Жозе Родригеш душ Сантуш
Мъжът от Константинопол (23)

II.

Бавачката, мадмоазел Клеманс, пристъпи с мокър гребен в ръка и клекна до малкия Крикор, за да среше черните му коси, отделяйки ги настрани, за да постигне съвършено правилен път. Оправи яката на ризата му, отстъпи назад и огледа критично тоалета на петгодишното дете.

— Voila!^[1] — възкликна тя, най-сетне доволна, но тревожна бръчка бързо набразди челото й. — Готов ли си? Добре ли го научи?

Крикор кимна.

— Oui, mademoiselle.^[2]

Бавачката се изправи, посочи вратата и направи знак на момчето да тръгва.

— Alors, allons-y!^[3]

Момченцето харесваше мадмоазел Клеманс. Тя се движеше леко и беше много по-мила от предишната му бавачка, строгата мис Сойър, която се занимаваше с обучението му допреди няколко месеца. Родителите на Крикор държаха той да получи най-доброто образование, затова наеха последователно англичанка и французойка, за да може той да изучи отлично и двата езика.

В момента, в който прекрачи прага и влезе в салона обаче, малкият забрави за бавачката и коленете му омекнаха, сякаш направени от желе. Там, като същинско жури, нетърпеливо за представлението, бяха родителите му, удобно седнали на един шезлонг. Майка му нежно прегръщаше белия си пекинез, а баща му разсеяно поглаждаше брадата си. Двамата бяха заобиколени от гости, вперили погледи в момчето, сякаш синът на домакините беше чуждестранен артист, излязъл да им представи номера си. Колко трудно беше в тези сутрини за него! Родителите му бяха купили къщата наскоро и за тях той бе просто част от мебелировката.

Бавачката го спря с ръка, показвайки му, че е застанал на правилното място и може да започва. Крикор преглътна сухо. Стомахът му се свиваше от нерви и черните му блестящи очи се спряха върху баща му. Образът на Калуст с тъмна брада и гъсти вежди над студените очи го ужасяваше. Освен това знаеше, че не е единственият човек вкъщи, който се чувства смутен от господаря. Двете му бавачки, слугите, готвачите, дори майка му, всички те се държаха по различен начин в негово присъствие; сякаш изпитваха някакво сляпо страхопочитание.

— Хайде, Крикор — подкани го майка му. — Ще започваш ли?

Малкият напъха треперещите си ръце в джобовете, защото не си спомняше нищо, и хвърли въпросителен поглед към бавачката, сякаш я молеше за помощ.

— La lune — прошепна мадмоазел Клеманс — etait sereine…

А, да! След първите думи останалите веднага изникнаха в съзнанието му.

La lune etait sereine et jouait sur les flots.

La fenetre enfin libre est ouverte a la brise,

La sultane regarde, et la mer qui se brise,

La-bas, d’un flot d’argent brode les noirs ilots.^[4]

Когато мекият и треперещ детски глас замлъкна, в салона избухнаха въодушевени аплодисменти, придружени с викове „Браво!“. Мадмоазел Клеманс обясни на гостите, че са чули стих от „Лунна светлина“ на Виктор Юго, което предизвика нови ръкопляскания. Скоро обаче гостите забравиха за Крикор, чиято звезда бе угаснала след най-яркия си блясък. Тогава бавачката го отведе в стаята му с пакет бонбони — награда за доброто му представяне.

Всяка сряда едно от тези изпълнения създаваше настроение на приемите в новата къща на родителите му на Хайд Парк Гардънс 38 — същата, която преди години Калуст се бе зарекъл пред бъдещия си тъст, че ще притежава. Това бе станало реалност и семейство Саркисян сега живееше в къщата на мечтите на господаря.

Програмата включваше поетичен рецитал от Крикор, поради което момчето бе принудено всяка седмица да учи по едно ново стихотворение. Миналата седмица рецитира Бодлер, сега Виктор Юго, а следващата сряда — кой знае… Това не му допадаше особено, но поне накрая получаваше бонбони за усилията и за всички мъки, през които минаваше, за да запомни странните думи, които повтаряше като папагал, без всъщност да ги разбира.

— Крикор!

Гласът на баща му го вцепени. Малкият спря и бавно се обърна, изпънат като струна, за да срещне погледа му. Въпреки че баща му често отсъстваше и двамата не бяха близки, той винаги се бе държал добре, но въпреки това Крикор умираше от страх, когато се изправи пред него. Може би се дължеше на отдалечеността между двамата и на факта, че баща му вечно всяваше смут сред слугите.

— Да, господине?

Калуст се приближи до сина си и се наведе, за да може да го погледне в очите.

— Следващата седмица ставаш на шест, нали така?

— Да, господине.

— Тогава утре сутрин ще те заведа в „Суеърс & Уелс“ — заяви той. — Ще тръгнем в десет. Искам да си готов навреме за подаръка, който ще получиш.

Момчето знаеше, че „Суеърс & Уелс“ бе известен още като „Облекла за млади джентълмени“, или по-просто казано, магазин за детски дрехи. Щом баща му искаше да го заведе там за рождения му ден, това означаваше само едно: ще получи парцалки за подарък. Това не бе най-добрата новина, но какво можеше да направи?

Посещението в „Суеърс & Уелс“ беше кратко и ползотворно, както и всички останали начинания на баща му. Обслужен лично от мистър Уелс, Калуст избра за сина си чифт гамаши с копчета, късо сако с перлени копчета, чифт панталони за езда и памучна синьо-зелена шотландска шапка като на Том О’Шентър с красиво бяло перо отстрани.

