Брад Мелцър
Първият съветник (28)

Глава 28

— Какво има? — пита Пам и застава пред бюрото ми.

Не знам откъде да започна.

— Ти някога… изобщо…

— Изплюй камъчето, Майкъл.

— Подслушвала ли си телефона ми?

Тя пуска куфарчето си и то пада на пода.

— Моля?

— Кажи ми истината, Пам. Подслушвала ли си ме?

За разлика от Нора, Пам не се взривява. Вместо това добива объркан вид.

— Как бих могла да те подслушвам?

— Чух телефона ти. Видях как работи.

— За какво… какъв телефон?

— Телефонът в преддверието!

— За какво говориш, по дяволите?

Излизам иззад бюрото, профучавам през преддверието и влизам в кабинета на Пам. Набирам моя вътрешен номер и зазвъняват два телефона — единият в моя кабинет, другият в преддверието.

— Закачени са на една линия! — крещя. — Може би мислеше, че няма да забележа? И че няма да видя, че си изключила звънеца?

— Майкъл, кълна се в живота си! Не знаех, че двата телефона са свързани на една линия! Видя ме, когато седях там. Говоря непрекъснато по телефона.

— Това имах предвид.

— Чакай малко — казва тя и започва да се ядосва. — Да не мислиш, че съм се преструвала, че говоря? Че това е някакъв таен сценарий, за да те излъжа?

— Ти ми кажи. Ти си била на линията.

— На ли… Не мога да повярвам, Майкъл! След всичко, което… Кой ти пробута тази гадост? Нора ли?

— Не намесвай нея.

— Не ме учи какво да правя. Независимо какъв номер иска да ти погоди Саймън, не целият свят е против теб. Знаеш как действа системата тук. Все пак това е федерално правителство. Линиите може да са се преплели при ремонта.

— А може да са били така открай време.

— Престани.

— Тогава ми кажи истината.

— Вече го направих, по дяволите!

— Значи така. Линиите са били отделни, а при последния ремонт са ги свързали заедно?

— Не знам какво друго очакваш да ти кажа! Не знаех!

— И никога не си ме подслушвала?

— Никога! Нито веднъж!

Гледам как се ядосва, но не ми става по-лесно.

— Мога ли да ти вярвам?

Тя прави няколко крачки към мен.

— Майкъл, това съм аз.

— Отговори на въпроса ми.

Тя все още не вярва на ушите си.

— Не бих те излъгала — казва ми. — Никога.

— Сигурна ли си?

— Кълна се.

Търсеше си го. Поглеждам я право в очите и нанасям удара:

— Тогава защо не ми каза, че досието ти е било у Карълайн?

Пам замръзва. Твърде умна е, за да се доближи повече.

— Хайде, Пам, сега си шеф. Къде е шефският ти отговор?

Тя стиска челюсти и мълчи.

— Зададох ти въпрос.

Продължава да мълчи.

— Чу ли какво те попитах, Пам? Попитах те защо…

— Как разбра, че е било у нея?

Боже!

— Значи си знаела?

Гласът й е едва доловим шепот.

— Кажи ми кой ти каза.

— Няма значение кой ми е казал. Аз…

— Искам да знам! — настоява тя. — Нора, нали? Тя винаги си пъха но…

— Нора няма нищо общо. Дори и да имаше, това не би променило фактите. Сега ми кажи защо досието ти е било у Карълайн.

Пам прекосява стаята и застава пред малката масичка, върху която е факсът. Улавя се с две ръце отстрани за плота и се присвива, сякаш я боли стомах. Вертикална ембрионална поза.

— Знаех си, че е била тя. Знаех си.

— Знаела си, че е била коя?

— Карълайн. Тя имаше достъп. Просто не исках да го повярвам.

— Не разбирам. Какво има в досието?

— В досието нямаше нищо. Карълайн не действаше така.

— Пам, престани с тази тайнственост и ми кажи какво, по дяволите, е направила тя.

— Предполагам, че е успяла да го прочете между редовете. Биваше я за това. В досието ти не пише черно на бяло: „Използвал е служебното си положение, за да уреди баща си“. Вероятно е забелязала, че баща ти живее в специален дом. После е проверила тук-там и е открила това, което й е трябвало.

— Тогава какво има между твоите редове?

