Жозе Родригеш душ Сантуш
Мъжът от Константинопол (31)

X.

В ъгъла на салона свиреше китарен оркестър, придавайки на атмосферата в ресторанта изисканост и стил. Всичко наоколо излъчваше тиха изтънченост, с четирите колони в краищата на квадратното помещение, мраморния под, дебелите килими, статуите и огледалата по стените, арките на входовете, покрити със завеси, кристалните свещници и множеството капандури в стил ар нуво по подиума.

— Ах, колко е шик…

Седнал на масата си, Калуст се наслаждаваше на прекрасния момент. Хотел „Риц“ на Пикадили бе отворил врати преди две години и арменецът се чувстваше така, сякаш беше отчасти и негов. Щом бе построен с неговите пари, защо да не си припише част от заслугата? Лондонският „Риц“ беше толкова негов, колкото и апартамент 420 на четвъртия етаж, най-луксозният в Париж, където вече бе прекарал много нощи със своята дама.

Фигурата на Хендрик ван Тигелен, приличаща на прегърбен бик, която се появи в салона, развали магията на момента. Холандецът бе пълна противоположност на арменеца. Единият бе прекалено открит, другият — дискретен; първият — ведър, вторият — сериозен. Но контрастът между тях се бе превърнал в печеливша комбинация. Хендрик се разкриваше, Калуст бе прикрит; единият представляваше осезаемо тяло, а другият — невидима душа. Ето защо намръщеното изражение на директора на „Роял Дъч Шел“, докато приближаваше към масата, се стори на Калуст напълно излишно. Защо бяха дошли на това изискано място, щом той беше в лошо настроение?

— Кажете, чели ли сте Библията?

Въпросът, хвърлен от Хендрик направо, докато се настаняваше, изненада арменеца.

— Библията ли? Защо ми говорите за Библията? — попита той, леко подразнен. — Сега трябва да обсъдим инвестициите в САЩ! Компанията, драги, не може да се издържа само от петрола в Суматра и Борнео. Скоро ще имаме и Румъния, но това не е достатъчно! Трябва да стъпим агресивно на американския пазар. Вече създадох някои връзки, които…

— Никога ли не сте чели Псалмите? — прекъсна го новодошлият, сякаш не бе чул нито думичка и нищо друго нямаше значение. — Не сте ли се интересували?

Калуст направо се смая.

— Псалми? За какво говорим всъщност? — Той се взря в отчаяното лице на холандеца и разбра, че нещо не е наред. — Добре ли сте? Случило ли се е нещо?

Директорът на „Роял Дъч Шел“ механично постави на масата дебела книга с кръст на корицата. Библията.

— Ето, прочетете псалм 104, стих 15, втори ред.

Разбирайки, че Хендрик иска да му покаже нещо, арменецът взе дебелия том и го разлисти, докато намери въпросния пасаж.

— … и дървено масло, от което блещи лицето му — прочете на глас той. — Какво е това?

Сините очи на холандеца бяха вперени в него.

— Какво е дървеното масло?

— Маслиново масло, зехтин… Защо?

Хендрик постави пръст на стиха.

— Един тип на име Дарси получи същото съобщение преди няколко седмици от хората си в Персия — каза той. — Помните ли, когато преди няколко години в Париж ми разказахте как някакъв генерал ви предложил концесия в Персия за петнадесет хиляди лири?

— Много добре — отвърна Калуст. — Вие казахте, че е рисковано и че не сте заинтересован. — Той смръщи вежди. — Защо? Случило ли се е нещо?

— След като е разговарял с вас, генералът, изглежда, е отишъл при въпросния Дарси и му е дал концесията. Дарси основал малка петролна компания, наречена „Англо-Персиян“, и прекарал всички тези години в търсене на петрол за сметка на някакви шотландски инвеститори. Очевидно нещата не вървели добре, докато един ден Дарси не получил съобщение от хората си на терен, в което се казвало да прочете стиха от Псалмите, в който се споменава за маслиновото масло. Събеседникът му повдигна вежди, внезапно разтревожен.

— Не ми казвайте, че са открили петрол!