— Бастун и ръкавици! — каза накрая мистър Уелс и го заведе до съответната секция. — Един уважаващ себе си джентълмен винаги носи бастун и ръкавици, когато излиза, независимо дали ще се разхожда, или ще язди.

Дадоха му бастун, без да го питат, но Крикор можеше сам да избира между черни и кафяви ръкавици. Избра кафявите, това всъщност бе единственото решение, което му позволиха да вземе. Всичко останало избра собственикът на магазина, а баща му решаваше. Той трябваше само да мълчи и да се облича.

Вече обзаведен с всичко необходимо, на следващата седмица заведоха момчето до един мост в Хайд Парк, близо до новия му дом. Там имаше няколко коня, но баща му му показа едно дребно животно, бяло с черни петна по гърба, което кочияшът на семейството — мистър Аштън, държеше за поводите.

— Виждаш ли това пони — попита Калуст сина си. — Твое е! Честит рожден ден!

Моментът, когато получи понито за шестия си рожден ден, наистина бе щастлив за Крикор. Щастлив, защото то бе първият му кон, но още повече заради близостта с баща му, макар и кратка. Калуст бе зает мъж, пътуваше много по работа, грижейки се за сериозните неща на възрастните, затова рядко го виждаше. В малкото дни, когато се прибираше по-рано, той посещаваше сина си в стаята му за няколко минути, но строгият му маниер, прекомерното чувство за ред и студеното му изражение ужасяваха Крикор.

Сега поне си имаше пони.

 

 

В тези първи години от живота си наследникът на семейство Саркисян бе по-близък с майка си. Виждаше я сутрин, когато се събудеше и тичаше към спалнята й, за да й прави компания за закуска. Бавачката идваше да го вземе за сутрешните уроци, но на обяд отново отиваше при Нунуфар. Беше му приятно да се храни на една маса с нея, въпреки че тя беше много строга относно ястията, които той трябваше да яде.

— Първо зеленчуците — повтаряше постоянно тя. — Те са полезни за здравето. Морковите правят очите по-красиви.

— Но аз искам бифтек!

— След като изядеш всички зеленчуци, ясно? За твое добро е.

Проблемът беше, че Крикор мразеше проклетите зеленчуци почти толкова, колкото и съображението, което му изтъкваха за всичко — за твое добро е. Кое е добро? За какво говореше тя? Та те нямаха вкус! Как е възможно да го задължават да яде тази гадост? След много протести, плач и караници един ден Крикор реши да пренебрегне нарежданията на майка си и отдели зеленчуците, в случая зеле, за да премине направо на месото. Само че на майка му не й се спореше, бързо стана и върна месото в големия глинен съд.

— Ах, непослушно момче! Ще ядеш месо чак след като изядеш зеленчуците, ясно ли е? Да не си посмял да ми противоречиш!

— Но аз не обичам зеле!

— Не ме интересува! Яж!

Заповедта прозвуча пределно ясно и малкият знаеше, че ако не се подчини, ще има последствия. Когато не слушаше, майка му или гувернантката го наказваха. Това се случваше често и бе нормално за неговата възраст, но баща му никога не бе го наказвал. Така или иначе Крикор бе престанал да се страхува от тях. Няколко шамара повече нямаше да го убедят да погълне проклетото зеле.

— Няма да ям!

Майка му повдигна вежди.

— Няма ли? — Тя кимна към мадмоазел Клеманс. — Детето да не слага нищо в уста, докато не изяде зелето, ясно ли е? Дори парче картоф!

Крикор очакваше обичайните няколко плесвания по дупето или едноседмична забрана да яде бонбони, но не и това. Майка му не го докосна, просто го обрече на глад цял следобед. Тъй като не изяде зеленчуците, не му дадоха да хапне нищо до следобедната закуска.

В пет часа следобед, когато бе времето за чай, Крикор седна на масата за обичайните сладкиши. Усещаше стомаха си свит от глад и слабост в краката и ръцете си. Лигите му едва на текнаха, когато видя прислужницата да се приближава до чаената маса с подноса, но сред чайника, чашите и панерчето със сладкиши с ужас съзря и чиния зеле. Неговото зеле. Същото това зеле му бе сервирано и на следобедната закуска. Той унило се взря в него, вече на ръба отчаянието, но нещо в душата му трепна. Някакво негодувание се надигаше в гърдите му или може би беше гордост, която не му позволяваше да се предаде. Реши да държи на своето.

— Не искам да ям тази гадост!

Знаеше, че майка му се тревожи за него, и искаше да види какво ще направи. Дали накрая ще прибегне до шамарите? Той почти си го пожела, защото така случаят бързо щеше да приключи. Момчето предизвикателно погледна Нунуфар и зачака тя да отстъпи или да се ядоса. Със сигурност нямаше да понесе страданието на най-скъпото си същество.

— Може да отнесете зелето — нареди тя с неочаквано студен тон. — Детето няма да яде до вечерята.

Едва сдържайки сълзите си, Крикор стана от масата и изхвърча към стаята си с наведена глава. Беше толкова гладен, че седна на леглото и започна да гризе кожичките на ноктите си. После откри, че водата задоволяваше апетита му за кратко, и изпи много. Но гладът скоро се връщаше и всеки път все по-бързо, докато накрая и водата не помагаше. Вече бе на ръба на силите си.

Вечерта седна на масата напълно отпаднал. Баща му още не се бе прибрал от своите бизнес дела. Прислужницата сервира супата, но Крикор бързо и без изненада откри, че тя не е за него. Вместо супа, съгласно нарежданията на господарката, му поднесоха същата чиния със зеле, която този път той покорно изяде, и то с известна охота.

Странно, дори му хареса.