Брад Мелцър
Първият съветник (19)

Глава 19

— Как си? — пита ме Нора, когато отварям очи. — Добре ли си? — Не отговарям и тя повтаря въпроса. — Добре ли си? Как се чувстваш?

С всяко повтаряне все по-малко прилича на въпрос и все повече на заповед.

Премигвам, за да се съвзема окончателно и опитвам да разбера как съм попаднал в това легло. Махам мократа кърпа от челото си и се оглеждам. Библиотеките и старинните рицарски доспехи ми казват, че не съм в болница. Дипломата от Принстън на едната стена ми казва останалото — намирам се в стаята на Нора.

— Как се чувстваш? — пита тя.

— Гадно — отвръщам и се надигам. — Какво, по дяволите, стана?

Преди да успее да ми отговори, от основата на черепа ми нагоре се надига световъртеж. Затварям очи и стискам зъби. Всичко пред очите ми става сиво, после пак се възстановява.

— Майкъл, да не би…

— Добре съм — казвам. Усещам, че отминава. Бавно, юмруците ми се свиват. — Какво, по дяволите, напъха в устата ми?

— Не съм…

— Не ме лъжи, Нора.

— Казвам ти, не съм…

— По дяволите, не ме лъжи! Почувствах хартията в дъвката!

Изненадана от избухването ми, тя се отдръпва назад, по-близо до долния край на леглото.

— Кълна се, не исках да припадаш — оправдава се тя почти шепнешком. — Не исках да стане така.

— Просто ми кажи какво ми даде.

Тя гледа втренчено снежнобялото одеяло и мълчи. Не може да ме погледне в очите.

— Нора, това не е шега.

Продължава да мълчи.

— По дяволите, Нора, кажи ми какво…

— Ел Ес Ди — признава тя най-накрая. — Само малка таблетка Ел Ес Ди.

— Само малка… Напълно ли си превъртяла? Защо го направи? При това на покрива!

— Не знам… Реших, че… Знаеш, навън… докато… мислех, че ще е забавно.

— Забавно? Това ли е представата ти за забавление? Да ме дрогираш против волята ми?

— Повярвай ми, ако не ти беше призляло, щеше да си ми благодарен. Това не е като нормален секс… Може да промени живота ти.

— Точно така, да промени живота ми! Правя крачка от покрива и толкова. Можеше да ме убиеш, по дяволите!

— Но не те убих. Когато се приближи до ръба, те дръпнах назад. А когато ти стана зле, извиках снайпериста, за да те свали тук.

— Нора, какво ще стане, ако ме повикат и ми направят тест за наркотици? Мина ли ти изобщо през ум, че това може да стане? Какво ще правя тогава?

— Стига, Майкъл, няма да ти правят никакъв тест за наркотици.

Отмятам завивките настрани, затварям очи заради световъртежа, измъквам се от леглото и грабвам панталоните си от облегалката на старинен стол.

— Къде отиваш? — пита ме тя, докато се обувам.

Продължавам с обувките, без да отговоря. Нора се препречва пред мен, предполага, че ще спра. Греши. Накланям се напред и съм готов да я прегазя. Тя не мърда от мястото си. Държи позицията. Казвам си, че трябва да я изблъскам. Да й дам урок, че не трябва да ми пука. Но не е така. Малко преди сблъсъка, спирам.

— Пази се от пътя ми — ръмжа.

— Стига, Майкъл! Какво друго искаш да ти кажа? Че съжалявам? Съжалявам, че се случи. За да стане толкова бързо, значи ти се е паднало лошо хапче или нещо такова.

— Очевидно е било лошо. Не в това е шибаният въпрос!

— Защо се ядосваш толкова?

— Искаш да знаеш защо? — крещя. — Защото още не си разбрала! Не заради хапчето! Защото си първокласно куку! Колкото и да опитваш да разсъждаваш, това, което направи, те изпраща в съвсем друга категория!

— Не си позволявай да ме съдиш.

— Защо? Ти ме дрогира. Аз те съдя. Това е най-малкото, с което мога да ти се отблагодаря за услугата.

Започва да кипи.

