Брад Мелцър
Първият съветник (26)

Глава 26

— Какво ти каза? — пита Трей, когато затварям.

— Аз… не мога да повярвам!

— Какво? Кажи ми!

— Чу го какво каза, нали? Бяхме на една и съща линия.

— Имах предвид, какво ти каза, след като затворих.

— Няма що… Карълайн е проучвала досието на Пам.

— Не мога да повярвам.

— Мислиш ли, че си го е измислил?

— Не… Може би… Каза ли ти какво има в досието?

Мога само да поклатя глава.

— От ФБР не са му го дали.

— Мислиш ли, че Карълайн е шантажирала Пам?

— Сещаш ли се друга причина, за да вземе досието й?

— Ами ако Пам е имала проблем с етиката? Карълайн не се ли занимаваше и с това?

— Няма значение какво е правила Пам… Видя телефона. Тя е подслушвала разговорите ми.

— Това, че телефонът е на същата линия, не означава…

— Трей, през цялото време, откакто сме в тези стаи, Пам нито веднъж не е използвала телефона в преддверието. После, когато започнах да се ослушвам за убиеца на Карълайн, седеше непрекъснато край него.

— Не мислиш ли, че ако те е подслушвала, щеше да чуеш?

— Не е задължително… Ако е натиснала бутона прекъсване на звука… Тогава може да вдигне слушалката, без да чуя нищо. — Скачам от стола си и тръгвам към вратата. — Обзалагам се, че дори е изключила звънеца, така че, ако някой позвъни…

— Изключен е — казва Трей тихо и извръща лице.

— Какво?

— Проверих го, когато затворих. Звънецът е изключен.

Връщам се зад бюрото си, без да кажа дума.

 

 

— Казах ти вече — говори Нора и сяда на ъгъла на бюрото ми. — Казах ти го в самото начало. Тук е така. Всичко е конкуренция.

— Това няма нищо общо с конкуренцията.

— Значи си готов да пренебрегнеш факта, че след смъртта на Карълайн, Пам получи невероятно повишение?

— Това е само временно. След изборите ще назначат друг човек.

— Ами досието на Вон във ФБР? Пам не ти ли обеща, че ще го изиска заради теб? Все още не си го получил.

— Не ми е нужно. Лам ми каза по-важните неща. Вон ми разказа останалото.

— Това не променя фактите. Пам ти е обещала, но не е изпълнила обещанието си.

— Остави тази тема, моля те.

Нора кръстосва крака и клати глава.

— Значи, когато ти я обвиняваш, всичко е наред. Когато обаче аз отворя уста… Така ли мислиш, че…

— Не искам да говоря за това — прекъсвам я, с повишен тон. В продължение на няколко секунди двамата седим в неловко мълчание. Поглеждам плика, който е в скута й. Най-накрая питам:

— Взе ли информацията?

— Ти как си мислиш? — подхвърля тя и започва да люлее плика между пръстите си.

Грабвам го и го отварям. Вътре има ксерокопия на четири страници от дневника за срещите на президента. Когато Трей опита да вземе същото, удари на камък. Без да се отчайваме, извадихме тежката артилерия. Десет минути след това. Барбара с удоволствие изпълни молбата на Нора.

— Какво й каза? — питам я и прелиствам страниците.

— Казах й, че смятаме Саймън за убиец и искаме да проверим дали наистина е бил в Овалния кабинет, когато е умряла Карълайн.

— Хитро.

— Не се наложи да й казвам каквото и да било. Казах й, че въпросът е личен. Преди да отворя уста по-нататък, копията бяха в ръката ми.

Четирите страници се отнасят за времето от 8:00 до обяд в деня, когато умря Карълайн. По една страница за всеки час. Истински маратон.

8:06 — влиза Терил. 8:09 — влиза Прат. 8:10 — влиза Макнайдър. 8:16 — Терил излиза. 8:19 — излизат Прат и Макнайдър. 8:20 до 8:28 — телефонни разговори. 8:29 — влиза Алан С. 8:41 — излиза Алан С. Срещите продължават цяла сутрин. Хартсън не ходи никъде. Всички идват при него.

