Жозе Родригеш душ Сантуш
Мъжът от Константинопол (18)

IX.

Блестящата корона в бледите ръце на патриарха застина във въздуха за част от секундата и се спусна към черните коси на Нунуфар с такава тържественост, сякаш след миг щеше да стане притежание на най-великата императрица. Момичето, облечено в ослепителна рокля от червена коприна, погледна замечтано към своя избраник, на чиято глава вече имаше корона, сетне се обърна към кума — собствения й баща, който бе застанал между младоженците, държейки кръст над главите им.

— Провъзгласявам ви за цар и царица на вашето собствено царство! — обяви патриархът с мощен глас, който отекна в църквата. — Нека да благословим общата чаша.

Както повеляваше арменската традиция, патриархът благослови чаша вино и младоженците отпиха от нея. Той благослови двамата млади, молейки Исус да ги закриля под сянката на своя свят и благочестив кръст, и накрая ги обяви за съпруг и съпруга.

Сватбеният марш огласи патриаршеската църква Сурп Аствадзадзин, която се намираше в самото сърце на Константинопол, а когато младоженците слязоха от олтара, за да поздравят роднини и приятели, в храма избухнаха аплодисменти.

— Поздравления! — провикна се някой.

— Да остареете все така заедно!

На церемонията присъстваха семействата Берберян и Саркисян, включително роднините от Анадола и Кайсери, които бяха пристигнали специално за сватбата, разбира се, с изключение на братовчеда, на когото Нунуфар бе обещана от малка. Той оправда отсъствието си с „лична неотложна работа“ — извинение, което поради личния характер на споменатия проблем бе изтълкувано от всички като сарказъм, неуважение и дори обида.

— Момчето ми! — каза Оханес, сграбчвайки Калуст за раменете. — Или вече трябва да те наричам… сине?

— Не и сине — разсмя се Вахан. — За щастие той все още си има баща.

— Така да бъде — съгласи се бащата на Нунуфар. — Обаче мога да ви отправя покана. Бих искал да дойдете да живеете в моя дом, тук, в Стамбул. Къщата е скромна, наистина, но мисля, че има всичко необходимо, за да задоволи нуждите ви.

Вахан свъси вежди.

— Свате, знаеш, че според арменската традиция булката отива да живее в дома на младоженеца.

— Добре знам традициите — отвърна Оханес. — Но времената се променят, да му се не види! 1892 година е! Двадесети век чука на вратата! Освен това в моя дом гълъбчетата ще са сами и никой няма да им държи сметка. Не ви ли се струва по-добре така?

— Как така сами? Ами вие?

— Ние живеем в Лондон, свате. Здравословното ми състояние не ми позволява да се върна, тъй като най-добрите лекари са там. Пък и не ми се ще да оставям бараката на произвола на съдбата, в ръцете на прислугата и бог знае още на кого. Ако гълъбчетата отидат да живеят там, даже ще ми направят услуга, разбираш ли?

Домът на Берберян съвсем не бе скромна къща или барака, както го описваше Оханес. Всъщност бе една от най-красивите резиденции в Константинопол. Намираше се в зелена зона, недалеч от двореца Топкапъ, и се радваше на прекрасен изглед към Мраморно море. Затова, без много да му мисли, Калуст прие поканата, мотивиран преди всичко от факта, че сватовете нямаше да му се пречкат.

 

 

Младоженците слязоха от каретата и съзряха новото бижу на Константинопол: новооткритият Пера Палас бе новата гордост на бащата на булката, който искаше да построи най-добрия и лъскав хотел в Османската империя, за да отсядат в подобаваща среда пътниците на „Ориент Експрес“.

Сградата, която бе готова за празненството на най-дългоочакваната сватба тази година, се намираше на върха на Пера, с великолепен изглед към залива Златния рог и квартала Сарайбурну, но младоженците нямаха време да се порадват на гледката. Веднага бяха въведени в елегантно помещение, където гостите ги чакаха, за да ги поздравят.

През следващия половин час Калуст се здрависа с над сто души. Един от тях бе доведен под ръка от баща му — слаб турчин, облечен в черен фрак, с фес и засукан мустак, който много приличаше на арабин.

