Жозе Родригеш душ Сантуш
Мъжът от Константинопол (19)

X.

Тази сутрин Калуст отиде да пие кафе в хотел „Пера Палас“. По време на пътуването си с „Ориент Експрес“ той бе развил склонност към лукса, привличаха го изтънчеността, елегантността и хармонията, които напълно съответстваха на естетическото му усещане за живота. Хотелът на тъста му се бе утвърдил като най-добрия в империята и в него задължително отсядаха пътниците от Международната компания за спални вагони, което му придаваше световна класа.

Арменецът често пиеше турско кафе в салона на хотела, докато четеше вестник, току пристигнал от Лондон или Париж, най-често „Таймс“ или „Монд“ — най-актуалните западни ежедневници през 1895 година. От мястото си можеше да наблюдава посетителите и виждаше много заможни чужденци. Не общуваше с тях, защото не намираше повод да ги заговори, но наблюдаваше начина им на живот.

Около единадесет арменецът излезе от кафенето на „Пера Палас“ и се отправи към къщи. По улиците все още се виждаше непочистеният боклук от демонстрацията на Хунчаканската партия^[1], която настояваше за въвеждането на обещаните реформи и равенство на арменците с мюсюлманските поданици на империята, включително възможност християни да заемат длъжности в полицията и управлението. Но мислите на Калуст не бяха заети с политика, а с други въпроси, поради което той не забеляза памфлетите, разпилени по улиците.

Имаше си свои грижи, свързани предимно с неуспешни инвестиции на борсата. Успехът, постигнат преди няколко години на „Роял Ексчейндж“, го бе убедил, че ще може да печели парите си от акции, но действителността бързо осуети плановете му. Вече не разполагаше с привилегированите сведения на Филип Блейк и Калуст добре знаеше, че именно там беше разликата.

Всъщност бизнесът не вървеше никак добре. Откакто бе открил вероятността за петролни залежи в Месопотамия, вече не ходеше често в двореца. Салим бей му бе обяснил нещо, което той знаеше отдавна — за да успее, трябваше да раздава щедри рушвети. Използва спестяванията си, които бе натрупал от „Роял Ексчейндж“ по време на престоя си в Лондон, за рушвети в опит да се сдобие с концесия на част от земята, която султанът бе закупил наскоро, но не успя. Проблемът бе, че парите от борсата вече свършваха и той харчеше от зестрата на Нунуфар. Знаеше, че един ден и тези пари ще се стопят. Какво ще прави тогава? Нима ще трябва да се откаже от проекта в Месопотамия? Само ако…

— Помощ!

Отчаян вик го изтръгна от мислите му и го върна в настоящето. Погледна в посоката, откъдето бе дошъл гласът, и видя мъж да тича по улицата близо до кулата на Галата. Беше арменец. След секунди се появи галопиращ кон и онова, което последва, се случи много бързо. Конникът вдигна ръката си, в която блестеше острието на сабя и, настигайки беглеца, замахна с нея и разсече въздуха.

— Не! Не!

Мъжът квичеше като прасе на заколение и външната стена на къщата, до която жертвата бе съсечена, бе опръскана с кръв. В този миг се чу вик и петнадесетгодишен младеж, който бягаше по улицата, бе повален от острието на друг конник, който внезапно бе изникнал отнякъде.

— Псст!

От процепа на леко открехната врата се появи ръка и направи знак на Калуст, който бе залегнал на земята, докато наблюдаваше как конниците газеха бягащите хора.

— Какво? Кой е? — заекна той с ужасено изражение. — Какво става?

— Веднага си свалете феса! — заповяда жената, която усилено му махаше с ръка от вратата. — Елате! Бързо, преди да ви видят!

Гласът й изтръгна Калуст от самоубийственото му вцепенение. Хванат неподготвен в тази неочаквана ситуация и неспособен да разсъждава, той механично се подчини на непознатата. Свали червения фес и се скри в къщата, която му предлагаше убежище. Жената затвори вратата и той се взря в нея, задъхан и все още шокиран, без да съзнава какво се случва, сякаш всичко се случваше в някакъв сън, в който нещата постоянно менят формата и местоположението си.

