Жозе Родригеш душ Сантуш
Мъжът от Константинопол (16)

VII.

На следващата сутрин Калуст се събуди от леко, но настойчиво почукване по вратата. Сънен, арменецът отвори едното си око и надникна през прозореца; небето тъмнееше в сини тонове, а лилаво сияние на хоризонта бе знак, че слънцето се готви да изгрее. Беше рано. Той стана и се заклатушка в тъмното, ругаейки тихо през зъби, като заплашваше да обезглави негодника, дошъл да го безпокои в толкова неподходящ час.

Ядосан, рязко отвори вратата и съзря пиколо, което чакаше в коридора.

— Добро утро, господине — поздрави младежът с явно неудобство. — Простете, че ви събуждам, но господин Емануел Нобел изпрати куриер да съобщи, че ще ви чака долу точно в шест.

Гостът разтърка слепоочието си.

— Колко е часът?

— Пет и половина.

Калуст изруга отново и шумно затръшна вратата. Неговият водач му бе казал, че ще дойде рано, но не бе предупредил, че ще е чак толкова рано. Добре че не си беше легнал късно. В Баку нямаше театри, нито концертни зали. Само барове със съмнителна клиентела, които Калуст предпочете да избягва, затова след като вечеря, не му оставаше нищо друго, освен да си легне.

Нямаше време за губене. Арменецът обичаше да бъде точен и изискваше същото от другите. Тъй като знаеше, че половин час минава бързо, той се изми и се облече. След като се приготви, слезе за закуска.

Шведът се появи в хотела, докато Калуст още се хранеше. След като хапна две парченца плод, гостът бе готов да придружи водача си до колата. И дума не можеше да става пак да обикалят града пеша. След като излязоха навън, арменецът отново вдъхна наситения с петролни газове въздух, но не му стана неприятно. Слънцето вече бе изгряло и градът се събуждаше в чудесно свежо утро. Хубаво бе да усетиш прохладния бриз, още повече че денят се очертаваше горещ.

— А сега — обяви Емануел — отиваме при петрола!

 

 

Колата подкара през източната част на Баку, докато излезе от градската зона и се отправи към полуостров Апшерон. Калуст наблюдаваше внимателно пейзажа, обръщаше внимание на растителността, почвата, дори на минувачите и веднага забеляза разликата, след като напуснаха града.

Пръстта бе станала сивкавобяла заради натрупването на огромни количества сол или пясък, а пейзажът — неприветлив. На места земята бе залята с нафта или петрол и бе ясно, че почвата е безплодна — в този край нищо не можеше да вирее. На теория тук свършваха Кавказките планини, или поне така бе отбелязано на картата, но всъщност теренът бе леко хълмист и се спускаше в равна ивица земя.

— Добре дошъл в платото на вечния огън!

Долу теренът изглеждаше още по-суров. Колата мина бавно през селището Сурахани и стигна до Храма на огъня, където земята непрекъснато гореше. Калуст погледна учудено към пламъците, изникнали от почвата, в кръг от камъни, като огнище, което никога не угасваше, и остана дълго и мълчаливо пред този феномен, който пленяваше хората от незапомнени времена. После продължиха пътя си през естествени петролни блата, докато стигнаха до съседното плато на Балахани. Там се намираха големите петролни залежи на Баку — изворът на богатството на баща му и на още шепа хора. Когато най-сетне спряха колата и слязоха, арменецът не можа да откъсне очи от смайващия спектакъл, който се разкриваше пред него.

— Мили боже!

Мощни черни струи летяха във въздуха като несекващо черно шампанско, бликащо от земните недра, което образуваше лепкави гейзери с височина осемдесет, дори деветдесет метра. Тъй като искаше да ги разгледа отблизо, новодошлият пристъпи несигурно към бурния кладенец, но внезапен порив на вятъра обърна посоката на струята. Внезапно Калуст усети лепкавия дъжд по тялото си.

— Внимавайте! — извика Емануел. — Махнете се от там!

Арменецът го послуша и отстъпи на безопасно разстояние. Но вече бе опръскан с петрол, което всъщност не го обезпокои. След първоначалната изненада случката дори му се стори забавна — не всеки ден човек попада под такъв дъжд. Възползвайки се от предоставената му възможност, Калуст прокара показалеца си по течността, опръскала дрехите му, и я разтърка между пръстите си, за да определи по-добре консистенцията й.