— Искам да ти представя господин Салим бей — заяви важно Вахан. — Както знаеш, той е стар приятел на семейството и нему дължим много.

Синът се поколеба за миг, преди да стисне ръката на непознатия. Бе слушал много за Салим бей, вкъщи често споменаваха името му. Той бе пазителят на личните финанси на султана, благодарение на него баща му бе назначен за валия на Трабзон и бе получил изключителни права за вноса на керосин — най-доходоносния семеен бизнес. Калуст винаги си го бе представял като достолепен старец или поне мъж на възрастта на баща му, но в действителност изглеждаше съвсем различен. Имаше вид на четиридесетгодишен, което го изненада. Салим бей със сигурност бе протеже на султана, само така можеше да се обясни блестящото му изкачване в цивилната листа и администрацията на османския владетел.

— Баща ти ми е разказвал много за твоите успехи — заговори фамилиарно Салим бей, след като го поздрави за сватбата. — Дори бе така любезен да ми подари чудесната книга, която си публикувал във Франция.

Калуст се изчерви.

— Ефенди… Нямаше нужда…

— И защо не? Нима в книгата ви пише нещо, от което един баща би могъл да се срамува?

— Не става въпрос за това, просто… Може би придава прекалено голямо значение на нещо, което всъщност не е толкова важно.

На лицето на Салим бей грейна усмивка. Той развеселено погледна Вахан, след което отново се обърна към младия си събеседник.

— Ама ти си бил скромен! — възкликна той. — Но грешиш. Книгата ти всъщност е много интересна и е истинско постижение. Статията, която имах щастието да прочета в Revue des deux mondes, е не по-лоша. Искрено те поздравявам за твоя голям писателски талант!

— Благодаря.

— Освен това дадох книгата и списанието на министъра на мините и той споделя моето мнение.

Изненадан, Калуст отвори широко очи.

— Наистина ли?

Турчинът кимна. Изведнъж млъкна, наведе се напред, сякаш искаше да му прошепне нещо тайно, и присви очи.

— Защо не минеш през кабинета ми тези дни? — попита той със заговорнически поглед. — Искам да си поговорим.

 

 

Пред входа на правителствената сграда, помещаваща се в двореца Топкапъ, в сърцето на Сарайбурну, се бе събрала малка групичка бизнесмени, повечето гърци и арменци. Облечен в най-хубавия си костюм и с червен фес на главата, младежът си проправи път през тези заможни мъже и се насочи към турския чиновник на рецепцията.

— Бих искал да говоря с Негово Превъзходителство господин Салим бей.

Служителят го изгледа презрително, свикнал с обсадата на християнските бизнесмени, които постоянно се тълпяха на вратата на двореца, за да просят услуги от ефенди.

— Имате ли уговорена среща?

— За четири следобед. — Калуст извади часовника си от джоба на сакото. — Значи, след пет минути.

Точността не беше на особена почит в Османската империя, затова изражението на турчина остана все така неприветливо.

— Ще видим това — каза той с тон, издаващ лошото му настроение. — Името?

— Калуст Саркисян.

Мъжът прегледа списъка и с изненада откри, че младежът наистина има записан час за среща с интенданта на цивилната листа и счетоводител на султана. Беше необичайно толкова млад арменец да се появява така с уговорена среща на такова високо ниво. Все пак графикът не оставяше никакво съмнение; в него наистина фигурираше човек с това име.

— Моля, качете се.

Може би защото не знаеше докъде точно се простират властта и влиянието на гяура, когото виждаше за пръв път, рецепционистът изведнъж стана любезен и го придружи из коридорите на сградата до кабинета на султанския интендант.

Секретарят на Салим бей помоли Калуст да остане в чакалнята — малко помещение в дъното на коридора. Арменецът се настани на един стол до прозореца и запълни времето си, като наблюдаваше корабите, които мълчаливо се плъзгаха по повърхността на Мраморно море. Съзря къщата на родителите си на отсрещния бряг — в Скутари, и се опита да намери дома, в който самият той живееше, също там наблизо, но скоро разбра, че не се виждаше от мястото му. Резиденцията се намираше от другата страна на хълма.

