Жозе Родригеш душ Сантуш
Мъжът от Константинопол (9)

VIII.

През следващите дни почистването на тетрадрахмата, или „глуподрахмата“, както с разяждаща и безмилостна ирония я нарече баща му, се превърна в най-важното нещо за Калуст. Успя да премахне засъхналата тиня и патината по монетата, след като по съвет на учителя си по естествени науки в „Робърт Колидж“ я държа в химически разтвор, докато среброто засия, а автентичният й вид блесна за нов живот.

— Великолепна! — прошепна той, очарован от покупката си, докато я съзерцаваше на слънчевата светлина, която влизаше през прозореца на стаята му. — Няма по-красиво нещо!

След като върна блясъка на монетата, Калуст премина към втората част от плана. Следващия четвъртък, както обикновено, използва трите часа по физкултура, за да забегне отново до Стамбул и магазина за антики на Капалъ чарши.

— Какво? Пак ли ти? — възкликна старият турчин, когато го видя да влиза в магазинчето. — Изчезвай от тук, гяур такъв! Посвещавам ти времето си, а накрая изчезваш, без да направим пазарлъка! Върви си и ме остави на мира!

Калуст се усмихна.

— Този път съм дошъл да се пазарим.

Лицето на търговеца тутакси се преобрази; престореното възмущение се превърна в широка усмивка.

— Аллах е велик! — каза той, поглеждайки към небето с вдигнати ръце. — Милосърдният се смили над мен и в своята безгранична щедрост реши да ме възнагради! — Взря се в клиента и потърка ръце. — Добре, момче, какво предлагаш?

— Момче ли? Преди миг бях гяур, а сега съм момче?

— Гяур е неверникът, който не си купува нищо — обясни турчинът, поглаждайки дългата си бяла брада. — Момчето си ти, който идваш да оправиш деня на един стар и беден мюсюлманин. — Махна с ръка към витрината, подсказвайки му, че само трябва да избере каквото си пожелае. — Какво искаш да си купиш?

— Всъщност няма да купувам — изясни Калуст. — Дойдох да продавам.

Усмивката върху лицето на търговеца мигновено се стопи, внезапно заменена от недоверчиво изражение. Не очакваше подобен отговор.

— Какво искаш да кажеш? Ще продаваш ли? Какво ще продаваш?

Като че с вълшебна пръчица една блестяща и гладка сребърна монета се появи в ръката на момчето.

— Тетрадрахма от Милет.

Старият турчин зяпна от изумление. Пое я много внимателно, сякаш не беше от сребро, а от кристал, и отиде до вратата, за да я огледа с лупа на дневна светлина. Докато я изучаваше, изгрухтя нещо неразбираемо и след минута се върна при клиента.

— Съжалявам, че ще те разочаровам — започна тъжно той, — но това не е тетрадрахма от Милет.

Думите му изненадаха младия арменец.

— Така ли? Погледнете тук — каза той, показвайки издълбаната фигура от едната страна на монетата. — Тетрадрахма е, не виждате ли?

Търговецът поклати глава.

— Това е лицето на Аретуза — обясни той, — изсечено от Кимон, художник от Сиракуза, който оставил инициалите си. Буквата К е вплетена в косите на Аретуза. Виждаш ли? — Старецът обърна другата страна на монетата, където имаше четири коня, теглещи колесница. — Това е квадрига с короната на Нике, богинята на победата. — Неохотно върна монетата на момчето. — Следователно не е тетрадрахма.

Калуст застина с монетата в дланта си и изписано по лицето разочарование.

— Наистина ли? Тогава каква е?

— Обикновена декадрахма от Сиракуза. — Турчинът сведе глава, сякаш ненавиждаше ролята си на лош вестител. — Съжалявам.

Момчето завъртя монетата в ръката си, не вярвайки на лошия си късмет. Смяташе, че е открил тетрадрахма, която накрая се оказа проста декадрахма! Как може да е толкова наивен! Баща му имаше право, той най-добре знаеше! Защо не го послуша?

— Искате да кажете, че… не струва нищо?

— Не ме разбирай погрешно — поправи го турчинът. — Монетата е сребърна, несъмнено, затова си струва дори само заради среброто, от което е направена. Това е сигурно.

Усмивка, макар и бегла, отново озари лицето на клиента; тази вехтория все пак не е безполезна! Може да не бе съкровището от Златния рог, но все нещо щеше да спечели. В сърцето му се прокрадна надежда.

— Колко?

Старият се почеса по носа, докато обмисляше въпроса.