— Мазно е — отбеляза той, когато се върна при домакина си. — И гъсто.

Върнаха се на шосето и се разходиха покрай останалите кладенци. Навсякъде се виждаха дървени сондажни кули, съоръжения за добив, издигащи се като чуждоземни великани. На места петролът се лееше свободно от земята като черна лава, изригнала от невидими вулкани, и образуваше малки езера в хлътналите части на терена.

— Но това е прахосничество!

— И е опасно — побърза да добави Емануел, повишавайки глас, за да надвика оглушителния шум, който се носеше от окъпаното в черна кръв плато. — Местните се страхуват от инциденти. Онзи ден от един кладенец бликна струя, висока повече от двеста фута. И знаете ли докъде стигнаха пръските? До улиците на Баку, представете си!

— По дяволите!

Тогава забелязаха блещукащи в далечината червеникави и жълти точици, от които излизаше дим, като заводски комини. Виждайки, че гостът му изгаря от любопитство, Емануел нареди на кочияша да ги закара там. Когато се приближиха, Калуст видя, че това са пламъци. Отивайки още по-близо, се изправиха срещу горящи струи петрол, достигащи седемдесет-осемдесет метра височина, чиито огнени пръски се сипеха по земята, сякаш от небето падаше пурпурна градушка. Ако има ад, помисли си ужасен посетителят, сигурно изглежда така. Огнената струя излъчваше зловеща алено-черна светлина, която се превръщаше в гъсти облаци дим, а във въздуха се носеше остра миризма.

— Огънят е най-опасен — заговори Емануел, докато отраженията на жълто-червеникавите огнени езици танцуваха по лицето му, сякаш бяха сянката на самия дявол. — Пожарът при Дружба продължи десет седмици.

— Но как започва всичко това?

— О, различно. Например инцидент. Или поради небрежност. Понякога дори са подпалвани от самите собственици.

— Не е за вярване!

— Знам, че звучи невероятно — съгласи се шведът. — Но е така. — Той посочи на юг. — По тия места имаше кладенци, които избълваха близо двеста хиляди хектолитра. Беше изумително, както сигурно предполагате. Проблемът бе, че петролът беше толкова много, че заля околните полета. Собствениците, разбира се, се разгневиха и излязоха на протест. Казаха, че петролът е опасен и може да предизвика огромен пожар, и имаха право. Неспособен да се справи с проблема, знаете ли какво направи притежателят на кладенците, за да ограничи разливите? Подпали ги — единственият начин да сложи край на всичко това.

Замаяни от тежкия въздух, двамата се отдалечиха от пламъците. Отново потеглиха с колата, но Калуст не откъсваше поглед от нефтените езера, образувани от неконтролируемите гейзери, изненадан от факта, че се срещаха навсякъде край пътя.

— Няма спор, че това е опасно — съгласи се той. — Но все пак не смятате ли, че това е огромно разхищение?

— Естествено! — съгласи се шведът. — Знаете ли какво ще се случи с нефта, събран в тези езера? Тъй като не може да се експлоатира, ще се затрие в Каспийско море. Колко жалко! И това е само част от проблема. Забележете, че тук има много кладенци, които не са регулирани и са напълно безполезни. Преди време познавах собственик, който фалира, докато неговият кладенец, представете си, изхвърляше милиони литри петрол! Чисто и просто той не можеше да го контролира. Така кладенец, който в Америка би направил всеки богат, тук докарва притежателя си до банкрут.

— Често ли се случва?

— За съжаление, да. Половината от добития петрол на Апшеронския полуостров е безвъзвратно загубен заради непрофесионализма на експлоататорите. Преди няколко години братята Орбелови пренебрегнаха високото налягане на кладенеца си и затегнаха прекалено капака му. Знаете ли какво стана? Заради налягането петролът разруши стените на кладенеца и за половин час напълни резервоар от две хиляди хектолитра, който преля и петролът се разля по терена. — Емануел щракна с пръсти. — Два милиона хектолитра изчезнаха ей така!

 

 

Оглушителна врява, какофония от викове, смях и забавна музика изпълваше каспийската звездна нощ, когато Калуст и Емануел слязоха от колата на компания „Нобел“ и се отправиха към портата.

