Жозе Родригеш душ Сантуш
Мъжът от Константинопол (26)

V.

В салона цареше спокойна атмосфера и стотиците присъстващи се подготвяха за предстоящото събитие. Мъжете, с грижливо поддържани бради и мустаци, носеха фракове и си говореха делово със сериозно, тържествено изражение, а дамите носеха най-красивите си рокли за случая и криеха развълнуваните си погледи зад изящни ветрила.

Воден за ръка от бавачката, малкият Крикор сравни тоалетите на жените от висшето общество с този на майка си и въпреки че още не разбираше от мода, с гордост отбеляза, че Нунуфар бе най-елегантна. Все пак се обличаше от парижкия Кало Сьор. Именно на такива официални събития личеше предимството да пазаруваш от най-добрата модна къща в Европа, да не кажем и в света.

— Хайде, хайде — прошепна баща му и забърза крачка. — След малко ще минат!

Служителите на хотел „Карлтън“ отвориха вратите за морето от гости и заведоха семейство Саркисян на една веранда до голям прозорец. Калуст и Нунуфар се настаниха на местата си, за които бяха платили цяло състояние, за да станат свидетели на грандиозното събитие, а синът им зяпаше към улицата, надвесен през балюстрадата. Долу Хаймаркет и Пал Мал гъмжаха от хора. Имаше почти толкова народ, колкото и на погребението на кралица Виктория преди няколко месеца — събитие, което Саркисян наблюдаваха от същия прозорец на „Карлтън“.

Шушукането се засили и миг по-късно на улицата се появи мъж, облечен като рицар.

— The King is coming!

Думите на дворцовия пратеник развълнуваха присъстващите. Хората изпънаха шии и впериха погледи в края на улицата в очакване на кортежа. Същото сториха и зрителите на верандата на „Карлтън“.

— Идват! — възкликна Крикор, подскачайки. — Ето ги, идват!

И наистина, по улицата се зададоха мъже в елегантни яркочервени униформи, а остриетата на сабите им проблясваха на августовското слънце. Шествието вече приближаваше хотела, чуваха се тъпани и гайди. Първо минаха военните в парадни униформи — най-отпред вървяха шотландските рицари, следвани от индийци, африканци, гурки и уелсци. Накрая се движеше пищната кралска каляска, теглена от осем коня и придружавана от дворцови служители, които вървяха пеша. Внушителният Едуард VII махаше на поданиците с една ръка, докато в другата държеше скиптър. Англичаните му отвръщаха с бурни овации.

— God save the King! — викаше въодушевената тълпа. — God save the King!

Момчето не можеше да откъсне поглед от мъжа, който махаше на хората, и когато той отмина, се обърна към родителите си:

— Той крал ли е вече?

— Да, Крикор — отвърна майка му, която все още не отлепваше очи от малкия бинокъл. — Току-що е бил коронясан в Уестминстърското абатство и сега отива към двореца.

Баща му, чийто поглед винаги бе скрит от неизменния цилиндър, също гледаше през малкия си бинокъл. Посочи надолу.

— Вижте! Погледнете там!

Крикор се обърна към улицата и се взря в кортежа. Минаваха различни модерни коли.

— Какво?

— Кайзер Вилхелм II също е тук, виждате ли го? — каза баща му. — Знаете ли, че е племенник на краля? — Той отново посочи нанякъде. — А там е царят! Всички са дошли на коронацията!

Шествието за коронацията на крал Едуард VII беше вълнуващо не само заради нейната неотложност поради апандисита на наследника, но и защото кралица Виктория бе живяла толкова дълго, че малцина поданици бяха виждали коронация. Сякаш кралицата се бе превърнала в нещо неизменно по такъв начин, че коронясването на друг бе изключително изненадващо.

Кортежът бързо изчезна в посока на Бъкингамския дворец и след като зрелището приключи, тълпата бързо се разпръсна.

Обядваха под звуците на китарен оркестър в ресторанта на хотела, който Крикор знаеше, че е любимият на баща му. Това бе първият път, когато семейство Саркисян водеше сина си на ресторант, и малкият се вълнуваше. Чувстваше се горд, че е бил в компанията на такива знатни люде. Бе гледал шествието за коронацията и обядваше сред представители на висшето столично общество, като слушаше разговорите и опитваше същите ястия, сякаш бе част от него.