— Влезте, моля.

Гласът на секретаря го изтръгна от унеса му, докато гледаше през прозореца. Мъжът се бе върнал в чакалнята и му правеше знак да го последва. Продължиха по коридора до кабинета. Калуст влезе в помещение, застлано с килими от Шираз, и видя Салим бей, който седеше на едно канапе с друг, по-възрастен турчин. Като видя младежа, покровителят на баща му се изправи, за да го поздрави и да го представи на непознатия костюмиран мъж.

— Това е господин Ахмет Ферит, министър на мините — каза той. — Както ти споделих онзи ден, Ахмет също прочете забележителната ти книга и тя много го заинтригува.

— За мен е чест — каза Калуст и леко се поклони на домакините си. — На ваше разположение съм за всичко необходимо.

Салим бей погледна към диваните.

— Засега трябва само да седнем — пошегува се той и махна с ръка към местата им. — Заповядайте.

След като се настаниха, един служител влезе в кабинета с джезве и три чаши, които постави на масичката пред тях. Отпиха от турското кафе, докато министърът на мините учтиво разпита Калуст за сватбата и му пожела щастие и благоденствие.

След десетминутен неангажиращ разговор той сподели експертното си мнение относно колекционирането на килими — тема, която интересуваше и трима им, Салим бей се прокашля и накрая подхвана въпроса, заради който бе свикал срещата.

— Присъствал си на посрещането на кайзера в града ни преди около три години, нали?

— За кратко — отвърна Калуст. — Спомням си, че случайно бях наблизо и тъкмо редактирах статията си за Revue des deux mondes, когато видях кортежа да пресича новия мост на Златния рог на път за приема, даван от Негово Величество султана.

Салим бей потри ръце.

— Много добре! — доволен възкликна той. — По време на това посещение възложихме на Дойче банк изграждането на железопътната линия през Анадола. Строителните работи вървят добре и се надяваме в края на годината да открием линията до Анкара. Идеята е да продължим изграждането до Багдад и след това до пристанището на Басра. По този начин германците искат да се сдобият с излаз на Индийския океан и от там да стигнат до колониите си в Танганайка^[1], като избегнат Суецкия канал. Така ще се предпазят от евентуални атаки от страна на Великобритания и Франция и ще имат достъп до африканските суровини, необходими за развитието на индустрията им. Не забравяй, че Германия вече надмина Англия в производството на стомана.

— Ето защо Западните сили не одобряват договора с Германия. А и можем ли да ги виним?

— Факт — потвърди Салим бей. — За британците железопътната линия е заплаха за Индия. Смятат, че Германия става прекалено силна, дори по-могъща от британската, френската и руската империя, и правят всичко възможно, за да спрат развитието й. — Той махна с ръка във въздуха. — Но… това е тема на друг разговор. Причината да те поканим на тази среща е свързана с определена част от проекта за железопътната линия. — Салим бей погледна към Ахмет Ферит. — Вярвам, че господин министърът ще ни осветли по въпроса.

Министърът на мините прочисти гърлото си.

— Германците изпратиха технически екип, който да проучи маршрута на линията до Багдад — започна той. — Преди няколко месеца обаче те поискаха среща с мен с молба да вземат на концесия находищата на Месопотамия. Това ми се стори странно, затова се замислих…

— Какво ли са открили, за да се интересуват толкова от онези земи?

— Аз си помислих същото! — възкликна Ферит с усмивка и посочи с пръст арменския си събеседник. — Виждам, че сте умен мъж, господин Саркисян.

— Предупредих те — каза Салим бей с блага усмивка. — Крушата не пада по-далеч от дървото.

— И какво направих? — продължи министърът на мините. — Поръчах да следят къде ходят германците. Открих, че са прекарали известно време в Мосул, Киркук и Басра, но въпреки че ги разпитахме, не забелязахме нищо особено. Все пак аз не се отказах. Убеден, че има нещо, което ни убягва, проучих биографиите на германските експерти, изпратени от Анадолската железопътна компания, за да изследват маршрута на линията, и разбрах, че между тях има геолози с опит в нефтодобива. — Той отвори куфарчето си, извади една книга, чието заглавие бе изписано със златни букви и която Калуст веднага позна — La Transcaucasie et le Bakou: souvenirs de voyage. — Всичко това се случи по времето, когато четях вашия интересен труд. Събрах две и две и стигнах до извода, че германците са открили петрол по нашите земи и си мълчат като мишки.

