боже мой! Време е да тръгвам. Отварям вратата и излизам. Отвън ме чакат двама души. Сепвам се и отстъпвам назад.

— Извинявай, драги — казва единият. — Не исках да те стресна.

Жената до него се изкисква. Облечена е с памучна фланелка, на която е изрисувана дъга. Просто двама младежи. Не са от ФБР.

— Н-няма нищо — промърморвам и се мъча да скрия кърпата, която все още е омотана около ръката ми. — Грешката е моя.

Минавам край тях и тръгвам към асансьорите. И четирите кабини чакат на партера. Цели трийсет секунди не помръдва нито една. Натискам бутона за повикване още веднъж. Защо се бавят толкова? Момчето и момичето идват към мен. Не се бавиха никак — вероятно са се върнали само да вземат нещо забравено. Така или иначе, вече не се смеят. Струва ми се, че сега крачат някак по-целенасочено. Нямам намерение да чакам, за да разбера какво е предизвикало промяната.

Оглеждам коридора и виждам червения надпис на аварийния изход към стълбите. До вратата има табела: „ВНИМАНИЕ! ПРИ ОТВАРЯНЕ НА АВАРИЙНИЯ ИЗХОД, ЩЕ СЕ АКТИВИРА АЛАРМЕНАТА СИСТЕМА“.

Точно така. Отварям рязко и минавам. Не съм направил и две крачки, когато се разнася пронизителен писък, който отеква между бетонните стени. Повечето хора не са по стаите си, но вече чувам резултата от действието си надолу, по етажите. Триста учители изоставят годишната си среща и изпълват аварийното стълбище. Разчитам тъкмо на това — числено превъзходство. След малко се вливам в тичащия надолу потоп от образователни дейци. Няма паника или писъци — тези хора са майстори на противопожарните учения. Стигам до фоайето, прикрит по най-добрия начин. Измъквам се през предната врата, сред табели с имена и платнени чанти, продължавам да крача. Не мога да допусна да ме видят. В най-добрия случай, сега ще ме обвинят за смъртта на Вон. В най-лошия… Все още виждам тъмната рана, с коричка, над дясното му око.

Намалявам темпото чак на четвъртата пресечка от мястото. Виждам малка уличка, с телефонна кабина. Поемам дъх и пребърквам джобовете си, за да намеря монети. Нужна ми е помощ. Трей. Пам. Който и да е. Вземам слушалката, но веднага я оставям на мястото й. Какво ще стане, ако някой подслушва в другия край? Ами, ако чакат да направя точно това? Не мога да рискувам. Трябва да стане лице в лице. Продължавай да ходиш. Бягай.

Надничам иззад ъгъла и се оглеждам. Не виждам нищо. Лош знак за район, който обикновено е оживен. Може би ме дебнат? Виждам такси, спряло на червения светофар. Изчаквам да светне жълто и се втурвам към него. Обувките ми чаткат оглушително по настилката. Успявам да отворя вратата, когато колата вече потегля.

— Съжалявам — извинява се шофьорът. — Не видях, че…

— Към Белия дом. Колкото може по-бързо.

 

 

— Спрете колата! — викам няколко пресечки преди целта си.

Таксито моментално намалява.

— Тук ли? — пита шофьорът.

— Малко по-нататък — отговарям, докато оглеждам закусвалнята „Макдоналдс“ на Седемнайсета улица. — Идеално. Тук.

Някой е оставил на задната седалка вестник. Увивам в едната част от него окървавената кърпа от хотела и вратовръзката си, изскачам от таксито и хвърлям десет долара през прозореца на предната седалка. Колата потегля, аз поемам дъх и тръгвам спокойно към „Макдоналдс“. След малко откривам кошчетата за боклук и хвърлям вътре смачкания вестник. Всички червени петна тук са от кетчуп.

След още три минути се изкачвам по стъпалата на Старата административна сграда. Остават ми четири часа, преди Аденауер да пусне информацията на репортерите и това време ще ми е необходимо. Докато не измисля нещо по-добро, единственият ми шанс е историята да остане скрита колкото може по-дълго. А когато нещата опрат до скриване на информация, Трей е ненадминат. Ако този, който е убил Вон, иска да обвини мен, може вече да е уведомил Сикрет Сървис. Отвън всичко изглежда нормално. Отварям голямата стъклена врата и виждам малката опашка, която чака, за да мине проверката на пропуска — служителите се връщат от обяд. Заставам отзад и оглеждам четиримата униформени, които проверяват. Знаят ли? Съобщено ли им е вече? Трудно е да се прецени. Двама седят зад бюрото и приказват, други двама са край рамката на детектора за метали.