Като истински възрастен!

 

 

Родителите му бяха решили, че синът им вече не се нуждае от френската бавачка, и я замениха с мис Брокуей — англичанка на средна възраст от Викторианската школа. Новата му учителка бе строга и не се свенеше да обсипва Крикор със здравословна доза критика. Правеше го винаги, когато той не слушаше, което според скромното й мнение се случваше поне веднъж на ден, но стигна дотам, че го шамаросваше без видима причина.

— Какво съм направил? — учудено питаше той, след като отнесе първия шамар. — Защо ме удряте?

— За твое добро е! — отвърна тя строго. — За да растеш силен мъж, ти е нужна здрава ръка. Нали си чувал за спартанците?

Странно, но Крикор се привърза към тази учителка, без сам да разбира защо. Може би защото тя поне му обръщаше внимание, за разлика от баща му, който през всички години му бе останал чужд. Виждаше го два-три пъти седмично и винаги отдалеч — като призрак, едновременно близък и далечен, който понякога стъжняваше живота му.

С изключение на ваканциите, разбира се. Всяка зима баща му наемаше вила в Кап Мартен във Франция и изпращаше там семейството си за няколко седмици. Понякога, когато работата му позволяваше, Калуст се присъединяваше към Нунуфар и Крикор за няколко дни. Въпреки страха, който баща му му вдъхваше, за момчето тези моменти бяха щастливи. Те се разхождаха из Кап Мартен с кола с големи червени колела и понякога посещаваха Вила Кринос, където бе живяла Еухения де Монтихо — вдовица на Наполеон III и бивша императрица на Франция.

Когато Крикор се връщаше в Лондон, мис Брокуей винаги успяваше да го приземи.

— Тази къща е много постна — казваше тя. — Де да работех за богаташи…

Тези забележки оставиха в Крикор странното убеждение, че семейството му, макар да обядва в „Карлтън“ и да прекарва ваканциите си в съседство с дома на бившата френска императрица, всъщност бе от скромен произход. Къщата на Хайд Парк Гардънс 38 се намираше от социално грешната страна на парка, твърде далеч от Парк Лейн, за да бъде считана за престижна резиденция. Подробност, която трудно убягваше на мис Брокуей. Разбира се, тя имаше право. Щом в този дом дори нямаше прислужница, която специално да се занимава с тоалета на детето…

В сравнение с претенциите на богаташките къщи на Парк Лейн, семейство Саркисян наистина биха могли да се нарекат нуждаещи се. Сред аристократичните им съседи дори се носеха скандални слухове, че господин Калуст ходи в Ситито, моля ви се, за да работи! Нещо, което отвращаваше обитателите на този модерен и богаташки квартал.

— Какъв ужас! — чу веднъж Крикор възклицанието на един лорд, който разхождаше кучето си пред дома им. — Арменчето работи!

При това положение как би могъл малкият да не мисли, че е част от най-окаяните представители на изтъкнатото британско общество? Нима от клуб Сейнт Джеймс не бяха отказали членство на баща му, защото, о, ужас, той е работещ мъж? Богатите не се занимаваха с бизнес, живееха от издръжката, която им отпускаха онези, които стояха начело на семейството. Новобогаташите или богаташите първо поколение бяха наблюдавани под лупа, подобно на плебеи, които се опитваха да се вмъкнат там, където не принадлежаха. Нима не трябваше да поставят тази паплач на мястото й?

Всъщност Крикор не подозираше, че само на няколко пресечки живееха истински бедни хора. Синът Саркисян не престъпваше стриктно поставените му граници на Хайд Парк и Кенсингтън Гардънс, оставаше защитен от стените на богатството и куп закостенели социални предразсъдъци, поради което не си представяше, че изобщо е възможно да живеят хора, които наистина нямат нищо. За него да нямаш нищо, означаваше да живееш в относително малка резиденция, чиято градина бе отделена от съседите със стена, като техния дом на Хайд Парк Гардънс 38. Той никога не бе чувал за крайна нищета. Ето защо, и поради хилядите оплаквания на мис Брокуей от къщата, той започна да гледа на нея тъжно и смирено и да си повтаря извода, до който бе стигнал: Ние сме бедни.