Разгръщам следващата страница и веднага виждам това, което търся.

9:27 — влиза Саймън.

Плъзвам пръст надолу, за да видя кога е излязъл. Виждам го. 10:32 — Саймън излиза. По дяволите! Открих трупа в десет и половина. Това значи, че го има. Перфектното алиби.

Нора гледа тъжно.

— Съжалявам — казва тя. Не отговарям и гласът й набира скорост. — Макар че това доста ясно сочи към Пам, не мислиш ли?

— Не можеш ли поне веднъж в живота си да замълчиш?

Думите ми не й харесват.

— Слушай, умнико, ако Бети ти е била дузпата, няма защо да се държиш като задник с Вероника! — Преди да успея да отговоря, тя тръгва към вратата.

— Нора, съжалявам, че избухнах така.

Все й е едно.

— Моля те, Вероника, не си отивай. Не мога да се справя без теб.

Тя заковава на място.

— Наистина ли? — пита ме изненадващо сериозно.

Кимвам.

— Помощта ти наистина ми е нужна.

Тя се връща до бюрото ми колебливо. Пръстите й се плъзват по фотокопираните листове. Вглежда се в тях и пита:

— Имаш ли някаква представа за какво са се срещали?

Усмихвам се с благодарност.

— Проверих програмата. Първите двайсет минути са били за брифинг с някакви хора от Националната сигурност. Останалите четирийсет са записани като церемония за някакви големи клечки от адвокатската колегия. Предполагам, че е било подмазване на някакви едри донори. Приемане в Овалния кабинет, снимка с автограф седмица след това, молба за помощ малко по-късно…

— Каквото и да е било, Саймън е бил там близо час.

— Не знам. От Овалния кабинет може да се излезе и през други врати. Може Саймън да се е измъкнал и Барбара да не е забелязала.

— А може би Пам… — Нора млъква, поучена от предишната си грешка. Въпреки всичко, знае какво мисля.

— Попита ли я вече?

— Кого? Пам ли?

— Не. Лайза Минели. Разбира се, че Пам.

— Още не. Проверих в кабинета й, но я няма.

— Тогава си размърдай задника и я намери. По пейджъра, пусни й имейл. Трябва да разбереш какво става.

— Опитах. Не отговаря.

— Обзалагам се, че е на партито.

— Какво парти?

— Шест часа, в Розовата градина. За майка ми. Трей организира нещата.

Бях забравил. Днес е петдесетият рожден ден на Първата дама. И интервюто на живо за „Дейтлайн“.

— Мислиш ли, че Пам е там?

— Шегуваш ли се? Всяка лепка от сградата е отишла. Триста души и всичките смятат, че са важни. Пам ще се чувства у дома си. — Нора поглежда часовника си и добавя: — Като стана дума за това, вече е време да тръгвам.

В гласа й се прокрадва колебание.

— Има ли проблем? — питам я.

— Не, всичко е наред.

Познавам този тон.

— Кажи ми какво мислиш, Нора.

Тя мълчи.

Протягам ръка и улавям нейната. Много внимателно разтварям нейния юмрук. Не може да е заради партито — Нора е професионалист в нагласените мероприятия.

— Интервюто ли те притеснява?

— Не, Майкъл. Обичам да ме съди цялата проклета държава. Обичам да получавам хиляди писма, в които ми се казва, че не съм си сложила достатъчно грим или че червилото ми не струва. А това, че ще е на живо? Това не е ли черешката на тортата? Да си на косъм от неправилния отговор и галерията на позора… Работата е в това, че родителите ми са искали всичко това. Аз съм се родила по-късно.

Млъква, за да поеме дъх. Аз мълча.

— Трябва да ме разбереш — продължава след малко. — Искам да кажа… мога да преживея другите лайна… просто не обичам да съм централният проблем.