— Трябва да разбереш, че когато започнах, това изглеждаше правилно. Все още бях…

— Кажи ми какво си направила.

Пам вдига юмрук и удря скулата си леко, три пъти.

— Обещаваш ли да не казваш на ни…

— Пам…

Наистина ме познава достатъчно, за да не задава този въпрос. Най-накрая пита:

— Помниш ли върху какво работеше Карълайн, когато дойдох тук?

Замислям се за момент и клатя глава.

— Ще ти подскажа… Когато Блейк обяви оставката си…

— … Беше номиниран Катлър. Карълайн трябваше да попълни мястото на Блейк във Върховния съд.

— Точно така — кимва Пам. — Знаеш какво става, когато съдия от Върховния съд подаде оставка. Всеки адвокат, който заслужава костюма си, решава, че става за тази работа. Когато изготвиха списъка с кандидатите, ние трябваше да ги проверим. Горе-долу по същото време получих сметката за първата вноска по студентския ми заем. Имах дълг към 90’000 долара и всеки трийсет дни трябваше да отделям по 1’071,37. Като прибавим наема за апартамента, в който току-що се бях настанила, плюс социалната осигуровка, плюс изплащането на колата, плюс застраховката, плюс дълга от кредитната карта, плюс факта, че трябва да мине месец, преди да получиш първата си заплата, а аз бях на работа само от девет дни и вече затъвах сериозно… И в този момент, най-неочаквано ми се обади една репортерка от „Уошингтън Поуст“, на име Инес Котилиано.

— Това е жената, която…

— Знам коя е тя, Майкъл. Последната година в колежа живеехме врата до врата.

— Значи ти си тази, която…

— Не съм й казвала за теб. Кълна се в майка си. Имала съм един танц с нея и толкова. Повярвай ми, беше повече от достатъчно.

Скръствам ръце на гърдите си.

— Слушам.

— Както и да е. Докато проверявах кандидатите за Върховния съд, Инес, като всеки журналист, искаше да разбере кои са одобрените кандидати.

— Пам, не ми казвай, че си…

— Предложи ми пет хиляди долара, за да потвърдя, че Катлър води пред останалите. Нямаше начин да откажа. Всичко щеше да е наред, когато започнех да получавам заплата, но до първия чек оставаха три седмици.

Не ме гледа, докато разказва.

— Значи „Поуст“ е дал парите?

— „Поуст“? Те никога не правят така. Инес ги извади от собствения си джоб. Ужасно искаше да се издигне. Баща й има някакъв тръст в Кънектикът. Семейството й притежава патента за аспирина или нещо подобно от този род.

— Информацията е била поверителна.

— Майкъл, тя се появи в най-лошия ден от живота ми. Ако ще се почувстваш по-добре, съвестта ме загриза така жестоко, че в края на краищата върнах парите. Цяла година мина, докато го направя.

— Но тя е получила инфо… — Млъквам. Лесно е да съдиш отстрани. Просто грабваш съдийското чукче. Работата е там, че знам какво означава да те ударят през пръстите. — Било е голям ден за Инес.

— Първата й статия на първа страница. Веднага под заглавието. Така или иначе, оказа се, че е без значение, защото в „Хералд“ също излезе подобен материал, в същия ден, което означава, че и някой друг е пуснал информацията, заедно с мен.

— Това е калпаво оправдание и го знаеш.

— Не съм й дала нищо конкретно. Само казах кой е фаворитът.

— Добре, а какво стана после? Карълайн научи?

— След по-малко от седмица — отговаря Пам. — Преглеждала е досието ми и вероятно е видяла връзката. Инес Котилиано. Учила в моя колеж. Новоназначен репортер. След като разбра, можеше веднага да ме уволни, но тя не действаше така. Държеше около себе си хора с проблеми и осребряваше тайните им. От онзи момент нататък ме оплете в паяжината си.

— Какво направи?

Пам ме поглежда за първи път, откакто разговаряме. Очите й са уголемени от страх, че ще я осъдя.

— Какво направи? — повтарям въпроса си.