— Сигурно ни мислят за глупаци — отбеляза Салим бей. — Или за слепци.

— Схващате ли в какво положение се намираме?

Калуст бе разбрал много добре, но изражението му остана непроницаемо, докато наблюдаваше двамата си събеседници.

— Напълно ви разбирам — отвърна той бавно. — Но… как мога да ви бъда полезен?

Двамата се спогледаха, сякаш всеки подканяше другия да заговори пръв. Накрая с това се зае Салим бей, имайки предвид приятелските му отношения със семейството на арменеца.

— Тук, в Османската империя, нямам човек, който да разбира поне малко от петрол — призна той. — Истината е, че след като прочетохме книгата ти, стигнахме до заключението, че именно ти, макар и толкова млад, си най-големият, да не кажа единственият авторитет в тази област. Написал си дипломна работа за петрола, бил си в Баку и си видял кладенците, имаш статия и книга на тази тема, публикувани в Европа. В тази страна няма друг с подобен опит. — Той прочисти гърлото си, за да даде знак, че започва да говори по същество. — В такъв случай искаме да знаем дали би се съгласил да служиш на Негово Величество султана?

Въпросът смути Калуст. След като представиха нещата по този начин, как би могъл да откаже? И дали наистина искаше да отхвърли предложението? Работата му за султана можеше да се окаже големият му шанс. Какво имаше да му мисли? Колко възможности биха могли да се открият пред него?

— Разбира се! — ентусиазирано отвърна той. — Ще бъда на пълно разположение на Негово Величество! Кажете ми какво трябва да правя и ще го направя.

Двамата турски управници измъркаха доволно.

— Искаме да проучите случая — каза министърът на мините. — Подгответе подробен доклад за петрола на територията на империята. — Той се усмихна. — Имам предвид Месопотамия, разбира се. Именно от тези земи се интересуват нашите приятели германците.

 

 

През следващите дни Калуст бе погълнат от подготовката за голямото пътуване. Щом щеше да пише доклад за Високата порта, най-разумно му се стори първо да огледа района. За целта трябваше да организира транспорта и да си осигури необходимите контакти за разрешаването на множеството проблеми, които биха могли да възникнат, например факта, че до тези части на империята се стигаше с влак.

Попита баща си дали познава някого в Мосул или Киркук — места, около които германците очевидно душеха. Вахан се изненада от молбата на сина си.

— Защо те интересува?

— Трябва да отида там — обясни синът му. — Салим бей ми поръча да изготвя доклад за потенциални петролни залежи в Месопотамия.

Баща му наклони глава настрани.

— Слушай, имаш ли представа какво представлява подобно пътуване? Само пътят до там е истински кошмар. Трябва да пътуваш на кон или с карета седмица или две по ужасни и опасни пътища. А най-лошото е, че това е дива земя. Месопотамия гъмжи от номадски племена, бедуини, араби — хора, които с кеф ще прережат гърлото на първия жив човек, когото зърнат, за да му вземат парите. Сигурен ли си, че искаш да попаднеш в това гнездо на оси?

При тези думи Калуст замислено се почеса по брадичката. Месопотамия наистина беше сурова земя, с обширни пустини и войнствено настроени обитатели. Немалкото истории за нападения над пътешественици не трябваше да се подминават с лека ръка, а и по пътищата скитаха разбойнически банди. Освен това там нямаше и хотели. Това означаваше, че ще трябва да спи на палатка, да яде камилско месо или нещо още по-лошо — да се облекчава на открито! Идеята не му се струваше особено примамлива.

— Ами… имате право — призна той. — Но ако не отида, как ще подготвя доклада?

Вахан се размисли по въпроса.

— Всъщност… — промърмори той. — Най-добре да изпратиш някого, не мислиш ли?

На Калуст му хрумна друго.