Холандецът дълбоко въздъхна и кимна.

— Море от петрол — потвърди той с унила физиономия. — Някъде в средата на нищото, на място, наречено Масджид-и-Сюлейман. — Въздъхна тъжно. — Тази „Англо-Персиян“ ще ни отвори много работа…

Като чу това, Калуст се стегна и потрепери леко, сякаш напрежението в тялото му растеше.

— Вие сте виновен! — извика той със зачервено от гняв лице, размахвайки пръст към събеседника си. — Тази концесия ни беше в кърпа вързана! Генерал не-знам-си-кой дойде при мен, за да ми я даде за жълти стотинки! Аз се срещнах с вас, за да обсъдим сделката, а какво направихте вие? Отказахте! — Отчаяно размаха ръце. — Не знам как още не съм ви… — Не можеше да намери думи за безумната ярост, която го изгаряше отвътре. — Вината е ваша! Само ваша, чувате ли?!

Директорът на „Роял Дъч Шел“ наведе глава, съзнавайки, че отговорността е негова.

— Смятах, че е много рисков ход, Саркисян — оправда се той. — Както знаете, сондажите струват цяло състояние, а ние нямахме и най-малко доказателство, че в Персия има петрол. Как бихме могли да инвестираме? Решението ни се основаваше на сведенията, с които разполагахме тогава, а не на това, което знаем днес. А те бяха… никакви. Да вземем тази концесия, приличаше повече на игра на рулетка.

Арменецът изпитваше силен гняв и разочарование, искаше му се да продължи да крещи на Хендрик, но се сдържа. Нито една негова дума или действие не можеха да променят случилото се. Грешката бе сторена и те трябваше да се примирят. Самият той носеше отговорност. Щом „Роял Дъч Шел“ не се интересуваше от сделката, той можеше да плати концесията от собствения си джоб. Не го направи, защото не искаше. Освен това тази част от света не влизаше в компетенцията му.

— Е, вече нищо не може да се направи — примири се той. — Да се концентрираме върху неща, които са по силите ни. — Той въздъхна шумно, сякаш така можеше да изхвърли навън яда, стягащ гърдите му. — Така. Трябва да намерим нови източници, нали? Предлагам Щатите. Не просто заради петрола в Америка, но ми се струва важно да стъпим на пазара на „Стандарт Ойл“. Благодарение на приходите си от монопола там „Стандарт Ойл“ намира пари, за да подбива цените на нашия пазар, което ни създава огромни проблеми.

— Мислите ли, че навлизането в Америка е решение?

— Абсолютно. Ако го направим, ще имаме равни условия със „Стандарт Ойл“. Тогава те ще са ощетени. Рокфелер ще изгуби съня си…

— Така казано, звучи много добре — отбеляза холандецът. — Но как смятате да го направите?

— Всичко съм проучил — заговори Калуст. — Започваме от Калифорния и стигаме до Оклахома. Знам за редица малки петролни компании в Тълса, които имат тежки финансови проблеми. Идеята ми е проста. Отиваме там, купуваме ги всичките и ги обединяваме в една-единствена компания. — Той разпери ръце. — Voila! Завладяваме Америка!

След като помисли за момент, директорът на „Роял Дъч Шел“ кимна одобрително.

— Идеята ви е толкова проста, че може и да проработи — заключи той.

Арменецът извади от куфарчето си куп листове. Това бяха финансовите отчети на петролните компании в Тълса. Повечето бяха на червено, но всички имаха предимството да притежават легитимни терени на концесия, където със сигурност имаше петрол. След като разгледаха една по една всички компании, двамата мъже определиха разумна цена за всяка поотделно и Калуст извади примерен договор, подготвен от адвокатите за такъв тип сделка.

Докато Хендрик внимателно го четеше, мислите на събеседника му се върнаха към Персия и новините за откритията в Масджид-и-Сюлейман. Не беше способен да остане спокоен при мисълта за голямата възможност, която двамата бяха пропуснали по такъв глупав начин.

— Знаете ли… — заговори той замислено. — Взех си поука от голямата грешка, която допуснахме в Персия.