— Какво има? Какво става?

— Нима не виждате? Турците отново избиват арменци! Започна преди около два часа! Истински кошмар!

Силуетът на жената леко се открояваше в мрака на стаята. Тя пусна резето на вратата, приближи се до една масичка и запали газената лампа. Трепкащият пламък светлина най-после озари лицето й. Беше възрастна, с набраздено от бръчки лице и крив нос; бялата й коса беше прибрана на тила в кок, а тялото й бе леко прегърбено.

— Защо ми помагате?

Жената ядосано цъкна с език.

— Що за въпрос? Защото сме арменци, разбира се! — Тя се приближи и разгледа лицето му. — В кой свят живеете? Не знаете ли, че от миналата година турците избиват арменци? Нима не видяхте какво се случи в Киликия?

— Но Киликия е в провинцията! — възкликна той, сякаш спореше с нея. — Ние сме в Константинопол! Тук сме на сигурно място!

— О, така ли? — подхвърли саркастично тя. — Тогава защо се криете в дома ми?

— Ами… защото…

Тя се взря в очите му и укорително поклати глава.

— Никой арменец не е в безопасност сред турците, чувате ли? Никой! Те искат да ни унищожат!

— Но защо? Заради демонстрацията на Хунчаканската партия? Какво сме виновни ние за…

— Това е само повод, младежо! — разпали се още повече тя.

Знаете ли какво наистина ги вбесява? Фактът, че Великите сили ги карат да се държат с нас като с равни. Те се мислят за по-висши от нас и не го приемат! Ами бедните нещастници в Киликия? — Посочи към вратата, сякаш Киликия се намираше точно зад ъгъла. — Кюрдите започнаха да събират незаконни данъци от християните и когато миналата година арменците възроптаха, кого наказаха управляващите? Кюрдите, които нарушаваха правата на арменците? Не! Погнаха арменците! Арменците! В Киликия бяха убити хиляди! За какво да щадят нас, арменците от Константинопол?

Нови викове на паника отвън накараха жената да замълчи и в стаята се възцари тежка тишина. Касапницата продължаваше, улицата бе арена на хищници и плячка. Нямаха друг избор, освен да изчакат кръвта да утоли жаждата за смърт и вечерният час да сложи край на лова на арменци.

 

 

Едва през нощта, преоблечен като жена, с кърпа на главата, криейки се в сенките, Калуст успя да слезе от Пера, да пресече моста на Златния рог и да се прибере вкъщи. Завари къщата тъмна и сърцето му подскочи. Задушаваше се от ужас, докато прекрачваше прага на дома. Нима турците бяха влезли и…

Някакъв силует се хвърли към него в тъмното.

— Добре че се върна! — изхленчи женски глас. Беше Нунуфар, която го прегръщаше с мокро от сълзи лице. — Мили боже! Така се разтревожих! Толкова много! — Говореше бързо, изпаднала в паника и потресена от случващото се навън. — Казаха ми, че Пера е обсаден и убиват всички арменци, които срещнат по улиците, а ти си излязъл от хотела на татко и…

— Спокойно, няма нищо… — прошепна в ухото й той. — Всичко е наред, вече съм тук.

Нунуфар поплака на рамото му и се отдели от прегръдката му чак когато се успокои. Прислужниците — арменци и гърци, се бяха барикадирали в голямата къща. Законът забраняваше християните да държат големи ножове в домовете си, затова всички бяха въоръжени с тояги и джобни ножчета, готови да се защитават в случай на нападение.

— Кавалерийските части „Хамидие“^[2] — заговори един от готвачите, който идваше от провинцията и бе постъпил на работа при тях през изминалата година. — От самото си създаване преди пет години не са спрели да убиват хора в Анадола! Нападнаха нашето село и неколцина мои братовчеди загинаха. Преследваха арменци в Зейтун, Трабзон, Ерзурум, Битлис, Харпут, Диарбекир, Ван, Сивас и къде ли още не! А сега… сега „Хамидие“ са тук!