— Защо да го правя, ако мога да говоря с някого, който вече е бил там? — запита се той. Изведнъж отвори широко очи, въодушевен от идеята си. — Ами да! — възкликна той. — Мога да получа сведения от човек, който познава местността!

Той изрови записките си, които бе подготвил покрай дипломната си работа в „Кингс Колидж“, и потърси копия на първите документи, свидетелстващи за наличието на петрол в Месопотамия. Това бяха докладите на полковник Чесни, пътувал из региона през 30-те години на деветнадесети век. Проблемът бе, че събраните сведения по време на това пътуване бяха оскъдни и със сигурност вече не бяха актуални, което налагаше Калуст да говори с хора, които са били там по-скоро. Но с кого?

Не трябваше да мисли дълго, за да стигне до отговора — самите германски експерти, които работеха в Анадолската железопътна компания. Естествено, не можеше да отиде направо при ръководителите, които веднага щяха да се досетят какво цели. Най-добре да разпита обикновените работници, които не разбират нищо от стратегии. Със сигурност имаше много такива, но как да ги открие?

Отговорът отново дойде от баща му. Вахан си спомни, че много европейци посещаваха магазина му за килими на Капалъ чарши, сред които и германци, които работеха по железопътния проект. Двама от тях бяха колекционери, а единият — Гюнтер, често сравняваше стоката с други килими, които бе купил по време на пътуванията си из империята, и по-точно от Багдад, Алепо и Киркук, от което ставаше ясно, че е член на екипа за проучвания на терена по маршрута на линията.

След като обмисли разказите на клиента през всичките пъти, когато бе идвал в магазина, Калуст взе решение.

— Това е нашият човек.

 

 

Една сутрин германецът се появи в магазина, за да види дали не е пристигнала нова стока от Персия, Южен Кавказ или Индия. Вече бе минал месец, откакто господарят бе наредил на продавачите какво да правят, когато точно този клиент дойде. Ето защо двама вестоносци веднага хукнаха навън — единият да предупреди Вахан, а другият — да повика Калуст.

Господарят пристигна пръв и без да губи време, се обърна към клиента.

— Удоволствие е да ви посрещна в скромното си магазинче, хер Гюнтер! — възкликна той с широка усмивка и разперени ръце, които постави върху раменете на новодошлия. — Къде изчезнахте? Вече започнахме да се питаме къде сте.

Тук винаги го посрещаха приятелски, по традициите на Капалъ чарши, но този път собственикът беше особено сърдечен, което изненада германеца. Нямаше представа, че го помнеха така добре.

— Ами… насам-натам. Както знаете, работата ми налага често да отсъствам от Константинопол.

— О, всички сме роби на професията си! — съгласи се Вахан с добре престорена неприязън. Той махна с ръка, като посочи изложените в магазина килими. — Единствено изкуството е от значение, драги приятелю. Само то внася смисъл в дните ни!

— Без съмнение.

Собственикът на магазина подкани посетителя към диван с възглавници.

— Седнете! Искате ли чай или кафе?

— Не се притеснявайте…

— Но какво говорите? Няма такова нещо! — Вахан се обърна към един прислужник. — Кашиг, донеси едно кафе и мини през „Сарк Кахвеси“ за баклава. — Арменецът отново се обърна към посетителя. — Да знаете само как се бяхме притеснили! Четох във вестника за вандалските прояви в Месопотамия и веднага се сетих за вас!

Впечатлен от такова топло посрещане, Гюнтер най-после се отпусна и се настани удобно между възглавниците.

— Наистина, понякога е опасно — съгласи се той. — Но ние винаги работим в екип и, разбира се, имам гавази. Затова няма проблем.

— А, радвам се! Винаги съм казвал, че е истинска благословия, че германците са тук, за да ни помагат! — Той се наведе напред и заговори по-тихо. — Вие сте хиляди пъти по-добри от англичаните, французите и руснаците. Не че им мисля злото, все пак имам много клиенти от тези страни и са християни като мен, но… не могат да се сравняват с германците.

— Благодаря. Правим каквото можем.

Вахан се облегна на възглавниците.