Напредвам бавно. Надявам се да скрия физиономията си от погледите им и забивам очи в остатъка от вестника. Остава още малко. Само си мълчи.

— Вечно работиш, а? — чувам мъжки глас и някой слага ръка на рамото ми.

Обръщам се рязко.

— Не исках да те стресна. — Вдигам глава и виждам руса коса и приветлива усмивка. Хауи Робинсън, млад адвокат. Симпатяга, който работи в кабинета на вицепрезидента.

— А-а-а, няма нищо — отвръщам и пак поглеждам към униформените. И четиримата са се обърнали към нас — твърде много движение.

— Беше ли на партито вчера? — пита Робинсън.

— Да — отговарям и пак поглеждам към служителите. Двамата зад бюрото започват да шушукат.

— Аз пък вкарах сестра си и племенника си. Това хлапе, трябваше да го видиш, направо полудя! Мисля, че е влюбено в Нора.

— А-ха — мърморя. Единият от двамата зад бюрото става и отива до детектора за метали. Нещо не е наред.

— Добре ли си? — пита Хауи. Аз съм следващият на опашката.

— Да — кимвам. Би трябвало да се махна оттук веднага. Да си отида у дома и…

— Следващият — подканя униформеният. Всички погледи са приковани в мен.

Без да вдигам глава, вадя картата си, набирам личния си код и прекрачвам през рамката. Минавам толкова бързо, че дори не чувам предупредителния сигнал на алармата. Униформеният ме сграбчва за ръкава.

— Къде толкова бързо?

Не мога да повярвам.

— Не разбирате. Нямах намерение да…

— Изпразнете си джобовете.

Овладявам се, преди да съм казал още нещо. Това не е алармената система, а детекторът за метали.

— Коланът. Това е коланът ми.

Ръчният детектор потвърждава думите ми.

— По-спокойно, човече — казва Хауи и ме тупа по рамото. — От време на време трябва да се махаш оттук. Ела да играеш с нас баскетбол или нещо подобно. Ще ти се отрази добре.

— Да, прав си — отговарям и се заставям да се усмихна.

Той тръгва вдясно, а аз — вляво. Макар че наоколо е пълно с колеги, коридорът никога не е бил толкова пуст. Преди да взема завоя, поглеждам назад. Униформеният до детектора все още гледа след мен. Останалите следят опашката. Преструвам се, че не съм забелязал и свивам зад ъгъла. Скривам се от очите им и веднага хуквам. Към Трей.

 

 

Отварям вратата и търся Трей с поглед. Не го виждам никъде.

— Мога ли да ти помогна? — пита колегата му, Стив.

— Виждал ли си Трей? — казвам аз, като се мъча да не изглеждам задъхан.

— Не, но…

— Аз го видях — намесва се друг колега. — Мисля, че… главата му беше мушната под полата на Първата дама.

— А, да — кимва Стив и се смее. — Страхотен фотосеанс. Доведохме и деца. В домашна обстановка. Пухкави възглавнички, мек фокус. Страхотно.

Прессекретари. Вечните комедианти.

Грабвам едно залепващо се листче, надрасквам набързо „Намери ме, 911^[1]“ и го залепвам на екрана на компютъра на Трей.

— Страхотен шифър — отбелязва Стив. — Къде по-добър от морзовата азбука.

Изскачам отново в коридора и затръшвам вратата. Пак потъвам в тишината. Трябва да поговоря с някого — дори и само за да определя следващия си ход. Докато крача по мраморния коридор, единствено ми идва наум Пам. Бих могъл да отида при нея и… Къде ми е главата? Не мога да го направя. Не и след това, което се случи. Още не. Освен това, след смъртта на Вон, всичко може да се струпа върху моята глава. Което означава, че най-малко бих искал да съм зад волана на колата на Нора. Все ми е едно дали сме в годината на изборите — бях избягвал въпроса досега, откакто излязох от хотела. Трябва да се кача горе.

 

 

Хуквам по меката пътека в коридора на приземния етаж и виждам цяла армия ВИП посетители, водена от един от разпоредителите. Минавам покрай тях и двама души ме снимат. Смятат, че съм известен. Ако нещата продължават да се развиват в същия дух, ще се окажат прави. Спирам чак пред униформения, който пази край киносалона.

— Може ли да ви помоля нещо? — питам с неуверен глас.

Не отговаря. Гледа ме и преценява.

— Знам, че сигурно звучи безумно — продължавам, — но докато използвах тоалетната в Старата административна сграда…

— Коя?