— Кой казва, че си…

— Майкъл, аз също получавам цифрите от социологическите проучвания. Искат да сме цялото семейство и това не е случайно. Иначе не биха рискували.

— Нора, това не означава, че ти…

— Каквото и да кажеш, има сто милиона избиратели, които не са съгласни с теб. И всеки от гласовете им е важен.

— Може да е важен, но не е от значение. Има разлика.

Нора вдига очи и ме гледа мълчаливо.

— Наистина смяташ така, нали?

Не знам как да отговоря.

— Аз…

Тя се ухилва на запъването ми и, просто така, тъмният облак се разсейва.

— Не се бой, Ромео, това е част от работата. — Поглежда часовника си още веднъж, скача от бюрото и тръгва към вратата. — Мъчително или не, трябва да съм там. От пресслужбата ме помолиха да сложа рокля. Имат късмет, че не съм и без бельо.

Ураганът Нора излита през вратата за миг и ме оставя сам в тишината. Покров от принудително спокойствие. Въпреки всичко знам къде се намирам. Бил съм там много пъти. Ревът на абсолютната тишина. Затишието пред буря.

 

 

— Има ли някой? — викам силно и излизам в преддверието. Никой не отговаря. Чукам на вратата на Джулиан. — Джулиан, тук ли си? — Тишина. На вратата на Пам чукам още по-силно. — Пам, тук ли си? — Никой не отговаря.

Убеждавам се, че съм сам и тръгвам към външната врата, която води към коридора. С едно движение на китката щраквам ключалката. И тримата имаме ключове, но така ще спечеля поне няколко секунди.

Докато приближавам кабинета на Пам, си казвам, че това не е злоупотреба с доверието й. Това е необходима предпазна мярка. Оправданието не е кой знае какво, но не разполагам с друго.

— Пам, тук ли си? — викам още веднъж. Пак няма отговор. Улавям дръжката на вратата със запотена длан и бавно отварям.

— Пам? Тук ли си?

Вратата се блъсва в стената с тъпо издумкване. Ароматът на кайсиевия й шампоан все още се долавя във въздуха.

Остава само да вляза. Въпросът е, че… не мога. Не е почтено. Пам не заслужава това. Тя никога не би направила нещо, с което да ми навреди. Разбира се… ако вече го е направила… ако вече го е направила, ще си имам проблеми. Проблеми, съизмерими с края на живота. Всъщност, това е най-доброто оправдание за решението ми да вляза. Не смятам да взема каквото и да било. Просто искам да огледам. Оставям колебанията си пред вратата и прекрачвам прага. Погледът ми веднага се насочва към голямото знаме зад бюрото й. Спасявам собствения си задник. Така се прави в Америка.

Приближавам бюрото й и поглеждам назад, през рамо, към преддверието. За всеки случай. Все още съм сам.

Тръгвам към бюрото и усещам как сърцето ми бие до пръсване. Дори само тишината е смазваща. Чувам приливите и отливите на собственото си дишане. Като океан. Навън, навътре. Точно като онази първа нощ, когато наблюдавах Саймън. Под вода. Моят телефон, от другата страна на стената, започва да звъни. Обръщам се рязко, изплашено. Струва ми се, че някой е влязъл. Всичко е наред, казвам си. Продължавай. Телефонът продължава да звъни.

Опитвам се да действам систематично и пренебрегвам купчината папки върху бюрото й. Тя е твърде умна, за да остави нещо на показ. За щастие, някои неща не могат да се скрият. Тръгвам право към телефона и натискам бутона за паметта. На дисплея, само след миг, се изписват имената и телефонните номера на последните двайсет и двама души, които са я търсили.

Преглеждам списъка. Първото, което бие на очи, е големият брой неидентифицирани обаждания. Или са я търсили много пъти от улични автомати, или са й се обаждали големите клечки. И двата варианта не са добри. След като приключвам, не мога да установя чии са поне пет от записаните номера. Озъртам се, за да намеря нещо да ги запиша. Преди обаче да посегна към чашката с химикалки, чувам, че ключът на външната врата се превърта. Някой идва.