— Аз също! — изведнъж заяви той. — Тъй като познавам вкуса ви на изтънчен колекционер, съм ви подготвил изненада.

Искра на любопитство проблесна в очите на германеца.

— Наистина ли? Каква?

В този миг в магазина влезе Калуст. Двамата с баща му бяха организирали малък театър, който да изнесат в подходящия момент. Ето че той бе настъпил и всеки трябваше да изиграе ролята си.

— О, вече си тук! — възкликна Вахан, когато съзря сина си и му направи знак да се приближи. — Ела, искам да те запозная с клиента, за когото ти разказвах. — Той се обърна към Гюнтер. — Представям ви сина си. Той намери малкото съкровище, което запазихме за вас.

Новодошлият поздрави клиента и също се настани на възглавниците. Междувременно Кашиг се бе върнал с поднос с три чашки турско кафе и пълна чиния с баклава. Вахан се извини и се отдалечи, като остави разговора на сина си.

— Наскоро се върнах от Британска Индия — излъга Калуст, пристъпвайки към изпълнението на плана си. — В Лахор посетих магазин за килими, както правя винаги по време на тези пътувания, макар че съм скромен колекционер, но пък и голям ценител. От дума на дума продавачът ми показа личната си колекция килими. Сред тях имаше няколко, които ми се сториха много стари. Разбира се, веднага поисках да ги купя, но си казах, че първо трябва да се посъветвам с експерт. Повиках куратора от Британския музей в Лахор — сър Малкълм Тей, с чиято помощ вече бях сключил няколко сделки, и му показах колекцията. Сър Малкълм остана без думи.

Тогава се появи баща му, следван от неколцина слуги, които носеха голям квадратен килим. Изработен бе от кашмирена вълна и изглеждаше захабен, но имаше странен десен — яркочервено и златно с множество геометрични фигурки във формата на дванадесетлъчни звезди, приличащи на снежинки.

— О! — възкликна германецът, зяпнал от изненада. — Това не е ли… не е ли могул^[2]?

Калуст кимна.

— От осемнадесети век. Кураторът ми разказа, че са били част от колекция, задигната от Лахорския дворец преди няколко десетилетия по време на бунт.

— Купихте ли го?

— Индиецът трябваше да върне колекцията, тъй като е била открадната, но като награда за моята намеса кураторът ми подари два килима. Единият е част от колекцията ми и там ще си остане, а другият… Ами, баща ми ме посъветва да го запазя за вас. Каза ми, че ще ви хареса.

При тези думи клиентът отмести омагьосания си поглед от килима и се взря в събеседника си.

— За мен ли? Но… защо аз?

Калуст прочисти гърлото си и се приготви да изиграе коза си.

— Защото знам, че сте колекционер с изтънчен вкус — отвърна той. — Готов съм да ви продам този килим, разбира се, заедно със сертификат, издаден от куратора на музея в Лахор, за десет златни лири.

Възмутено изражение замени жадния поглед на германеца.

— Моля? Та това е цяло състояние! Нямам средства за…

— Но това е килим от осемнадесети век! — настоя арменецът. — Изработен е в периода на апогей на килимарството! Знаете ли какво е да притежаваш подобен екземпляр? Колекционери от целия свят ще ви завиждат!

— Прав сте — призна Гюнтер, който отново бе вперил поглед в килима. — Проблемът е, че нямам толкова пари.

— Ще ви направя отстъпка — Калуст се загледа в една точка, сякаш обмисляше цената. — Да кажем… осем златни лири.

— Ах! Опасявам се, че не мога да дам повече от пет. И то с много жертви, повярвайте ми.

Калуст си пое дълбоко дъх, преструвайки се на ядосан, и хвърли укорителен поглед на баща си.

— Казахте ми, че този клиент е специален — отбеляза ядно той. — Но щом е така…

— Почакай! — каза Вахан, в опит да спаси сделката. — Може би хер Гюнтер би могъл да ти бъде полезен по друг начин. Нали пишеш пътеводител за природните чудеса на Месопотамия? Ами хер Гюнтер много е пътувал по тези места. Ако намалиш още цената, може би той ще ти помогне. — Обърна се към клиента. — Нали така, хер Гюнтер?