— Четири дни след като излезе статията, получих анонимна бележка, с която от мен се искаше да дам десет хиляди долара. На две вноски, през шест месеца. — Пам се олюлява и сяда. — Не спах дни наред. И досега ми е пред очите, казвам ти. Животът ми, грешките, които съм допуснала, всичко се оказа увиснало на косъм. Накрая положението стана толкова лошо, че започнах да кашлям кръв. В края на краищата… нямаше как да го избегна. Не можех да си позволя да започна от нула. От нищо. — Пам улавя челото си с ръка и леко масажира слепоочията си. — Оставих парите в един сейф за багаж на гара „Юниън“.

— А откъде ги взе?

— Продадох колата, престанах да плащам заемите си, увеличих до максимум кредита по всички кредитни карти, които успях да си уредя. По-добре да нямаш възможност да теглиш нови заеми, отколкото да нямаш кариера.

Казва още нещо, но не я слушам. В черепа ми се надига вълна гняв. Дори пръстите на краката ми се свиват.

— Какво? — пита Пам, когато вижда изражението ми.

— Знаела си! — ръмжа. — През цялото време си знаела, че тя е изнудвала!

— Това не е…

— И ме изпрати право при нея! Когато дойдох първия ден и те попитах, дали може да се вярва на Карълайн, ти каза „да“! Какво си мислеше, по дяволите?

— Майкъл, успокой се.

— Защо? За да можеш да говориш със стиснати зъби още малко? Или да ме изпратиш в ръцете на Инес? Ти ме излъга, Пам! Излъга ме за телефона, излъга ме за досието, излъга ме и за Карълайн. Помисли за секунда! Ако не бях отишъл при нея онзи ден, нищо от това нямаше да се слу… — Пак млъквам и се вглеждам внимателно в нея. Накланям глава и виждам как призмата се премества. Тя разбира какво става в главата ми.

— Чакай малко — сепва се. — Да не би да мислиш, че…

— Твърдиш, че греша?

— Майкъл, полудя ли? Не съм я убила аз!

— Ти го каза, не аз.

— Никога не бих й навредила! Никога! — настоява Пам. — Кълна се! Мислех я за приятел.

— Така ли? Всичките ли твои приятели те изнудват с големи суми в брой? Защото, в такъв случай, аз също бих се възползвал от няколко хилядарки. В малки банкноти, разбира се.

— Задник.

— Наричай ме както искаш. Поне не измъквам от теб пари, за да си мълча. Ако приятелите ти са такива, не бих искал да виждам враговете ти.

— Не съм имала никакви врагове. Поне досега.

— А какво ще кажеш за…

— Не разбираш ли. Майкъл? Не ме ли чу? Получих само писмо, в което беше посочено място. Нямах представа кой го е изпратил.

— Но си знаела, че Карълайн има достъп до досиетата.

— Това беше без значение. Тя беше моя… — Млъква. — Беше като част от семейството ми.

Нужна ми е секунда, за да обработя тази информация.

— Значи никога не си я подозирала?

— Преди да подозирам нея, подозирах теб.

Не съм сигурен как трябва да реагирам.

— Освен това — продължава Пам, — не са нужни досиетата на ФБР, за да разбереш, че с Инес сме учили заедно. Предположих, че някой друг е направил връзката и е проучил нещата.

— А не ти ли се стори подозрително, когато Карълайн умря в кабинета си, а в сейфа й откриха трийсет хиляди? А досиетата на бюрото й? Ако тръгнеш да търсиш кой е изнудвачът…

— Кълна ти се, досега не бях си го и помисляла. Не съм се съмнявала нито за миг.

— Нито за миг? Та всичко е било повече от ясно! Само не е имала кръв по ръцете и надпис на челото „Изнудвачка“.

— Не се шегувай с това.

— Тогава не се прави на глупава. Разбрала си, че Карълайн те е изнудвала в момента, в който е била убита. Аз гоня опашката си седмица и половина, а ти дори не ми подсказа! Изобщо!

— Вече знаеше, Майкъл.

— Не съм.

— Знаеше! — крещи тя в нов пристъп на яд. — Каза го вечерта, когато ядохме тайландска храна. Тогава обясни, че се чудиш дали Саймън не е бил шантажиран.

— А ти можеше да ми кажеш отговора. Да, вероятно е бил. Като мен. Вместо това ме заряза да си блъскам главата.

— Как смееш да го кажеш!? С теб съм от момента, в който започна тази история.

— Тогава защо не ми каза за случката с Инес?