— Не знаеш какво може да бъде, задник такъв! За разлика от мен, винаги ти е било лесно!

— Значи сега стана специалистка по детството ми.

— Запознах се с баща ти. Разбрах за какво става дума — казва ми тя. — Той е умствено изостанал. Това те комплексира. Точка.

Иска ми се да я фрасна по лицето.

— Наистина ли мислиш, че е толкова просто?

— Не исках да…

— Не, не. Недей да даваш на заден — прекъсвам я. — Гледала си Рейнман. Знаеш какво е аутизъм. Ще ми се да беше прекарала повече часове с баща ми, за да видиш наистина за какво става дума. Когато например му объркат лекарствата и трябва да го пазиш да не си глътне езика. Или пък, когато бях в четвърти клас и той избяга, защото разбра, че съм по-умен от него. Или когато вършеше всичко в гащите в продължение на цял месец, защото се страхуваше, че ако замина да уча в колеж, ще остане сам. Или пък когато един дребен мошеник на име Чарли Скупак го научи, че няма нищо лошо в това, да вземаш чуждите коли, стига да обещаеш да ги върнеш. Или пък да установиш на свой гръб колко струва съдебната ни система, като мен, когато му назначиха служебен защитник, който си нямаше и понятие за какво става дума. Да, днес видя абсолютно всичко.

— Слушай, съжалявам, че баща ти е умствено изостанал. Съжалявам и че майка ти е избягала.

— Тя не избяга просто така. Тя умря. Само шест месеца, след като си отиде. Искаше да ни спести болката да я гледаме как умира. А сега опитай да обясниш всичко това на човек с коефициент на интелигентност шейсет и шест.

— Майкъл, знам, че ти е било трудно…

— Не, не знаеш. Нямаш представа какво е това. И двамата ти родители са живи. И здрави. Освен за изборите, няма за какво друго да се безпокоите.

— Не е истина.

— О, да, забравих тайните ти страхове. Официалните вечери, срещите с големи клечки, ученето в колеж по твой избор…

— Престани, Майкъл.

— … Да не забравяме и лизането на задници — на служители, репортери, дори на булевардните драскачи. Всички трябва да обичат Първата дъщеря…

— Казах да престанеш.

— О-хо! Тя се ядосва. Уведомете Сикрет Сървис. Изпратете меморандум на баща й. Ако изпадне в криза пред външни хора, ще получи лошо отражение в пресата…

— Слушай, глупако…

— О-о-о, обиждаме значи. Това вече е от национален мащаб. По-лошо не може да бъде, нали? Нора? Лошите отзиви в пресата излизат на национално ниво, а?

— Изобщо не ме познаваш, по дяволите!

— Спомняш ли си въобще какво е да преживееш лош ден? Вече не говоря за лоши отзиви в пресата, а за лош ден. Има голяма разлика… — Чувствам, че ще се прекърши и натискам още повече. — Вече нямаш лоши дни, нали? Какъв разкош! Първата дъщеря! Кажи ми, как се чувства човек, когато някой друг прави всичко вместо него? Можеш ли да готвиш? Можеш ли да чистиш? Можеш ли да си изпереш дрехите?

Очите й се пълнят със сълзи. Все ми е едно. Сама си го търсеше.

— Хайде, Нора, не се стеснявай. Кажи. Сама ли подписваш чековете си? Сама ли плащаш сметките си? Сама ли…

— ИСКАШ ДА ТИ ПОКАЖА ЛОШ ДЕН!? — избухва най-накрая тя. — ЕТО ТИ ГО ШИБАНИЯ ЛОШ ДЕН!

Вдига блузата си и ми показва петнайсетсантиметров белег, надолу, към пъпа, все още зачервен, където са били шевовете.

Стъписан, не мога да кажа и дума. Значи затова не ми бе позволила да докосна корема й.

Пуска блузата си и най-накрая рухва. Лицето й се изкривява, сълзите бликват. За първи път виждам Нора да плаче.

— Ти… н-нямаш представа… — ридае и пристъпва към мен. Кръстосвам ръце на гърдите си и си придавам най-безсърдечния възможен вид.