Двамата озъбени татари, които охраняваха входа, препречиха пътя им. Познаха шведа и му дадоха знак да продължи, но един от тях протегна ръка и задържа другаря му.

— Това е господин Саркисян — каза Емануел. — Той е с мен.

Татаринът изръмжа неохотно и отстъпи, за да му направи път. Двамата гости влязоха и още на портала се натъкнаха на истински цирк, разположен в градината на огромна къща. Фасадата на сградата бе цялата в златни орнаменти, които проблясваха на светлината на свещите в градината.

— Виждали ли сте тези отражения по стените? — попита Калуст. — Това някаква специална боя ли е?

Приятелят му се разсмя.

— Златни плочи! — весело отвърна той. — Зиновиев е покрил двореца си със злато, представяте ли си? Веднъж, по време на бунт в Баку, просяците дойдоха до тук и нападнаха сградата, за да откраднат златните плочи. Оттогава той увеличи броя на татарите, които охраняват имота.

Вниманието на Калуст бе привлечено от случващото се в градината. Гол мъж, само по препаска, бълваше огън от устата си, предизвиквайки възторжени възгласи у зрителите, а факир се разхождаше върху натрошени стъкла. Изпълнението на двамата циркови артисти бе достойно за възхищение, въпреки че очите на арменеца веднага се спряха на танцьорките. Почти всички бяха руси, в прилепнали рокли с дръзка дължина над коляното, но най-въздействащи бяха чувствените им движения, докато поклащаха бедрата си напред и назад в ритмите на цигански оркестър.

— Нобел! — изрева познат глас. — Ето те най-после!

Двамата новодошли се обърнаха в посока на гласа и съзряха гигантския силует на домакина, който вървеше към тях. Арпиар Зиновиев се приближи към тях с отворени обятия; облечен бе в яркочервена копринена риза, панталони със златни нишки и ботуши на ток с шпори и неизменния камшик, навит в едната му ръка; не би могло да се каже, че оставаше незабелязан.

Мъжагата застана до Емануел и разтърси раменете му, като го остави почти без дъх, и му залепи четири звучни целувки по бузите.

— Арпиар, престанете!

Зиновиев го пусна и гръмко се разсмя.

— По-крехък си и от някоя госпожица, Нобел! — възкликна той. — Ако имаше и цици, щях да те изпапкам!

— Какво говорите, човече? Дръжте се прилично!

Двуметровият великан отново се разсмя. Той рязко вдигна ръка, показвайки градината.

— Е, харесва ли ви забавата?

— Опасявам се, че не мога да отговоря на въпроса ви — отвърна шведът. — Току-що пристигаме и досега успяхме да видим само онези артисти.

Зиновиев огледа тълпата и направи знак на няколко танцьорки, които тъкмо бяха приключили изпълнението си на откритото пространство пред един внушителен фонтан.

— Момичета, елате!

Танцьорките се затичаха към тях с малки крачки, докато се кикотеха и си подвикваха една на друга.

— Имате ли нужда от нас, мосю?

Домакинът не обърна внимание на русокосата красавица, която го бе заговорила на френски. Вместо това той се обърна към двамата гости, които стояха наблизо, и посочи групата момичета с палец.

— Харесвате ли някоя?

Калуст и Емануел се спогледаха, изненадани от въпроса.

— Ами… — смути се шведът. — Госпожиците са много хубави, но, естествено, аз не ги познавам и не мога да…

— Не ги познавате ли! Хубаво ги вижте, по дяволите!

Двамата мъже огледаха всички момичета. Бяха пет — три руси, една червенокоса и една чернокоса. Имаха пищни форми и дълбоки деколтета, от които се подаваха зърната на гърдите им. Интересно защо не се чувстваха неудобно, че се излагат така на показ като добитък. Напротив, гледаха мъжете с очакване, премигваха и се усмихваха. Като забелязаха колебанието им, едната хвана гърдата си и я разклати като зрял плод, докато хвърляше предизвикателни погледи на Емануел.

— Ca vous plait, m’sieur?^[1]

Шведът се изчерви, запъхтя се, без да знае какво да каже, очевидно засрамен.

— Ами… очарователни са — заекна той. — Обаче… може би някой друг път. — Махна с ръка наоколо. — Сега бих искал да разгледам имението и да се наслаждавам на забавата. Струва ми се, че е весело.