— Десет шилинга.

При тези думи Калуст присви очи.

— Не знаех, че среброто е толкова евтино… Търговецът не успя да прикрие наченките на усмивка, която разцъфна върху тънките му устни.

— Да, вероятно си прав — призна той. — Добре, двадесет. Ученикът обмисли предложението. Това бе четири пъти повече от сумата, която бе платил за тази вехтория. Бе похарчил една меджидия, а щеше да спечели четири. Баща му щеше да се впечатли от сделката! Изкуши се да приеме, но хвърли поглед към тетрадрахмата, която търговецът бе изложил на витрината, и се поколеба. Щом онази монета струва осем златни лири, защо една декадрахма ще струва само двадесет шилинга? Вярно, че паричката в магазина бе от Милет, а неговата от Сиракуза… Но, по дяволите, как е възможно в стойността на две толкова подобни монети да има такава разлика?

— Не я давам за по-малко от… две златни лири!

Цената, която Калуст хвърли на масата, смая стария турчин.

— Две златни лири?! — възкликна търговецът. Очите му сякаш всеки момент щяха да изскочат. — Дума да не става! Невъзможно! Тази вехтория не струва толкова! Забрави!

— Приемате или се отказвате?

— Отказвам! — отвърна мъжът, без да се колебае. — И през ум не ми е минавало да дам цяло състояние за подобна глупост! Къде се е чуло и видяло една нищо и никаква декадрахма да струва две златни лири? Аз да не съм Османската банка?!

Младият арменец се поколеба. Бе отишъл твърде далеч. Да отстъпи или да държи на своето? Ако си тръгне, без да осъществи продажбата, губи чудесна възможност да умножи похарчената меджидия. Разумът му казваше да отстъпи, но сърцето упорстваше. Тази сребърна монета може и да не бе много ценна, но беше красива, а това му стигаше.

— Много добре — реши той и се отправи към вратата, докато прибираше монетата в джоба си. — Тогава довиждане!

Когато вече бе по средата на улицата, усети силует зад себе си и се обърна да провери какво става. Старият турски търговец го бе последвал.

— Ех, момче! — възкликна мъжът, задъхан. — Не си от лесните. Ще ти дам петдесет шилинга.

Калуст вдигна показалец.

— Една златна лира — заяви той. — Най-малко.

— Но това са много пари! — възрази търговецът. — Аз да не съм султанът? Една декадрахма не е като тетрадрахма! Прояви разум!

— Една златна лира.

Мъжът пъхна ръка в джоба си.

— В името на Аллах, ти си луд!

— Това е цената ми.

Старецът изсумтя.

— Злоупотребяваш с един възрастен човек! — процеди през зъби. — Но… понеже си ми симпатичен, ще ти дам седемдесет шилинга.

Арменецът махна с ръка.

— Довиждане.

Обърна се и понечи да тръгне, но на втората крачка усети как ръката на турчина го сграбчва за рамото.

— Добре, момче — предаде се търговецът с унило изражение. — Печелиш. Ела с мен в магазина и ще ти дам проклетата златна лира!

Една златна лира!

Кой би казал, че той, едва дванадесетгодишен, ще успее да измъкне цяло състояние от опитен търговец? И то само срещу една меджидия! Срещу монета на стойност пет шилинга той бе спечелил цяла златна лира! Добра сделка, нали? Бе сторил чудото на умножаването на парите! Ах, баща му ще се гордее с него!

Когато се прибра у дома в късния следобед, на Калуст му се искаше да изтича при баща си, за да покаже златната лира, която бе спечелил от старата монета, която той така презираше. Но се сдържа и последва нормалния ход на деня. След като подреди стаята си, слезе в салона, за да съзерцава платноходките и параходите, които пресичаха Босфора.

Когато баща му влезе, той скочи на крака в обичайната си поза като на страж, в очакване на нарежданията му.

— Да вечеряме.

Седна около масата с родителите си и зачака прислужниците да сервират храната. Вахан и Верон размениха няколко думи по повод приема, който даваха идната неделя. Ставаше въпрос за обикновено планиране, тъй като същинската работа щеше да бъде възложена на двамата готвачи, тримата портиери и легиона слуги, от които голямата къща гъмжеше. Бяха поканени дипломати и важни членове на арменската общност, много от които вече бяха потвърдили присъствието си, поради което бе нужно да се обсъди събитието.

— Ще дойдат ли турци? — попита майка му.

— Салим бей и двама паши.

Верон отвори широко очи.

