Брад Мелцър
Първият съветник (14)

Глава 14

— Какво! — крещя и сграбчвам подлакътниците на стола. — Нямам понятие кой е той!

— Не се вълнувай — казва Нора и разтрива гърба ми с кръгови движения.

— Как бих могъл да… Не съм и чувал за този тип!

— Знаех си, че не си бил ти — успокоява ме тя.

Лам не изглежда чак толкова убеден. Почти не е помръднал, откакто изстреля новината. Облегнал се е на бюрото си и изучава сцената — реакцията на двама ни. Това прави най-добре — първо наблюдава, после взема решение.

Решавам да направя молбата си персонална и се обръщам към него:

— Кълна се, не съм го пускал да влиза!

— Кой друг има достъп до кабинета ти? — пита той.

— Моля?

— За да носи твоето име, заявката за пропуск трябва да е била подадена от твоя компютър — обяснява той. — Кой се е навъртал около кабинета ти след сутрешното съвещание?

— Ами… само Пам — отговарям. — И Джулиан. Когато се върнах, Джулиан вече беше там.

— Значи всеки от двамата би могъл да използва компютъра ти.

— Това, разбира се, е възможно. — Макар че, докато изговарям тези думи, не им вярвам. Защо някой от тях би поканил наркопласьор… Кучи син. Сепвам се и се вглеждам в Нора. Все още си спомням малкото кафяво флаконче. Онази нощ, в бара, каза, че било аспирин. Каквото и да беше, полагах максимални усилия да не мисля за него. При всички случаи обаче тя трябва да си го набавя отнякъде.

— Друг има ли достъп до компютъра ти? — пита Лам.

Връщам се към първата нощ с Нора. Каза ми, че е взела парите за доказателство. За да защити баща си. Сега обаче тези пари… високата цена на наркотиците — ако си търси изкупителна жертва…

— Попитах те нещо, Майкъл — повтаря Лам. — Пам или Джулиан имали ли са достъп до компютъра ти?

Отказвам да мисля за колегите си, продължавам да гледам Нора.

— Може да е станало без компютър. Има и други начини да се вкара външен човек в комплекса. Заявката може да се подаде от вътрешен телефон, дори от факс.

— Значи твърдиш, че може да го е направил всеки?

— Предполагам — казвам аз. Нора най-накрая вдига поглед към мен. — Но вероятно го е направил Саймън.

— Дори и да е подал заявка — намесва се Нора, — как е успял да вкара тук тип като Вон? Мислех, че охраната проверява щателно всеки посетител.

— Спират само чужди граждани и престъпници. И двете обвинения на Вон за наркотици са отпаднали, а за убийството е бил оправдан. Който го е пуснал тук, познава системата много добре. В детайли.

— Знаете ли кога е подадена заявката? — питам аз.

— Веднага след сутрешното заседание на екипа ни. Според изчисленията на Аденауер, спокойно може да си бил ти.

— Не е бил той — намесва се Нора.

— Успокой се — казва Лам.

— Казвам ти, че не е бил той — настоява тя.

— Чух те! — отвръща Лам с повишен тон.

Не съм сигурен какво се опитва да постигне Нора, но ми действа успокояващо.

Лам ни гледа необичайно притихнал. Нещата стават прекалено лични.

— Не знам какво искаш от мен — обръща се той към Нора.

— Каза ми, че ще му помогнеш.

— Казах, че ще поговоря с него. — Лам продължава да претегля фактите и ми хвърля един последен поглед. Като истинска голяма клечка, въобще не може да се познае какво мисли. Просто седи на мястото си и стоманената му физиономия не помръдва. Най-накрая пита:

— Нора, ще ни извиниш ли за минута?

— Няма начин — изстрелва тя в отговор. — Аз съм тази, която го докара до…

— Нора.

Тя се свива за миг на стола си, като дете, на което са се скарали, после става и тръгва към вратата. Малко преди да излезе, подвиква:

— И без това ще ми каже всичко. — Вратата се затръшва.