— И?

В нов пристъп на ярост Калуст така удари с юмрук по масата, че събеседникът му подскочи.

— Никога не се отказва петролна концесия!

 

 

Двайсетминутното закъснение на лекаря изнерви Калуст до краен предел. Преди известно време бе решил да напусне дома си и да се премести в „Риц“. На Нунуфар не й хареса, но се примири; арменските жени знаеха, че трябва да се подчиняват на съпрузите си, и тя не правеше изключение. Понякога той се връщаше в къщата на Хайд Парк Гардънс, за да пренощува. Това се случваше винаги, когато имаше уговорен час за преглед при доктор Аджемян.

Така беше и тази сутрин. Лекарят обаче не пристигна навреме и това го ядоса. Нима доктор Аджемян не знаеше, че часовете се определят, за да се спазват? Как се осмеляваше да го кара да чака! За кого се мислеше той? Гневът на домакина обаче бе изместен от изненадата при развълнуваното изражение на лекаря, когато той най-сетне пристигна.

— Революция! — почти извика новодошлият, щастлив, а очите му излъчваха безумна радост. — Истинска революция! — Вдигна ръце във въздуха, сякаш благодареше на небесата. — Слава на Господа!

Домакинът се спря на три крачки от него, слисан от поведението му, без да разбира какво става.

— Какво има, докторе? Да не би министър-председателят Аскуит да е свален? Или пък крал Едуард VII е избягал с любовницата си? Или цените на петрола са скочили? — попита той заядливо. — Много се надявам, защото само едно от тези неща би оправдало така неприемливото ви закъснение!

Дори тази прикрита забележка не помрачи вълнението на лекаря.

— Значи, не знаете? — попита той, взирайки се в пациента си.

— В Константинопол е избухнал бунт! Извършен е държавен преврат! Султанът е възстановил конституцията и парламента! Най-после, слава на всемогъщия Господ Бог, християните ще имат равни права с останалите в тази проклета империя!

— Какво?!

— Затова се забавих — обясни доктор Аджемян, все още превъзбуден. — Имам пациент арменец, който работи в османското посолство. Обади ми се тази сутрин, за да ми съобщи! „Османско единство“^[1] е призовало доброволците да помогнат на Третата армия и отвсякъде заприиждали хора! Арменци, евреи, българи, кюрди, гърци, турци… Всички заедно излезли по улиците. В Константинопол цари хаос! За първи път евреи, християни и мюсюлмани се бият от една и съща страна на барикадата. „Османско единство“ спечелило! Най-сетне в Османската империя е наложен секуларизмът^[2]!

Новината бързо се разчу в дома на Саркисян и предизвика огромно вълнение сред слугите арменци. Знаеха, че от няколко дни насам напрежението в империята расте. Трета армия, разположена в Македония, се разбунтувала и нахлула в Константинопол с искане за връщане на конституцията. Всички очаквали, че султанът ще потуши въстанието, но очевидно „Османско единство“, секуларистката партия на младотурците, е успяла да мобилизира населението и да спре султана. Бунтът прераснал в революция.

— Тази история ще свърши зле — отбеляза Калуст сериозно. — Много зле.

Останалите го изгледаха учудено. Младотурската революция бе предизвикала еуфория сред арменците в Лондон и вечерята на Хайд Парк Гардънс 38, на която се бяха събрали най-видните представители на арменската общност в Англия, бе организирана, за да отпразнуват случая. Ето защо скептичната забележка на домакина изненада гостите.

— Какво искате да кажете, господин Саркисян? — попита отец Артесян, който всяка неделя провеждаше служба в Арменската църква в Лондон. — Младотурците върнаха конституцията, която предвижда равенство между всички поданици на Османската империя, независимо от тяхната религия. Как може нещо такова да завърши зле?

Един прислужник наля шампанско на домакина, който отпи и кимна одобрително. Тогава чашите на останалите също бяха напълнени.