— Ах! — изхленчи тя. — Трудно е с мохамеданите! Винаги оставят жените си в харема и има повече господа, отколкото дами. Пълна скука…

— Какво да се прави…

— Ами Берберян? Дали ще доведат децата?

— Мисля, че не.

— Жалко.

— Защо?

Верон хвърли поглед към Калуст. Момчето, като добро дете, се задоволяваше да мълчи и да яде храната в чинията си.

— Дъщеря им ще е добра партия за него.

Баща му се разсмя.

— Списъкът с кандидат-годеници за Нунуфар е безкраен, жено! — възкликна той. — Освен това казват, че вече е обещана на някакъв братовчед. Мисля, че няма да имаме късмет…

Разговорът се проточи монотонно и чак в края на вечерята, когато прислужниците донесоха баклави за десерт, Вахан се обърна към сина си.

— Как беше в училище?

— Всичко е наред, господине. Сутринта имахме френски, а после три часа физкултура. Само че днес не ходих в библиотеката.

Това признание изненада родителите, които заинтригувано се взряха в Калуст.

— Така ли? — учуди се Вахан. — И какво прави през цялото това време?

— Отидох до Капалъ чарши.

Новината предизвика истинско удивление.

— Какво?!

Изумени, двамата спряха да се хранят и впиха ужасените си погледи в момчето, а Калуст, в опит да изпревари бурята, която надвисваше, съдейки по взиращите се в него смаяни лица, бързо пъхна ръка под масата и бръкна в джоба си.

— Спомняте ли си, господине, че похарчих меджидията, която ми дадохте, за една старинна монета? — попита той. Измъкна ръка изпод масата и показа златна паричка. — Спечелих това срещу онази глупава вехтория.

— Ти… Ходил си до пазара? — ядоса се баща му, пренебрегвайки монетата. — Луд ли си? Имаш ли представа какви опасности дебнат из улиците на Константинопол? Знаеш ли, че са пълни със страшни бегълци, които разсипват града?

— Знам как да ги избягвам, господине.

— И как така знаеш да ги избягваш? Това са хора, които са клали християни, сине! Те нямат милост, те са…

Калуст постави монетата пред баща си.

— Погледнете.

Вахан се наведе напред и присви очи, опитвайки се да разбере каква е монетата, която синът му му показва.

— Какво е това?

Ех, славен момент, помисли си Калуст, като едва сдържаше вълнението си и желанието да заподскача на стола си. Сега щеше да го впечатли.

— Една златна лира.

 

 

Постижението на момчето, особено имайки предвид крехката му възраст, логично накара баща му да се гордее с него.

— В крайна сметка не всеки ден една меджидия се превръща в златна лира! — похвали се Вахан на гостите си, които пристигнаха в неделя, след като им разказа историята с интригуващи подробности. — Момчето ще стигне далеч. — И веднага добави. — Пък и куражлия, а? Скита по улиците, за да прави бизнес!

Това бе голям напредък, защото след инвестицията на петте шилинга Калуст си бе спечелил репутация на „разсипник“ и „разглезено детенце“. Затова се зарадва на триумфа и гордостта, които финансовият му подвиг бе пробудил у семейството. Е, не е ли велик търговец? Насладата от изгодната сделка се просмука в кожата му, или може би просто бе в кръвта му, и продажбата на декадрахмата само стана поводът, изкарал на бял свят вроденото му удоволствие от изгодните сделки.

Истината бе, че започна редовно да претърсва кутиите с монети, които гръцките момчета продаваха на кея в Скутари, макар че така и не откри нищо толкова ценно. Но това нямаше да го спре, каза си той. Ако бе научил нещо, то бе, че светът е пълен с големи сделки, които чакат да бъдат сключени. Просто трябваше да се научи да има очи за тях и да не спира да подхранва естетическите си възприятия, а после да бере плодовете от това.

Започна да търси нови възможности и трябва да отбележим, че бързо разбра, че в килимите — стария бизнес на баща му — има голям потенциал. Затова започна внимателно да изучава платовете в опити да разбере кои бяха наистина ценни и защо. При един разговор с баща си по въпроса с известна изненада откри, че употребяваните килими са по-ценни от новите, което на пръв поглед противоречеше на всякаква логика.

— Килимите са като хубаво бордо — обясни Вахан с чаша френско червено вино в ръка. — Колкото по-старо, толкова по-добро. Килимите достигат най-висока стойност след осем години на употреба. Именно тя им придава souplesse^[1], съвършена мекота, както и хармоничното избледняване на цветовете в десена.