Оставаме сами в кабинета и във въздуха увисва неловка тишина. Погледът ми се насочва над рамото на Лам — опитвам да се разведря с обстановката. Разглеждам пейзажа зад гърба му и си давам сметка, че тук няма стена, посветена на неговото его. Не му е нужна. Това е първото, което някога чух за него — не е дошъл тук заради престиж. Тук е, за да защитава приятеля си.

— Не ти е безразлична, нали? — пита ме той най-накрая.

— Моля?

— Нора. Не ти е безразлична.

— Разбира се, че не ми е безразлична. Иначе нямаше да излъжа за парите.

Раменете му се отпускат и разбирам, че това е всичко, което е искал да чуе. Не знам защо, но не съм изненадан. Сега, след като и от ФБР знаят, че излизаме заедно, всички сме в епицентъра. Нора, Саймън, аз… Един грешен ход и всички потъваме. Честно казано, не мисля, че Лам би се разтревожил, ако водовъртежът засмуче само мен, но по стоманения му поглед и по хладно прагматичния начин, по който ме попита дали Нора не ми е безразлична, личи, че няма да позволи да повлека със себе си и кръщелницата му. Или президента.

Взема папката на ФБР от бюрото и ми я подава.

— Предполагам, че ти е казала за другите досиета в кабинета на Карълайн. Общо са петнайсет. Някои са били на бюрото, други по чекмеджетата. Независимо дали ти харесва, или не, в момента това е първоначалният списък със заподозрени на ФБР. Независимо кои са тези хора, ако Карълайн ги е шантажирала, трябва да се започне с тях.

— Едното от досиетата е моето.

Кимва сам на себе си, като че ли е искал да ме изпробва.

— Най-отзад в досието на Вон е списъкът на всички, за които до този момент е установено, че са невинни. — Отварям папката най-отзад и виждам още трима кандидати за съда. Другите две имена са онези, които ми даде Нора. Пет са минали, остават още десет. Списъкът със заподозрените намалява. А все още не са стигнали до мен.

— Не е нужно да го казвам, Майкъл… Ако свържат Нора с пласьор на наркотици… да не говорим за убиец…

Излишно е да довършва изречението. Много добре знам за какво става дума.

— Означава ли това, че ще помогнете? — питам го.

Говори бавно и съсредоточено.

— Не възнамерявам да се намесвам в това разследване…

— Разбира се.

— … Но ще направя каквото мога.

Изправям се на стола.

— Оценявам факта, че ми вярвате.

— Не на теб — отбелязва равнодушно. — Вярвам на нея. — Проследява реакцията ми и добавя: — Ние сме едно семейство, Майкъл. Държал съм Нора в ръцете си осем часа, след като се роди. Тя се безпокои за теб… и това ми е достатъчно.

 

 

— Какво ти каза? — пита ме Нора в момента, в който ме вижда.

— Нищо. — Посочвам с брадичката си секретарката на Лам, която може да чуе всяка наша дума.

Нора се обръща към нея и я пита:

— Мислиш ли, че би могла да…

— Тъкмо мислех да си направя малко кафе — казва жената и в очите й се появява нещо странно. Не е страхопочитание. Страх. Не можеш да кажеш „не“ на Първата дъщеря. След трийсет секунди секретарката на Лам изчезва.

— Е, какво ти каза? — пита Нора и пак бърше носа си. — Ще помогне ли?

— Нали ти е кръстник! — тръсвам ядосано.

— Какво ти става?

Сега не е време да мълча.

— Ти ли пусна Вон в сградата?

— Какво? Изкудкудякваш ли? Какво ти каза Лари?

— Не ми каза нищо. Видях го с очите си. Онова кафяво шишенце в бара… слуховете за наркотици… Екстази, амфетамини… Вон търгува и с двете, дявол да го вземе!

— И значи съм му клиентка? — избухва тя. — Това ли мислиш? Че съм наркоманка?

— Не… аз…

— Аз не съм боклук. Майкъл! Чуваш ли! Не съм боклук!

С последното прекрачих границата.