— Разбира се! — веднага предложи услугите си германецът, нетърпелив да вземе килима. — С най-голямо удоволствие!

Калуст потърка брадичката си, сякаш размишляваше дали това споразумение ще му е от полза.

— Зависи какво можете да ми кажете — заяви накрая той с известна сдържаност.

— Какво ви интересува?

— Търся любопитни факти за природата и геологията на Месопотамия. Фумароли^[3], непознати особености на почвата… неща, които биха били интересни за пътешествениците, които обичат природните феномени.

Гюнтер почти подскочи от радост.

— Случайно се натъкнахме на подобни любопитни явления — побърза да разкаже той. — Не знам дали сте наясно, но работата ми е да извършвам топографски измервания, за да определя с точност най-подходящия маршрут на железопътната линия, която изграждаме. В екипа ни има и геолози, които се занимават с малко странни проучвания. Преди време откриха две дузини дупки в земята, от които излизат пламъци. Кюрдските селяни ги наричат покровители на огъня и твърдят, че винаги са съществували. — Той повдигна вежди. — Това може да е интересно за пътеводителя ви, не мислите ли?

Много, помисли си Калуст, спомняйки си за вечните огньове, които бе видял на Апшеронския полуостров. Нямаше съмнение, че става въпрос за същия феномен. Все пак той се опита да скрие вълнението си.

— Може би — отвърна лаконично, с непроницаемо изражение като на играч на покер. — Значи, казвате, че това е в Кюрдистан?

— Мястото се нарича Баба Гургур и е близо до Киркук. Нашите геолози бяха много заинтригувани от огъня, който излиза от земята. Много се развълнуваха, когато го откриха.

— Открихте ли и други такива?

— Моите приятели ми разказаха, че такъв огън има и в района на Мосул — отбеляза Гюнтер. — Но признавам, че не съм ги виждал с очите си, тъй като по това време правих измервания в Ефратската долина.

Арменецът продължи да разпитва германеца с все така апатично изражение, сякаш разказът не му беше особено интересен; по някое време дори се престори, че се прозява. След като чу всичко, което Гюнтер знаеше, Калуст поклати глава.

— Не, нищо от това не ми се струва подходящо за моя пътеводител — заяви той. — Цената остава същата. Осем златни лири и нито стотинка по-малко.

Германецът унило отпусна рамене.

— Не мога да ви дам нещо, което нямам — каза той. — Осем е прекалено много за мен.

— Значи… няма сделка.

Калуст се изправи с дълга въздишка, сбогува се с Гюнтер и с баща си и бързо напусна магазина, опасявайки се германецът да не промени решението си. Всъщност никога не му бе минавало през ума да се раздели с ценния индийски могул — една от перлите в неговата все още скромна колекция.

 

 

През следващите седмици младият инженер продължи да допълва сведенията, предоставени му от Гюнтер, с разкази на други германски инженери, които работеха по проекта на железопътната линия. Въпреки че все още нямаше големи открития, германските геолози бяха засекли ясни следи, свидетелстващи за наличието на големи петролни залежи в Месопотамия.

Всички тези данни, заедно с прочетеното в различни пътеводители, Калуст събра в доклад. Допълни текста с обяснителни бележки за петролната индустрия, които взе от дипломната си работа за „Кинг Колидж“, и в заключение написа, че вероятността за петролни залежи в местността е голяма.

Когато приключи с доклада, първият човек, на когото позволи да го прочете, бе баща му.

— Еха! — разсмя се Вахан, когато свърши с четенето. — Все едно си бил там!

Най-сетне докладът бе занесен в двореца Топкапъ в плик, адресиран до Салим бей. Чак след като връчи документа на Салим бей, Калуст, изведнъж останал без работа, се замисли за откритието си. Германците търсеха петрол в Месопотамия — крайно пренебрегван факт. Сега османските управници щяха да разберат истината, но никой друг нямаше да знае.

Освен той самият, разбира се.

Тези размисли му припомниха времената, когато се скиташе из Капалъ чарши и се бе сдобил с декадрахмата от Сиракуза. Какво беше научил тогава? Бе осъзнал, че информацията е власт. Който знае нещо, за което другите нямат представа, има значителна преднина.