— Що за глупости? — ядоса се Калуст. — Откъде знаеш, че са те?

— Така разправят, господине — отвърна готвачът. — Освен това ги видях с очите си. Убийците на арменци там, на улицата, са униформени кюрди. Единствените кюрди, които носят униформа, са тези от „Хамидие“, не е ли вярно?

Портиерът кимна.

— Прав е, господине. „Хамидие“ са. Но има и турци. И то много. Днес в джамията хора на султана са разправяли, че арменците смятат да постъпят като другите християни в Румелия и че трябва да им се даде урок. Такива работи.

— Султанът — обади се друг глас — няма нищо общо с това!

— Мълчи, глупако! — сряза го портиерът. — Разбира се, че има! Всичко това е плод на неговия болен мозък! Нима смяташ, че тия от „Хамидие“ могат да се разхождат тук и да убиват арменци без негово съгласие?

Всички се спогледаха, в очите им се четеше страх. Знаеха, че портиерът е прав.

 

 

Нервите на обитателите на голямата къща бяха опънати до скъсване и най-малкото разногласие прерастваше в жестока кавга. Прислужниците се бяха залепили на прозорците и наблюдаваха улицата със страх в очите и молитва на уста, докато мъжете, сред кратки изблици на гняв, тихо спореха как да постъпят, в случай че конниците проникнат в къщата. Знаеха, че тоягите и джобните ножчета няма да ги защитят от сабите на нападателите, но не разполагаха с нищо по-добро.

Калуст се чувстваше изтощен от тежкия ден, прекаран в къщата на старицата в Пера, докато навън цареше хаос, и от цялото напрежение от пътя, изминат пеша до дома през тъмните улици, осеяни с трупове.

— Да се качим горе — прошепна той на жена си. — Ще ни е по-добре в спалнята.

Помогна на Нунуфар да изкачи стълбите до първия етаж. Преди две седмици съпругата му му бе казала, че е бременна, и въпреки че все още не й личеше много, Калуст реши, че трябва да й осигури възможно най-голямо спокойствие. Само че при цялото напрежение това му се струваше невъзможно. Трябваше да я заведе някъде.

— Защо го правят? — каза тя през сълзи, когато останаха сами. — Какво сме им сторили?

— Шшшт… — прошепна й нежно той, опитвайки се да я успокои. — Ти и аз не сме сторили нищо.

— Тогава защо? Защо?

— Положението бързо се влошава, Нунуфар — каза той, с все така спокоен тон. — Турците са ядосани, защото искаме равни права с тях, и ни обвиняват, че възнамеряваме да разединим империята. Тъй като не можаха да се изправят срещу сърбите, българите и гърците, които вече се разбунтуваха и обявиха независимост или скоро ще го направят, те се обърнаха срещу нас. Разбираш ли? Ние сме им подръка. Плащаме за всички християни, които се разбунтуваха в Румелия.

Нунуфар подсмръкна и кимна леко.

— Искаш да кажеш, че сме изкупителната жертва.

 

 

Угасващите очи на Вахан премигнаха неспокойно в полумрака на стаята; половината от блесналото му от пот лице бе огряно от тесния слънчев лъч, промъкнал се през завесите. Семейството му и лекарят бяха наобиколили леглото и се взираха в болния с потъмнели и примирени лица.

— Докторе — прошепна Калуст на мъжа до себе си, — дали ни чува?

Лекарят кимна.

— Дори може да говори — каза той. — Но по-добре да не го изморяваме. Сърдечен удар на тази възраст… Трябва да внимаваме.

— Приятелят му от Високата порта е тук и иска да му каже нещо. Мислите ли, че е възможно?

Лекарят позволи посещението и Салим бей веднага влезе в стаята. Останалите тихо го поздравиха и се оттеглиха, като оставиха Калуст и турчина насаме с главата на семейство Саркисян. Двамата седнаха на ръба на леглото, посетителят хвана студената ръка на Вахан и леко я стисна.

— Е, аркадаш? — заговори тихо Салим бей, навеждайки се над болния. — Как си?

Вахан се усмихна немощно.