— Майкъл…

Дотук с безсърдечието. Не мога да се преструвам. Няма да съм аз.

— Съжалявам — започвам да шепна и разтварям ръце. Притеглям я към себе си.

— К-кълна се, не исках да ти причиня болка — казва тя и продължава да плаче.

— Шшшт. Знам. — Отпуска се на гърдите ми и малкото момиченце отново се връща. — Всичко е наред — утешавам я. — Успокой се.

Минава цяла минута. Двамата мълчим. Тя се мъчи да поеме дъх, чувствам, че иска да се освободи. Бърше бързо сълзите си.

— Искаш ли да ми разкажеш? — питам я.

Продължава да мълчи. Инстинктивно.

— Миналата Нова година — казва най-накрая и сяда на леглото. — Бях прочела, че да си разпориш корема е страхотен начин да се самоубиеш, така че реших да изпробвам теорията на себе си. Несъмнено, не е като да срежеш сънната си артерия.

Замръзвам, не знам какво да кажа.

— Н-не разбирам — започвам да пелтеча накрая. — Не те ли закараха в болница?

— Имам привилегии, Майкъл, нали? В Белия дом има лекари денонощно. Спят тук. И правят визитации. — Потупва леглото до себе си. — Дори не се наложи да изляза от стаята.

— Но, за да не разбере никой…

— О, моля те. Криха рака на баща ми цели десет месеца. Мислиш, че не биха се справили с опита за самоубийство на дъщеря му, наркоманката?

Не ми харесва начина, по който го казва.

— Не си наркоманка, Нора.

— Казва този, когото току-що дрогирах.

— Знаеш какво имам предвид.

— Оценявам думите ти, но работиш само с половината информация. — Започва да чопли дантелата на възглавницата и пита: — Имаш ли представа защо съм у дома?

— Моля?

— Не е кой знае колко сложен въпрос. Завърших колежа през юни. Сега е началото на септември. Какво правя тук досега?

— Мислех, че чакаш уведомително писмо от някой университет.

Мълчаливо, отива до бюрото и вади купчина листове. Връща се и ги хвърля на леглото. Сядам до нея и ги прехвърлям. От Пенсилвания, Вашингтонския университет, Колумбия, Мичиган. Общо четиринайсет писма. Всички я уведомяват, че е приета.

— Не разбирам — поклащам глава накрая.

— Зависи на кого искаш да вярваш. Има две възможности. Или чакам писмо от университета на мечтите си, или родителите ми се опасяват, че пак мога да направя някоя глупост със себе си. Кое, според теб, е по-вероятно?

Като я слушам, никак не е трудно да преценя. Единственият въпрос е, какво да правя сега? Нора очаква реакцията ми, свита в единия край на леглото. Опитва се да не ме гледа, но не може да се сдържи. Страхува се, че ще си отида. И като гледам как потрива едната страна на стъпалото си в килима, пак и пак, си давам сметка, че и друг път са я изоставяли. Сама. Напълно сама.

Вземам писмата и ги хвърлям на пода.

— Все ми е едно — казвам й.

— Какво?

— Чу ме. Все ми е едно. Твоя работа е какво си правила преди шест месеца. За мен това е остарял вестник.

Тя ме гледа стъписано.

— Сигурен ли си, че няма да си отидеш?

— Поне не заради това. Не сега. — Докато изчаквам да асимилира думите ми, предполагам, че ще се усмихне. Вместо това лицето й се изкривява отчаяно.

— Какво има? — питам.

Поглежда ме. Челюстта й е увиснала, очите й изразяват недоумение.

— Не разбирам. Защо се държиш толкова мило с мен?

Премествам се по-близо до нея.

— Още ли не си наясно, Нора? Не се „държа“.

Тя вдига глава. Не може да се сдържи. Очите й пак се пълнят със сълзи и идва усмивката. Истинската усмивка.

Приближавам се и я целувам по челото.

— Казвам ти само едно… Ако пак направиш някаква подобна глупост…

— Няма. Обещавам.

— Говоря сериозно, Нора. Край на наркотиците.