Изскачам от кабинета на Пам колкото мога по-бързо. Оказвам се в преддверието в момента, в който вратата се отваря.

— Какво правиш, по дяволите? — пита Джулиан. — Защо си заключил?

— А… нищо — отговарям, останал без дъх. — Исках да пооправя преддверието.

— Аха — казва той със смях. — Да си пооправиш преддверието.

Правя се, че не разбирам може би най-старата му шега. Добавя „си“, за да се получат евфемизми за мастурбация. Да си оправиш преддверието. Да си изгладиш документа. Понякога се получаваше, но отказвам да му направя удоволствието да го знае.

— Виждал ли си Пам? — питам го. Не съм в настроение за шеги.

— Да, беше се запътила към партито на Първата дама.

Тръгвам към вратата, без повече приказки.

— Накъде? — интересува се Джулиан.

— Ще проверя в Розовата градина — отговарям. — Трябва да поговоря с нея.

— Сигурен съм, Гарик — казва той и намигва. — Винаги правиш това, което трябва.

— Моля?

— Да си провериш розовата градина.

 

 

До Розовата градина се стига за пет минути. Или за две минути, ако тичаш. Минавам през Западното крило и поглеждам часовника си — закъснял съм вече с двайсет минути. Като вземем предвид регламентираното закъснение на Първото семейство, значи съм точно навреме. Отварям вратата на Западната колонада и очаквам да видя група. Виждам невероятна тълпа.

Има поне двеста души и всички се промъкват към подиума в далечния край на Розовата градина. Инстинктивно започвам да гледам картите. Повечето са с оранжев фон — право на достъп само в Старата административна сграда. Тук-там има и някоя синя. Тези, които са скрили картите си, са стажантите. Затова градината е така претъпкана. Всички са поканени. Странното е, че дори и новоназначените рядко се вълнуват толкова за някое мероприятие.

Зад себе си чувам глас:

— Цял живот съм се редил на подобни опашки.

Изправям се на пръсти и проточвам врат, за да видя подиума. Тогава си давам сметка, че „мероприятието“ не е обикновено. При главоломното срутване на рейтинга на президента, следващите няколко часа са му нужни, за да покаже сплотено семейство. Първо семейното тържество, после интервюто на живо. Пред Америка ще покажат най-красивото си лице и няма да пожалят средства за целта.

Край подиума е обектът, който привлича вниманието на всички — огромна плоска торта, с нещо като портрет на Първата дама, изрисуван с разноцветни кремове. Екипът на „Дейтлайн“ чака вдясно от тортата, зад дълго плюшено въже, и снима кадри, за да запълни програмата си довечера. Най-отпред има двама мъже с фотоапарати. Фотографи от Белия дом. Дявол да го вземе, Трей е безмилостен. Вземи си парченце торта. Снимай се с Мини. В последните месеци, преди изборите, всички трябва да приличаме на едно голямо семейство. Първо семейството.

Навлизам по-навътре в тълпата. Трябва да открия Пам. Пробивам си път с лакти през морето от колеги и се оглеждам да зърна русата й коса.

Изведнъж тълпата започва да шуми. Виковете започват отпред и постепенно се пренасят назад. Внезапно всички се люшват към подиума. Ръкопляскат. Викат. Подсвиркват. Дошло е Първото семейство.

Президентът отляво, Нора и Кристофър отдясно, Сюзън Хартсън поздравява тълпата, сякаш е изненадана, че сварва двеста души на моравата пред дома си. Както обикновено, хората са отделени зад червено въже, но президентът стиска всяка ръка, протегната над него. Под тъмносиния костюм е с тънка вратовръзка и светлосиня риза. Изглежда по-спокоен откогато и да било. Първата дама, зад него, се усмихва с необходимата жизнерадост, след нея е Кристофър, чиято риза е като на баща му. Няма вратовръзка. Гордият син. Добър щрих. Най-накрая е Нора, облечена със стилна черна рокля. Носи подарък, опакован в червена, бяла и синя хартия. Три телевизионни екипа, включително и този на „Дейтлайн“, улавят приближаването им към подиума. Бляскаво събитие. Всички — семейство Хартсън, служителите, всички ние — сме едно голямо щастливо семейство. Стига да стоим от нашата страна на въжето.