— И по-добре съм бил, ефенди…

— И пак ще бъдеш. Аллах е милостив.

Арменецът затвори очи за момент и тежко въздъхна. После се взря в турчина с измъчен поглед.

— Вашият Аллах ни причинява много главоболия, ефенди промълви той с усилие, накъсвайки думите. — Колко от нашите трябва да измрат, за да е доволен той?

Лицето на Салим бей помръкна. Хвърли бърз поглед към Калуст и отново се обърна към болния.

— Това е една от причините за посещението ми — тъжно каза той. — Не исках да те безпокоя в този труден час, когато те е налегнала болест, но има важни въпроси, чието обсъждане не търпи отлагане.

Хрипове накъсваха дишането на Вахан и говоренето му костваше нечовешко усилие.

— Какво има?

— Положението не е никак добро за арменците — започна турчинът. — Чули са Негово Величество султана да казва, че ще ви постави на място. И че загубата на Румелия е осакатило империята и той няма да позволи същото да се случи с Армения. Заклел се е, че е по-добре да умре, отколкото да ви даде права, защото това ще означава независимост.

Като видя, че баща му няма сили да говори, но слуша внимателно, Калуст се прокашля и се намеси.

— Тогава какво ще прави Негово Величество?

— Той вече го прави — отвърна турчинът. — Дава оръжия на населението, подтиква го да убива арменци, като им казва, че избиването на християни е религиозен дълг, постановен от Пророка за всички вярващи. Който убива арменци, ще отиде във вечните градини на Аллах, където ще го очакват седемдесет и няколко девици. — Салим бей заговори тихо, сякаш споделяше някаква тайна. — Един от съветниците на Негово Величество, Изет паша, каза, че най-добрият начин да се справим с арменския въпрос е да елиминираме арменците.

— Празни приказки! — възкликна Калуст, ядосан на госта си, който бе дошъл да ги плаши с врели-некипели. — Не могат да го направят!

— Опасявам се, че вече го правят.

— Негово Величество ще си навлече гнева на Великите сили…

Салим бей поклати глава.

— Нищо подобно — каза той и махна неопределено с ръка.

— Прекалено заети са да решават жалките си вътрешни проблеми и да се занимават със съперничеството помежду си, което ги разединява. Въпреки че не престават да искат от нас реформи и да настояват за хуманитарна намеса, всяка от тях защитава само собствените си икономически и геостратегически интереси. Няма кой да ви помогне.

— Но… те вече отправиха няколко предупреждения! Негово Величество не може да ги пренебрегне!

— Бошлаф, казвам ви! — настоя турчинът. — Знаем, че от британската и френската легации са уведомили правителствата си, че заповедта за избиването на арменци идва директно от Двореца. — Той заговори по-тихо със заговорническо изражение. — Мога да ви кажа още, че в частен разговор няколко европейски лидери са уверили султана, че никога няма да атакуват империята заради арменския въпрос. — Турчинът замълча, за да могат събеседниците му да осмислят чутото. — Разбирате ли какво означава това?

Калуст се изправи, пребледнял.

— Но това… това е зелена светлина от страна на европейците за изтребването ни от Негово Величество!

Турчинът кимна.

— Харесвам те, ти си умен младеж — прошепна той. — Затова съм тук. — Той хвърли притеснен поглед към Вахан, който отново бе затворил очи. — Исках да видя баща ти, но също исках да ви предупредя да се пазите. Много да се пазите. Страхувам се, че настъпиха трудни времена за арменците.

— Но какво можем да сторим, ефенди?

— Да се молите — отвърна кратко министърът на цивилната листа. — И ако ми позволиш един съвет… Ако бях на ваше място, щях да търся начин да напусна Османската империя.

Калуст отвори широко очи, осъзнавайки, че положението наистина е сериозно.

— Но, ефенди, вече трудно се издават визи — отбеляза той. — Сякаш се страхуват, че християните ще помъкнат със себе си богатствата на империята. Как да избягаме?

В отговор Салим бей вдигна ръка и потърка палеца о показалеца си.

— С много рушвети, то се знае.