Калуст осъзна, че бизнесът не е единственото, което го вдъхновяваше. Харесваше хармонията, естетиката в нещата. И изкуството. Ах, изкуството! А неговата истинска мечта бе да съчетае тези две страни на същността си. Изкуство и бизнес. Ето за това копнееше! Нима можеше да бъде ценител при такава огромна амбиция?

Успешната продажба на монетата тласна младия арменец по пътя, който той усещаше, че трябва да поеме. Затова продължи с разходките до Капалъ чарши всеки четвъртък, вече с благословията на родителите си, които бяха наредили на каведжи да го придружава и да го пази от ордите турци, избягали от клането в България и превърнали се в просяци по улиците, защото някои от тях бяха доста опасни. На Капалъ чарши обаче сигурността бе гарантирана и улицата на килимите се превърна в редовно място за посещения на младия клиент поради нарастващия му интерес към това традиционно за Ориента изкуство. Въпреки това той не се отказа съвсем от нумизматиката.

Известно време избягваше дюкяна, където бе продал декадрахмата от Сиракуза, тъй като чувстваше необяснимо разочарование. Забеляза, че му бе трудно да се разделя с красиви произведения на изкуството, макар и да сключваше отлична сделка, освен ако в замяна не се сдобие с нещо по-добро. Само че трудно щеше да намери по-добро от монета на стойност една златна лира.

 

 

След месец преодоля резервите си и реши да посети дюкянчето за монети на бижутерската улица. Старият турчин го посрещна с широка усмивка и дори му предложи кафе, разтапяйки се от вежливост; ученикът никога не го бе виждал толкова благ и мил.

— Да не си открил друга монета като тази, която ми продаде, моето момче? — попита старецът след куп любезности. — Ако намериш, знаеш къде съм.

Всъщност това не беше обикновено посещение от учтивост. На Калуст му беше мъчно за декадрахмата, с която се бе разделил, и искаше да я види още веднъж. Нямаше намерение обаче да показва слабостта си, затова не спомена нищо по въпроса, а просто помоли да разгледа отново екземплярите в магазинчето. Огледа монетите една по една, без да бърза, сякаш и най-незначителната сред тях бе уникално бижу, докато стигна до стъклената витрина, където бяха изложени най-ценните монети от гръцко сребро. Там се намираше тетрадрахмата от Милет с цената, отбелязана отдолу — десет златни лири. До нея, също на видно място, бе поставена декадрахмата от Сиракуза и цената й.

Двадесет златни лири.

Калуст замръзна на мястото си; съзнанието му отказваше да възприеме онова, което очите му виждаха. Не, там не пишеше двадесет златни лири, а две. Поне така си каза във вътрешния монолог, който проведе в този миг. Бе видял нула, която не съществуваше. Невъзможно. Затвори очи и пак ги отвори, убеден, че оптичната илюзия вече се е разсеяла.

Двадесет.

Нула си стоеше на мястото. Двойка и нула. Нямаше съмнение. Двадесет. Наистина пишеше двадесет. Смаяно, момчето се обърна и се взря в търговеца със заинтригувано изражение.

— Двадесет златни лири?

Старият турчин се усмихна любезно, макар че умореният му поглед прикри онова, което приличаше на сянка на злорадство.

— Нищо лично, момче — отвърна той. — Просто добра сделка. Всъщност отлична! — Посочи монетата. — Декадрахмата от Сиракуза е изсечена в чест на победата на Сиракуза над Атина по време на Пелопонеските войни. Знаеш ли на колко години е тази монета? На почти две хиляди и петстотин години! Струва двойно повече от една тетрадрахма от Милет! Отлична сделка, наистина!

Без да продума, с парещо от гняв лице, Калуст се завъртя на пети и излезе от магазина. Знаеше, че не може да се оплаква. Нима самият той не бе заблудил гръцкото момче, което бе намерило монетата на дъното на морето? Измамникът бе измамен; тогава научи, че беше по-лесно да нанесеш удара, отколкото да станеш негова жертва.

Но това не бе най-важният урок. Случката го накара преди всичко да разбере, че в бизнеса, както и в живота, да знаеш, преди да предприемеш нещо, беше от първостепенно значение. Той знаеше нещо, което гръцкото момче не знаеше, и това му даде възможност да сключи добра сделка. Старият турчин имаше информация за неща, които Калуст не знаеше, и именно затова изпусна още по-добра сделка. Всъщност, осъзна той с неприкрита тъга, знанието е власт.