— Не забравяйте какво стана, когато Великите сили задължиха султана да приеме конституцията от 1876-а — напомни спокойно Калуст. — Тогава бях едва седемгодишен, но някои от вас са по-възрастни и със сигурност си спомнят какво се случи после. В конституцията бе записано равенството на християни и мюсюлмани пред закона, но на практика стана обратното. Мюсюлманите, които се смятат за по-висши, не приеха промените и организираха убийствата на християни. Тези кланета накараха християнските общности в Европа да се разбунтуват и да обявят независимост, както се случи на Балканите и в почти цяла Румелия, което само засили гнева на мюсюлманите срещу християните на територията на империята. Същински порочен кръг.

— Вярно е — съгласи се отец Артесян, който бе най-възрастният на масата. — Но какво точно имате предвид?

— Опитвам се да кажа, че събитията в известен смисъл могат да доведат до напълно противоположен резултат. Конституцията от 1876-а бе създадена, за да постанови равенство между всички поданици, независимо от тяхната религия, но накрая тя засили натиска върху християните. Как можем да сме сигурни, че този път ще е различно?

— А, не! — възкликна доктор Аджемян, който също присъстваше в качеството си на най-изтъкнатия лекар в общността. — „Османско единство“ е секуларно движение, отворено към модерния свят. Това е напълно различно! Султан Хамид II ще бъде свален и ще имаме конституционна монархия. Всичко коренно ще се промени. Тази революция означава, че светлината най-после огрява Османската империя.

— Така ли мислите? Тогава, кажете ми, защо според вас Трета армия, която се помещаваше в Македония, се опълчи на султана?

— За да установи конституционна монархия, разбира се!

— Но защо сега? И защо точно силите, които са в Македония? Какво предизвика този ход точно в този момент?

Арменците се спогледаха, чудейки се какво да отговорят.

— Ами… предполагам, че някой се е ядосал на султана — отвърна отец Артесян. — Неслучайно наричат Хамид II Кървавия султан! Ръцете му са изцапани с кръв! Някой трябваше да стори нещо и го направиха младотурците!

Ядосан, Калуст си пое дълбоко дъх. Защо тези хора не можеха да проумеят онова, което нему изглеждаше пределно ясно? Емоцията, породена от събитията, пречеше на повечето от тях да тълкуват правилно знаците на времето, сякаш гъста мъгла закриваше опасностите, които дебнеха в блатото на живота. Но той нямаше да позволи да го заблуждават.

— Нима не разбирате, че всичко това е свързано със срещата в Ревел^[3]? — попита той. — Тогава позволете да ви напомня, че Османската империя оцеля толкова време само защото Великите сили така и не се разбраха относно съдбата й. Англия винаги е защитавала териториалната цялост на империята, за да попречи на Русия да сложи ръка върху християнските територии, докато руснаците от своя страна подкрепиха самоопределянето на християнските народи, които живееха под турския ботуш, за да анексират тези земи или да си осигурят някакво влияние върху тях. Докато тези две велики държави не успяваха да се разберат, султанът спеше спокойно. Проблемът е, че македонската революция^[4] отпреди пет години и последвалото турско потисничество принудиха Англия да се запита разумна ли е политиката, която води. Както знаете, преди няколко седмици руснаците и англичаните се срещнаха в Ревел и се разбраха да признаят пълна автономия на Македония.

— Извинете, но каква връзка има всичко това с Младотурската революция?

— Нима не разбирате? Срещата в Ревел принуди турците да се разделят с Македония. Именно заради това Трета армия, помещаваща се в Македония, се разбунтува. Затова и „Османско единство“ я подкрепиха! Говорете каквото си искате, но те не искат свобода за християните, нито равенството им с мюсюлманите! Това е заблуда. Целта им е да съхранят ценната си империя и владичеството над другите народи, нищо повече. След загубата на Македония „Османско единство“ и Трета армия решават, че султанът не може да се справи с тази задача. Режимът се смени, смениха се и хората, но същината на проблема си остава една и съща. Не се подвеждайте!

— Значи, смятате, че… че ще продължават да ни преследват?

Добър въпрос.

— Не знам — призна Калуст. — Но ако такава е цената за запазване на империята, мисля, че младотурците ще я платят, без много да му мислят.