— … На първия етаж, до отдел „Правителствени въпроси“… Както и да е, вътре имаше двама стажанти, които се хвалеха нещо за пистолета, който държите тук… — Посочвам към кутията на стената и униформеният застава нащрек. — Може и да не съм чул добре, защото шушукаха през цялото време, но казаха или че имало пистолет, или че някой го бил взел. Може да са били празни приказки, но…

Той скача на крака и столът му полита назад. Предупреждава ме да остана на място, отива до кутията на стената и започва да тършува из ключовете си. Гледам мълчаливо как се бори с ключалката — поради някаква причина заяжда. Цялото ми тяло гори. Имам чувството, че нещо бумти в черепа ми. Чувам единствено дрънченето на ключовете. Униформеният стои пред мен и закрива всичко с тялото си. След малко дръпва вратичката. Силно. Още по-силно. След това чувам стържене на ръждясал метал. Вратичката се отваря и униформеният ме поглежда. Отдръпва се, за да ми даде възможност да видя сам. Пистолетът е на мястото си.

— Съжалявам — казвам. — Явно не съм чул добре.

— Така изглежда.

Свивам рамене и се връщам назад, покрай статуята на Линкълн. Веднага след като се скривам зад ъгъла, хуквам отново. Пистолетът е тук и това е добър знак, макар че е имала достатъчно време, за да го върне.

Малко преди стълбището към Резиденцията забавям крачка. Както обикновено, служебната ми карта и едно решително кимване ми дават възможност да мина покрай охраната долу.

— Един човек се качва — шепне той в радиостанцията си.

Вземам по две стъпала нагоре, макар и да знам, че ще ме спрат. Бих могъл да й се обадя, за да ме пуснат, но не искам никой да знае, че идвам. Сега мога да разчитам единствено на изненадата. И въпреки пистолета, искам да видя реакцията й с очите си. Естествено, когато стигам на горния етаж, двама униформени служители на Сикрет Сървис препречват пътя ми.

— Мога ли да ви помогна? — пита единият, който е с черна коса.

— Трябва да видя Нора. Спешно е.

— Вие сте…?

— Кажете й, че я търси Майкъл. Тя знае.

Той ме оглежда и отговаря:

— Съжалявам. Тя помоли никой да не я безпокои.

Опитвам се да запазя спокойствие.

— Вижте, не искам да досаждам. Просто й се обадете. Важно е.

— Вече чухте отговора — намесва се другият. — Кое не ви е ясно?

— Всичко ми е ясно. Опитвам се да спестя някои главоболия.

— Слушайте, сър…

— Не, вие слушайте — прекъсвам го. — Дойдох при вас съвсем цивилизовано. Вие започвате да се карате. Казвам ви, че положението е много сериозно, така че можете да избирате между две неща. Можете да се обадите и да обясните, че случаят не търпи отлагане, можете и да ме отпратите и след това да се сблъскате с гнева на Нора, когато разбере, че вие сте предизвикали кашата. Лично аз предпочитам второто. Падам си по кървавите петна.

— Такава заповед съм получил, сър — изръмжава онзи и се приближава до мен. — Не бива да я безпокоим.

Упорито отказвам да си тръгна. Поглеждам малката камера, скрита в отвора на климатичната инсталация.

— Хари, знам, че ме виждаш…

— Моля ви да напуснете — казва агентът.

— Обади й се! — моля се към тавана. — Само трябва да…

Преди да довърша, трима цивилни агенти дотичват по стълбата. Най-отпред е Хари.

— Казах му, че не иска да я безпокоят.

— Трябва да я видя, Хари! Аз…

Агентът ме сграбчва за тила и млъквам.

— Пусни го — предупреждава го Хари.

— Но той…

— Искам да чуя какво има да каже, Парнс. — Парнс схваща. Униформените не спорят с цивилните агенти.

Подчинява се и се отдръпва съвсем малко.

— Така. Какъв е пожарът?

— Наистина трябва да говоря с нея.

— Защо?

— Знаеш защо. Знам, че знаеш. Ти беше там онази нощ.

Той кимва едва забележимо.

— Важно е, Хари. Не бих дошъл така, ако не беше. Моля те.

Униформените го гледат от упор. Всички знаят какво е казала Нора. Не иска да я безпокоят. Топката е в полето на Хари. Най-накрая той решава:

— Добре, ще й се обадим.

Усмихвам се леко.

Хари влиза в стаята на разпоредителя и вдига телефона. Не чувам какво говори, а за да е сигурен, че няма да разбера по движението на устните му, ми обръща гръб.

Хари приключва и се връща при нас. Гледа ме изпитателно.

— Е. какво каза тя? — питам го.

— Днес е щастливият ти ден.

Въздъхвам дълбоко и хуквам нагоре по стълбите. С ъгълчето на окото си виждам как чернокосият посяга към дневника, за да запише, че съм влязъл. Хари клати глава и го спира.

— Този не.