 

 

Истинската дефиниция за „настъпен по ухото“ е стадо служители на Белия дом, които пеят „Честит рожден ден“ с цяло гърло. Към края на песента съм стигнал до средата на тълпата. Все още няма следа от Пам.

— Време е за подаръци — обявява президентът. Нора и Кристофър, като по даден знак, се качват на подиума. Спирам, за да видя по-добре.

Тя стои пред нас с убедителна усмивка. Само преди месец бих се хванал. Днес въобще не си правя илюзии. Чувства се кошмарно там горе.

Кристофър маха черните кичури от очите си, приближава микрофона с юношеска гордост и го снижава според ръста си.

— Майко, ела при нас, ако обичаш… — казва той. Докато Първата дама отива към микрофона, Нора се навежда към него неловко.

— Това е подарък от мен, Крис и татко — обявява тя. — И тъй като не искаме да го върнеш, решихме да го избера аз. — Тълпата се смее, като статисти в евтин комедиен сериал. — Както и да е, това е подарък от нас за теб.

Нора взема пакета, за който знам, че не е опакован от нея и го връчва. Когато Първата дама започва да маха цветната хартия, нещо се случва. На лицето на Нора се появява ново изражение. В погледа й започва да танцува нервна възбуда. Това не е в сценария. Това не са Нора и Първата дама. Чисто и просто една дъщеря прави подарък на майка си за рождения ден. Нора се поклаща на пети — ужасно иска майка й да го хареса.

В момента, в който Първата дама отваря пакета, тълпата започва да ахка и да охка. Телевизионните екипи снимат в едър план. В пакета има ръчно направена златна гривна, инкрустирана с малко сапфири. Първата реакция на госпожа Хартсън — първото нещо, което прави в този момент — е инстинктивна. С бавно движение тя се обръща към камерата на „Дейтлайн“ и със сияещо лице казва:

— Благодаря ти, Нора, благодаря ти, Крис. Обичам ви.

 

 

Почти час и половина след това отново съм в кабинета си и правя опити да сортирам купчината новополучена поща. Изпратих още две съобщения на Пам по пейджъра. Все още не ми е отговорила. За да потуша мигрената, която бушува в черепа ми, отварям най-горното чекмедже и разглеждам колекцията си от хапчета, която винаги е на разположение. Грабвам пластмасов флакон „Тайленол“ и започвам да се боря с капачката, която е защитена от деца. Нямам настроение да отида да взема вода, така че накланям глава силно назад и глътвам две хапчета на сухо. Не е лесно.

— Хайде, лагерници, време за е за марш с песен — реве Трей, след като отваря вратата на кабинета ми с трясък. — Кажи го, Мики Маус, кой е лидерът на клуба, създаден за теб и мен? ТРР-Е-И-И-И-Й!

— Не можеш да не споменаваш Уолт Дисни, нали?

— Не и когато са толкова добри. Момче, това царство просто става вълшебно! Видя ли колко добре мина събитието? Вече го въртят по Си Ен Ен! Довечера ще мине по вечерните програми. Нанси предрече първа страница в раздел „Мода“. И то след по-малко от час на живо в „Дейтлайн“! Може ли да бъде по-добре? Не, не, сър, не може!

— Трей, радвам се, че ти и твоите фокусници сте успели да омагьосате половината население, но, моля те… — Вглеждам се в чашката с моливи и губя мисълта си. Не е важно.

— Не се цупи — кара ми се Трей и сяда пред бюрото ми. — Какво не е наред?