Е, добре, той разполагаше с нещо, което повечето хора не подозираха. Калуст бе открил, че най-вероятно в Месопотамия има големи залежи на петрол. Какво да направи с тази информация? Как би могъл да спечели от нея? От какво трябва да се пази, за да не бъде измамен, както при сделката с декадрахмата? Тези въпроси се лутаха трескаво в ума му и единствено бе сигурен, че трябва да използва тази информация разумно.

 

 

Когато няколко седмици по-късно получи нова покана за среща от Салим бей, младият арменец се надяваше, че моментът е настъпил. Бе събрал ценна информация за Високата порта. Какво щеше да получи в замяна?

— Браво, Калуст — поздрави го приятелят на баща му, с доклада в ръка. — Чудесна работа!

Както и при първата среща, министърът на мините Ахмет Ферит също беше там и именно той започна разговора.

— Сведенията, които сте събрали тук, ни помагат да разберем по-добре истинските намерения, които се крият зад молбата на германците за експлоатация на месопотамските земи. Без съмнение, бяхте много полезен на Негово Величество.

Калуст търпеливо изчака да заговорят за възнаграждение за труда му, но не чу нищо такова.

— И сега какво, ефенди? — се осмели само да попита той. — Какво ще правите?

— Ще им дадем разрешение, разбира се — усмихна се Ферит, като се направи, че не разбира истинското значение на въпроса. — Ще позволим на нашите приятели германците да експлоатират земите. В крайна сметка те ни помагат с изграждането на линията, нали така? Трябва да им се отплатим, така е справедливо.

Тези думи смутиха Калуст за момент и той не можа да схване смисъла на това решение.

— Какво? — учуди се той. — Но…

— Всъщност — прекъсна го събеседникът му — разрешението за експлоатация ще се отнася само до земите в непосредствена близост до линията. Нищо повече.

Подмолната и загадъчна усмивка на турчина потвърди думите му. Калуст разбра, че концесията щеше да бъде тясно ограничена, и едва не въздъхна от облекчение.

— О, много добре! — възкликна той. — Ами… останалото?

— Негово Величество вече започна процедура по изкупуване на големи парцели земя в Месопотамия. — Вдигна пръст. — На всичко отгоре на добра цена! Управителите получиха нареждания да уведомят съответните собственици, че Негово Превъзходителство ще издаде документи за собственост, с които ще прехвърли земи, принадлежащи на Османската държава, към администрацията на Негово Величество без никакво заплащане. — Министърът отново се усмихна ехидно. — Така никой няма да се осмели да иска много пари за мизерните си земи.

Младият инженер веднага схвана последствията от тези шмекерии.

— Искате да кажете, че Негово Величество султанът ще стане собственик на земите, в които… всъщност може да има нефтени находища?

— Благодарение на доклада ви — потвърди Ахмет Ферит. — Разбира се, след това той ще може да ги даде на концесия, за да бъдат експлоатирани. — Министърът свъси вежди, сякаш за да подчертае значението на следващите си думи.

— В замяна на подобаваща компенсация, естествено.

Наистина, гениална машинация на султана, помисли си Калуст. Планът щеше да позволи на цивилните служители да спечелят много пари в замяна на няколко концесии, и то на ниска цена. Тук обаче не се гледаше интересът на Османската държава, а този на султанската хазна. И защо това трябваше да го изненадва?

— Ами аз? — попита той. В този миг разбра, че е прекалил, и вдигна ръка. — Искам да кажа, с какво друго мога да бъда полезен?

Този път отговори Салим бей. Той се досещаше какво се върти в главата на арменеца, затова сърдечно стисна ръката му.

— Младежо, трябва да се гордееш, че служи достойно на Негово Величество — каза разпалено той. — Да служиш на султана, означава да служиш на съвестта си!

След няколко минути Калуст вече беше на улицата и се чувстваше толкова измамен, колкото в деня, когато разбра, че монетата, която бе продал за жълти стотинки на Капалъ чарши, всъщност струваше цяло състояние. Нямаше съмнение, светът принадлежеше на мошениците.