— Нора, съжалявам. Успокой се.

— Не ми казвай да се успокоя! Не съм боклук! Дори и да купувах от него, мислиш ли, че съм толкова тъпа, че да вкарам тук пласьор и убиец? Искат и моята глава, не само твоята. Освен това, не е нужно да използвам името ти, за да го вкарам през охраната. Достатъчно е да мина с него. Никой не проверява гостите ми!

Опитвам се да уловя ръката й, но Нора ме удря по китката. Лицето й е почервеняло от гняв. Неспособна да се сдържа, тя крещи:

— Ти ли каза на ФБР, че излизаме заедно?

Челюстта ми буквално увисва.

— Наистина ли мислиш, че…

— Отговори на въпроса ми! — настоява тя.

— Как можеш да…

— Всеки иска нещо, Майкъл. Дори и скандалите те правят известен.

— Нора… — Пак посягам към ръката й, но този път улавям китката й, преди да успее да ме удари. Не я пускам.

— Остави ме! — ръмжи тя и се мъчи да се отскубне.

Не й обръщам внимание. Постепенно плъзвам ръката й в моята. Удивително е — в нейния свят, в който залозите са толкова високи, тя винаги е готова за катастрофа. За първи път, откакто я познавам, започвам да разбирам. Тя просто не знае друго.

— Нора, моля те… изслушай ме.

— Не искам да…

— Просто ме изслушай! — Правя крачка напред и слагам другата си ръка на рамото й. — Не желая да съм известен.

Очаквам да ми отговори с хаплива забележка, но вместо това тя застива. Никакво движение. Ето това е Нора — преминава от едно състояние в друго за част от секундата. Преди да успея да реагирам, ръцете й се плъзват около кръста ми, главата й се опира на рамото ми. Прегръдката й ме изненадва, но ми е приятно.

— Аз не съм боклук — шепне тя.

— Не съм казвал, че си. Просто се опасявах, че…

— Беше убеден, Майкъл. Повярва на тях, а не на мен. Ако не бе така, никога нямаше да зададеш този въпрос.

— Не е истина. Попитах те, защото ти вярвам. И вярвам на отговорите ти.

— Наистина ли? — поглежда ме тя. Гласът й трепери.

— Не бих те попитал, ако не беше така. — Усещам с гърдите си как дишането й се успокоява. Ръцете й вече не стискат кръста ми.

— По-добре ли се чувстваш?

— Предполагам — отговаря тя. — Макар че това, което казах, е самата истина. Не съм пуснала аз Вон в сградата.

Прегръщам я през раменете и се изгубвам в аромата на косата й.

— Знам.

 

 

— И вярваш на тази купчина лайна? — пита Трей.

— Беше истински разстроена. Сериозно.

Когато излизаме от административната сграда, той поглажда косата си. Не бавно, но достатъчно, за да ми покаже, че трябва да внимавам.

— Какво? — питам го, докато пресичаме Седемнайсета улица. — Не вярваш на Лам ли?

— Лам е моята любов. Нора ме безпокои.

— Наистина ли смяташ, че познава Вон?

— Не, но мисля, че лъже за наркотиците. Чул съм прекалено много истории, за да вярвам, че е чиста.

— Остави наркотиците. По-важният въпрос е откъде Саймън познава Вон.

— Значи мислиш, че Саймън го е пуснал в сградата?

— Карълайн умря точно в периода от време, когато по коридорите се е разхождал обвинен в убийство пласьор на наркотици. Смяташ ли, че това е съвпадение? Саймън е съзрял възможността в момента, в който е видял, че го следя. Вместо да плати на Карълайн, е решил да я убие. Знае, че парите са у мен. Знае, че няма да използвам алибито си. Знае, че може да ме обвини. Най-лесният начин да ме накара да млъкна, е да пусне Вон в сградата от мое име, а после да се отдръпне и да наблюдава фойерверките.

— А откъде е знаел, че парите са у теб?

— Може да се е върнал и тогава да ни е видял. Или Карълайн да му се е обадила, когато е разбрала, че парите са по-малко.