— Ами… Не знам. Цялото събитие остави лош вкус в устата ми.

— Така и трябва. По този начин разбираш, че е било хубаво. Колкото повече сироп, толкова по-добре. Америка яде това нещо за закуска!

— Нямам предвид само сиропираните части. Не видя ли какво стана, когато взе подаръка си? Нора беше избрала красива гривна. Специално за майка си. И какво направи Сюзън Хартсън? Благодари на телевизионната камера, а не на дъщеря си.

— Кълна се, този момент ме просълзи.

— Не е смешно, Трей. Жалко е.

— Не можеш ли да слезеш от високия кон? И двамата знаем коя е истинската причина да се чувстваш зле.

— Престани да ми казваш как трябва да се чувствам! Ти не си господар на мисловния ми процес!

Трей се отпуска мълчаливо на стола и ми дава секунда, за да се успокоя.

— Не си го изкарвай на мен, Майкъл. Не съм виновен аз, че не си намерил Пам.

— Значи не ти събра на едно място двеста души, на които им се иска да са нещо, зад тортата с шоколадова глазура?

— Не беше глазура, а украса. Има разлика.

— Няма никаква разлика.

— Може и да има, но да не я знаем…

— Престани да се занасяш, Трей! Започвам да се ядосвам!

Вместо да ми изкрещи, той потрива главата си. Темпото е умерено, по-скоро го прави, за да се сдържи. Друг човек би станал и би излязъл. Трей стои на мястото си. Той е истински приятел.

Най-накрая вдигам поглед към него.

— Не исках да…

Той поглежда надолу и вади нещо от колана си. Пейджърът му звъни.

— Важно ли е? — питам го.

— Един час до интервюто. Искат да отида там, за да преговорим урока.

Кимвам и той тръгва към преддверието.

— Когато се върна, можем да седнем и да измислим нещо — казва ми.

— Не се тревожи. Ще се справя.

Трей спира рязко на прага и заявява:

— Никога не съм твърдял, че няма.

 

 

Пускам още две съобщения на Пам и й давам половин час да се обади. В този момент би трябвало да си тръгна, но вместо това пускам Си Ен Ен, за да видя новините. Целият ден се говори за интервюто на „Дейтлайн“, но когато се появява картината, се оказва клип от митинг на Бартлет. Не знам къде е, но изглежда безумно — хората скачат, викат, пищят възбудено и държат написани у дома лозунги. Камерата се премества върху надпис, който гласи „Маями, Флорида“, и изтръпвам — това е щатът на Хартсън. Доста рискован ход от страна на Бартлет, но по всичко личи, че си е струвало да го предприеме. Не само че медиите говорят повече за него, заради конфронтацията, но и в сравнение с миналата седмица промяната е видима. Докато крачи по сцената, музиката свири по-силно, тълпата е по-голяма, а след това репортерката казва: „Когато всичко свърши, той остана сред хората и стиска ръцете им в продължение на близо час“. Знам, че сме загазили. Кандидатите остават така, само ако има защо.

Изключвам телевизора и решавам да отида в Дипломатическата стая, където екипът на „Дейтлайн“ се готви за интервюто. Каквото и да е направил Бартлет, интервюто на Хартсън си остава най-голямото събитие в града. Защо да го гледам по телевизията, когато мога да го видя на живо? А и, предвид това, което каза Нора преди малко, подкрепата ми може да й е от полза.

В западния край на коридора на приземния етаж виждам, че, както обикновено, не съм единственият, на когото е хрумнала подобна мисъл — вече се е събрала малка тълпа служители. Предаванията на живо от Белия дом не са проста работа, а суетенето на присъстващите някак си напомня цирк. Проточвам врат над рамото на човека пред мен и виждам декора за първи път.

Тапетите на стаята — пейзажи от Северна Америка, от 19-и век — служат за топъл, нефокусиран фон на две канапета и старинен стол, които ще са в центъра на събитията. Вместо обаче строгите и студени канапета от Дипломатическата стая, са донесли две плюшени, комфортни, с топъл цвят от втория етаж на Резиденцията, ако не ме лъже паметта. Трябва да изглеждат като истинско семейство, така че никой, нито родителите, нито децата, няма да седи сам.