Зиновиев се намръщи и изгледа подозрително госта си:

— Абе, Нобел, да не си обратен?

При този изключително директен въпрос шведът се разсмя нервно.

— Разбира се, че не — отвърна твърдо той. — Само че не съм много по тези неща…

Домакинът разочаровано поклати глава и се обърна към Калуст:

— Ами вие? Ще си изберете ли някоя?

Дребничкият гост се сви още повече, смутен от грубите маниери на Зиновиев, но не се посвени да огледа отново момичетата, по-специално едната русокоса — тази с по-пищните форми. Поколеба се за миг, след като тя облиза яркочервените си устни с влажния си език, но накрая поклати глава.

— Не.

Домакинът присви очи и се наведе над него; очевидно не му хващаше много вяра.

— Струва ми се, че ви се иска да се позабавлявате — прошепна той. — Защото не искам хората да говорят как сте дошли на гости на Зиновиев и не сте се веселили! — изръмжа внезапно той. Вдигна пищната блондинка с червените устни, сякаш бе чувал с картофи, и я тръсна пред новодошлия, като не пропусна да притисне щедрите й гърди към лицето му. — Хайде, вземайте курвата! — Той посочи към голямата къща. — Заведете я в някоя от стаите. Забавлявайте се!

Калуст не знаеше какво да направи и местеше погледа си между Емануел, Зиновиев и момичето, което вече се отъркваше в него. Тогава шведът се намеси и издърпа приятеля си настрана.

— Нали щяхме да се разходим? Да вървим.

Двамата се отдалечиха, за да се пошляят наоколо. Минаха покрай акробати и фокусници, които изпълняваха своите номера, танцова трупа цигани, облечени в бели ризи и черни панталони, а жените носеха дълги поли в ярки цветове. Навсякъде имаше дълги маси, отрупани с различни видове месо и сладкиши, и сервитьори, които маневрираха сред гостите с пълни подноси с чаши шампанско. Но преди всичко имаше много красиви жени, очевидно европейки. Докато ги наблюдаваше в захлас, Калуст забеляза, че някои често влизаха в къщата под ръка с гостите, а други излизаха, като приглаждаха роклите си. Емануел не каза нищо, но бе ясно, че домакинът ги бе довел от най-добрите европейски бордеи специално за приема.

След известно време шведът осъзна, че това не бе нищо друго освен оргия, маскирана като светско тържество, и извади часовника от джоба си, за да провери колко е часът.

— Май е време да тръгваме…

Потърсиха домакина, за да се сбогуват. Зиновиев ги попита направо дали са „изчукали някоя мацка“, но шведът не искаше да продължава разговора и само благодари за поканата. Калуст стори същото. Сетне, без да кажат нищо повече, двамата минаха през тълпата и се отправиха към изхода.

Точно когато минаваха през портата, Калуст спря и се плесна по челото.

— О, не! — възкликна намръщено той. — Забравих си кърпичката.

— Къде?

— В тоалетната — Кимна на спътника си. — Изчакайте ме тук, веднага се връщам.

Преди Емануел да успее да отговори, арменецът вече бе изчезнал сред гостите в градината. Калуст вървеше бързо и уверено като ловно куче, надушило плячка, но следата не го поведе към голямата къща, най-малко пък към тоалетните, където уж бе забравил кърпичката си. Потърси домакина и го откри на същото място, където се бяха сбогували преди минута.

— Още ли сте тук? — запита учудено Зиновиев. — Мислех, че сте си тръгнали.

Гостът източи врат, опитвайки се да стигне възможно най-близо до ухото на великана.

— Помните ли онази французойка, която ми представихте преди малко?

Домакинът повдигна гъстите си вежди, изненадан от въпроса.

— Проститутката от Париж? Да, защо?

Преди да отговори, Калуст неспокойно се огледа наоколо, за да се увери, че шведският му приятел не го е последвал. Градината гъмжеше от народ, но Емануел Нобел не се виждаше никъде, което накара арменеца почти да въздъхне от облекчение. Обърна се към едрия мъж и се повдигна на пръсти в опит да прошепне нещо в ухото му.

— Отседнал съм в стая 201 на грандхотела — каза тихо той, защото се боеше някой да не го чуе. — Може ли да я пратите при мен тази нощ?