— ЗАЩОТО НЕ ИСКАШЕ ДА ЗНАЕШ! — крещи тя и гласът й кънти в кабинета ми. — Ето! Това ли искаш? Когато онова се случи, умирах от ужас! Разболях се! След това, сякаш самият акт не беше достатъчен, Карълайн ме унижи с най-лошия ми момент. Ти, по-добре от всички би трябвало да разбираш, че е по-добре да държиш мръсното си бельо в шкафа.

— Това все още не…

— Това е единственото, което скрих от теб, Майкъл. Собственото ми насинено око. Всичко друго съм споделила с теб. И ако не се бе досетил за шантажирането сам, аз щях да те насоча натам.

— Но ми изпрати Инес.

— И сам не го вярваш.

Права е. Блъфирах, за да видя реакцията й. Доколкото мога да преценя, премина теста.

— Значи не си разговаряла с Инес за всичко това?

— Обади ми се в деня, когато това се случи. Казах й даже по-малко, отколкото казах на ФБР. Повярвай ми, ако исках да те прецакам, щях да направя най-лесното.

— И то е?

Тя ме гледа в очите.

— Щях да те предам. Също и Нора.

Ето това е. Болезнена честност. Ако не беше толкова стряскащо, вероятно щях да се разсмея.

— Значи никога не ти е хрумвало, че Карълайн е изисквала парите? — питам поне за трети път.

— Не смятам, че на когото и да било е хрумвало подобно нещо. Помисли. Защо Саймън е оставил онези пари в гората? Ако е знаел, че го е изнудвала Карълайн, щеше да й плати направо.

Добра теория.

— Може би затова я е убил? Отишъл е да й разкаже версията си за случилото се, тя е изпуснала някакъв коментар и той се е досетил, че тя е изнудвачката.

— Да я убие заради това? Извинявай, но защо? Тя знае, че е обратен. На кого му пука?

— Със сигурност не на Саймън. Ако му пукаше, нямаше да се появи не дегизиран в бар за обратни. Поради това ми се струва, че има нещо повече от хомосексуализма. Саймън има жена и три деца. Каквото и да си мислиш, подобно нещо все още може да разруши живота ти.

Двамата кимаме в съгласие и седим мълчаливо. След малко Пам казва:

— Все още си мисля, че Карълайн е знаела нещо за Нора.

— Не искам да говоря за това.

Тя прави пауза.

— И ако не беше умряла, мога да се обзаложа, че щеше да шантажира и теб. Затова досието ти е било при нея.

— Никога няма да разберем — заявявам аз, доволен, че променяме темата. — Това е нейната тайна.

— Като говорим за тайни, какво ще кажеш за моята? — казва Пам, доволна, че има същата възможност. — Ще ме издадеш ли?

— Ти си новата кралица на етиката. Ще се раздрънкаш ли за баща ми?

Двамата се гледаме продължително, после отпускаме глави с облекчение.

— Мога ли да ти задам един последен въпрос? — добавям, когато Пам се кани да си тръгне. — Какво стана с досието на Вон от ФБР? Каза, че ще го вземеш.

— Реших, че си го взел от Лам.

— Взех го. Просто исках да разбера защо не го получих от теб.

Усмивката й изчезва моментално. Веждите й се изпъват, долната й устна увисва. Болка. Не, не е болка. Тъга. Разочарование.

— Все още ли мислиш, че… След всичко, което… — Отново млъква.

— Какво? Какво казах?

Повече няма да ми отговаря. Тръгва към външната врата и закрива устата си с длан, бори се със сълзите.

— Направих всичко възможно, Майкъл.

Надигам се, за да я последвам, но ме спира звъненето на телефона. Както и преди, звъни и апаратът в преддверието. Поглеждам дисплея. Външен разговор. На няколко крачки, Пам отваря рязко вратата и изчезва. Изборът е труден, но го правя.

— Ало? Майкъл.

Вратата след Пам се затръшва с трясък. Затварям очи, за да се отърва от шума.

— Готов ли си да слушаш? — пита възбуден глас от другата страна на линията.

Познавам го моментално, Вон.

— Полудя ли? — крещя. — Може да…

— Телефонен разговор се засича за осемдесет секунди. Няма да разберат нищо.

— Дано да си прав.

— Щях ли да се обаждам, ако не бях?

Не му обръщам внимание.

— Двайсет секунди.