Около импровизирана всекидневна в полукръг са подредени пет отделни камери — взвод за разстрел от двайсет и първи век. Зад камерите, от другата страна на криволичещите по пода черни кабели, президентът и госпожа Хартсън любезничат със Саманта Сталер и една жена облечена с вкус, изцяло в черно, малко под четирийсет, със слушалки на главата. Продуцентката. Хартсън се смее сърцато — това е последно подканяне интервюто да мине меко. Поглеждам часовника си и виждам, че остават цел и десет минути. Всичко това е много важно за Хартсън. Иначе никога не би слязъл толкова рано.

В дъното, сред тоноператорите, асистентите и гримьорите, виждам Трей. Говори по телефона. Видът му е притеснен, почти изплашен. Отива при брата на Нора, Кристофър, който е облечен с момчешки, но не прекалено снобски син блейзър и вече седи на канапето. Когато Трей се навежда, за да му каже нещо на ухото, разбирам. Хартсън, Първата дама, Кристофър, екипът им, телевизионните оператори, специалистите по сателитни връзки… всички са налице. Всички, освен Нора.

След като приключва с Кристофър, Трей пристъпва на пръсти зад Първата дама и дискретно я потупва по рамото. Дръпва я настрана, така че не чувам какво си говорят, но на лицето й се изписва всичко. В продължение само на една наносекунда, госпожа Хартсън изпада в пристъп на бяс, но след това, също толкова бързо усмивката й се връща. Знае, че обективите са насочени към нея. Има един тип с ръчна камера, който прави запис за местните новини. Без съмнение, трябва да се държи на ниво. Въпреки всичко, успявам да отгатна ръмженето, изтръгващо се от устните й.

— Намери я.

Трей вдига глава и излиза спокойно от стаята. Минава покрай нас. Никой не му обръща внимание — всички гледат президента. Трей ме забелязва и ме поглежда особено. „Толкова съм изплашен, че ще получа сексуална дисфункция“, говорят очите му. Отделям се от тълпата и тръгвам след него. Колкото повече се отдалечава, толкова по-бързо крачи.

— Моля ти се, кажи ми, че знаеш къде е! — шепне той, без да намалява темпото.

— Кога за последен път я…

— Каза, че отива до тоалетната. Никой не я е виждал след това.

— Значи е отишла до…

— Това беше преди половин час.

Гледам го мълчаливо. Излизаме през вратата на Западната колонада и той преминава в бяг.

— Провери ли в стаята й? — питам го.

— Обадих се по телефона. Охраната край асансьора каза, че не се е качвала горе.

— А съобщи ли на Сикрет Сървис?

— Майкъл, опитвам се да убедя петнайсетчленен телевизионен екип и сто милиона зрители, че Хартсън и семейството му са супер. Ако се обадя на Сикрет Сървис, ще започне ловна хайка. Освен това се обадих на приятеля ми на портала. Според него, не е излизала извън оградата.

— Което означава, че или е в Старата административна сграда, или на първите два етажа тук.

— Направи ми една услуга — казва Трей. — Провери в кабинета си.

— Оттам идвам. Не е…

— Провери! — вика той. Челото му е покрито с капчици пот. Толкова е притеснен, че не му идва наум да поглади главата си.

Влизаме в Западното крило и Трей се втурва към Овалния кабинет. Аз продължавам към Старата административна сграда. Поглеждам часовника си. Остават осем минути. Обръщам се, готов да хукна назад и викам:

— Колко време остава до…

— Има заставка от една минута, трийсет секунди надписи и две минути кадри от партито за рождения ден. — Гласът му трепери. — Майкъл, знаеш какви са данните. Ако това се превърне в криза…

— Ще я намерим — казвам и хуквам. — Сигурен съм.