— Не знам. Струва ми се доста сложен план, за да го измислиш за една нощ.

— Не и като си дадеш сметка какво е изложено на риск.

Стигаме до телефона на улицата срещу административната сграда. Трей вади шепа монети и номера на Вон.

— Сигурен ли си, че това е добра идея? — питам го, когато взема слушалката.

— Ако говоря аз, няма да го свържат с теб. Освен това не се обаждам от твоя телефон.

— Нямах предвид дали подслушват, или не. Вон не се е прибирал у дома си от няколко дни, а освен това, ако той е убиецът, защо иска да се срещне с мен?

— Може би го гризе съвестта. Или иска да сключи сделка. Така или иначе, поне ще направим нещо.

— Само че да му се обадим у дома…

— Майкъл, дори Лам да успее да задържи всичко, докато минат изборите, ти имаш проблеми, които трябва да се решават в момента. Вон е някакъв шанс да намериш отговор.

— Ами ако е клопка? Ако целта е да ме свържат с него? После той дава показания и бам, заминавам.

Трей престава да набира.

— Знаеш, че е възможно — добавям.

Двамата гледаме номера на Вон. Наистина е странно да се опита да се свърже с мен. Това ме кара да мисля, че в играта участва още нещо. И че това нещо не може да се изясни само с едно телефонно обаждане.

— Може би трябва да поговориш с Нора — предлага Трей. — Попитай я още веднъж дали го познава.

— Вече я попитах.

— Въпреки това можеш да я попиташ дали…

— Казах ти! Вече я попитах!

— Ааааа, ясно! Започвам да разбирам.

— Какво се опитваш да кажеш?

— Майкъл, за какво става дума всъщност? Искаш да спасиш себе си или искаш да спасиш Нора?

Въпросът е тъп и не заслужава отговор.

— Добре е да искаш да си герой — казва той. — И съм сигурен, че оценява лоялността ти.

— Не става дума само за лоялността, Трей. Ако тя пострада, ще потъна заедно с нея.

— Освен ако не се освободи от теб, за да паднеш сам. Та, ето каква е новината, приятелю: няма да гледам безучастно как те мачкат като най-вероятния заподозрян.

Заобикалям Трей и тръгвам към административната сграда.

— Оценявам загрижеността ти, но все пак знам какво правя.

— Майкъл, не можеш да спасиш всички. — Застава пред мен и препречва пътя ми. — Не казвам, че трябва да я издадеш. Мисля обаче, че трябва да обръщаш малко повече внимание на фактите.

— Няма факти! Който е направил това… просто създава една цяла нова реалност.

— Виждаш ли, там ти е грешката. Както и да искаш да се самозалъгваш, на земята пак ще важат няколко вечни истини. Новите обувки убиват. Командосите са зли. На авиационните демонстрации се случват лоши неща. И най-важното, ако не внимаваш и продължиш да защитаваш Нора, всичко може да се…

— Как сте вие двамата? — прекъсва ни мъжки глас зад нас.

Обръщаме се.

— Не исках да ви прекъсвам — добавя Саймън. — Само исках да кажа „здрасти“.

— Здрасти — измънквам.

— Здрасти — казва Трей.

Питаме се колко време е бил зад нас. Мъчим се да отгатнем. Ако знае какво сме намислили, ще проличи в жестовете, в интонацията му.

— Е, на кого се обаждахте? — пита Саймън и мушка лявата си ръка в джоба на панталона.

— На Пам — отговарям. — Трябваше да се видим за обяд.

Саймън поглежда Трей, после пак се обръща към мен.

— Как мина срещата ти с Аденауер?

Откъде знае, че…

— Ако искаш, можем да поговорим за това по-късно — натъртва достатъчно многозначително, за да ми напомни за споразумението ни. Саймън иска да се пази тишина. И ако се наложи да ме изкара убиец, за да го постигне, не би се поколебал. Слиза от тротоара и вдига нагоре, като за тост, чашата кафе, която носи. — Обади ми се, ако мога да помогна с нещо.