Той продължава по същество:

— Та, поразпитах тук-там за малката ти приятелка… сещаш се, онази с могъщия татко.

— Разбрах — тросвам се.

— Открих няколко души, които я познават. Изглежда все още има ушно-носно-гърлени проблеми. Ударението е на носа. А що се отнася до препарата кетамин, купува го, като че ли сме в купонни времена. Един приятел на приятеля ми, Прайс, казва, че това е любимото им вещество.

— Им? За кого говориш?

— Виждаш ли? Ето тук точно стиска обувката — отговаря той със сериозен тон. — Тя е твърде умна, за да си купува бонбонките сама, така че изпраща приятеля си.

— Приятел?

— Затова ти се обаждам. Мисля, че онази вечер, в бара, малко са те изпързаляли. Според най-добрия ми източник… И той се кълне в живота на братовчед си, че това е истина…

— Кажи ми кой е той — настоявам.

Удря ме право в стомаха.

— Не е лесно да ти го кажа, Майкъл. Тя спи със стареца. Любимият ти шеф.

Саймън. Не мога да… Той не би могъл… Дъхът ми секва толкова бързо, че едва не изпускам телефона. Ръката ми изтръпва и се отпуска към гърдите. Не може да бъде.

— Знам — продължава Вон. — Ще ти се да посегнеш към патлака, нали? — Преди да отговоря, добавя: — Моят човек каза, че когато го видял за първи път, му се сторил потаен… като че ли не гледаме Си Ен Ен! Все едно, проследили го, защото се опасявали, че може да са го проследили и момчето, което го издебнало, се кълне, че видяло Нора да се крие в колата му. Сочна целувка по устата, когато татенцето се връща, после двамата, на задната седалка… Оправил я още там, опряна на вратата. Моят човек още каза, че и тя била доста буйна. Обичала да го поема в…

— Не искам да слушам.

— Сигурен съм, че е така, но ако дърпа и твоята играчка, по-добре да знаеш в какво я навираш, най-добре да се срещнем някъде и да…

— Ами Сай…

— Десет секунди — прекъсва ме Вон. — Запиши си го някъде. Седмица след този петък. Седем вечерта. Зала „Уорън“, хотел „Мариот“, Удли Парк.

— Да, аз…

— Пет секунди. Предостатъчно.

— Но ние…

— До по̀ следващия петък, Майки. Няма да съжаляваш. — Линията заглъхва.

Оставам сам в преддверието и тишината ме смазва. Умът ми не го побира. Ако тя… Не, невъзможно. Няма начин. Свивам юмрук и започвам да чукам по бюрото. Не може. Започвам да удрям по-силно. Още по-силно. Още по-силно. Удрям, докато болката не ме принуждава да спра. Единият ми пръст е разкървавен. Като носа на Нора. Какво, по дяволите, ми става? Как съм допуснал това да се случи?

Препрочитам часа и мястото на срещата, които записах на листче. Седем вечерта. Зала „Уорън“, хотел „Мариот“, Удли Парк. Още не мога да си поема дъх, но добре си спомням какво се уговорихме в киното. Винаги изваждаш седем. Седем дни, седем часа. Седем вечерта моментално става дванайсет на обяд. Седмица след петък става този петък. Утре. Утре на обяд, в „Мариот“, Удли Парк.

Идеята за изваждането на седем беше на Вон. След като агентите на ФБР бяха надушили срещата ни в зоопарка, за да си осигурим малко спокойствие, трябваше да разполагаме с нещо повече от хлапе, което продава пуканки. Убеден, че е прав, записвам истинското време за срещата. Мушвам листчето в джоба си и се връщам в кабинета. Трябва да се обадя на единствения човек, който може да отговори на въпросите ми.

Според „тостъра“, Нора е в Резиденцията, но позвъняването в стаята й показва друго. Преглеждам програмата на президента и разбирам защо. След петнайсет минути цялото семейство заминава, защото на следващата сутрин ще участва в мероприятия за набиране на средства. В Ню Йорк и Ню Джърси. Общо пет спирки, заедно с преспиването. Поглеждам часовника си, после пак програмата. Ако побързам, може и да я хвана. Без повече да мисля, изскачам от кабинета си. Трябва да знам. Когато отварям външната врата, обаче, виждам силует, който препречва пътя ми.

— Как си? — пита Аденауер. — Може ли да вляза?